Ейс Аткинс
Приспивна песен (15)

15

Прецених, че след като ще се изправям срещу цял отбор грубияни от Южен Бостън, бойната ми форма трябва да бъде оптимална. Утрото беше сиво и студено. Валеше дъжд, примесен със суграшица. Облякох анцуга, намъкнах маратонките и нахлупих шапката на главата си. После прекосих пешеходния мост над река Чарлс и пробягах цялото разстояние до Бостънския университет и обратно. Реката все още беше замръзнала, но ледът не беше достатъчно дебел, за да издържи смелчагата, който би дръзнал да стъпи върху него. В него се виждаха безброй пукнатини, които лесно биха погълнали човешко тяло. Мислех си за пролетните концерти на открито, за разходките с кучета в парка и за жени, облечени в летни рокли.

Прибрах се в апартамента, взех душ и старателно се избръснах. После избрах черно поло, чистички тъмни джинси „Ливайс“ и късо палто, чието основно предназначение беше да прикрива револвера 38-и калибър. Плетената шапка на „Сокс“ довърши премяната ми. Небрежна и същевременно делова.

Скочих в колата и поех на юг към „Роксбъри“ — перфектен пример за американски мъжкар.

„Майкс Сити Дайнър“ се намираше на Уошингтън стрийт, на около три километра от централното управление на бостънската полиция. Макар и ново, заведението беше пропито с някакъв ретро дух. Срещу дългия бар блестеше огромна кухня от неръждаема стомана. Масичките от другата страна бяха покрити с ленени покривки на черно-бели карета, а сервитьорките носеха табелки с имената си на ревера.

— Ти ли си Спенсър? — попита ме някакъв нисък чернокож тип.

— Хората казват, че приличам на Джордж Клуни — рекох.

— Куърк каза, че приличаш на остарял боксьор.

— Защото завижда на суровия ми външен вид — поясних аз.

— Олдън Рийд — представи се мъжът.

Беше облечен с черна копринена риза и скъп на вид кожен блейзър. Имаше тънки му стачки и късо подстригана коса, прошарена на слепоочията. Очите му бяха пъргави, като на повечето детективи, които познавах. Бях сигурен, че не пропускат нищо от онова, което се случва наоколо.

Стиснахме си ръцете и седнахме на една маса с изглед към „Уошингтън“. Не че имаше какво да се види, ако не броим един стар жилищен блок и няколко магазина с обновени витрини. Покрай прозореца мина пощальон, теглещ след себе си тежка брезентова количка. На главата му имаше голяма кожена шапка.

Сервитьорката остави на масата ни меню и кафе.

— Откога си в Отдела за борба с наркотиците?

— От осем години.

— Харесва ли ти?

— Работата е сигурна — кимна Рийд. — Дрогата никога няма да изчезне.

— Наздраве за престъпленията — вдигнах чашата си аз.

— И за наближаващата пенсия — добави той. — Имам лодка и къщичка за съвместно ползване в Клиъруотър Бийч, Маями.

— Няма ли да ти липсва изриването на снега? — подхвърлих. — Моите чичовци твърдяха, че това укрепва характера.

— Със сигурност няма да ми липсва — увери ме той, прелисти менюто и го пусна толкова бързо, колкото го беше вдигнал. След това се втренчи в лицето ми, очевидно привлечен от синкавия оток под окото ми.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че беше тапа от шампанско? — подхвърлих аз.

— Няма.

— Снощи се сблъсках с един тип, наричат го Мърфи Луната. Случайно да си чувал за него?

— Естествено — кимна Рийд и се ухили. — Трябва да си доста добър, след като нямаш счупени кости.

— А партньорът му?

— Ред Кейхил? Който е чувал името му, познава и репутацията му.

— Запомни си мисълта — прекъснах го аз. — Не е хубаво да обсъждаме бандити на празен стомах.

Поръчах си кълцано месо и яйца, плюс препечена филийка ръжен хляб. Рийд си избра специалитета на „Майкс“ — ръчно нарязана шунка с две яйца на очи върху препечена филия.

— Защо си станал частно ченге? — попита той.

— Не съм колективен играч.

— Мартин Куърк е супер класа. Каза да ти помагам по всякакъв начин, което означава, че те харесва. Досега не бях чувал Марти Куърк да харесва някого.

— Какво да ти кажа — свих рамене аз. — Имам навика да го разсмивам.

— Ред Кейхил значи — замислено проточи Рийд. — Дребен разбойник, стигнал до върха благодарение на хероина, който отново е на мода.

— Следващата фаза е шкембето, скрито под костюм и вратовръзка — рекох.

— Хероинът е гадна работа, човече — мрачно ме погледна Рийд. — Боклуците го обичат, защото ги убива бавно. Това е цялата работа. Ако не те убива, значи не се кефиш.

— Голям ли е бизнесът му?

— Малко преди Коледа арестувахме двама от хората на Ред с три кила от тая гадост.

Ококорих очи и подсвирнах.

— Улична цена три милиона — добави той.

— Призракът на великия Цезар — въздъхнах аз.

Сервитьорката се отби да допълни чашите ни с горещо кафе. Носеше типичната униформа с бяла престилка и ниски обувки с връзки. Косата й имаше цвят на захарен памук.

— Знаеш ли нещо за съвместната работа между Джери Броз и двойката Кейхил-Мърфи?

— Едно е да знам, а друго — да го докажа.

— Историята на живота ми — кимнах аз.

— Миналата година имахме отличен шанс да спипаме Ред — продължи Рийд. — Получихме разрешение да сложим бръмбари в сервиза, където се събираха тези типове. Там обслужваха вносни коли, предимно поршета и беемвета. Намира се на „Олд Колъни“. Цели четири месеца гледахме как тези типове влизат и излизат от него като пчелички в кошер.

— И какво стана?

— Дейността им се прекрати в момента, в който извадихме заповедите. Познаваш ли бащата на Джери Броз?

— С него сме стари приятели.

— Оказа се, че сервизът е негова собственост.

— Чакай малко — вдигнах ръка аз. — Та той изчезна преди десет години!

— Така е — кимна Рийд. — Неговата история е съвсем друга. Според нас е имал връзки в областната прокуратура или във ФБР. Решил да си вземе дълга отпуска минути преди да го приберат.

— Според мен Джо Броз трябва вече да е умрял — промърморих аз. — Преди доста време е лежал в „Алкатраз“ в една килия с Ал Капоне.

— Но въпреки това името му продължава да предизвиква респект — поклати глава Рийд.

Имаше право. Сервитьорката се появи с поръчката и пред нас цъфнаха две големи затоплени чинии. Кълцаното месо с яйца на закуска си е чиста проба национално богатство. Лапнах една вилица яйца и ги затиснах с хапка препечен хляб, след което поех голяма глътка кафе. Рийд копира процедурата.

— Значи Джо Броз наистина е бил господар на този град? — любопитно ме погледна ченгето.

— Наистина — кимнах аз.

— А ти си се изправил срещу него?

— Аха.

— И?

— В крайна сметка стигнахме до взаимно уважение.

— А синът му?

— Джери не беше скроен по същия начин — поклатих глава аз. — Запознах се с него, когато го пипнахме, че снима със скрита камера сексуалните си подвизи с възрастни дами, които впоследствие изнудваше.

— Класика.

— С главно К — кимнах аз.

Рийд отпи глътка кафе, отряза си парченце шунка и го лапна заедно с малко яйца.

— Напоследък се е размърдал.

— Така чувам и аз.

— За известно време имаше мир между албанците в Норт Шор и италианците в Норт Енд — промърмори той. — Горе-долу си бяха разделили центъра и Южен Бостън и всичко беше кротко и мирно. Но сега синчето се завръща и си иска обратно онова, което му се пада по наследство.

— Джери винаги е имал какво да доказва.

— Може би старецът се е появил и му дава указания.

Престанах да се храня и оставих вилицата до чинията. Изобщо не се бях сетил за подобна възможност.

— Снощи защо се спречка с Мърфи Луната? — пожела да узнае Рийд.

— Заради убийството на една млада жена преди четири години — отвърнах. — Невръстната й дъщеря обаче видяла как Ред и Луната я качват в колата си.

— Наркоманка?

— Разбира се.

— Може би просто си е търсила доза.

— Може би.

— Как е умряла?

— Изнасилена, намушкана с нож и прегазена с кола.

— Много знаково.

Кимнах.

— Но защо?

Не отговорих.

Рийд довърши закуската си, измъкна мобилния си телефон и провери за съобщения. После бутна стола назад и бръкна за портфейла.

Поклатих глава и оставих няколко банкноти на масата.

— Пази си задника, Спенсър — предупреди ме той. — Захванал си се с лоши хора.

— Всички това ми повтарят.

— Имаш ли план?

— В смисъл да ги победя с динамичната си същност?

— Имам предвид резервен план — уточни Рийд.

— Работя по въпроса.