Ейс Аткинс
Приспивна песен (9)

9

В понеделник сутринта облякох сив анцуг, завързах връзките на маратонките си „Ню Баланс“ и нахвърлях малко дрехи в спортния сак. Срещата ми с Хоук беше точно в осем във фитнес клуба на Хенри Чимоли на пристанището. Изчакахме групата по йога да приключи с медитацията и дълбокото дишане, след което заехме задното помещение. Хоук окачи малкия чувал за бързи серии, а аз се заех с големия.

Окачихме ги на куките и запалихме осветлението.

— Минавало ли ти е през ума да се захванеш с йога? — подхвърли Хоук. — Дълбоко дишане, медитация и всички останали глупости?

— Не — отвърнах. — А на теб?

— Аз съм еталон за вътрешен мир.

— Дори когато сритваш някой мръсник?

— Най-вече тогава — ухили се Хоук.

Треньорката по йога беше млада и стройна, с дълга червена коса, вързана на опашка. Тя изключи музиката за медитиране и отнесе CD плейъра със себе си. На вратата се спря и се усмихна сияйно на Хоук.

— Защо не се усмихна и на мен? — попитах.

— Защото притежаваш отразен вкус, докато моята сексуална енергия личи още от пръв поглед — отвърна Хоук.

— Ама разбира се — промърморих.

— Колко рунда?

— Нека бъдат шест. Ще се редуваме на големия и на малкия. Плюс малко финтове.

— Достатъчно приказки, да започваме.

Кимнах. Постепенно навлязохме в ритъма, който поддържахме от години. За мен ударите, работата с краката и дишането бяха нещо като музика. Ръцете на Хоук обработваха малкия чувал със светкавична бързина като Джийн Крупа барабаните. Моите не бяха толкова бързи, но ударите, които нанасях, бяха доста по-тежки. В началото на третия рунд вече се потях, а тялото на Хоук блестеше като къпано.

Черната му гола глава лъщеше, бицепсите му преливаха изпод късите ръкави на тениската. Не издаваше нито звук. Нямаше по-добър от Хоук, когато ставаше въпрос за светкавично упражнено насилие.

Завършихме тренировката със серия коремни преси и упражнения за ръцете. После започнахме да си подаваме медицинската топка с бързи къси пасове. Част от момичетата ни наблюдаваха с интерес.

— Поезия на движението — подхвърли Хоук.

— Не — поклатих глава аз. — По-скоро виждат медицинска топка за пръв път в живота си.

— Слава богу, че Хенри е запазил една за нас.

— Носталгия — рекох.

Влязохме в сауната. Изчаках някакъв дебелак по плувки да ни остави насаме и разказах на Хоук за Мати Съливан и Ред Кейхил Пипера. А също и за Джери Броз.

— Къде си го гърмял? — пожела да узнае той.

— В градската градина.

Хоук се ухили и поклати глава.

— В крака — добавих аз.

— Спасил си живота му и мръсникът го знае — констатира Хоук.

— Джо казва, че трябвало да го убия. На практика обаче искаше Джери да се пробва с мен. За да стане мъж.

— Какво ли не прави любовта — кимна Хоук.

Избърсах лицето си с една кърпа и я оставих върху очите си. После се наместих по-удобно върху дървената пейка.

— Федералните търсят Джо Броз вече десет години — рече Хоук. — С очите си видях името му в списъка на най-издирваните престъпници в Америка.

— Аз пък си мислех, че е мъртъв.

— Такива като Джо Броз не умират, човече — промърмори Хоук. — Появил се във Флорида, където видял сметката на някаква вдовица.

— Знаеше ли, че Джери се връща в бизнеса?

— Очаквах го — отвърна Хоук. — Не го бива за нищо друго.

— Той не е Джо Броз.

— Не е — съгласи се Хоук.

— Вини твърди, че Джери стои зад престрелката в „Дорчестър“.

— Май си решил да атакуваш челно, а? — подхвърли Хоук. — Ако е така, някой от братята трябва да проучи програмата му.

Смъкнах кърпата и избърсах лицето си.

— Още не — рекох. — Искам да се поогледам и да видя дали ще изскочи нещо.

— Възнамеряваш ли да се възползваш от услугите на своето червенокожо протеже?

— Зи е в Монтана. Някакви семейни проблеми.

— Значи ще душиш наоколо и ще ми се обадиш, когато ти припари под задника?

— Точно така.

— Не забравяй да поговориш и с онзи Мики Грийн. Разбери какво знае.

— Мина ми през ума — кимнах аз.

— Може да се окаже, че и той е бил до гуша в тези лайна.

— Вероятно.

— Къде живее в Южен Бостън?

Казах му.

— Никога не съм си падал по черните в тоя район.

— Вече не е същото и ти прекрасно го знаеш — отвърнах. — Там има не само чернокожи, но и бели и азиатци. Гейове и нормални. Юпита наемат апартаменти около пристанището.

— И все пак е гадно място за дете.

— Мислиш ли, че Мики Грийн ще се съгласи да говори с мен?

— Че какво друго може да прави в „Сидър Джънкшън“, освен да си го размахва? — отвърна Хоук.

— Въпреки всичко предпочитам да наричам затвора „Уолпол“.

— Не е същото — поклати глава Хоук. — „Уолпол“ звучи страховито. В сравнение с него „Сидър Джънкшън“ направо гали ухото.

След тренировката взех душ, избръснах се и облякох джинси и пуловер. После си обух маратонките и закачих револвера обратно на колана си. Навлякох коженото яке, дръпнах ципа и посегнах за шапката на „Бостън Сокс“.

Чувствах се спокоен. Дишах леко, сърцето ми биеше бавно, съзнанието ми беше прояснено. Сега се нуждаех само от чаша кафе и една-две царевични кифли с масло, за да се почувствам напълно зареден.

По обратния път към колата забелязах червената лампичка, която мигаше на джиесема ми, и без колебание се свързах с гласовата си поща. Спенсър, царят на модерните технологии.

— Трябва да те видя — прозвуча гласът на Мати Съливан. — Не се панирай, но в момента се намирам в учителската стая. Не ме пускат да си ходя, макар да им казах, че съм добре. Сутринта някакви мръсници се опитаха да ме прегазят. Скъсах си панталона. Дребна работа, но реших, че е по-добре да знаеш.

Направих обратен завой и поех към Южен Бостън.