Ейс Аткинс
Приспивна песен (35)

35

Прибрах се много късно. Тръгнах си веднага след измиването на чиниите. Колата ми беше паркирана на страничната пряка с отлична видимост към блока, в който живееше семейство Съливан. Останах в нея чак до единайсет и половина, когато баба се прибра от кръчмата. Изчаках лампите да угаснат, а след това се насочих обратно към Марлборо стрийт. Реших да отменя поръчката на специалната чаша за кафе с надпис НАЙ-ДОБРАТА БАБА НА СВЕТА.

Захвърлих якето на кухненския плот. После измъкнах тапата на бутилката бърбън и сипах щедра доза върху ледените кубчета. Замислих се дали да не добавя и няколко капки вода. На това сериозните пиячи му викат „отваряне на уискито“. След кратко колебание се отказах. Беше си чиста проба разхищение.

Отпих една глътка и се заех да проверявам съобщенията.

После добавих още малко бърбън върху леда. Навън Марлборо стрийт все още будуваше. Ледът беше покрит с тънка снежна коричка. В мрака се очертаваше оградата на градската градина, изградена от високи метални пръчки. Меката жълтеникава светлина на уличните лампи хвърляше приятни отблясъци.

Порових в портфейла си за картичката на Ъпстийн. Беше ми я дал преди много време, изписвайки собственоръчно номера на мобилния си телефон под логото на ФБР. Реших да му се обадя въпреки късния час. Той вдигна на третото позвъняване.

— Да не си решил да си говорим мръсотии?

— Приключи ли бингото за днес? — отвърнах с въпрос аз.

— Ако не е бингото и разходката до деликатесния магазин, със сигурност нямаше да знам какво да правя с времето си.

— Но не и ако някъде в Маями е извършено престъпление.

— Е, да.

— Още ли си в офиса?

— Разполагам с походно легло, точно до бюрото.

— Имам проблем.

Ъпстийн се изсмя. После долових скърцането на стол. Явно се наместваше удобно, за да чуе проблема.

— Казвай.

— Том Конър.

Вместо отговор Ъпстийн изпусна дълбока въздишка.

— Днес сутринта ме обвини, че съм станал муле на някаква пуерториканска банда, разпространяваща дрога.

Ъпстийн се разсмя. Толкова силно, че почти се задави.

— Радвам се, че ти оправих настроението.

— Как, по дяволите, се стигна дотам?

— Конър твърди, че са намерили кило хероин в колата ми.

— Но ти рядко държиш такива количества в колата си, така ли?

— Не — отвърнах аз. — Държа си ги под леглото, като всеки нормален човек.

Ъпстийн отново се разсмя.

— Предполагам, че си започнал да го дразниш, нали?

— Вчера се отби в офиса да ме предупреди, че преча на някаква текуща операция в Южния район.

— Ммм.

— Това съгласие ли беше?

— Не, но ми звучи типично за Конър. Работил е в бостънското бюро далеч преди моята поява. Видял е сума новолуния, преди да получи повишение. Той е от онези агенти, които използват паметните бележки за подложки.

— А може би и за тоалетна хартия.

— Искаш ли да звънна на новия старши агент? — попита Ъпстийн. — Мога да ти бъда от помощ при написването на жалбата.

— Може би по-късно — отклоних офертата аз. — В момента искам съвет от теб. Не съм виждал толкова полудял федерален агент от времето, когато Джей Едгар си е купил първия тренировъчен сутиен.

— В такъв случай ще трябва да ме запознаеш с онова, което вършиш в оня квартал.

— По всичко личи, че в района на „Олд Колъни“ се е появил нов отбор, ръководен от Джери Броз.

— Броз-младши.

— Аха.

— Ай-ай.

— Само чакаш да те извадя от стереотипите, за да забиеш една бърза топка в центъра — отбелязах аз.

— Вероятно знаеш, че старият Броз беше само на един-два реда след Бин Ладен в списъка на най-търсените престъпници.

— Очевидно вече ги е прескочил — промърморих аз. — Какво постижение!

— Конър е бесен на Джо Броз от десетилетия — отвърна Ъпстийн. — Нещо като маниакална обсесия. Веднъж дори се наложи да го изпратят при служебния психиатър, защото това пречеше на другата му работа.

— И аз не харесвам Джо Броз — рекох. — Но не губя съня си поради този факт.

— Конър е от хората, които искат да приличат на онзи стар шериф от „Барутен дим“. Забравил съм му името…

— Мат Дилън.

— Точно така, Дилън. Трябва да се е докопал до нещо много солидно, за да дръзне да ти скочи така. Бас държа, че има връзка с издирването на Джо Броз.

— Винаги съм си мислил, че Джо Броз е в Маями — подхвърлих.

— Може би — въздъхна Ъпстийн. — Или в Южна Америка, Европа или дори Китай. Вече десет години издирваме дъртото копеле.

— Извинявай, но имам чувството, че на тоя Конър не му е чиста работата.

— Може да е задник, но иначе е добър агент — отвърна Ъпстийн. — Ако не мислех така, отдавна да съм го размазал. Още докато бях старши агент.

— Имаш ли намерение да се прибираш?

— Май да — въздъхна Ъпстийн. — Много ми липсва шибаната суграшица. Особено когато покрай прозореца ми се плъзне някоя мацка на ролери, облечена само по бикини.

— А аз не ти ли липсвам?

— Липсва ми абонаментът за бейзболния сезон.

— Никога не си ме канил да идвам с теб.

— Конфликт на интереси.

— Какъв конфликт на интереси, по дяволите? — учудих се аз.

— Как какъв? Нали си член на някаква пуерториканска банда? Ще завъртя един-два телефона.

— Няма нужда, ще се справя и сам.

— Вече казах, че ще завъртя няколко телефона.

Той затвори.

Взех си бърбъна и се преместих на канапето в тъмния хол. Над камината висеше парче черешово дърво с недовършена дърворезба. Бях я започнал преди години, но стигнах само до контурите на някакво животно от неизвестен вид. Навремето си въобразявах, че ще успея да пресъздам прародителката на кучето чудо Пърл. После реших, че ще бъде кон. Или омар. В крайна сметка осъзнах, че не знам какво искам да представлява резбата, и я зарязах над камината. Вече години висеше там, потънала в прах.

Без Пърл и Сюзан апартаментът ми тънеше в тишина. Чувах далечното боботене на колите, които се спускаха по „Марлборо“. Пристъпих към прозореца и надникнах навън. Убийци не се виждаха никъде.

Замислих се за Мати и Джули Съливан. За Джо Броз и Джери. За Скокливия Джак Флин.

Върнах се при камината, свалих черешовата дъска и се огледах за длетото. Придърпах един стол така, че да попадне под бледата светлина на уличните лампи. Забих длетото в изсъхналото дърво. Разхвърчаха се ситни стружки.