Ейс Аткинс
Приспивна песен (63)

63

Месец-два по-късно Бостън се освободи от ледения плен и аз изпълних обещанието си да заведа Мати Съливан на стадиона. Местата ни бяха в сектора на домакините, точно зад табелата. Почерпих се с хотдог и студен „Бъдуайзър“, а на масичката пред нас чакаше пакетче солени фъстъци. Чудесата никога не свършват.

— Хубави места — рече Мати. — Жалко, че тази година „Сокс“ хич ги няма.

— Истинският фен не пропуска нито един мач.

— Имам право да се оплаквам, след като знам какви пари печелят тези момчета.

— Слава богу, че не съм като тях.

— О, и ти не си зле — поклати глава тя.

— Изкрънках билетите от една лъскава юридическа фирма.

— Знаеш какво имам предвид.

Вдигнах бутилката в шеговит тост. Бирата в нея беше останала наполовина.

Беше май и стадион „Фенуей“ беше пълен въпреки облачното време и дъжда. Хората бяха с найлонови дъждобрани и носеха чадъри. Дъждът се сипеше тихо и напоително. На това ирландците му викат хубаво време.

Бях нахлупил старата си шапка на „Бостън Брейвс“, а Мати носеше чисто новата козирка на „Сокс“, която настоях да й купя от магазина за фенове на входа. Не беше розова. На коляното си беше закрепила програмата на мача.

— Човек очаква да види някакво напрежение, ама тия нашите сякаш имат олово в краката — промърмори тя. — И то срещу скапаните „Халос“, представяш ли си?

— Понякога един мач е добър само с ритъма си — рекох и отпих от бирата. — Улавяш детайлите и постепенно придобиваш чувството, че слушаш хубав джаз.

— Както и да е — примирено отвърна Мати.

Отхапах от хотдога си и отпих още една глътка бира. Разпечатах пакетчето фъстъци с чувството, че ставам прекалено лаком. Но това беше оправдано, тъй като все още бях в процес на възстановяване.

На терена Уейкфийлд вършеше чудеса.

— Как е рамото? — попита Мати.

— По-добре. Днес ще потренирам малко на големия чувал заедно с Хоук. Но ще карам бавно и полека.

Ръката на Мати все още беше на превръзка през врата. Докторите бяха вкарали метален пирон в раздробената кост, която зарастваше бавно. В крайна сметка успяха да я спасят, макар и с цената на две операции и още куп болезнени манипулации. И тя беше в процес на възстановяване като мен.

— Що не дойдеш и ти? — подхвърлих. — Ще те науча да се боксираш.

Тя се засмя и поклати глава. Публиката възнагради Уейк с аплодисменти. Мати направи съответната отметка в програмата.

— Ще хвана автобуса и ще отскоча до Уолпол да видя Мики рече тя.

— Ще те закарам — отвърнах аз. — Обещавам да не пея нищо извън сборника „Велики американски парчета“.

— По-добре да ида сама — поклати глава тя. — Освен това Мики не си пада много-много по теб.

— Намерил съм му страхотна адвокатка, която на всичко отгоре е адски секси — оплаках се аз. — Успя да възобнови делото благодарение на ДНК анализите и показанията на нов свидетел, осигурен лично от мен.

— Мики е убеден, че това са глупости — отвърна Мати и направи голям балон с дъвката си. — Ама и аз не очаквах, че под ноктите на мама ще има ДНК на Флин.

— Колелата на правосъдието се задвижват бавно — кимнах аз.

— Дрън-дрън — рече тя. — А какво ще стане, ако Териса отново си плюе на петите?

— Ще я издиря.

— Ами ако някой те изпревари?

— Флин си е мъртъв отвсякъде.

— Какъв срам — въздъхна тя, продължавайки да дъвче. Очите й останаха сведени към програмата.

— Мъчно ли ти е?

— Че не застрелях мръсника ли?

— Аха.

— Понякога — призна тя. — Направо ме засърбяват ръцете и съжалявам, че не му видях сметката.

— Видя му я — рекох. — Но точно по начина, който мръсникът заслужаваше. Помисли си и ще видиш, че съм прав.

— Затова ме прати на пазар със Сюзан, нали? За да си говорим за чувствата ми и други глупости.

— Понякога разговорът за чувствата и другите глупости има добър терапевтичен ефект.

— Не си падам по напудрени роклички и чай — поклати глава Мати. — Не и докато Мики продължава да гние в панделата. Още много може да се направи.

— Мики ще излезе — уверих я аз. — Но трябва време.

— Ами онова корумпирано федерално ченге?

Гледах как Педроя разпуска край страничната линия. Усетих как лицето ми пламва.

— Разследват го — отвърнах. — Имам един приятел, който го държи под око. Той ми вярва. Единственият федерален агент, който ми вярва.

— Значи и тоя боклук ще се отърве.

— Също като Джери Броз — кимнах аз и отпих глътка бира. — В моята професия често се случва боклуците да се отървават.

Дъждът започна да се усилва.

— Глупости — повтори Мати. — Пълни глупости!

— Това е положението.

Елсбъри вдигна бухалката. Педроя зае позиция в кръга и закова поглед в „Зеленото чудовище“. Надявах се, че ще осъществи контакт.

Посегнах към бирата. Дъждът продължаваше да се усилва и резервите се подредиха край страничната линия. Педроя излезе от кръга и погледна към съдията. Мачът не беше прекъснат. Педроя напусна втора база, заобиколи трета и се понесе към първа. Дойде ред на Ейдриан Гонсалес и Мати се приведе напред. И двамата харесвахме Гонсалес и бяхме любопитни да разберем дали ще направи нещо през този сезон. Дъждът плющеше с пълна сила.

Първа база беше свободна, а втора се нуждаеше от покриване. Но ударът на Гонсалес беше насочен към лявата част на игрището. Педроя покри трета база и се насочи към старта. Гонсалес заобиколи втора и се върна обратно. Същото стори и Педроя.

Небето се продъни.

Съдията вдигна ръка. Отборите се приготвиха да напуснат терена.

Ние с Мати скочихме на крака и хукнахме да търсим подслон. Стадион „Фенуей“ миришеше на гниещо дърво, хотдог и изветряла бира. Истински рай. Скрихме се под навеса и зачакахме дъждът да спре.

— Благодаря ти за всичко — обади се Мати. — А сега да се уточним за онези понички.

— Шест с канела и шест с шоколадова глазура — обявих аз.

— Знам, знам. И голяма чаша кафе, нали?

— Със сметана и две бучки захар.

— Престани да се занасяш!

Купих й чадър. После се върнахме при колата и аз я откарах обратно до „Мери Елън Маккормък“. Поседяхме малко в купето, очаквайки дъждът да отслабне.

— Как беше? — подхвърлих.

— Хубаво — усмихна се Мати. — Благодаря ти.

— Много ли размишлява?

— Гледах мача.

— А сега?

— Ще отида на посещение при Мики.

— Но след това ще си дадеш още малко почивка, нали?

— Да. Нещо като ваканция.

— Хубаво — кимнах аз. — Колкото повече почивки си даваш, толкова по-кратко ще става времето между тях. И постепенно ще станеш нормална. Няма да си същата като преди, но пак ще е нещо.

— Предполагам, че не е лошо да се търкаляш в едно легло с психоаналитик.

— Не е — рекох.

— Понякога и ти се нуждаеш от почивки, нали?

Кимнах.

— Така ли се справяш с мръсниците?

— Няма нищо лошо да бъдеш добър със себе си — отвърнах. — Знам какво е да демонстрираш твърдост пред околните. Това е нещо като самозащита. Предупреждаваш хората да не ти се бъркат.

— Ти ли го казваш или Сюзан?

— И двамата.

Мати посегна към дръжката на вратата.

— Винаги съм на твое разположение — рекох. — Спокойно можем да смучем безплатни билети от фирмата. Тази година сезонът е дълъг.

— Дано „Сокс“ се постегнат.

— Имат достатъчно време.

Останах да гледам след нея. Изглеждаше много по-малка от своите четиринайсет години, но едновременно с това и далеч по-голяма. Запалих двигателя и поех към брега. Знаех, нетрайната промяна изисква време.

Пристигнах във фитнес клуба и навлякох къси гащета и маратонки. И моряшка фланелка с къси ръкави. Присъединих се към Хоук, който вече беше в боксовата зала, облян в пот.

Приятелят ми скачаше на въже с грациозността, с която танцува Фред Астер. Сменяше краката с небрежната лекота на тийнейджър. Като ме видя, остави въжето. Аз увих ръцете си в бинтове и намъкнах чифт половинкилограмови ръкавици. Той награби големия чувал и го окачи на куката, а след това ме предупреди да го давам кротко.

— Обещах на Сюзан — добави той.

— Тя ли ти се обади?

— Пет пъти.

— Какво ще рече това?

— Да го караш полека, докато ти зарасне рамото.

— А ти?

— Аз вече оздравях, по наистина магически начин.

— Трябва да е хубаво — промърморих.

— Често се възхищавам от себе си — отвърна Хоук и намести чувала.

Започнах с къси леви прави и няколко предпазливи крошета с дясната ръка. Куршумът беше разкъсал мускулите и сухожилията и това пречеше на силата на удара. Довърших серията десни крошета и забих един як ъперкът с левачката.

— Хм — рече Хоук.

— Ще се получи, но ми трябва време.

Хоук кимна.

Дъждът беше спрял. Слънцето вече влизаше в правата си. С онази прекрасна дързост, която идва след продължителен дъжд. Залата се изпълни със златиста светлина, която нахлуваше през прозорците и се отразяваше в огледалата. Обърнах й гръб и погледнах към брега. Платноходки пореха сините води на Атлантика. Сред тях вдигаха пяна препълнени туристически корабчета.

— Не заслужаваш, но след тренировката ще те черпя едно питие — рече Хоук.

— Много ти благодаря.

— Разумно е да те държа под око, защото с това дясно кроше като нищо ще нокаутираш някоя бабичка.

— Ценя високо подкрепата ти.

Хенри Чимоли излезе от офиса си, наконтен с червен копринен анцуг. Сивокос, кльощав, метър и шейсет на пръсти, Хенри излъчваше войнствеността на петле от породата „Банти“. В ръката си държеше безжичен телефон, с който ми махна.

— Кой е? — подвикнах аз.

— Откъде да знам, по дяволите — озъби се Хенри. — Но звучи доста патетично.

— Чувам.

— Какво да отговаря?

— Питай ги какво искат.

Хенри попита, а след това прикри мембраната с длан.

— Някакъв адвокат, който иска да те наеме — обяви той. — Ще се обадиш ли?