Лорънс Дърел
Балтазар (8) (Александрийски квартет. Част втора)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Александрийски квартет (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Balthazar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Автор: Лорънс Дърел

Заглавие: Балтазар

Преводач: Иглика Василева

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД

Излязла от печат: 16.11.2010

Редактор: Светла Евстатиева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Светла Евстатиева

ISBN: 978-954-771-241-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4929

История

  1. — Добавяне

VIII

„Казах ти за смъртта на Скоби (така пишеше Балтазар), ала не съм ти разказал как точно се случи. Самият аз не познавах човека много добре, но знаех за твоята привързаност към него. Не беше приятна работа и лично аз бях въвлечен в нея съвсем случайно — всъщност само защото така стана, че прекарвах въпросната вечер в компанията на Нимрод, който оглавяваше полицейския секретариат и освен това е бил началник на Скоби и след трите му премествания.

Спомняш ли си Нимрод? По онова време двамата се оказахме съперници за сърцето на един очарователен млад атински актьор, известен под благозвучното име Сократес Питакакис, но тъй като всяко сериозно съперничество можеше да влоши отношенията ни, а това никой от нас не би могъл да си го позволи с оглед на постовете, които заемахме (аз бях нещо като консултант в неговия отдел), разумът надделя и решихме да забравим ревността си и честно да си поделим младежа, както биха постъпили всички добри александрийци. И ето ни тримата в «Оберж Бльо» с младежа между нас двамата — като вкусния месен пълнеж на сандвич. Трябва да ти призная, че се радвах на по-голямо предпочитание пред Нимрод, тъй като неговият гръцки беше доста слаб, но общо взето на масата цареше дух на благоразумие и добър тон. Актьорът, който не спря да пие шампанско цяла вечер — твърдеше, че това му помагало да се възстанови по-бързо от някакво изтощително заболяване, — в крайна сметка отхвърли компанията и на двама ни, защото се оказа влюбен до уши в една мустаката арменка от моята клиника. Така че всичките ни усилия отидоха на вятъра. Нимрод се почувства особено огорчен, тъй като според уговорката той трябваше да плаща сметката за тази гротескна вечеря. Та, както ти казах, бяхме се разположили в ресторанта, когато извикаха Нимрод на телефона.

Върна се след малко с тъжно изражение на лицето и рече:

— Обадиха ми се от полицейския участък до пристанището. Става дума за някакъв възрастен мъж, който е бил пребит до смърт от матросите на военния английски кораб «Милтън». Имам основание да вярвам, че това е един от ексцентриците на отдела — там работи възрастен бимбаши, който… — Стоеше нерешително на един крак. — Във всеки случай — продължи — трябва да отида и лично да проверя. Човек никога не знае. Очевидно… — Той сниши глас и ме придърпа настрана, за да ми довери: — Бил е облечен в женски дрехи. Може да стане скандал.

Бедният Нимрод! Виждах, че макар и притиснат от служебния си дълг, упорито не желаеше да ме остави насаме с младия актьор. Засуети се наоколо уж дълбоко замислен. Най-накрая обаче, когато вече бях загубил надежда, моята благородна природа ми се притече на помощ. Реших да постъпя спортсменски!

— По-добре да дойда с теб — казах аз. Клетият човечец тутакси разцъфна в притеснена усмивка и сърдечно ми благодари за жеста. Оставихме младия актьор да си дояде рибата (този път против умствено изтощение) и тръгнахме към паркинга, където Нимрод беше оставил служебната си кола. Профучахме по крайбрежния булевард и не след дълго се озовахме сред глухия мрак на притихналите докове с калдъръмени сокаци и мъждукащи газени лампи по пристаните, които правеха това място толкова много да прилича на Марсилия някъде през 1850 година. Винаги съм мразел този квартал, вечно вонящ на морска влага, урина и сусамени хлебчета.

Полицейският участък представляваше червена кръгла сграда, подобна на викторианска поща. Състоеше се от малка зала, където пристигаха арестантите, и две подземни тъмници — душни и зловещи, особено през онази лятна нощ. Мястото гъмжеше от шумни, потни полицаи, които се блещеха като подплашени коне и крачеха мрачни, навъсени и важно забързани. Върху каменна пейка в една от килиите лежеше нежното престаряло тяло на възрастна жена с вдигната над кръста й рокля, под която се подаваха тънки клечести крака, обути в зелени чорапи, хванати с жартиери, и черни моряшки ботуши. Електричеството бе прекъснато поради повреда и на перваза над тялото потрепваше свещ, от която капеше восък право върху спаружената кожа на едната ръка, дето вече бе започнала да се вкочанясва в театрален жест — сякаш се канеше да парира удар ей така наужким, както става на сцената. Това беше твоят приятел Скоби.

Беше пребит до смърт и изглеждаше ужасно. В старото му тяло имаше доста изпочупени чаркове. Докато го преглеждах, отнякъде се обади телефон и зазвъня настойчиво. Кийтс беше подочул нещо за случката и се опитваше да разбере подробности, което пък означаваше, че старият му раздрънкан ситроен можеше всеки миг да цъфне отпред. По всичко личеше, че назрява сериозен скандал, и тук именно страхът пришпори мозъка и въображението на Нимрод.

— Трябва да махнем от него тези дрехи — изсъска той и взе да удря наляво и надясно с бастуна си, за да изгони всички полицаи в коридора, и накрая в килията останахме само ние двамата.

— Добре — казах аз и докато Нимрод стоеше с плувнало в пот и извърнато на една страна лице, свалих дрехите от трупа. Не беше приятна работа, но сега поне старият окаяник си лежеше «гол като псалм», както казват гърците. Така завърши действие първо. Попихме мокрите си чела. В малката килия беше като в пещ.

— Трябва някак да го нагласим с униформа — обади се Нимрод, който беше на ръба на истерията. — И то още преди да е дошъл Кийтс да души наоколо. Слушай какво, дай да отидем до апартамента му и да вземем униформата. Аз знам къде живее.

Заключихме старчето в килията: счупеното му стъклено око ни изгледа с упрек и тъга, сякаш сме го изоставили в неопитните ръце на любител препаратор. Скочихме в колата и препуснахме през доковете към улица «Татуиг». Докато се возехме, Нимрод реши да прегледа съдържанието на малката кокетна чантичка от изкуствена кожа, с която негодникът се бе наконтил, преди да попадне във водовъртежа на последното си среднощно приключение. В нея намери две монети, малък католически требник, шофьорска книжка и пачка старомодни листчета от оризова хартия (те като че ли вече изчезнаха), приличащи на онези, с които се свиват цигари. И това беше всичко.

— Проклетият му глупак — повтаряше Нимрод през цялото ни пътуване. — Проклетият му стар глупак.

В квартирата на стареца всичко беше обърнато с краката нагоре. Изглежда, по някакви неведоми пътища съседите му бяха разбрали за смъртта. Поне аз така реших. Всички врати на стаите бяха изкъртени, шкафовете — претършувани и оплячкосани. В нещо като тоалетна имаше цяла вана, пълна с някаква мътилка, която миришеше на арак, и от която очевидно съседите бяха точили на воля, тъй като навсякъде по пода се виждаха мокри отпечатъци от ходила, а по стените — от ръце. Площадката пред апартамента беше прогизнала. В двора един боаб танцуваше и си и пееше — съвсем необичайна гледка. Истината е, че в целия квартал се вихреше разгулно, просташко веселие. Имаше нещо зловещо в това. Въпреки че повечето неща от апартамента на Скоби бяха откраднати, униформата му висеше непокътната на безопасно място зад вратата. Грабнахме я и в същия миг откъм ъгъла на стаята ни стресна крясъкът на голям зелен папагал в клетка, който се обади с глас, съвършена имитация, според Нимрод, на гласа на Скоби:

И целият свят срещу ни да тръгне,

ще го посрещнем на щик.

Виждаше се, че и птицата е пияна. Гласът й проехтя така странно в празната тъжна стая. (Не съм разказвал това на Клия от страх да не я разстроя, защото и тя много обичаше Скоби.)

И така, върнахме се в полицейския участък с униформата. Имахме късмет, че Кийтс още не беше пристигнал. Отново се заключихме в килията, където едва се дишаше. Тялото се вкочанясваше толкова бързо, че нямаше начин да му облека куртката, без да му счупя ръцете, които, Бог ми е свидетел, бяха толкова тънки и крехки, та биха се прекършили като стръкчета целина, или поне така ми се струваше; затова само я наметнах отгоре му. С панталоните беше по-лесно. Нимрод се опита да ми помогне, но се сгърчи в силен пристъп на гадене, уедини се в единия ъгъл и спря да повръща чак като приключих. Той изглеждаше доста разстроен от случката и не преставаше да повтаря под носа си:

— Клетият стар негодник. — Ала двамата свършихме добра работа и скандалът, от който се страхуваше, се размина. Едва бяхме привели Скоби в приличен вид, когато колата на «Глоуб» изтрещя отвън и Кийтс нахлу в полицейския участък.

Ако ще използваш този мой разказ, не забравяй да добавиш, че през следващите няколко дни бяха регистрирани два смъртни случая и около двайсет остри отравяния с арак в района около улица «Татуиг», тоест може да се каже, че Скоби бе оставил следа след себе си в този квартал. Опитахме се да направим лабораторен анализ на отварата, но след няколко несполучливи опита правителственият химик вдигна ръце и се отказа. Кой знае какво е замисляло старчето.

Въпреки всичко обаче погребението му мина при голям успех (беше погребан с всички почести, полагащи се на полицай, загинал при изпълнение на служебния си дълг) и може да се каже, че цяла Александрия се извървя покрай ковчега му. Имаше много араби — негови съседи. Рядко се случва да чуеш мюсюлмански вой край християнски гроб и флотският католически капелан отец Пол доста се раздразни, освен това с право се опасяваше, че под въздействието на домашния арак тези хора могат да извикат погрешка сатанинските духове на Иблис — знае ли човек? Не липсваха и много от онези очарователни небрежности, които са толкова типични за тукашния живот (гробът се оказа прекалено малък, после пък, насред разширяването му, гробарите прекъснаха работа, да се пазарят за още пари, конете от каретата на гръцкия консул се подплашиха и го хвърлиха в един храст и т.н., и т.н.). Мисля, че всичко това ти го бях описал в едно писмо. Но то е съвсем в стила на Скоби — точно онова, което би желал: да лежи покрит със слава, докато духовата музика на полицията свири в негова чест — нищо че звучеше фалшиво и провлачено като египетска песен. Но речите, сълзите! Знаеш как хората се разнежват на такива места. Човек ще помисли, че е бил светец. Ала на мен все ми е пред очите тялото на онази старица, която заварихме в полицейската килия!

Нимрод ми разказа, че навремето той бил много популярен в квартала си, но после взел да се кара с хората, защото бил против обрязването на деца, и арабите веднага го намразили. Нали ги знаеш какви са чувствителни на тази тема. Дори на няколко пъти го заплашили, че ще го отровят. Нищо чудно, че това ужасно го изтормозило. Защото толкова дълго бил живял там, та вече се чувствал част от местните обитатели, пък и друг живот нямал. Нали знаеш — така се случва с повечето хора, напуснали родината си завинаги. Тъй или иначе, напоследък взел да пие и да «ходи в съня си», както казват арменците. Всички се опитвали да го оправдаят и двама души от полицията винаги го наглеждали по време на тези негови излети. Но през онази нощ, когато намери смъртта си, просто успял да им се изплъзне.

— Почнат ли веднъж да се контят с женски дрехи — каза ми тогава Нимрод (той е човек, напълно лишен от чувство за хумор), — това е началото на края. И така си беше. Недей да мислиш, че гледам на тази история насмешливо и лекомислено. Просто медицината ме е научила да възприемам всичко с ирония и от разстояние, защото това е единственият начин да запазя чувствата си, които по право принадлежат на онези, които обичаме, а като обграждаме с тях мъртъвците, ние само ги прахосваме. Може и да греша, но така мисля аз.

В края на краищата за какво друго служи животът с гротескните си превратности и обрати? И как, чудя се, творецът има нахалството да налага отгоре му някакъв модел, че и натоварен със смисъл, който само той влага в него? (Това е нещо като камък в твоята градина.) Предполагам, би ми отговорил, че работата на лоцмана е да направи разбираеми всички коварни плитчини и подвижни пясъци в живота, всички радости и нещастия и така да ни даде — на нас, останалите — сила и власт над тях. Да, но…

За тази вечер толкоз. Клия прибра папагала на старчето; именно тя плати и разноските по погребението му. Неговият портрет, нарисуван от нея, сигурно още стои върху полицата на вече необитаваната й стая. А папагалът, той продължава да говори с гласа на Скоби и тя твърди, че често се ужасява от нещата, които казва. Мислиш ли, че човешката душа може да се всели в тялото на зелен амазонски папагал и така по-дълго да поддържа жив спомена за човека? Приятно ми е да си въобразявам, че е напълно възможно. Но всичко това е вече история.“