Даина Чавиано
Затворена котка (23)

23

— Отново сънувах един от онези особени сънища — оплака се Мелиса веднага щом се настани в креслото. — Всичко беше объркано, помня го смътно, но тя отново беше там.

— Кой? — попита Сибила.

— Сянката.

Шумът на града се разсейваше с падането на нощта. Хората се скриваха в домовете си, следвайки инстинкта на своите предци.

— Беше още един от онези сънища, в които… — започна да обяснява, но, изглежда, промени намерението си. — Вие казахте, че сте били психолог, нали?

— Дипломирах се, но не се посветих на практиката — отвърна жената бавно, сякаш й беше трудно да си припомня нещо много болезнено. — Понякога е опасно да кажеш, че лечението на хронична депресия се състои в това да напуснеш страната.

— В такъв случай ще знаете какво се случва с мен — предположи Мелиса. — Мисля, че имам начален стадий на шизофрения.

Жената направи усилие да не се засмее.

— Откъде ти хрумна това?

— Един приятел ми каза, че някои личности…

— Миличка, няма никакъв проблем с личността ти. Ти си един непоносимо нормален човек, само че си принудена да живееш в среда, която не е нормална.

— Но тогава как обяснявате сянката?

Сибила се сети къде е ключът за това объркване.

— Къде е дневникът ти? — попита тя.

— Дневникът ми ли? — повтори Мелиса изненадана.

— Каза ми, че си водиш дневник, където записваш някои преживявания и разсъждения за сянката.

— Продължавам да пиша, защото допълва онова, което виждам насън. — Тя се замисли. — Или сънищата допълват дневника ми?

Жената изчака няколко секунди и като видя, че Мелиса продължава да мълчи, обясни:

— Сянката, изглежда, е част от самата теб, цялост, родена от твоето подсъзнание. Помниш ли какво ти разказах за духовните наставници?

— Да, но е невъзможно сянката да е един от тези наставници, защото аз самата я измислих.

— Духовните наставници се появяват под всякакви форми: в някой сън или в някое стихотворение, може да са отчетливо присъствие или предчувствие. Не ти казвам, че е едното или другото, но има начин да се провери.

— Как?

— Като започнеш вътрешно пътуване.

— Какво е това?

— Пътят, който ти обещах.

— А ритуалите?

— По-добре да ги забравиш засега.

Мелиса прехапа устни. Това означаваше да изостави единствения инструмент, който й даваше някаква власт на онова място, където се чувстваше все по-несигурна. Без магия нямаше да е възможно да промени нещата.

— Имам нужда да се науча да контролирам енергиите си — настоя. — Ритуалите…

— Ако не си способна да владееш импулсите си, магията ще бъде само инструмент за нанасяне на вреда и първата, която ще го изпита, ще бъдеш ти.

— Не става дума за мен, а за хората около мен.

Сибила предусети, че девойката е намислила нещо.

— Ритуалът е процес на приобщаване към божеството, техника за освобождаване на душата, не е инструмент за агресия.

— А ако искам да защитя други хора?

— Можеш да разпръскваш любовна енергия. Това отслабва омразата и насилието.

— А, не. Не вярвам в приказката за другата буза.

— Никой не изисква от теб абсурдно подчинение. Магьосникът има дълг срещу всичко, което се опитва да промени естествения ред, но мисията му е да защитава, не да напада.

— Дори в екстремни случаи ли?

Жената я се вгледа в нея за няколко секунди.

— Предполагам какво си мислиш и ще ти е трудно да разбереш това, което ще ти кажа, но опитай. Магията е наследство от неолита, от клон на човечеството, който днес наричаме „народ на мегалитите“ заради способността им да строят каменни паметници. Ценили са вселената по начин, който никога няма да се повтори, защото човешкото същество се е променило. Магията е религията и философията на този народ. Малкото, което знаем, е достигнало до нас чрез култове, практикувани от други племена, които са получили наследството им, но способността на тази раса да използва Ясновидския си дар няма да може да се върне. Мозъкът на магьосниците от древността е функционирал различно от нашия. Може би ще успеем да си върнем част от онези сили и да ги използваме, за да израснем като личности, но не вярвам, че имаме много възможности да въздействаме на материята, както те са го правели.

Мелиса се взря в отдалечаващите се облаци. Бризът донесе мирис на водорасли, мокри скали, влажно и гнило дърво.

— Ако не мога да променя света с магия, ще го направя със собствените си ръце.

— Погрижи се за вътрешното си израстване.

— Ще го направя — увери я тя, — но също така ще направя нещо за другите.

— Какво си намислила?

— Хрумнаха ми няколко идеи. Може да не ми стигнат, за да сваля правителството, но поне ще го накарат да се изприщи.