Даина Чавиано
Затворена котка (51)

51

При последното пътуване се беше случило нещо важно, но колкото и да се мъчеше да възстанови този къс от спомена си, не успяваше. С часове се изтягаше в леглото, изучаваше паяжините по тавана или съзерцаваше някакъв предмет — цвете, плочките по пода, движението на облаците — от креслото на верандата. Баба й трябваше да я вика по няколко пъти, за да излезе от тази летаргия и да се нахрани. Също така отказваше да вдига телефона. Сусана й беше оставила две съобщения, в които й обясняваше, че е болна и по тази причина не може да й донесе тампоните. И Тирсо я потърси, без да получи отговор. Баба й старателно й предаваше съобщенията, но Мелиса ги трупаше в едно кътче на ума си, без намерение да им отговори.

Няколко дни след онова преживяване сякаш се събуди. Нощта се спускаше над града и тя съзерцаваше небето, седнала върху куп тухли, струпани в градината. Изведнъж зад голям сив облак изгря великолепна ярка звезда. Гледката предизвика у нея необикновен прилив на енергия. Огледа се около себе си, без да знае какво прави там. Стана и влезе в къщата.

— Има ли вода? — извика на баба си, която за малко не умря от страх, като чу гласа й за първи път от много дни насам.

— Има половин варел на двора — отвърна, — но е дъждовна.

Реши да се изкъпе на светлината на свещ, защото нямаше ток. После излезе, загърната в хавлия, и се запъти към стаята си, оставяйки мокри стъпки в коридора. Задачата да се облече й се стори крайно неприятна и онова, което на всеки друг би отнело пет минути, на нея й отне почти половин час.

— Сусана те търси — прошепна баба й на вратата.

Мелиса излезе от стаята, отнасяйки свещта.

— Тревожех се за теб — каза приятелката й. — Оставих ти един куп съобщения.

— Как изкара грипа?

— Нормално.

— А как върви работата?

— Горе-долу… Едгар е потиснат.

— Защо?

— Откри, че има доносници на Държавна сигурност в неговите литературни кръжоци.

Мелиса въздъхна.

— Не е нещо ново.

— Дойдох по две причини — обяви Сусана, подавайки й една чантичка. — Първата е следната: донесох ти петнайсет тампона.

— Нямаш представа колко съм ти благодарна — каза Мелиса. — Всеки момент ще ми дойде, а нямам какво да си сложа.

— Втората е, че искам да ме придружиш на един прием. Днес раздават наградите за литература и ми дадоха две покани.

— Истината е, че не ми се излиза, но щом си дошла…

Тръгна към стаята си, но докато вървеше по коридора, се спря. Пак се налагаше да се преоблича, а беше на границата на търпението си. Върна се на верандата и помоли за помощ Сусана, която мигом се втурна да рови в гардероба.

— Така ще бъдеш фантастична — увери я приятелката й, след като порови из закачалките и извади рокля във виолетови тонове.

— Поизбеляла е — каза Мелиса, като се позоваваше по-скоро на паметта си, отколкото на зрението си.

 

— Не се притеснявай, никой няма да забележи.

Мелиса се гримира, жонглирайки със свещта.

— Не ме чакай, бабо! — викна от вратата. — Ще се прибера късно.

На спирката десетки силуети пристъпваха неспокойно и от време на време излизаха на улицата, за да се взрат в далечните светлини на колите. Някои говореха тихичко, като че ли спирането на тока ги беше уплашило; други, използвайки анонимността на сенките, проклинаха глухо. След половин час дойде автобусът. Двайсет минути по-късно двете приятелки слязоха на магистрала 23 и улица „в“ и извървяха четири пресечки до една сива сграда.

Градините на Съюза на писателите и артистите привличаха куп любопитни, които използваха тези церемонии като претекст за срещи, перчене, флиртове, интриги, размяна на книги и изобщо всички дейности, които се отприщват, когато се съберат повече от трима интелектуалци на едно място… а в този момент бяха повече от двеста.

— Ще поздравя едни приятели — предупреди я Сусана. — Ела с мен.

— Предпочитам да изчакам тук.

Сусана се гмурна в множеството, а Мелиса тръгна да обикаля без посока, дочуваше фрагменти от разговори и наблюдаваше жестовете, заредени със скрит смисъл и уклончиви отговори. Вдигна очи нагоре. На небето нямаше луна. Лампите, поставени ниско долу до дърветата, създаваха очарователни светлосенки, допринасяйки към тази атмосфера на шабат.

— Мелиса!

Спря се изведнъж.

— Къде се беше скрила? — поздрави я Едгар.

— Търсихме те да те поканим на вечеря — добави Лео.

Тя се опита да се усмихне.

— Мисля, че няма да имам време.

— Ще бъде нещо специално — настоя той.

— Предпочитам да оставя нещата както са сега — отвърна тя.

Едгар и Лео си размениха бърз поглед.

— Добре, както искаш.

Мелиса потъна сред множеството, обсебена от желание да се махне колкото се може по-скоро. Някои скорошни постъпки сега й се струваха грешка с катастрофални размери, кошмар, предизвикан от отчаянието… Някой я спря, хващайки я за ръката.

— Предположих, че ще си тук.

Беше Рохер. Не го беше виждала, откакто замина. Беше на път да го попита как е изкарал, когато си спомни обещанието му да й се обади веднага щом се прибере.

— Не знаех, че си се върнал.

— Трябваше да свърша някои работи. Щях да ти се обадя тази седмица.

— След последния ни разговор мислех, че ще го направиш веднага.

— Прости ми — каза тихо той и се приближи. — Не съм спирал да мисля за теб.

— За мен и за кого другиго?

— Говориш така, сякаш мислиш, че не ме интересуваш. Знаеш, че дори да не се виждаме задълго, нищо няма да се промени.

Мелиса потръпна, защото той не подозираше колко е близо до истината.

— Слушаш ли ме?

— Извинявай, какво каза?

— Ще ми бъде неприятно, ако не дойдеш с мен.

Волята на Мелиса се стопи в нищото.

— Добре.

— Сега се връщам.

Едва усети бързата му целувка, преди да изчезне в множеството.

Огледа се във всички посоки, като се опитваше да намери Сусана. Откри я в един ъгъл, близо до жрицата, която я наблюдаваше… Сърцето й се обърна. Изведнъж си спомни онова, което паметта й в продължение на дни криеше от нея.

— Какво ти е? — попита я Сибила. — Изглеждаш, все едно си видяла призрак.

— Мисля, че ще припадна.

— Сто на сто не си яла — каза жената и я повлече към един стол. — Стой тук и ме чакай. Ще ти намеря нещо.

Мелиса използва момента, за да задиша дълбоко.

„Не е възможно — помисли си. — Това е грешка. Сигурно смесвам нещата.“

Но в измерението на духа грешките не съществуваха.

— Вземи — заповяда й Сибила, като се върна, подавайки й една кутийка, пълна със сандвичи и сладки.

Мелиса се почувства неспособна да води разговор. Неуверено потърси тема, която би й позволила да зададе подходящия въпрос, но нищо не й хрумна. Ами ако в крайна сметка Сибила не помнеше нищо? Или още по-лошо — ами ако помнеше всичко? Висока фигура изплува от сенките.

— Не знам как винаги успяваш да се изгубиш — упрекна я. — Търсих те навсякъде.

Беше Ра-Теш… Или Рохер… Вече не знаеше къде се намира, нито с кого говори.

— Познавате ли се? — попита машинално Мелиса.

— Още не — отвърна той, — но с удоволствие ще се запозная с нея.

Мелиса забеляза как учителката й се напрегна, когато той й подаде ръка. В същия момент някой го повика.

— Извинете — каза тихо. — Не мърдайте оттук.

 

Изгуби се сред лакти и смях.

— Кой е той? — попита сухо Сибила.

Мелиса беше на път да й разкаже за връзката си с жреца, но се ограничи да отговори:

— Един приятел.

— Що за човек е?

— Ами… — Мелиса не знаеше какво да отговори. — Имаме връзка.

Сибила се обърна, за да я погледне.

— Каква връзка?

— Любовници сме.

Учителката й изтърси няколко трохи от роклята си.

— Изобщо не ми харесва — каза. — Пази се от него.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Не знам. — И натърти: — Не ми харесва.

— Наистина ли не се познавате?

— За пръв път го виждам — потвърди жената, отегчена от темата. — Кога ще се отбиеш у нас?

— Защо, след като вече няма да има повече експерименти?

Упрекът в тона й не остана незабелязан.

— Искам да знаеш нещо — отвърна Сибила, обръщайки се към момичето. — Аз реших да те насочвам и няма да престана да го правя. Забърка се в някои неща по моя вина. Имаме почти кръвен обет. Моля те да се отбиеш, защото обещанието ми все още е валидно.

На Мелиса й се стори, че зад тези думи чува ехото на един друг глас.

— Добре, ще дойда след няколко дни — съгласи се и се наведе да остави кутийката върху тревата. — Ще се обадя, преди да тръгна. До скоро.

— Отиваш ли си? — попита изненадано Сибила. — Мислех, че ще поостанеш.

— Струва ми се, че ще хвана грип.

— Жалко! Исках да те запозная с една двойка скулптори. Тук съм благодарение на тях и си помислих, че…

— По-добре някой друг ден.

Забърза към изхода, блъскайки няколко души, които се възмутиха или я изгледаха ядно. На няколко крачки от вратата Рохер й препречи пътя. С него беше някакво момиче.

— Къде отиваш?

— У дома.

— Но ти ми обеща…

— Не се чувствам добре.

— Добре, ще те откарам.

Мелиса се поколеба, като гледаше ту Рохер, ту момичето.

— Извинявай, забравих да ви запозная. Това е Ниевес.

Мелиса й подаде ръка съвсем вяло.

— Може да пийнем по нещо и после ще те откараме у дома.

Тя забеляза, че той говори в множествено число: непознатата щеше да дойде с тях.

— Не, благодаря. Спирката е наблизо.

— Ако си болна, не трябва да се движиш сама.

— Това е най-обикновен грип.

— Грипът е признак за депресия. Ще пием по нещо и ще видиш как ще се оправиш.

Мелиса го погледна в очите и за миг видя в тях Ра-Теш. Въпреки изминалото време той не се беше променил.

Огледа непознатата, която продължаваше да стои до него с монотонното безразличие на статуя, и едва успя да отрони: „До скоро“, преди да се обърне и да излезе на улицата.