Ейс Аткинс
Приспивна песен (31)

31

Том Конър бе с прическа, която определено ме изненада. Гъстата прошарена коса, старателно сресана назад, покриваше черепа му като шлем и разкриваше типично ирландските черти на лицето му. Носеше двуреден раиран костюм, който съвсем лъщеше. И пръстен с рубин на малкото пръстче.

— На малкото пръстче — отбелязах аз. — Отдавна не бях виждал такова нещо.

Конър не отговори. Намирахме се в една от стаите за разпит на шестия етаж на Правителствения център. Беше малка, но с отлична гледка към Норт Енд и брега. Ако беше хотелска стая, цената й със сигурност щеше да е висока.

Седнах. Конър направи цял театър със събличането на лъскавото сако и окачването му на закачалката до вратата. Преди да седне насреща ми, приглади с длан върху шкембето си вратовръзката на сребристочерни ивици. После си пое дъх и прелисти папката пред себе си.

— Знаеш ли, че някои хора умеят да четат, без да си мърдат устните? — подхвърлих.

Той ме стрелна с поглед, после отново погледна надолу.

— Държиш се доста нагло за човек, чиято кола е конфискувана с цял тон дрога — отбеляза той.

— Тази кола беше открадната във вторник в комплекс „Мери Елън Маккормък“ — отвърнах аз. — Можеш да провериш в бостънската полиция.

— Няма как да е другояче. Отворко като теб едва ли би пропуснал да го направи.

— Да бе — въздъхнах аз. — Обадих се на ченгетата малко преди да тръгна за Бъфало да шитна известно количество хероин.

— Колата ти е конфискувана като част от текуща операция срещу известен наркокартел от Пуерто Рико.

— Добре, хвана ме — разперих ръце аз. — Признавам, че съм член на картела „Тито Пуенте“.

Конър продължи да чете, прелиствайки бавно страниците. Новичките листове шумоляха в тишината на бялата стая.

— Ще ми повдигаш ли някакво обвинение? — попитах. — Ако не, мисля да отскоча до разпродажбата в „Мазето на Файлийн“.

— Ще стигнем и до това.

— Значи и ти си чувал за разпродажбата? — подхвърлих.

— В момента чета полицейския доклад.

Кимнах, после станах и погледнах през прозореца. В пристанището бяха закотвени множество яхти, осветени от ярките лъчи на утринното слънце. Големи късове лед се носеха към брега. Над тях летяха кресливи гларуси, възползващи се от силния вятър. Започнах да си подсвирквам „Тази песен съм я чувал и преди“.

— Сядай — обади се Конър.

— Попитах те дали ще ми повдигаш някакви обвинения — напомних му аз.

— Казах да седнеш!

— Кажи го възпитано — усмихнах се аз.

— Какво значение има как го казвам, по дяволите?

— Голямо — станах сериозен аз. — Затова държа да го кажеш възпитано.

— Моля те да си седнеш на проклетия задник, за да мога да ти задам няколко въпроса за пълната с дрога кола — процеди Конър. Бузите му бяха почервенели, а очите му излъчваха желание за насилие. Ръцете му останаха върху разтворената папка. — Тая тук не изглежда добре.

— Това тук не изглежда добре — поправих го аз, докато сядах на мястото си. — Като се правиш на много отворен, поне говори граматически правилно.

Конър отметна назад голямата си глава.

— Доста тъпо си се забъркал с тези хора — процеди той.

— Имаш предвид Тито, нали?

Той кимна и забарабани с пръсти по папката.

— Ще ми разкажеш ли как се забърка?

— Защо не? — свих рамене аз. — Всичко започна с мамбо, което постепенно премина в салса. А след това, без да се усетя, нещата се превърнаха в ча-ча-ча.

Конър кимна, но не се усмихна.

— Ще ми повдигаш ли обвинение? — попитах го аз. — Защото мисля да се обадя на адвокатката си. Отначало сигурно ще си умре от смях, но после може и да се ядоса. Нямате нищо срещу мен и ти отлично го знаеш.

— Имаме тук една килия — промърмори Конър. — Може би ще те заключим, докато решим какво да те правим.

— Нямате основания за подобно нещо. Ако си решил да ме плашиш, правиш го доста зле.

— Правя опит да не се обиждам от разни мошеници, които си вадят хляба, като надничат през шпионките на хората.

— Кого имаш предвид? Нат Пендълтън или Уорд Бонд?

Конър заби изпитателен поглед в лицето ми и отвратено поклати глава.

— Нека ти разкажа как ще се развият нещата — рекох. — Ти отлично знаеш, че всичко това са глупости, но ще ме държиш тук до последно. А аз ще звънна на своята прекрасна адвокатка, която страшно много обича да рита в топките кретени като теб. В резултат съвсем скоро ще пия студена бира в някое заведение.

Конър затвори папката, облегна се назад и се усмихна. Изглеждаше адски доволен от себе си.

— После ще продължа с разследването си — добавих аз. — Изобщо не ме интересува дали замесените са същите, които мечтаеш да заключиш.

— Мога да превърна живота ти в ад — предупреди ме той.

— По-добре ми предложи чаша кафе.

— Колата ти е била пълна с дрога.

— Едва ли е първата крадена кола, използвана за подобни цели.

Той сви рамене.

— Колко пари изкарваш, като надничаш през ключалките?

— Много повече, отколкото малката ти пишка е виждала някога накуп.

Конър бутна стола си и скочи. Лицето му имаше цвят на пожарна кола. Дишаше тежко през носа си.

— По-кротко де — предупредих го аз.

— Доказателствата ни са железни — изсъска той.

— Бас държа, че е така.

— Ще ти отнемат лиценза.

— Съмнявам се.

— Ще ти отнемат и разрешителното за лично оръжие.

— В това също се съмнявам.

— Не знам как си се разбирал с Ъпстийн, но аз не съм Ъпстийн! — задъха се той.

— Не си — кимнах аз. — Той беше много по-умен от теб. По-културен, с усет към стила.

Конър се понесе към вратата и с трясък я затвори. Трогателно.

Станах и отново пристъпих към прозореца. Гларусите продължаваха да се реят, посени от студения вятър. Търсеха нещо за хапване по мокрия пясък. Изглеждаха адски щастливи от живота.