Ейс Аткинс
Приспивна песен (5)

5

Кварталът „Мери Елън Маккормък“, построен по време на Голямата депресия, представляваше безкрайни редици от ниски тухлени къщи с железни огради. По тротоарите бяха струпани купчини мръсен сняг. Момченце караше триколка на откритата баскетболна площадка. Наблюдаваше го жена с развлечена скиорска шапка, която пушеше цигара. Зад игрището имаше празно място, обрасло с кафеникава трева. От дворовете стърчаха голите изкривени клони на стари дървета.

Паркирах пред внушително изглеждаща сграда на Кемп стрийт, бутнах отворената врата от ковано желязо и бързо открих апартамента на втория етаж. Вътре работеше телевизор.

Мати веднага се отзова на почукването ми. Беше леко изненадана да ме види. Носеше черна фланелка, избелели джинси и сребърна диадема. Кимна ми да вляза и побърза да смъкне диадемата от главата си. Озовах се в кухнята. Пред включения телевизор се издигаше замък от розов картон. От подвижната му врата изпълзяха две момиченца. Близначки. Мати захвърли диадемата на кухненския плот, върху който имаше отворена опаковка мляко и няколко неизмити чинии. Лицето й беше поруменяло.

— Мога да дойда и по-късно — подхвърлих аз. — Виждам, че си заета.

— Ами, заета — поклати глава тя. — Просто наглеждам децата, докато се събуди баба.

На канапето с дамаска на цветя спеше мършава жена с ръка над очите и широко отворена уста. Краката й бяха покрити със синьо плетено одеяло. Малко под лакътя й бяха татуирани две протегнати длани, които държаха молитвеник с думата ДЖУЛИ, изписана под него. Баба изглеждаше някъде към петдесет.

— Откри ли нещо? — попита Мати, сложила ръце на тънкото си кръстче.

— Няма ли да седнем? — отвърнах аз и погледнах към малката кухненска маса.

— Предпочитам да остана права.

— Баба е имала тежка нощ, а?

— Майтапиш ли се? — сбърчи вежди момичето. — Тя току-що се прибра.

— Нощна смяна?

— Аха. Нощна смяна в кръчмата.

— Всички служим на бог, кой както може.

— Давай да приключваме, защото имам работа — нетърпеливо подхвърли Мати. — Трябва да измия децата и да ги подготвя за един рожден ден в съседната къща. Днес е денят на „Пътешественичката Дора“, която те много обичат.

Близначките влизаха и излизаха от замъка. И двете бяха с късо подстригани рижи коси, но носеха различни пижами. Едната играеше Дора, а другата беше принцесата на „Дисни“. Нямаше начин да разбера коя, коя е. Отдавна им бях изгубил бройката на принцесите.

— Прочетох досието на майка ти — рекох. — Поговорих и с няколко ченгета.

— Те са идиоти.

— Може би. Но обвинението им срещу Мики Грийн е непоклатимо.

— Ако исках мнението на ченгетата, нямаше да се мъкна чак до Бек Бей, за да те наема! — сряза ме тя. — Отдавна знам какво мислят и пет пари не давам за тях!

Онази част от мебелите, които не бяха покрити с калъфи, бяха доста износени и по всичко личеше, че са произведени някъде през 60-те. Кошът за пране преливаше от детски дрехи и струпани на купчина хавлиени кърпи. За радиатора беше завързано велосипедче, а пластмасовите касети от мляко до него бяха пълни с играчки. На стената бяха окачени рамкирана фотография на папата, графика на Фенуей и голяма снимка на привлекателна млада жена с яркочервена коса, облечена в яркочервен пуловер — от онези, които продават в търговските центрове с чувствително намаление. Но след като я огледах по-внимателно, установих, че това е абитуриентски портрет, направен от фотографа на гимназията в Южен Бостън.

— Преди да почне да се друса, беше много хубава — отбеляза Мати. Неусетно бе застанала до мен. От начина, по който го каза, разбрах, че си хапе устните. Миглите й видимо потрепваха. — Тази гадост състарява и те кара да изкукаш. След известно време приятелите те зарязват.

Дишаше учестено, сякаш правеше всичко възможно да се овладее.

— Не мога да ти обещая нищо — предупредих я аз.

Мати Съливан ме изгледа изпитателно и кимна. С удоволствие установих, че беше почистила лицето си от евтиния грим.

— Знам, че изглеждаше зле и ченгетата я вземаха за курва. Но това са глупости. Тя ни обичаше и се мъчеше да се изчисти. Отвлякоха я малко преди да влезе в програма за рехабилитация. Изобщо не й дадоха шанс да оправи нещата.

— Кои неща?

— Всички.

— Пари?

— Не знам — сви рамене Мати — Може би.

Кимнах.

— Тя беше зле и го знаеше. Искаше да се промени.

Мати каза това, без да ме гледа. Погледът й се плъзна по снимката на майка й, а след това се премести върху розовия замък и спящата на канапето баба.

— Не те моля за чудо, разбираш ли?

— Амин — рекох.

— Ченгетата просто прибраха Мики Грийн, което беше най-лесното — добави тя. — А междувременно двете животни, които убиха мама, продължават да са на свобода.

— Откога си приятелка с Мики?

— Кога съм казала, че съм му приятелка?

— Каза, че го посещаваш в затвора.

— Само няколко пъти — уточни тя. — Той беше негодник, но не и убиец. Най-малко би посегнал на мама, защото имаше чувства към нея. Затова и се навърташе наоколо и ни помагаше.

— Продължава ли да ти пише?

— Да.

— Може ли да погледна писмата?

— Първо ще го попитам, ако нямаш нищо против.

— Нямам, разбира се.

— Знам какво си мислиш, но аз не съм малоумна — погледна ме Мати. — Ако откриеш Пипера и Луната, значи си открил извършителите. Онова, което направиха ченгетата с Мики, не е добро нито за него, нито за мама.

— Защо си толкова сигурна?

— Вече сто пъти ти повторих, че видях с очите си как онези двамата напъхаха мама в колата си. Тя крещеше и се бореше с тях. Следващото нещо, което видях, бяха вестниците, които без колебание обявиха, че извършителят е Мики Грийн. И се запитах: дали наистина може да е той? Отговорът беше „не“. Мики помагаше на мама при покупките и поддържаше колата й. Нищо повече.

— Заедно ли живееха?

— Питаш дали се чукаха? — пожела да узнае тя.

— Да.

— Не знам. Той беше сладък, но малко шантав.

— Помниш ли колата, с която я отвлякоха въпросната вечер?

Мати поклати глава.

— Баба ти да е видяла нещо?

— Тогава все още не живеехме при нея — напомни ми тя.

— Ясно.

— Ясно, защото си приключил с мен, или ясно, защото си готов да свършиш малко истинска детективска работа, без да слушаш какво дрънкат ченгетата?

— Ти си много строг шеф — отбелязах.

Мати ме огледа от главата до краката и почти се усмихна.

— Трябва да съм такава. Ако не съм, близначките ще побеснеят и ще съборят къщата.

Кимнах. Апартаментът изглеждаше доста чист, ако не се брояха играчките и купчините мръсни кърпи. А близначките бяха достатъчно възпитани.

— Имаш ли други снимки? — попитах. — По-скорошни?

— Имам, разбира се. Но на тях тя изглежда ужасно.

— Къде ходеше обикновено?

— Във „Фор Грийн Фийддс“. Особено в часовете за промоции. Все едно че ходеше на църква.

Мати се обърна към масичката и посегна за якето и розовата си шапка. Близначките надигнаха подвижния капак на замъка и загледаха изпод вежди действията на кака си.

— Ще ходиш ли някъде? — попитах.

— Идвам с теб.

— Аз не работя така.

— Толкова по-зле.

— Ами рожденият ден? Кой ще приготви близначките?

— Имаш нужда от мен, защото мога да ти помогна — увери ме тя, обърна се към канапето и подвикна: — Хей, бабо!

После мина покрай мен, разтърси раменете на мършавата жена и се насочи към вратата. Баба се раздвижи, а аз се замислих как да се измъкна от ситуацията.

Изправена на входа, Мати се завъртя и заби пръст в гърдите ми.

— Какво чакаш? Може би да те водя за ръчичка? Хайде, тръгвай!

— Слушам, ваше височество.