Даина Чавиано
Затворена котка (15)

15

Мелиса се събуди с лице, обляно в сълзи, и се сгуши във възглавницата, за да заглуши риданието си. Лека-полека се успокои. Опипом потърси часовника си: три и половина през нощта. Седна на леглото и се опита да подреди мислите си. Размърда десния си крак и се заигра със сянката, която хвърляше върху пода. Сянка, спомни си тя. И веднага сякаш й просветна. Отново я беше сънувала… нечия сянка… в едно сияние…

Вдигна лице и светлината на луната шибна зениците й. За болестта й нямаше лек. Представи си какво би станало, ако я затворят в някоя лудница на пълнолуние. Ще трябва да й сложат усмирителна риза. Би била най-лунатичната луда в цялата болница.

Какво е сънувала? Някоя история с мистериозния герой от монолозите й, с другата героиня от дневника й — вечната й мания, нейната фиксидея, екзистенциалната й страст, — но си спомняше само откъслечни детайли: факла, криволичещ път, усещане за екстаз, когато друга ръка поемаше нейната… Отново си легна. Може би ако пак заспи веднага, ще продължи историята от мястото, където беше прекъсната. И друг път й се бе случвало. Мушна се под завивките, но моментът беше отминал. Остатъкът на нощта беше пълна тъмнина.

Събуди я телефонът. Излезе в коридора, загърната с чаршаф, като притваряше клепачи, за да прогони светлината.

— Да?

— Мелиса? Диего се обажда, от списанието. Има един проблем с разказа, който ни остави.

За момент не можа да разбере за какво й говореха. Все още се чувстваше потопена в неясна мъгла.

— Проблем ли? — повтори тя, за да спечели време, като смътно си спомняше някакъв разказ за вампири.

— Да — продължи колебливо гласът от другия край на линията, — не знам как да ти го кажа. На мен ми се струва идеален, но двама редактори смятат, че алюзията за червените вампири може да се окаже проблематична за списанието, и за теб също, разбира се.

— Не разбирам.

— Защо не смениш цвета на вампирите?

За няколко секунди Мелиса загуби дар слово. Там, в дъното на съзнанието си, започваше да вижда светлина, но отказа да повярва, че е истинска.

— Какъв е проблемът с цвета?

— Червени са. Защо са червени?

— Нямам представа — прошепна тя. — Може би, защото е агресивен цвят, или защото си представям, че червено създание е по-страшно, отколкото някое синьо или оранжево. Знам ли!

— Шефът предложи да смениш цвета. В нашата страна нещо, което буди толкова много страх, не може да е червено. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Тя мигом се отърси от съня.

— Много добре разбирам, но не знам дали ще искам да го сменя.

— Би било жалко, разказът се хареса на всички ни. Само че цветът…

— Извинявай, но трябва да затворя, защото ще закъснея за работа.

— Обади ни се да ни кажеш дали…

— Чао.

Тресна слушалката на телефона. Какви глупаци! Ако нещата продължаваха така, скоро нямаше да може да се пише за нищо друго; нито вампирите, нито феите щяха да прескочат цензурата. Почувства, че депресията отново помрачава духа й. Всеки път, когато се сблъскваше с тези пречки, се парализираше, защото беше неспособна да се бори с нелогично поведение.

Погледна часовника. Трябваше й самолет, ако искаше да стигне навреме. Беше насрочила среща със Сусана и Едгар, за да й помогнат за изложбата. Опита се да не мисли за момчето. Беше направила невъзможното, за да я забележи… и нищо. Като лакомство, което никога няма да опита.

Девет без петнайсет. Никога нямаше да стигне. Едно празно такси зави зад ъгъла и успя да го хване. Мелиса го сметна за добър знак. Десет минути по-късно слизаше пред службата. Когато плати на шофьора, някой я докосна по рамото. Беше Селесте.

— Какво правиш тук? — възкликна Мелиса.

— Дойдох с един приятел да купя хартия.

— Откъде?

— От книжарницата на университета.

— Защо не идем заедно по-късно? Тъкмо и аз ще купя.

— Не продават на всеки, само на преподаватели — обясни Селесте, като се обърна към един мъж, който пресичаше улицата в посока към тях.

— Извинявай, че те накарах да чакаш — се извини непознатият веднага щом се приближи. — Не мога без цигари.

— Ако продължаваш така, ще пукнеш от някой инфаркт — скара му се Селесте свойски. — Виж, запознай се с Мелиса… Мелиса, това е Рохер.

Здрависаха се.

— Рохер учеше с големия ми брат, така че го познавам от малка. Сега е преподавател по история.

— А хобито ми е литературата.

— Вярно е, публикувал е два тома за литературен анализ… Мелиса също пише.

— Наистина ли? — попита той с неприкрит интерес.

— Съжалявам, но трябва да вървя. Беше ми приятно да се запознаем… Сели^[1], ще ми купиш ли малко хартия?

— Разбира се, ела у нас в петък. Тирсо ми каза, че ще намине… Има ли нещо ново?

— После ще ти кажа — отвърна Мелиса и хукна, отчасти защото вече беше твърде късно, но главно за да се спаси от погледа на онзи мъж, който започваше да изгаря кожата й.