Метаданни
Данни
- Серия
- Детектив Спенсър (41)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lullaby, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ейс Аткинс
Заглавие: Робърт Паркър: Приспивна песен
Преводач: Веселин Лаптев
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД, В. Търново
Излязла от печат: 14.09.2012
Редактор: Кристин Василева
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-303-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5539
История
- — Добавяне
32
— Не мога да се начудя на бързия начин, по който се сприятеляваш, Спенсър — обяви Рита Фиоре.
— И аз — признах си. — Сигурно съм благословен.
— Имаш късмет, че поддържам добри отношения с щатския прокурор.
— Той със сигурност мечтае да чуе твоето секси гласче.
— Не звучах секси, когато му се обадих — уточни тя. — Не разполагат с никакви улики срещу теб. За пръв път през живота си виждам толкова гнусен арест. Какво си направил на онзи агент, по дяволите? Да не си изчукал дъщеря му?
— Ако някога напусна Сюзан, ще го направя заради теб, Рита — заявих аз.
— О, бъди сигурен, че чакам и се надявам.
— И още нещо: ако тоя тип има дъщеря, тя със сигурност прилича на горила.
Двамата с Рита слизахме по стълбите на Правителствения център. Късният следобед беше още по-ветровит. Тя носеше смарагдовозелена рокля с колан, която подчертаваше прекрасните й форми. Отгоре беше наметнала очевидно скъп шлифер „Бърбъри“ с дебела подплата. На краката й имаше спиращи дъха черни ботуши с високи токчета, които прибавяха поне десет сантиметра към впечатляващо дългите й бедра.
Рита Фиоре беше красива, червенокоса и от нея струеше невероятна чувственост. На всичкото отгоре беше истински питбул в съдебната зала.
— Мога ли да попитам с какво го ядоса толкова много?
— Разследвам двама улични бойци, които работят за Джери Броз.
— Синът на Джо?
— Същият.
— Какво са направили?
— Според клиентката ми са убили майка й.
— Доказателства?
— Видяла ги е как напъхват майка й в някаква кола броени часове преди убийството.
— Какво ще правиш сега? — попита Рита. Силен порив на студения вятър хвърли червена къдрица над очите й.
— Ще ям.
— Ти винаги ядеш.
— Помага ми да мисля. Ще повярваш ли, ако ти кажа, че вече втори ден поред пропускам обяда?
— Няма — поклати глава Рита. — Искаш ли компания?
— Само ако не пускаш ръце.
— Може би.
— Добре — рекох. — Аз черпя.
— Къде?
— Дай да се разходим до „Юниън Ойстър Хаус“.
Това беше най-старият ресторант в Бостън, чиято управа не преставаше да се хвали, че Даниъл Уебстър е бил сред най-редовните им клиенти. Едно от първите заведения на пристанището с туристически и някак моряшки дух, който беше по-скоро приятен, отколкото дразнещ.
Седнахме на подковообразния бар, който гледаше към „Юниън“. Аз си поръчах голяма купа мидена чорба и бутилка „Сам Адамс“ от разновидността „тухленочервена“. Такава бира сервираха само кръчмите по „Пътеката на свободата“ и това ме караше да се чувствам малко повече патриот.
Рита предпочете мартини.
Барманът обслужи първо нея, а след това ми наля бирата. Първата глътка ме накара да повярвам, че чувам ангелски хор.
— Е, как я караш? — подхвърли Рита. — Имам предвид, освен откраднатата ти кола, която се оказа фрашкана с дрога, плюс заплахите, които получаваш както от представителите на реда, така и от гангстерите.
Плъзнах длан по бара.
— Бях сигурна, че ще осребриш чека от нашата фирма и ще заведеш Сюзан на някое слънчево местенце.
— Обичам да работя — рекох.
— Кой е последният ти клиент?
— Четиринайсетгодишно момиче от Южен Бостън.
— Безплатно?
— Не — поклатих глава аз. — Плаща ми, при това много добре.
— Браво — рече Рита, извъртя се заедно с високото столче и преметна крак върху крак. Майсторски, с финес. — Краката ми ли зяпаш?
— Нали затова ги показваш?
Тя отговори с дяволита усмивка.
Разказах й за Мати и за Джули Съливан. После поговорихме за Ред и Луната. Също и за Джери Броз. Споделих и това, което сутринта бях открил в делото на Мики Грийн.
— Кой го е защитавал?
— Питър Контини. Чувала ли си за него?
— Не — поклати глава Рита, извади с два пръста маслинката от чашата си и я налапа. — Надявам се никога да не чувам за него.
Пред мен се появи голяма димяща купа в комплект с дебел резен царевичен хляб. Небесата се разтвориха. В ушите му отново прозвуча ангелският хор.
— Горкото момче — поклати глава Рита. — Нима не ти дадоха нещо за ядене в онази голяма къща?
— Имат само един автомат, който предлага шоколадови вафли и крекери със сирене.
— Сноб — отбеляза тя.
Свих рамене.
— Нека отгатна — подхвърли след кратка пауза тя. — Ще ме накараш да използвам връзките си и да напиша молба за преразглеждане на делото срещу онзи нещастник Грийн.
— По този начин ще се превърнеш в пример за професията.
— А ако го отърва…
— Неподходящ избор на думи — прекъснах я аз.
— Добре, ако делото бъде възобновено…
— Още по-лошо.
— Тогава млъквай и си ръфай царевичния хляб.
Послушах я.
— В случай че казваш истината… — започна тя, после млъкна и очаквателно ме погледна.
Затраях си.
— … ще ни трябва съдебна заповед за лабораторен анализ на онази мръсотия под ноктите — продължи тя. — Което може да се окаже нож с две остриета. Наистина ли искаме да разберем кого е одрала тя във фаталната нощ?
— Вече имам някаква представа — отвърнах.
— Онези двама гангстери?
— Може би.
— По очите ти отгатвам, че имаш определени съмнения.
— Нека караме поред.
— Ти и без това щеше да ме потърсиш във връзка с това дело — констатира тя. — За да дръпнеш струната на либералното чувство за вина, което дреме в душата ми.
Изпих втората половина от бирата си. Без да ме пита, барманът постави пред мен още една „червена тухла“. На това му се вика професионализъм.
— Фактът, че те измъкнах от ареста, е чиста случайност — обяви тя.
— Но в замяна получаваш безплатен обяд в приятна компания.
— Вечеря — поправи ме Рита. — Звучи по-интимно.
— Ама ти имаш ли намерение да ядеш? — сетих се аз.
Рита промени положението на бедрата си и приглади с длан роклята си.
— Имам среща.
— Кой е късметлията?
Тя допи мартинито си и стана.
— Лесно ще разбереш, стига да се разделиш с егото си поне за малко.
След тези думи Рита облече шлифера си, завърза колана и се насочи към изхода. Гледах след нея, докато фигурата й се стопи по посока на „Юниън“.
После завих тихо като гладен вълк.