Даина Чавиано
Затворена котка (72)

72… и Епилог

Авалон, Свещеният остров, земята, където завършваха всички ритуали на живота и смъртта, мястото на вълшебни хълмове, където хората и по-малките божества са погребали тайните си. На един от тези хълмове ще запечатат вечния й договор.

Авалон не беше остров в истинския смисъл на думата, но бе заобиколен от вечни мъгли, което го изолираше от областта. За да се стигне до него, трябваше да се прекоси пръстенът от облаци, който предизвикваше ужасяваща несигурност у дръзналите да го преминат, но не и у магьосници като тях.

Когато изплуваха от безкрайната мъгла, се насочиха на север. Трябваше да търсят езерото, в чийто център се издигаше Кристалната пещера — още едно подвеждащо име, защото беше гробница, увенчана с кръг от кварцови блокове, наречен Пръстен на Слънцето. Преплаваха по езерото на изоставен сал и стигнаха до подножието на гробницата в първите часове на нощта. През цялото пътуване Маев непрекъснато чувстваше присъствието на Магическия народ. Нищо чудно. Намираха се в подножието на един Каер Сидхе, а ревността, с която обитателите на хълмовете пазеха дома си, беше пословична. Навсякъде се движеха призрачни сенки.

Направиха си дълга почивка. Маев задряма и в съня си получи видение. Кристалната пещера не беше обикновена гробница, обитавана от феи. Там живееха Гуин аб Нуд, владетел на фееричния народ, и неговият двор от създания на стихиите, които честваха празниците и събиранията си в тунелите на този хълм.

Събуди я пърхането на птица. Ангус се изправи и разпали огъня. Червеникавите езици се оцветиха в златисти тонове и блясъкът им привлече погледа на Маев.

— Гас… Гластбер…

Дану и Ангус бяха замръзнали пред разширените й зеници.

— Гластонбрей…

— Маев, какво ти става?

— Не я докосвай — предупреди я Ангус. — Има видение.

Вгледаха се в стъклените очи на момичето, което продължаваше да реди тихо думи на някакъв незнаен език, без да отделя поглед от пламъците.

— Гластънбъри Тор — прошепна Маев и вдигна лице към тях, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Какво означава?

— Не знам — отвърна тя, — но така ще се нарича това място един ден.

Отново се загледа в пламъците.

— Камъните на пръстена ще изчезнат, но не и силата му, затворена завинаги в хълма.

Настана мълчание и в далечината се чу закъснялата песен на гмурец.

— Те ще дойдат.

— Кои?

— Жреците с бели одежди.

— Като нашите ли?

— Нас вече няма да ни има, но друидите ще опазят завета на дананците.

Писъкът на подплашена птица стресна Дану и Ангус.

— Маев — прошепна Дану, без да се осмели да я докосне.

— Ще бъдем прах и легенда — промълви Маев и една сълза затрептя между миглите й. — Почти всичко ще се загуби. Само част от магията ни ще остане за бъдещето. И именно друидите ще я спасят.

Сълзата се търкулна мълчаливо, неспособна да се задържи в равновесие. Ангус я прегърна и погледът на Маев загуби чистия си блясък.

— Трябва да побързаме — каза той и Маев сякаш излезе от летаргията си.

С вдигната високо факла, Ангус поведе жените към началото на пътеката, която пълзеше към върха. Малко преди да започнат изкачването, се спряха, за да огледат планината.

— Вече почти съмва — каза той и се обърна да ги погледне. — Скоро ще дойде часът, в който нашият и другият свят ще се срещнат. И снижавайки глас изрече заклинанието: — Както сме сега, сме били преди време; и както сме били преди време, ще бъдем отново.

Тръгна отново с жест, който накара кожения му плащ да изскърца. Маев и Дану го последваха мълчаливо.

До Пръстена на Слънцето не можеше да се стигне по права линия до върха. Трябваше да се следва път по спирала, да се заобикалят склоновете на хълма. Посветените в мистериите учеха последователността от звуци, които трябваше да повтарят, докато вървят по пътеката. Напевите заедно с безкрайните завои водеха до екстаз и позволяваха на човек да влезе жив в Отвъдното. Това временно посещение в друга реалност оставяше неизличима следа в душите, нещо като духовен отпечатък, чийто знак беше като фар, който никога не угасва. Само по този начин съществата успяваха да се разпознаят в други прераждания.

Вятърът се усили, докато приближаваха към върха; но всеки път, когато изглеждаше, че са на път да го достигнат, нов завой ги принуждаваше отново да се отдалечат, защото ръкавите на спиралата се връщаха или напредваха, следвайки сложна схема.

— Бих искала да знам откъде се е появило това име — прошепна Маев.

— Кое? — попита Дану.

— Пръстен на Слънцето — напомни й Маев. — Трябвало е да го нарекат Пръстен на Луната.

— Защо?

— Пръстенът е образуван от осем кръга камъни. — И когато видя изражението на Дану, добави: — Осем е лунно число.

— Пръстенът на Слънцето носи име, което му подхожда — увери я Ангус. — Вярно е, че е изграден от осем кръга, но всеки има по девет камъка. Девет е слънчево число.

— А девет, повторено осем пъти е седемдесет и две — изчисли Маев замислена.

— Какво значение има това?

— Когато попитах Бриг защо са ни необходими седемдесет и два дни на усамотение, ми отговори, че седемдесет и две е магическо и стабилно число. Това число е на върха на този Каер Сидхе.

Маев си спомни погледа на старицата — древните очи, които отново щеше да срещне след няколко хилядолетия — и почти се наслади на спомена.

Беше невероятен късмет, че тримата се бяха срещнали, когато познанието на духа беше стигнало най-висшето си развитие, защото психичното зрение бе еволюционна случайност, обречена да изчезне. Беше чудо, че тримата бяха успели да постигнат сходно ниво на ясновидството и бяха съумели да запазят за собственото си бъдеще онова, което щеше да бъде изгубено след няколко поколения: желанието винаги да се срещат, да не престават да се търсят взаимно, ако не се намерят в някой от множеството си бъдещи животи.

Този спираловиден път също беше обучение, обречено на изчезване. Когато хората започнеха да се водят от външните си сетива, щяха да възникнат култове, основани на погрешни идеи, които да ги отдалечат от божествената им природа и безвъзвратно щяха да прекъснат пъпната връв, свързваща ги с божественото. Накрая щеше да се загуби всякаква връзка с безтелесните същности, които могат да свържат човешките същества с Вселенската душа. Но те тримата щяха да преживеят целия този бъдещ хаос.

Ангус се обърна, за да се увери, че двете жени го следват. Маев го видя да гаси факлата о пода и почувства нежността на този мъж, който ги чакаше търпеливо, за да подновят изкачването си. За миг се зачуди дали това е истина, дали съществува онази вселена, където хората и боговете споделяха общ свят, дали отново щеше да срещне кротките очи на Бриг у едно създание, наречено Тирсо; дали любовната прегръдка на Ангус и хилядолетното отдаване на Дана щяха да съществуват, ако Ра-Теш, в някой живот, беше способен да я обича със същата болезнена страст, с която го бе обичала тя… Изплаши се пред вероятността надеждата й да се ражда от ситуация, която я задължава да си измисля други хоризонти, за да облекчава душата си. Предположи, че в някои земи наблизо дебнат ужас и отчаяние, масово безразличие пред страданието и тъжният пейзаж на свят, в който хората са напуснали лоното на Богинята, за да честват безсмисления празник на властта и смъртта. Не искаше да се връща там, въпреки че в онзи свят бяха съществата, които най-много обичаше.

Внезапен леден вятър ги накара да спрат. Бяха вървели половин час, водени от светлината на звездите. Маев стисна широката и закриляща ръка, която се сключваше около нейната, и реши, че няма да се тормози повече с такива идеи. В крайна сметка времето не беше линейно. Връщаше се към себе си като легендарната змия Уроборос и това беше заветът на ангелите, който не биваше да забравя. Каквото и да се случеше, тя щеше да се завръща непрекъснато към тази тайнствена и студена вселена, откъдето винаги би могла да избяга.