Даина Чавиано
Затворена котка (19)

19

— Не се притеснявай — опита се да я успокои Селесте, — ще видиш, че следващия ще го публикуват.

— Мислиш ли, че се чувствам така заради някакъв разказ? Грешиш. Бясна съм заради всеобщата глупост около нас.

Първо беше цветът на вампирите, сега забраняват картинна изложба. Утре един бог знае какво ще им хрумне.

— Това е завръщането на Гестапо — измърмори Тирсо, облягайки се на приятелката си.

— Трябва да направим нещо! — изфуча тя.

— Работим по въпроса, принцесо — каза Алваро, дъвчейки стрък трева. — Защо според теб дойдохме на мача?

Мелиса се огледа около себе си. Стадионът не беше много пълен, но имаше достатъчно хора.

— Не знам какво правя тук — разбунтува се Тирсо. — От всички съществуващи спортове, този е най-омразният ми. Сякаш ме ритат в топките…

— Не мрънкай — прошепна му Селесте. — Чакай да видиш спортистите.

— Дано поне това си струва.

Докато чакаха да излязат отборите, Тирсо започна да оглежда публиката. Въпреки че никога не беше ходил на стадион, здравият разум му говореше, че тук се случва нещо необичайно: имаше момичета с много дълги или много къси поли; младежи с дебели халки на ушите, някои от тях брадати, други — с коси, събрани на опашка… Обърна се да попита нещо Мелиса, но в същия момент отборите започнаха да излизат на терена.

— Ее! — възкликна Тирсо, посочвайки играчите. — Този не е ли актьор от миналия сериал? А онзи не е ли един художник — ваш приятел?

Погледна последователно Селесте, Алваро и Мелиса.

— Какво става, по дяволите?

Тримата избухнаха в смях.

— Бейзболен мач, не виждаш ли?

— Ето го Ернесто!

Лекарят успя да си проправи път сред младежите, скупчени на трибуните, и се настани до Тирсо.

— Мислех, че няма да успея — каза задъхан. — Не искаха да ме пуснат. Вече има пет патрулки пред стадиона.

— Ще дойдат повече — отговори спокойно Мелиса.

Тирсо пребледня.

— Къде сме попаднали?

— Ти нищо ли не знаеш? — попита Ернесто и после изгледа останалите.

— Ако му бяхме казали, нямаше да дойде — каза Мелиса с неприятен тон. — Нали знаеш какъв е?

— Какво трябваше да ми кажете, по дяволите?

— На протест сме — отговори Селесте, без да откъсва поглед от терена. Тя поздрави няколко души, които вече заемаха позициите си.

— Протест? Какъв протест? — изписка Тирсо и се изправи. — Аз не искам да протестирам за нищо.

Ернесто го дръпна обратно на пейката.

— Как може да не подкрепяш приятелите си!

— Приятели ли? Не познавам никого от тия хора.

— Но нас ни познаваш, нали — каза Селесте. — Сега сме тук и имаме нужда от твоята подкрепа.

Тирсо прогони въображаема муха с ръка.

— Защо?

— Щяхме да открием картинна изложба в Стара Хавана, но ДС я забрани — обясни Селесте. — Хиляда пъти ти обясних.

— И на мен ми забраниха изложба — добави Мелиса.

— Знам, но никой не ми каза, че трябва да протестирам за това.

— Художниците бяха бесни — продължи Селесте. — Според тях това никога не би се случило с бейзболен мач. После някой предложи да направим един гигантски пърформанс и ето ни тук.

— Това ми звучи като подигравка — каза Тирсо.

— Естествено, миличък — съгласи се Селесте. — Винаги ни наричат перверзници, нали? Е, сега ще разберат какво е хубаво. Никой няма да може да ни обвини, задето играем.

На Тирсо му се искаше да се чувства толкова безгрижен, колкото приятелите му или като останалите зрители, които не преставаха да крещят. Близо до тях един кльощав и брадат тип свиреше на конта, сякаш беше арфа, и кръглите му ленънки се свличаха от носа му. Мнимите спортисти — по сандали и еспадрили, най-накрая заеха местата си. В този момент от високоговорителите прозвуча силен шум. Тирсо скочи и се огледа наоколо.

— Какво става?

— Нищо, миличък, успокой се. Това е рок групата.

— Ще има и концерт ли?

— Не, приятел. Не знаеш ли, че хората винаги носят барабани и сирени на стадионите? — му обясни Алваро. — Само че ние сме по-изтънчени и доведохме едни рокаджии.

Почти веднага след това гръмна лавина от пронизителни акорди, надвикани от дрезгав глас, който пееше на неразбираем и въпреки това познат език. От всички страни отекнаха ентусиазирани възгласи.

— Това не е английски — каза Тирсо, като напрягаше слуха си.

— Все едно си против нас — упрекна го Мелиса. — Искаш да ни обвинят, че имаме идеологически проблеми ли?

— Намерихме рок група, която пее на руски — обясни Селесте.

Така неочаквано, както беше гръмнал, звукът секна. Чуха се викове, че няма ток, но мачът не прекъсна. „Спортистите“ започнаха да демонстрират своята некадърност. Топките на питчерите едва стигаха крайната цел. Посрещането беше под всякаква критика. За капак един от съдиите беше известен луд от квартала, когото художниците бяха убедили да играе с тях: бе единственият човек, който приемаше мача на сериозно. Разгърнаха огромен плакат с един от любимите лозунги на правителството: Спортът: право на народа. Хората бурно аплодираха.

Мачът протичаше без всякакъв ред и дисциплина. След втория страйк в първия ининг малоумният съдия неочаквано реши, че са по средата на петия. Чуха се поощрителни изсвирвания. След петнайсет минути лудият обяви, че всеки батър има право на шест страйка, и публиката подкрепи решението му с овации.

Група полицаи влезе на стадиона — няколко младежи ги изгледаха предизвикателно, — но мачът продължи, сякаш ги нямаше. Почти в същото време хора, натоварени със снимачна техника, се качиха на трибуните.

— Ще ни запишат — прошепна Тирсо, склонен да си тръгне.

Селесте избухна в смях.

— Не се притеснявай, от нашите са.

— Откъде знаеш?

— Познавам ги. Правят документален филм за рок музиката. Сигурно идват да запишат групата.

Полицията спря кинаджиите и се разрази спор. Вниманието на публиката се раздвои между мача и конфликта на трибуните. Беше очевидно, че агентите не искаха камери наоколо. Мелиса и приятелите й можеха да чуят скандала, защото вятърът и акустиката донесоха няколко фрази до тях.

— При всички положения тук няма ток — казваше единият от полицаите. — Така че тази група няма да свири.

— Гадните копелета спряха тока — оплака се някой на висок глас.

Чуха се яростни възклицания по трибуните. Кинаджиите, привидно победени, напуснаха мястото… само за да се върнат десет минути по-късно, влачейки един дълъг и дебел като питон кабел. Когато пазителите на реда отново им преградиха пътя, обясниха, че вземат ток от една къща от другата страна на улицата, за да може групата да включи инструментите си. Полицаите не позволиха това, като заявиха, че не може кабел да лежи по средата на улицата. Двама оператори казаха, че ще прехвърлят кабела над дърветата. Това засили лошото настроение на жандармите, които този път отказаха разрешение, без да дадат нови обяснения.

При всички положения мачът беше към края си. Отборът победител прекоси целия стадион и разгърнаха парче плат, на което се четеше друг известен лозунг: За спорта, физкултурата и игрите. Този път виковете наистина вбесиха полицаите, които с блъскане и заповеди започнаха да опразват стадиона. Двоен кордон от полицаи ескортира хората до улицата, изпълнена с любопитни съседи и минувачи, които се чудеха защо пред спорния колизей имаше повече от двайсет патрулни и няколко затворнически коли.

Притежателите на дълги коси и плитки, на халки и брилянти по ушите, на избелели дънки и размъкнати блузони, на къси панталони, изрязани криво с ножица, и на полупрозрачни поли, през които се виждаше бельото, в смях и шеги се пръснаха във всички посоки. Само лудият, който беше съдия, остана до вратата на стадиона, недоумяващ защо всички си тръгваха, а никой не спря да му обясни защо този забавен мач беше свършил така скоро.