Лорънс Дърел
Балтазар (10) (Александрийски квартет. Част втора)

X

„Предполагам (пише Балтазар), че ако решиш някак да вмъкнеш всичко онова, което ти разправям, в собствения си ръкопис на «Жюстин», ще се получи странна книга — историята ще се раздипля, така да се каже, на пластове. Може да излезе, че съвсем неволно съм ти подсказал нова форма, нещо съвсем различно от обичайното! Нещо, подобно на идеята на Пърсуордън за серия от романи с «плъзгащи се плоскости», както обичаше да ги нарича. Или може би нещо подобно на средновековен палимпсест, където различните видове истина са нахвърляни една върху друга, като всяка заличава или пък допълва останалите. Трудолюбиви монаси се мъчат да изстържат някоя елегия, за да се покаже отдолу част от глава на Светото писание!

Мисля, че това не е лошо сравнение, пък и съвсем уместно, що се отнася до живота в Александрия — град, едновременно свят и нечестив; защото сред Теокрит, Плотин и Септуагинтата^[37] човек се лута по междинни нива, които са толкова колкото нивата на расите, колкото и на всичко останало — копти, гърци и евреи или мюсюлмани, турци и арменци… Греша ли? Това са онези бавни наслоения, които самото време натрупва върху мястото. Също както пласт по пласт, черта по черта животът бразди човешкото лице с бръчките на преживяното, сред които тези на смеха са неразличими от тези на плача. Преживяното — изровени от червей купчинки пръст сред пясъците на времето…“

Така пише моят приятел и е прав; защото сега Междуредието поставя пред мен въпроса за обективната „вярност към живота“ или, ако предпочитате, „към сюжета“. Независимо дали това ни харесва или не, то, подобно на самия живот, повдига и по-трудния въпрос за формата. Как да манипулирам тази маса от изкристализирали факти така, че да извлека смисъла й, и по този начин да извая по-ясна картина на този невъзможен град на любовта и блудството?

Де да знаех. Толкова неща ми бяха разкрити, че сега се чувствам като застанал на прага на съвършено нова книга, на съвършено нова Александрия. Старите очертания на града, нахвърляни под напора на бурни емоции и дообагрени от Кавафис, Александър, Клеопатра и всички останали знаменитости, се оказаха субективни. Бях превърнал този образ на града в моя лична, ревниво пазена собственост, която беше вярна, но само в границите на частично проумяната истина. Сега, в светлината на всички тези нови съкровища — защото истината, макар и безпощадна, подобно на любовта, трябва винаги да се възприема като съкровище — какво да предприема? Да разширя границите на първоначалната истина, да попълня основите с чакъла на новото познание и върху тях да издигна една по-различна Александрия? Или пък разположението на фактите да си остане същото, героите да си останат същите — и в противоречие с тях да променя само истината!

През цялата пролет, която прекарах на моя самотен остров, не спрях да мисля за невероятната гротескна информация, която ми донесе Междуредието и така промени всичките ми чувства — странно, но дори и за отминали събития. Емоциите могат ли да бъдат ретроспективни, ретроактивни?

Толкова много от онова, което написах, се основаваше върху страха на Жюстин от Несим — истински страх, искрено споделен. Бях видял със собствените си очи студената безмълвна ревност върху неговото лице — бях видял и страха, изписан върху нейното. А сега Балтазар твърди, че Несим никога не би й сторил нищо лошо. На какво да вярвам?

Толкова често вечеряхме заедно — ние четиримата; седях умислен, безмълвен и пиян от спомена за истинските й целувки, тъй като вярвах (само защото тя ми бе казала така), че присъствието на четвъртия — Пърсуордън — ще приспи ревнивия ум на Несим и че само неговата компания може да ни осигури безопасност! Но ако все пак Балтазар е прав, значи мюрето съм бил аз. (Дали наистина си спомням, или само си въобразявам — една особена, едва доловима усмивка, която от време на време се появяваше ехидно върху устните на Пърсуордън; не знам как да я нарека: цинична или изобличителна.) Тогава си мислех, че се крия зад присъствието на писателя, докато всъщност той се е криел зад моето! Не искам да повярвам на това изцяло заради… какво? Заради целувките на мъркаща от удоволствие жена, готова да се отдаде на плътското опустошение и сластно да мълви „обичам те“. Разбира се, че заради това. Разбира се. Аз съм специалист в любовта — всеки мъж се смята за такъв, и най-вече англичаните. Затова ли вярвам повече на целувката, отколкото на думите на моя приятел? Невъзможно, защото Балтазар не лъже…

Или пък самото естество на любовта е такова, че поражда слепота. Точно така, знам, че докато Жюстин ми принадлежеше, аз отвръщах лице от всяка мисъл, че може да ми е невярна — а и кой би постъпил другояче на мое място? Прекалено болезнено е да преглътнеш такава истина, макар дълбоко в сърцето си да знаех, че тя никога не може да ми бъде вярна. Никога. Ако изобщо някога съм се осмелявал и за миг да си помисля подобно нещо, винаги съм бързал да добавя шепнешком — както прави всеки съпруг, всеки любовник: „Но разбира се, каквото и да върши, аз съм онзи, когото истински обича!“ Софистиката, която успокоява; лъжата, която поддържа живота на любовта!

Не че тя някога ми е давала повод да се съмнявам. Спомням си например един случай, когато у мен се събуди, макар и колебливо, съмнение в Пърсуордън, но то бе бързо приспано. Един ден той дойде при нас направо от ателието и по устните му имаше червило. В същия миг обаче зърнах и цигарата в ръката му — очевидно бе взел недопушена цигара, която Жюстин бе оставила да гори в пепелника (неин неизкореним навик), защото и краят на цигарата беше червен. Ала в любовта за всичко се намира обяснение.

Проклетото Междуредие, което гъмжеше от подобни подозрения, сякаш бъркаше с пръст във все още отворените ми рани. Започнах да го преписвам — цялото — бавно и болезнено; не само, за да проумея къде точно се отличава от моята собствена версия за случилото се, но и за да го възприема като отделна даденост — ръкопис, който съществува самостоятелно и представлява окончателният поглед на друг човек върху онези събития, които вече съм интерпретирал по свой начин, защото така съм ги преживял. Наистина ли съм пропуснал толкова много от нещата, които са ставали край мен — подтекста на усмивките, случайно изпуснатите или подхвърлени думи и жестове, знаци, изписани с пръст върху разлятото вино на масата, адреси, надраскани в полето на сгънати вестници? Трябва ли сега да се връщам назад към тогавашните дни, за да стигна до сърцето на истината? „Истината няма сърце — пише Пърсуордън. — Истината е жена. Затова е загадъчна. Най-многото, което ние, тъй като не сме французи, можем да кажем за жените, е, че са животинчета, които обичат да се гушкат и галят.“

Според Балтазар аз бях изтълкувал погрешно порядъка на страховете у Жюстин по отношение на Несим. Например онзи случай с колата, който вече съм описал; когато тръгна към Кайро една нощ, за да посрещне Пърсуордън и фаровете на големия остарял ролс-ройс бяха угаснали. Заслепена от мрака, тя изгубила контрол над колата, излязла от очертанията на пътя и заподскачала от дюна на дюна, а колелата й вдигали цели гейзери от пясък, подобно на гейзерите от пръски, които хвърлят агонизиращите китове. После колата „изсвистяла като стрела“, забила нос в навятия пясък и спряла, но още известно време останала да трепери и да издава бълбукащи звуци. За щастие Жюстин не била ранена, пък и запазила достатъчно самообладание, за да се сети, че трябва да изключи двигателя. Но как поначало стана дума за това? Когато ми разправи за случилото се, тя твърдеше, че после, при прегледа на колата, се оказало, че електрическата инсталация е била изпилена — от кого?

Тогава, доколкото си спомням, за пръв път страховете й, свързани с Несим и евентуалните му опити за покушение срещу нея, добиха плът. Да, тя и преди бе намеквала за неговата болезнена ревност, но никога с яснота, никога за конкретен случай — винаги вярна на александрийския си дух! Нищо чудно обаче и цялата тази паника да е била плод на въображението ми.

Но Балтазар твърди в записките си, че десетина дни преди този инцидент от прозореца на ателието Жюстин зърнала Селим да прекосява ливадата пред къщата и да отива до колата. Смятайки, че никой не го вижда, той вдигнал капака и измъкнал отвътре един от онези парафинови цилиндри, които според нея били част от диктофона, който Несим често използвал в офиса си. Той завил въпросната част в парче плат и я занесъл в къщата. Жюстин останала край прозореца, запалила цигара и още дълго размишлявала, преди да се реши да действа. После се качила на колата, поела по пътя край пустинята и спряла на едно усамотено място, за да може да я прегледа на спокойствие. Под капака открила малко устройство, което не знаела точно за какво служи, но решила, че е записващо. Забелязала, че една от жичките на устройството води към миниатюрен микрофон, заровен някъде сред разноцветните кабели на електрическата инсталация на арматурното табло, но не успяла да я проследи докрай. Извадила пиличката си за нокти и прерязала кабела на няколко места, без обаче да пипа устройството, което останало на мястото си, при това неповредено. И точно тогава според Балтазар погрешка тя сигурно е засегнала или полупрерязала един от проводниците към фаровете на колата. Или поне така споделила пред Балтазар, въпреки че подобно нещо на мен не ми е казвала. Ако трябва да му вярвам, излиза, че през цялото време, докато тя ми се тюхкаше за неразумните рискове, които поемаме, и че трябва да внимаваме повече и да се крием от хорските очи, всъщност ме е използвала единствено за да ме размахва пред очите на Несим като плащ пред разярен бик!

Но това било само в началото, докато по-късно, твърди приятелят ми, една случка наистина я накарала да смята, че мъжът й замисля нещо срещу нея, и тази случка била убийството на Тото дьо Брюнел по време на карнавала у Червони. Защо ли не споменах за него в „Жюстин“? Истината е, че бях там, присъствах на разигралото се произшествие, ала то, въпреки че бе част от тогавашната атмосфера, някак ми убягна, може би поради напрежението на останалите събития. По онова време Александрия познаваше много такива неразбулени мистерии. И макар в този случай да знаех версията на Жюстин, навремето не й повярвах. И все пак странно е, че изобщо не съм го споменал, дори мимоходом. Разбира се, истинското обяснение получих няколко месеца по-късно, когато самият аз се канех да напусна Александрия завинаги, поне така възнамерявах.

Карнавалът в Александрия е чисто светско събитие — без никаква календарна връзка с останалите религиозни празници. Предполагам, че е бил основан от трите или четирите големи католически рода в града; може би по този начин са искали да се идентифицират косвено с отсрещния бряг на Средиземноморието, с Венеция и Атина. Така или иначе, днес няма богаташко александрийско семейство, било то коптско, мюсюлманско или еврейско, което да не държи цял гардероб, пълен с маски и кадифени домина, специално за това тридневно безумие. След Нова година това е може би второто най-голямо християнско празненство. През тези три дни и нощи властва духът на пълната анонимност: анонимност, постигната чрез мрачното черно кадифено домино, което скрива личността и пола и тогава човек не може да различи нито мъж, нито жена, нито съпруга, нито любим, нито приятел, нито враг.

Най-налудничавите аномалии на града дръзко излизат на преден план, предрешени като невидимите господари на хаоса — силите, които управляват този годишен сезон. Още преди да се е свечерило, маскираните започват да се появяват по улиците — поединично, после по двойки, по-късно на шумни тайфи, често с по някакъв музикален инструмент или най-малкото барабан, заливат се от смях и пеят по пътя си към някоя от големите къщи или нощен клуб, където студеният въздух вече е загрят от негърския ритъм на джаза — преситеното от доволство, ръмжащо съвкупление на саксофона с барабаните. Навред изникват човешки силуети, забулени в бледите лъчи на луната, закачулени като монаси. Всички изглеждат мрачни и поразително еднакви, сякаш в униформа, и това стряска загърнатите с бели роби египтяни и ги изпълва с ужас — онова вълнуващо изтръпване от страх, което подклажда разливащия се от всяка къща дивашки кикот, понесен от лекия ветрец към крайбрежните кафенета; веселост, чиято пискливост трепти с трелите на лудостта.

Полека-лека синкавата пролетна луна излазва над къщите, плъзга се покрай минаретата и се сгушва сред шумолящите листа на палмите, а градът, като току-що събудил се от зимен сън звяр, изпълзял от леговището си, се изправя, протяга се доволно и целият се изпълва с музиката на тридневния карнавал.

Ритмите на джаза, които долитат откъм задимените подземия, изтикват студения въздух на паркове и булеварди, хукват към пустите плажове и се смесват с плисъка на вълните в широкото устие. Или пък за миг отвсякъде гръмват пращящите фойерверки, които обагрят небето и то се изчервява, сгърчва се по краищата като запален лист индиго. Лудешки смях се слива с дрезгавия вой на престарял кораб, закотвен някъде далеч в пристанището — досущ като крава, завардена в обора.

„Влюбеният се бои от карнавала“ — така казват хората тук. Щом черните плащове изпълнят нощта, Александрия се променя. Градусът на живота в града се променя, затопля се, сякаш първият полъх на пролетта вече е дошъл. Carni vale — плътта се сбогува с годината, както мумия сваля от себе си стегнатите бинтове на пола, личността, името, прекрачва ги и навлиза гола в новото бъдеще на мечтите.

Всички големи къщи са разтворили широко врати, през които се вижда разкош, запалени камини, порцелан и мрамор, мед и месинг и черните като графит лица на забързаната прислуга. Във всяка улица, осветени от луната, са пуснали котва огромните лимузини на брокери и комарджии — като кораби в пристанището, — смълчани, внушителни символи на богатство, което е безсилно да донесе на собствениците си нехайство и безделие, защото е ипотекирало душите им. Стояха впримчени от паяжина зимна светлина, излъчващи безмълвното могъщество на машините, които очакват падението на човека, стоят и съзерцават осветените прозорци, в рамките на които напред-назад се движат маскирани двойки, прегръщат се като черни мечоци и подскачат в такт с негърската музика — утеха за душата на белия човек.

Отломъци от музика и смях изпълват мрака и сигурно спират под прозореца на Клия, където тя е седнала пред платното си и умислено рисува, а малкото й коте мърка в кошницата пред краката й. Или пък рязко опънатите струни на страстна китара звънват във въздуха и остават да трептят и плачат, докато мъжки глас ги поеме и запее в далечината, като че от дъното на кладенец. Писъци, дори викове за помощ огласят нощта.

Ала най-отличителният белег на този карнавал, онова, което символизира фриволния му дух, е кадифеното домино. То дарява онази анонимност, за която всеки копнее дълбоко в душата си. Да бъдеш никой в тълпа от непознати, нищо да не издава нито пола, нито положението, нито дори лицето ти — защото маската го покрива така, че остават да горят само две очи — пламнали като очите на мюсюлманка или мечка. Нищо друго не отличава човек от човека; богатите дипли на наметалото скриват дори контурите на тялото. Всички се превръщат в силуети без бедра, без гърди, без лица. А под карнавалните одежди (подобно на престъпно желание в сърцето, или изкушение, на което не може да се устои, или предопределен импулс) набъбват кълновете на свобода, която човек рядко дръзва и да си представи. Предрешен, той усеща вкуса на неограничената воля и задръжките падат. Всички убийства в града, почти всички трагедии, свързани с карнавални припознавания, са плод на това ежегодно празненство; повечето любовни игри започват или свършват през тези три дни и нощи, когато всички сме освободени от робството на собствената си личност, от оковите на самите себе си. Веднъж скрита под кадифената пелерина, забулена с качулка, съпругата изгубва от поглед съпруга си, съпругът — съпругата, влюбеният — любимата. Въздухът се нажежава от селитрата на вражди и безумства, от огъня на битки, от мъчителни дирения и безутешно отчаяние. Човек не може да каже дали танцува с мъж или жена. Черните приливи на Ерос, които заливат човешката душа в пълна потайност, ливват отприщени по време на карнавала, сякаш скъсали бента на въздържанието, издигат се навред, приели формата на странни праисторически създания — това са перверзните, които аз наричам болести на душата — зловещи силуети, прилични на духовете от Брокен^[38] или на Иблис. Тук дебнещ сатир, там вилнееща менада могат да се разпознаят и отново да се съешат. Да, да, всеки обича карнавала, защото тогава всички дългове се изплащат, всички престъпления се изкупват и извършват, всички забранени желания се задоволяват — без чувство за грях, без предумишленост, без наказанието, което съвестта или обществото изискват.

Ала в едно греша — има нещо, по което твоят враг или приятел може да те разпознае, и това са ръцете. Ръцете на твоята любима, ако въобще си им обърнал внимание преди, могат да те отведат при нея дори и в най-гъстата блъсканица от маскирани лица. Или пък, по предварителна уговорка, тя може нарочно да носи, както правеше Жюстин, познат пръстен — приличния на печат, резбован пръстен от слонова кост, който бе взела от гроба на византийски младеж — върху показалеца на дясната ръка. Това е всичко, но то е предостатъчно. (Молете се само да нямате лошия късмет на Амарил, който бе открил съвършената жена по време на карнавала, ала не успял да я склони да махне качулката си и доминото, за да се разкрие. Двамата разговаряли цяла нощ, дълго лежали в тревата край извора, любили се, докосвали покритите си с кадифе лица, галели се един друг с поглед. И ето, вече цяла година, той броди из града и я търси, като безумец се опитва да открие един чифт ръце. Но ръцете са толкова еднакви! Тя се заклела, тази негова жена, че на следващата година ще дойде на същото място, ще носи същия пръстен с малък жълт камък. И той тръпне, защото довечера край езерото с водни лилии очаква да види чифт ръце — ала те може никога повече да не се появят в живота му. Нищо чудно тя да е била само дух или вампир — кой знае? Но сигурно години ще минат и отново, в друга книга, в друг контекст, той пак ще попадне на нея, съвсем случайно, ала не тук, не в тези страници, които и без това са пренаселени от обречени, нещастни влюбени…)

Затова човек крачи по тъмните улици, самодоволен като безупречно дегизиран убиец, с предварително заличени следи, защото всички качулки са еднакви, и усеща свежия зимен въздух на града единствено върху клепачите си. Египтяните, които отминават, го гледат накриво — недоумяват дали да се усмихват на странния му вид, или да бягат. Когато дойде карнавалът, умът им започва да блуждае в нерешителност — не знаят как трябва да го възприемат. Отминавайки ги, маскираните ги стрелкат изпод прихлупената качулка с изгарящ поглед и вътрешно ликуват, като видят как потреперват и извръщат лица. Кадифени домина изникват иззад всеки ъгъл — вървят на групички, заливат се от смях и пеят, поели към някоя от богаташките къщи в града или към най-близкия нощен бар.

Човек, тръгнал към къщата на Червони през плетеницата от улици покрай гръцката патриаршия, не може да не си спомни за други карнавали, може би в други градове, ала под знака на същото това вилнеещо безумие и необуздано веселие, което е дарът на изгубената идентичност. Странните, преживени навремето приключения. На един ъгъл на улица „Барту“ миналата година — звук на тичащи крака и писъци. Мъж опира кама в гърлото ти и реве като ранено животно: „Елен, ако и тази нощ се опиташ да ми избягаш, заклевам се, че ще убия…“, но думите увисват във въздуха, щом вдигнеш маската, за да покажеш лицето си. Той запелтечва, извинява се, тръгва си, избухва в плач, подпира се на железните перила. Елен вече е изчезнала и той има да я търси цяла нощ!

При портата към двора, зловещо осветена от мъждукащите улични лампи, две фигури в черно са се вкопчили една в друга, боричкат се с огромна безмълвна ярост. Падат на земята, започват да се търкалят, попадайки ту в мрака, ту в светлината, докато най-накрая нощта ги поглъща. Без нито една изречена дума. Пред „Етоал“ мъж виси от трегерната греда с пречупен врат; но приближиш ли се, виждаш, че е само черно домино, закачено на пирон. Колко странно е това, че за да се освободи от чувството за вина, човек трябва да навлече не друго, а самия символ на Великия инквизитор — пелерината с качулка на Испанската инквизиция.

Но не всички са с домино, защото повечето хора имат предразсъдъци по отношение на маските и освен това, когато ги носиш в препълнена зала, ти става горещо. Затова по улиците на града се виждат много арлекиновци и пастирки, много подобия на Антоний и Клеопатра, на Александър Велики. А когато влезеш в двора на голямата къща на Червони, когато си подадеш поканата и прекрачиш прага, за да се озовеш сред топлина, светлина и пиянство, мигом ще зърнеш обични и мразени силуети на приятели и познати, изопачени в желанието си да приличат на шутове и палячовци, или пък загърнати в анонимността на черната пелерина и качулка, развилнели се във вакханалията на безпричинното веселие.

Като струя под налягане смехът блика и се удря чак в тавана или пък като перушина от разкъсан юрган се носи на облаци в разгорещения въздух. Двата струнни оркестъра, заглушени от тътнежа на човешки гласове, продължават да се трудят в накъсаните синкопи на маниакален джаз — като налудничавия ритъм на въздушна помпа. Тук, на самия дансинг, пискуни и свирки заглушават и изкривяват музиката, а окачените едно до друго цветни книжни знаменца, увиснали над главите на танцуващите двойки, се поклащат като тропически лиани.

През въпросната вечер — първата карнавална нощ — в голямата къща бяха поканени гости на вечеря. На дългите канапета в хола безброй маски и домина очакваха новите си стопани, докато пламъкът на свещите опушваше лицата на Жюстин и Несим наред с портретите, които украсяваха стените на грозния, но импозантен салон. Портрети с маслени бои — умислени, угрижени и белязани с болестите на душата, замъглени от потрепващия блясък на свещите, те като че се сливаха в едно. След вечеря Жюстин и Несим щяха заедно да тръгнат към бала у Червони, както правеха всяка година. И както ставаше всяка година, Наруз се бе обадил в последния момент, че ще закъснее. Щеше да пристигне точно в десет и да грабне едно домино, само миг преди компанията да потегли към бала сред смях и глъч.

Както винаги, той бе предпочел да дойде в града на кон и да го остави при своя приятел дърводелеца, но този път по изключение и в чест на събитието бе сложил костюм от син шевиот и вратовръзка. Облеклото нямаше значение, защото по-късно и той щеше да се маскира. Вървеше с лека и бърза крачка през зле осветения арабски квартал, попиваше с поглед до болка познатите му гледки и звуци, но повече копнееше да види маскираните тълпи. В края на улица „Фуад“ вече се намираше пред прага на модерния град.

На един от ъглите се бяха скупчили няколко маскирани жени, разговаряха с приповдигнати, пискливи гласове и очевидно замисляха някаква лудория. По езика и акцента им веднага разбра, че са светски дами, гъркини. Тези забулени в черно харпии хващаха всеки минувач, шегуваха се с него и закачливо подръпваха качулката му, ако беше с пелерина. И Наруз трябваше да мине през това изпитание: едната улови ръката му, сякаш се канеше да му гледа; втора взе да му се предлага, като шептеше на арабски и сложи ръката му върху бедрото си; третата изкудкудяка като креслива кокошка: „Жена ти си има любовник“ и продължи с други немного прилични „любезности“. Така и не успя да разбере дали са го познали, или не.

Наруз се дръпна назад, отскубна се, усмихна се, отблъсна ги добродушно и избухна в смях, като чу подмятането за негова жена.

— Не сега, гълъбчета мои, не тази вечер — отвърна им на арабски с дрезгав глас, защото изведнъж се сети за Клия; но тъй като не искаха да го пуснат толкова лесно и като че ли бяха по-склонни да го отвлекат за през нощта, той се затича. Те се помъчиха да го догонят със смях и викове, хукнаха след него по дългата мрачна улица, но Наруз с лекота им се изплъзна и не след дълго сви зад ъгъла към голямата къща, като продължаваше да се усмихва мислено, макар и леко задъхан. Това внимание, което сякаш даде тон на вечерта, го бе поласкало. В притихналото антре погледът му падна върху черните пелерини и маски и той бързо се дегизира, преди да влезе през вратата, зад която се дочуваха познатите гласове. Пелерината легна върху широките му рамене и скри износения му костюм.

Всички се бяха скупчили край камината и го чакаха. Посрещнаха го шумно, с възторжени викове, които той прие жадно и сериозно. Целуна Жюстин по бузата, а с другите се ръкува в неловко мълчание. Изкриви лицето си в изражение на престорена искреност, като погледна с погнуса късогледите очи на Пиер Балб (мразеше го заради козята му брадичка и гетите), както и тези на Тото дьо Брюнел (галеното кученце на старите дами); но харесваше прецъфтялата роза Атена Траша, защото тя използваше същия парфюм като майка му; и изпитваше съчувствие към Друзила Банубула, понеже бе толкова умна, че въобще не приличаше на жена. Двамата с Пърсуордън си размениха съучастнически усмивки.

— Ех! — въздъхна Наруз най-накрая с облекчение.

Несим протегна ръка и нежно му подаде чаша уиски, която той изпи бавно, но на един дъх, както правят селяните.

— Теб чакахме, Наруз.

— Изгнаникът на рода Хоснани — облещи се насреща му Пиер Балб с подкупваща усмивка.

— Фермерът — извика дребният Тото.

Разговорът, който бе прекъснат от неговото внезапно появяване, продължи да се лее с лекота над главата му, а той приседна край камината, докато дойде време да тръгнат към къщата на Червони; скръсти яките си ръце с решителен жест и ги положи в скута си, сякаш искаше веднъж завинаги да заключи силата у себе си. Забеляза, че кожата върху слепоочията на Несим е опъната — отколешен знак за гняв или напрежение. Мургавата красота на Жюстин сияеше, а роклята й (с цвета на заешка кръв) грееше между иконите, сякаш нарочно се възползваше от полумрака на осветения от свещи салон, в който варварските й бижута също проблясваха мистериозно. Наруз се изпълни със сладостно безгрижие, дори с апатия; не искаше и да знае какво можеха да означават тези незначителни лоши поличби. Само мисълта за Клия нарушаваше обзелото го доволство и помрачаваше празника му. Всяка година той се надяваше, че когато пристигне в къщата на брат си, там ще завари и Клия като част от компанията. И всяка година нея я нямаше и тогава той тръгваше да я дири цяла нощ по тъмните улици на града, да блуждае безцелно като призрак, изгубил всякаква надежда, че може да я срещне; ала продължаваше да черпи сили от избледнелия дух на посърналото си упование, както войникът черпи сили от оскъдната си дажба.

Цяла вечер разговаряха за Амарил и неговата нещастна страст по две безименни ръце и един карнавален глас. Тогава Пърсуордън взе да разказва прословутите си истории на своя жив, почти съвършен френски.

— Когато бях на двайсет години, отидох във Венеция за пръв път по покана на един италиански поет, с когото редовно си пишех — Карло Негропонте. За английски младеж от средната класа като мен това беше невероятно приключение: да живееш сред запалени свещници в огромен като хамбар, порутен дворец, кацнал на самия бряг на Канале гранде, с цяла флотилия от гондоли на мое разположение, да не говорим за огромния гардероб от подплатени с коприна пелерини. Негропонте беше щедър човек и не жалеше усилия, щом трябваше да покаже стил, докато забавлява свой събрат. Тогава той беше около петдесетгодишен, с красиво лице и крехка физика — като рядък вид комар. Беше принц и магьосник, а поезията му представляваше сполучливо съчетание от влиянието на Байрон и това на Бодлер. Винаги носеше пелерини, обувки с катарами и тънък сребърен бастун, като насърчаваше и мен да се обличам по същия начин. Чувствах се като излязъл от готически роман. И никога не бях писал по-лоша поезия.

Една вечер излязохме заедно, докато навън се вихреше прословутият карнавал във Венеция, но скоро се изгубихме, въпреки че и двамата носехме по един отличителен белег; вие, разбира се, знаете, че карнавалът е единственото време в годината, когато вампирите сноват на свобода и по-предвидливите хора обикновено носят в джобовете си по една глава чесън, за да ги прогонят, в случай че попаднат на някой от тях. На следващата сутрин влязох в стаята на моя домакин и го заварих да лежи в кревата си блед като самата смърт, облечен в бяла нощница с дантелени маншети, а до него един доктор мереше пулса му. Когато докторът си тръгна, той ми каза: „Снощи срещнах съвършената жена — маскирана. Отидох в дома й, а тя се оказа вампир.“ В миг повдигна нощницата си и макар и отпаднал, с нескривана гордост ми показа тялото си, цялото покрито със следи от ухапвания като от зъбите на невестулка. Беше напълно изтощен, но и силно възбуден — не искаше да обяснява, ала се виждаше, че е много влюбен. „Докато не го изживееш — каза ми той, — не можеш да разбереш какво е това. Някой, когото обожаваш, да смуче кръвта ти в нощта.“ Гласът му секна, после продължи: „И Сад не би могъл да го опише. Не съм видял лицето й, но имам чувството, че е руса с русотата на севернячките; срещнахме се на тъмно и се разделихме на тъмно. Спомням си само белите зъби и гласа й — никога преди това не съм чувал жена да говори нещата, които ми нашепваше. Тя е точно онази любовница, за която съм копнял през всичките тези години. Тази вечер отново ще се срещна с нея до мраморния грифон на Разбойническия мост. О, приятелю, радвай се за мен. Истинската действителност става все по-безсмислена в моите очи. Чак сега, чрез любовта на тази вампирка, аз най-накрая усещам, че мога отново да живея, да чувствам, да творя!“ И той прекара цял ден над листовете си, а щом нощта се спусна, наметна пелерината си и скочи в гондолата. Не ми беше работа да казвам каквото и да било. На следващия ден отново го заварих блед и изтощен до смърт. Тресеше го, целият гореше и отново бе покрит с онези ужасни ухапвания. Но не можеше да говори за преживяното, без да се разплаче със сълзите на любовта и изнемогата. И точно тогава започна голямата си поема, която вие всички знаете…

Не устни върху устни, а по раните,

отровата да смучат от тела любими

и от нетрепващата кръв храна да черпят

и хранят любовта със своите смърти…

Следващата седмица заминах за Равена, където трябваше да направя някои проучвания, свързани с книгата, която пишех. Останах там два месеца. Нямах никаква вест от моя любезен домакин, но получих писмо от сестра му, която ми пишеше, че брат й страда от коварна болест, ала докторите не могат да поставят диагноза, и че семейството е много разтревожено, защото той настоява да излиза всяка вечер с гондолата си и пази в тайна тези свои нощни похождения, от които се завръща напълно изтощен. Не знаех какво да й отговоря.

От Равена заминах за Гърция и във Венеция се върнах чак през есента на следващата година. Бях изпратил една картичка на Негропонте, надявайки се отново да ми даде подслон, но отговор не получих. Когато пристигнах някъде по здрач, пред себе си по Канале гранде зърнах погребение, което тъкмо потегляше по развълнуваните води със зловещите черни пера и всички други отличителни атрибути на смъртта. Видях, че хората излизат от двореца на Негропонте. Скочих на брега и изтичах към тях точно когато в последната гондола на погребалната процесия се качваха останалите опечалени и свещеници. Разпознах доктора и седнах до него в лодката. Докато гребяхме сковано и тържествено по средата на канала, обсипани със студени пръски и премигвайки срещу мълниите, които току прорязваха небето, той ми разказа всичко, което знаеше. Негропонте бе умрял предишния ден. Когато дошли да приготвят тялото, открили ухапванията: като от някакво тропическо насекомо. Докторът тънеше в недоумение. „Единствените ухапвания от този род, които съм виждал — рече той, — бяха по време на чумата в Неапол, когато плъховете нападнаха труповете. Неговите бяха толкова ужасни, че напудрихме тялото му с талк, преди да го покажем на сестра му.“

Пърсуордън отпи от чашата си и продължи с дяволито изражение:

— Историята не свършва тук; защото преди това трябва да ви разкажа как се опитах да отмъстя за моя приятел и сам отидох на мястото на срещата при Разбойническия мост, където, според гондолиера, жената винаги го очаквала в сянката на… Но вече става късно, пък и аз още не съм измислил края на случката.

Всички се разсмяха, а Атена потръпна превзето и обви още по-плътно шала около раменете си. През цялото време Наруз слушаше с отворени уста и изтръпнали сетива, съвсем като омагьосан.

— Ама — изпелтечи той, — всичко това истина ли е? — Въпросът му бе посрещнат с бурен смях.

— Разбира се, че е истина — отсече Пърсуордън и добави: — Никога през живота си не съм бил във Венеция.

Каза го и се изправи, защото беше време да вървят. Започнаха да се изнизват покрай невъзмутимата чернокожа прислуга, която ги изчакваше да си наметнат пелерините от дефтин и да си донагласят маските, като актьори, каквито всъщност бяха. После заставаха един до друг да сравнят еднаквите си отражения в огромните огледала сред палмите. Пиер се изкикоти, Тото дьо Брюнел взе да остроумничи и така сред смях излязоха в ясния нощен въздух — търсачи на удоволствия и болка, александрийци…

Чакащите отвън коли ги погълнаха, а грижливата домашна прислуга и шофьорите ги настаниха внимателно като кашони с ценна трошлива стока, нежни като цветя.

— Сякаш съм чуплива вещ в сандък — изписука Тото в отговор на тази загриженост. — С тази страна нагоре, ей, отваряй си очите! Всъщност с коя страна нагоре питам се аз. — Сигурно беше единственият човек в целия град, който не знаеше отговора на собствения си въпрос.

След като потеглиха, Жюстин се наведе напред в колата и подръпна ръкава му.

— Ще шептя — каза тя дрезгаво, въпреки че нямаше нужда, тъй като Несим и Наруз обсъждаха нещо на висок глас (гласът на Наруз се отличаваше с младежките си нотки), а Атена писукаше като флейта в ухото на Пиер. — Тото… слушай. Тази нощ от теб искам една услуга, може ли? Върху ръкава ти съм сложила тебеширен знак, ей тук, отзад. По-късно ще ти дам да поносиш и моя пръстен. Шшт! Искам да изчезна за час-два. Тихо… недей да се кикотиш. — Но изпод кадифената качулка отново се чу подхилкване. — Давам ти възможност да преживееш страхотни приключения от мое име, скъпи Тото, докато отсъствам. Съгласен ли си?

Той отметна качулката си, за да покаже колко е доволен. Очите му играеха, а на лицето му цъфна онази мрачна едва забележима сводническа усмивка.

— Разбира се — отвърна й шепнешком, възхитен от идеята и изпълнен с въодушевление. На светлината на бързо отминаващите улични лампи видя как анонимната качулка до него, откъдето като от оракул идваше гласът на Жюстин, и чиято вътрешност светеше подобно на мъртвешка глава, му кимна одобрително. Плътно затворени, сякаш изолирани от стената на разговора и смеха край тях, те скрепиха заговора си с обет за мълчание.

— Съгласен ли си? — попита тя.

— Разбира се, скъпа.

Двамата маскирани от предната седалка на колата можеха да бъдат игумени от някой средновековен манастир, погълнати в теологически спор. Атена, омагьосана от собствения си глас, продължаваше да дрънка в ухото на Пиер.

— Ама разбира се.

Жюстин хвана ръката му и я изви, за да му покаже къде бе направила знака с тебешир.

— Разчитам на теб — рече тя с дрезгавата властност на нормалния си глас, въпреки че продължаваше да шепти. — Не ме разочаровай!

— Той взе ръката й, поднесе я към купидоновските си устни и целуна пръстена, задигнат от мъртвия византийски младеж, както се целува чудотворна икона, от която очакваш да направи невъзможното: да го превърне от мъж в жена. После се изсмя и извика.

— И всичките ми прегрешения ще се струпат на твоята глава. До края на дните си ще носиш…

— Млъквай!

— За какво си говорите? — обади се Атена Траша, която веднага подуши шега или скандал, достойни за клюка. — Чии прегрешения?

— Моите — победоносно извика Тото в мрака. — Моите собствени. Жюстин се отпусна назад в тъмнината на колата, безутешно притихна в качулката си и повече не пророни дума.

— Нямам търпение да стигнем — рече Атена, като се обърна да погледне Пиер. Колата зави към входа на имението Червони и лъчите на фаровете уловиха за миг металната гравюра, която изпъкна с цвета на прегоряло мляко: Пан се съвкупява с козел — ръцете му стискат рогата, главата му е отметната назад в екстаз.

— Не забравяй! — повтори му Жюстин за последно и му разреши да помачка още малко ръката й от благодарност за чудесната идея.

— Не забравяй! — И отпусна пръстите си в неговите, студени и безчувствени, както крава се оставя да я доят. — Ала след това трябва да ми разкажеш всички интересни разговори, които си водил от мое име, чу ли? — Той едва смогна да промълви:

— Скъпа, скъпа, скъпа… — И пак целуна пръстена с онази страст, която е присъща на сексуално неориентираните.

Едва излезли от колата, и компанията им, подобно на Гълфстрийма, който стопява попадналия в топлото му течение айсберг, се разми, разпръсна се, още преди да стигне балната зала, където окончателно се смеси с тълпата. На мига Атена беше завлечена грубиянски и с неистови писъци сред най-голямата блъсканица от огромен мъжага с домино, който редеше нечувани богохулства под прикритието на качулката си. Несим, Наруз и Пиер тозчас се превърнаха в никому неизвестни нули, погълнати от безформения свят на случайните, слепи срещи, на непроницаемите маски, склонили глава една до друга, подобно на непознати досега насекоми. Тебеширеният знак на Тото го дари с няколко бегли мига на разпознаване и потокът от хора го отнесе, като бързей коркова тапа; за това помогна и пръстенът на Жюстин, който самият аз търсих напразно цяла вечер.

Но в крайна сметка всичко се уталожи до безумния хаотичен танц в ритъма на черния джаз под акомпанимента единствено на барабаните, виещите саксофони и гласовете. Човек ще рече, че силите на мрака са победили, лишили са от светлина сърцата и умовете на маскираните, хвърлили са ги още по-навътре в самотния лабиринт на непонятното им его, отприщвайки по този начин полиморфните желания на града. Сякаш приливът ги е захвърлил върху блатистото приморие на собствените им личности — символи на Александрия: това мъртво, солено езеро, обсадено от безмълвната, безучастно облещена пустиня, която е ширнала пясъците си в Африка под взора на студената луна.

Прикрити зад маските си, ние всички плъзнахме отчаяно сред тълпата, крадешком затършувахме из многобройните стаи и грейналите етажи на огромната къща, всеки с надеждата да открие знак, който да го отведе към любимия: роза, забодена с карфичка на ръкава, пръстен, шалче, цветно мънисто. Нещо, каквото и да е, по което да открие търсения любим. Качулките и маските бяха като външни символи на потайните ни умове, докато продължавахме да дирим целеустремено и всеотдайно, досущ като нашите предци пустинници, залутани в търсене на своя Бог. Плавно, ала неудържимо, големият карнавал набираше скорост. Тук-таме, като смислени откъси в неясен текст, се случваше да попаднеш на близък човек: бикоборец, който се налива с уиски в коридора, те поздравява с познатото фъфлене на Тони Умбада, или пък Поцо ди Борго, който за миг сваля маската, за да се покаже на разтрепераната си съпруга. Отвън в мрака върху тревата край езерото с лилиите седи Амарил, тръпне и чака. Той обаче не смее да свали маската си, да не би лицето му да я отблъсне или разочарова, в случай че тя се появи тази година на уречената среща, както е обещала. Ако човек се влюби в маска, когато сам е маскиран… кой от двамата ще има куража пръв да я свали? Може би такива влюбени трябва да си останат завинаги с маските? (Подобни мисли препускаха из сантименталната глава на Амарил… Любовта обича да се самоизмъчва.)

Една внушителна перачка с добре познатите ми широкопола шапка и ботуши (без съмнение Помбал) беше притиснала в ъгъла до камината дребничък римски центурион и го псуваше с глас на папагал. Долових думата salaud^[39]. Малката фигура на генералния консул успя да прикрие раздразнението си с няколко отсечени жеста, понечи да се отскубне, ала напразно, защото Помбал го беше заклещил здравата в огромните си ръчища. Гледката беше очарователна. Шлемът на центуриона падна на земята. Помбал успя да го изтласка към платформата за оркестъра, като ритмично потупваше задника му и същевременно го целуваше страстно. Връщаше си го и това му доставяше огромно удоволствие. Докато наблюдавах тази кратка сценка обаче, хората ги наобиколиха отвсякъде в някакъв въртоп от знаменца и конфети и двамата изчезнаха от погледа ми. Бяхме човек върху човек, тяло до тяло, качулка до качулка, око до око. Музиката ни караше всички да се въртим безспир по дансинга. Но Жюстин не се виждаше никъде.

Блазе на стария Тирезий,

фриволен и щастлив,

винаги свободен, защото е шавлив.

Блазе на стария Тирезий.

Някъде към два часа през нощта се запали коминът на една от камините на първия етаж, но не причини поразии, а по-скоро нови изблици на смях, сякаш бе лумнал точно навреме, за да ни развесели. Прислугата се засуети с важен вид; зърнах Червони, който бе свалил маската си и тичаше нагоре по стълбите, после иззвъня телефон. Облаци дим изпълниха къщата и донесоха лек мирис на сяра като от бездънния пъкъл. След броени минути с вой на сирена пристигна една кола на пожарната и навред плъзнаха маскирани като пожарникари мъже с брадвички и кофи. Тълпата ги приветства шумно, докато си пробиваха път към камината, която практически разрушиха до основи с брадвичките си. Други техни колеги се бяха качили на покрива и изливаха кофи вода в комина. Резултатът от това бе, че целият първи етаж се изпълни с облак сажди, по-гъст и от лондонска мъгла. Всички ревнаха от възторг и взеха да се кълчат като дервиши. Такива непредвидени случки разпалват най-силно забавите. Аз също се улових, че крещя невъздържано. Вероятно по това време вече съм бил доста пиян.

В огромната зала с гоблени по стените телефонът продължаваше да звъни, като тънко пронизваше общата суматоха. Видях, че един от слугите отиде да го вдигне, после сложи слушалката на масичката и взе да се оглежда с източен врат като ловджийско куче, а след малко се върна с Несим, който вървеше без маска и се усмихваше. Обади се и заговори припряно, демонстрирайки нетърпение. После и той остави слушалката върху масичката, пристъпи до дансинга и се заозърта напрегнато.

— Случило ли се е нещо? — попитах го, след като се приближих със свалена качулка.

Несим се усмихна и поклати глава.

— Не виждам Жюстин. Клия иска да говори с нея. Ти виждаш ли я някъде?

Уви! Нали цяла вечер се опитвах безуспешно да открия отличителния пръстен. Почакахме известно време, загледани в танцуващите в кръг двойки, напрягайки очи като рибар във въдицата.

— Няма я — каза той и аз повторих като ехо:

— Няма я.

Пиер Балб се присъедини към нас, вдигна качулката си и рече:

— Преди миг танцувах с нея. Навярно е излязла на чист въздух.

Несим се върна при телефона и го чух да казва:

— Някъде тук е. Да, съвсем сигурно. Не. Нищо не се е случило. Пиер преди малко е танцувал с нея. Тук е такава блъсканица. Вероятно е в градината. Да й предам ли нещо? Да й кажа ли да ти се обади? Добре. Не, един от комините се беше запалил. Вече го угасиха. — Той остави слушалката и се обърна към нас: — Между другото — подхвърли — имаме среща в хола в три часа, без маски.

Големият бал продължаваше да се вихри край нас и пожарникарите, които бяха приключили със задълженията си, се присъединиха към танцуващите двойки. Зърнах огромната перачка — четири дявола с големи гърди я изнасяха, очевидно в несвяст. Сред гръмки аплодисменти я положиха в цветната оранжерия. Без съмнение Помбал отново бе капитулирал пред любимата си марка уиски. Беше изгубил шапката си, но под нея предвидливо бе сложил огромна перука от жълта коса. Едва ли някой би го познал в този му вид.

Точно в три Жюстин се появи в хола откъм градината и свали маската си: двамата с Пиер отхвърлихме предложението на Несим да ни закара у дома. Решихме да останем и да се отдадем на бала, който вече поутихваше. Хората се разотиваха на малки компании. Коли се трупаха пред къщата. Несим я целуна нежно и попита:

— Къде ти е пръстенът? — Въпрос, който самият аз изгарях от желание да й задам, но разбира се, не смеех. Тя го дари с невинна, пленителна усмивка и рече:

— Тото го издърпа от пръста ми преди малко, докато танцувахме. Къде изчезна тоз грубиян? Искам си обратно пръстена.

Тръгнахме да търсим Тото, но след като никъде не го открихме, Несим се отегчи и всички се отказахме. Ала той не забрави да предаде на Жюстин, че Клия се е обаждала. Тогава видях как любовницата ми покорно се отправи към телефона и завъртя номера на своята приятелка. Говореше тихо с озадачен израз на лицето, а след миг-два извика раздразнено:

— Разбира се, че съм добре. — И пожела „лека нощ“ на Клия. После двамата с Несим, хванати под ръка, излязоха навън в избледняващата лунна светлина, а ние с Пиер им помогнахме да се качат в колата. Селим с ястребовия си профил седеше като истукан зад кормилото.

— Лека нощ! — извика Жюстин и устните й едва докоснаха бузата ми. Прошепна ми „утре“ и думата проехтя в ума ми като свистящ куршум. Преди да вляза обратно в голямата къща, зърнах за миг лицето на Несим, което грееше със странното дяволито озарение на човек, който си отдъхва след голямо изпитание.

Някой каза, че е дочул призрачни звуци откъм оранжерията. Всички избухнаха в гръмогласен смях.

— Съвсем сериозно, не се смейте — изписука Атена. — Седим си ние на канапето с Жак, нали така, Жак? — В този миг отнякъде изникна маскирана фигура, наду свирка в лицето й и изчезна. Нещо ми подсказа, че това е Тото. Смъкнах качулката му и оттам щръкна главата на Хлое Мартиненго.

— Уверявам ви — продължи Атена, — изстена някаква дума, нещо като… — Тя се съсредоточи, погледна строго, сериозно, пое си дъх и след кратка пауза издиша с напевен глас: — Джъстис… Джъстис^[40].

Всички се изсмяха от сърце, а няколко души се опитаха да я изимитират:

— Джъстис — изрева едно домино и се втурна нагоре по стълбите. — Джъстис!

Останал сам, реших, че моята нерешителност и униние могат да бъдат утешени единствено с повече храна, затова прекосих дансинга по посока на бюфета, откъдето долиташе жадният пукот на тапи от шампанско. Балът все още беше в разгара си и танцуващите се поклащаха като мокро пране на вятъра, а саксофоните виеха като котило прасенца. В една ниша Друзила Банубула седеше с дръпната рокля, която откриваше заоблените й колена, а двама разкайващи се арлекиновци превързваха навехнатия й глезен. Бе пострадала — от падане или може би от спъване. Един африкански шаман с монокъл се бе проснал върху канапето зад нея и спеше дълбоко. В другата зала дама във вечерна рокля, изпаднала в пиянска сантименталност, бе седнала да свири джаз на рояла, като самичка си пееше, а сълзите не спираха да обливат страните й. Стар дебелак с космати крака, облечен като Венера Милоска, стоеше надвесен над нея. Той също плачеше. Шкембето му се тресеше.

В залата с бюфета обаче беше сравнително тихо и именно тук открих Пърсуордън — без качулка и очевидно доста пиян. Разговаряше с Маунтолив, докато последният обикаляше масата с особената си, плъзгаща се и накуцваща походка и пълнеше чинията си със студени парчета месо от пуйка и салата. Пърсуордън ругаеше доста несвързано домакините Червони, задето предлагали спуманте^[41] вместо шампанско.

— На твое място бих внимавал — провикна се към мен, — във всяка глътка има по една голяма доза главоболие. — Но въпреки това веднага доля собствената си чаша и я вдигна във въздуха демонстративно, за да се види, че ръката му не трепери. Докато си вземах чиния, Маунтолив ме изгледа замислено и съсредоточено, после ме поздрави по име с очевидно облекчение.

— А, Дарли — каза той, — за миг се припознах. Взех те за един от моите секретари. Ходят по петите ми цяла вечер. И ми развалят удоволствието. Еръл отказва категорично да наруши протокола и да си тръгне преди шефа на мисията; затова ми се налага да се укривам в градината, докато нещастниците решат, че вече съм си отишъл. Като по-млад толкова често съм псувал посланика си, задето трябва да стоя по цели вечери и да умирам от скука, та още тогава се заклех, че ако някога оглавя дипломатическа мисия, никога няма да принуждавам подчинените си да страдат по същия начин.

Лекият му непринуден начин на говорене, привидно лишен от преструвки, веднага го правеше да изглежда симпатичен, но аз знаех, че е резултат единствено на неговия професионализъм — наръчното средство на всеки добре обучен дипломат. Беше прекарал толкова много години във вежливи обноски спрямо своите подчинени, криейки снизходителното си отношение към тях, че най-накрая се бе научил винаги да излъчва професионална ведрост, която, макар да изглеждаше естествена, едва ли можеше да бъде по-фалшива. Общуването му се доближаваше до постиженията на голямото актьорско майсторство. Затова се дразнех на себе си, че въпреки това продължавах да го харесвам, и то много. Ние всички бавно обикаляхме масата, като в същото време разговаряхме и си пълнехме чиниите.

— Какво видя в градината, Дейвид? — реши да го подразни Пърсуордън и очите на посланика спряха за миг умисления си поглед върху него, сякаш да го предупредят да не се изпусне и да каже нещо недискретно или не на място.

— Видях — рече Маунтолив и се пресегна да вземе една чаша, — видях влюбения Амарил край езерото. Говореше с жена, която носеше домино. Може би мечтите му са се сбъднали. — Любовната страст на Амарил бе известна на всички. — Надявам се да е така.

— И какво друго! — попита Пърсуордън с предизвикателен, доста груб тон, сякаш двамата деляха една тайна. — Какво друго, кого другиго видя, Дейвид? — Той беше леко пиян и гласът му, макар и приятелски, прозвуча рязко.

Маунтолив се изчерви и сведе поглед към чинията си.

В този миг аз ги напуснах и се върнах обратно в залата с препълнена чиния и чаша. В сърцето си усетих известно презрение към Пърсуордън и прилив на съчувствие към Маунтолив при мисълта за неговото злепоставяне. Исках да съм сам, да се нахраня в тишина и уединение и да си мисля за Жюстин. Едва не изпуснах препълнената си с връх чиния, когато насреща ми се втурнаха три грации с дебело начервени устни, които, съдейки по дълбокия им тембър, бяха преоблечени мъже. Ръчкаха се по срамните си части със закачливо ръмжене, досущ като сборичкали се псета. Изведнъж ми хрумна, че мога да се кача в библиотеката, където очаквах, че няма да има никого по това време. Почудих се, дали пък новите ръкописи на Кавафис не са там и дали са отключени, защото Червони беше страстен колекционер на книги.

На първия етаж един дебелак с дълги тънки крака, облечен като Червената шапчица, думкаше с все сила по вратата на тоалетната; наоколо слугите почистваха саждите от килимите в отделните стаи с прахосмукачки „Хувър“ и говореха тихо. Библиотеката беше на горния етаж. В една от спалните се чуваше шум, а от банята — пристъпите на нечие повръщане. Стигнах площадката и натиснах с крак херметичната врата. Тя се отвори и аз влязох. Дългото помещение с блестящи рафтове книги беше празно с изключение на един Мефистофел, който се бе разположил в креслото до камината с книга върху коленете. Той свали очилата си, за да ме разпознае, и тогава видях, че това е Каподистрия. Не би могъл да си измисли по-подходящ костюм. Прилягаше на големия му гарванов нос, който приличаше по-скоро на човка, и на онези малки проницателни очички, сближени като на влечуго.

— Влизай! — извика ми той. — Опасявах се, че може да е някой, дето ще иска да правим любов и тогава… toujours lapolitesse^[42], щях да се почувствам задължен… Какво ядеш? Огънят е прекрасен. Тъкмо търсех един цитат, който не ми дава мира цяла вечер.

Седнах и поставих пълната чиния помежду ни като приношение.

— Дойдох да видя новия ръкопис на Кавафис — казах.

— Всички ръкописи са заключени — отвърна ми той.

— Жалко.

Огънят пращеше и осветяваше с пламъците си притихналата стая, цялата облицована с прекрасни, подмамващи читателя книги. Поразходих се покрай стените да ги разгледам, после свалих пелерината си и седнах. През това време Да Капо си преписа няколко реда върху късче хартия.

— Странно нещо е това бащата на Маунтолив — рече той разсеяно. — Тази огромна публикация в осем тома върху будистки текстове. Ти знаеше ли?

— Бях чувал — отвърнах му разсеяно.

— Старецът работел като съдия в Индия. Като дошло време да се пенсионира, останал и до ден-днешен живее там; един от най-добрите европейски познавачи на пали^[43]. Освен това… Маунтолив не го е виждал от години. Казва, че се обличал като саду^[44]. Вие, англичаните, сте големи чешити. Защо този старец не си работи върху текстовете на пали в Оксфорд, а?

— Може би заради климата.

— Може би — съгласи се той. — Ето. Това търсех, знаех си, че е някъде в четвъртия том. — И затвори книгата шумно.

— Какво е?

Поднесе листчето по-близо до огъня и зачете бавно, със загадъчно удоволствие цитата, който беше преписал:

— „Плодът от дървото на доброто и злото не е нищо друго освен плътта; да, а самата ябълка не е нищо друго освен ябълката на пръстта.“

— Това изобщо не звучи будистки — обадих се аз.

— Не, то е от бащата на Маунтолив, от неговия предговор.

— Мисля, че…

Ала в този миг се чу панически писък. Идваше някъде отблизо и Каподистрия въздъхна.

— Не мога да разбера защо, по дяволите, година след година трябва да участвам в този проклет карнавал — рече той сърдито и гаврътна останалото си уиски. — Погледнато астрологически, това е прокобно, злощастно време. Искам да кажа, за мен. И всяка година се случва по някое нещастие. Това ме изнервя. Преди две години намериха Арнел обесен в музикалния салон в къщата на Фонтана. Смешно, нали? Ужасно неучтиво, ако го е направил сам. А после Мартин Фери се яви на дуел с Джакомо Форте… Сякаш по това време дяволът се развихря. Точно затова и аз съм облечен като дявол. Мотая се наоколо, чакам хората да дойдат да ми предлагат душите си. Аха! — Той подсмръкна, потри ръце, които изшумяха като пергамент, и нададе сух отривист кикот. После стана, дояде последното парче от пуйката и рече: — Господи, кое време е станало? Трябва да си вървя. Велзевул трябва да си ляга.

— Аз също — казах, разочарован, дето не можах да видя поне почерка на стария поет. — Аз също.

— Да те закарам ли? — попита той, докато чакахме херметичната врата да се отвори и да ни погълне шумната музика на площадката отпред. — Безсмислено е да се опитваме да пожелаем „лека нощ“ на нашите домакини. Червони сигурно отдавна си е легнал.

Заслизахме бавно по стълбите, без да спираме да си говорим. В голямата зала ритмичните синкопи на музиката не секваха. Да Капо нагласи маската си и отново заприлича на странен птицеобразен демон. Спряхме за миг и се загледахме в танцуващите. Той се прозя и рече:

— Ето тук е мястото, където можеш да цитираш „Изостави Бог Антоний“ от Кавафис. Лека нощ. Умирам за сън, въпреки че според мен нощта тепърва ще се пълни с изненади. Винаги е било така.

И се оказа прав. Аз се помотах още малко, зазяпан в танцуващите двойки, след което се спуснах по стълбите в студения мрак на нощта. Там, пред вратата, чакаха няколко лимузини и дремещи слуги, ала улиците бяха вече опустели и стъпките ми отекваха звънливо и отсечено при допира с плочника. На ъгъла на „Фуад“ имаше няколко проститутки, които стояха и пушеха отпуснати и безжизнени, небрежно облегнати на един дувар. Извикаха дрезгаво подире ми. В косата си носеха цветове от магнолия.

Прозявайки се, реших да мина покрай „Етоал“, за да проверя дали Мелиса е още там, но мястото беше празно, с изключение на едно пияно семейство, което категорично отказваше да напусне заведението, въпреки че Золтан бе вдигнал столовете върху масите и ги бе избутал върху дансинга.

— Тя си тръгна рано — подвикна ми той. — Оркестърът си отиде. Момичетата също. Всички си отидоха. Само тези мерзавци от Асуан не щат да си ходят. Ама на тоя брат му е полицай, та не смея да затворя.

Един шкембелия се изправи и взе да мята гьобеци с бавни сластни движения на бедрата и таза, а останалите му пляскаха в такт. Тръгнах към мизерната квартира на Мелиса със смътната надежда, че може да е още будна. Изпитвах желание да говоря с някого; не, по-скоро исках да си изпрося една цигара. Само това. После щеше да дойде и желанието да спя с нея, да притисна в обятията си слабото й, така обичано от мен тяло, да вдишам дъха на алкохол и тютюнев дим, като през цялото това време си мисля за Жюстин. Но прозорецът й не светеше; или спеше, или още не се беше прибрала. Золтан каза, че си е тръгнала с компания бизнесмени, маскирани като адмирали.

— Des petits commercants quelconques^[45] — добави той презрително и после взе да се извинява.

Не, нощта се очертаваше да бъде пуста и мъждивата, убита лунна светлина се поклащаше върху вълните на пристанището, морето лизваше пристана боязливо, след това се отдръпваше и пак настъпваше, крайбрежната ивица изтъняваше в белезникавата далечина и на фона на общата сивота леко проблясваше като слюда. Останах така за известно време, късайки на парченца едно цветно знаменце — със сухия рязък звук на безвъзвратност всяко листче се отделяше от цялото с категоричността на преустановени човешки отношения. Уморен и сънлив, тръгнах към къщи, като мислено си повтарях думите на Да Капо: „Нощта тепърва ще се пълни с изненади.“

И наистина, изненадите вече бяха започнали в къщата, която току-що бях напуснал, въпреки че за тях щях да науча чак на следващия ден. Но макар да бяха изненади, всички ги възприеха в стила на града — с покорство и смирение, които бяха типично мюсюлмански. Защото в Александрия никой никога не може да се потресе дълбоко; за нас трагедиите съществуват само колкото да разнообразяват разговорите ни. Смъртта и животът са просто рисковете на случайността, които не могат да бъдат избегнати и не заслужават нищо повече от снизходителни усмивки и разговори, разпалени от ненадейната им поява. Щом съобщиш на някой александриец лоша новина, той веднага ще ти отвърне с думите: „Знаех си, че нещо такова ще се случи. Винаги така става.“ А ето какво бе станало.

В цветната оранжерия на Червони имало само няколко старомодни шезлонга, върху които била натрупана цяла камара палта и зимни наметки; когато гостите започнали да се разотиват, целият дансинг се покрил със захвърлени домина и всички се впуснали да търсят своите кожи и пелерини. Мисля, че именно Пиер направил откритието, докато ровел в планината от палта за кадифеното си сако, което бил захвърлил там още в началото на вечерта. Във всеки случай по това време самият аз вече си бях тръгнал и вероятно съм бил на път за вкъщи.

Открил Тото дьо Брюнел, все още топъл с кадифеното си домино, ръцете му щръкнали нагоре като лапите на куче, което се е търколило по гръб, за да му почешат корема. Бил заровен надълбоко под пластове палта. Едната му ръка, пресегната към слепоочието, сякаш да попречи на фаталното дело, преди да е станало късно, стояла като внезапно замръзнала, вдигната малко по-високо от другата. Като че искал да се предпази от невидима палка. Иглата от широкополата шапка на Помбал била забита странично в главата му с такава сила, че го забола като хербарийна пеперуда. Преди това Атена и Жак правили любов точно там; всъщност тялото й лежало буквално върху неговото — факт, който при нормални обстоятелства щеше ужасно да се понрави на Тото. Но той бил мъртъв, клетият Тото, а върху пръста му продължавал да се мъдри пръстенът на моята любов. „Джъстис!“

— Разбира се, такива неща се случват всяка година.

— Разбира се — повторих аз, все още замаян от новината.

— Но точно Тото, това всъщност е доста неочаквано.

Балтазар ми позвъни около единайсет на следващата сутрин, за да ми разкаже за случилото се. Тъй като бях още сънен, това ми се стори не само невероятно, но и съвършено необяснимо.

— Сега ще трябва да се състави полицейски протокол и затова ти се обаждам. Нимрод, разбира се, няма да ни създава излишни неприятности. От целия прием иска само един свидетел. Жюстин смята, че е най-добре да отидеш ти, ако нямаш нищо против, естествено. Значи става. Добре. Разбира се. Не, Червони ме измъкна от леглото в четири без петнайсет. И двамата бяха много объркани. Веднага отидох, за да… помогна с каквото мога. Боя се, че те още не са успели да го проумеят. Иглата е била от шапката… да, на твоя приятел Помбал… естествено, човек с дипломатически имунитет. А пък не можеш да си представиш колко пиян беше… Разбира се, немислимо е той да го е направил, но нали ги знаеш какви са полицаите. Дали е станал? — Не бих посмял да го будя в толкова ранен час и така му отговорих. — Както и да е — продължи Балтазар, — смъртта му е подплашила доста хора, особено някои от френската легация.

— Но той носеше пръстена на Жюстин — казах аз с пресипнал глас и всички лоши предчувствия от последните месеци изведнъж се скупчиха над главата ми. Почувствах се зле, побиха ме тръпки и трябваше да се облегна на стената до телефона, за да не падна. Спокойният тон на Балтазар и веселият му глас ми прозвучаха цинично. Последва дълго умълчаване.

— Да, знам за пръстена… — продължи той, изсмя се приглушено и добави: — Но това също ми се струва невероятно като възможна причина. Пък и Тото беше любовник на ревнивия Амар, нали знаеш. Много могат да бъдат причините…

— Балтазар — казах и гласът ми секна.

— Ще ти се обадя, ако изникне нещо ново. Срещата е в седем в кабинета на Нимрод. Ще се видим там.

— Добре.

Оставих слушалката и нахлух като фурия в спалнята на Помбал. Завесите бяха още спуснати, леглото му беше обърнато наопаки, което подсказваше, че доскоро е било заето, но друга следа от него нямаше. Обувките, както и отделни части от костюма му на перачка лежаха разхвърляни из цялата стая, което ми доказа, че снощи той се е връщал у дома. Всъщност перуката му бе паднала в антрето: знаех, защото много по-късно, някъде към обяд, чух тежките му стъпки по стъпалата и тогава той влезе в апартамента с перуката в ръка.

— С мен е свършено — отсече. — Свършено, mon ami. — Изглеждаше по-улегнал от всякога, докато се канеше да седне на стола си за подагра, сякаш очакваше внезапна атака от тази така специална и интимна болест. — Свършено — повтори, потъна в стола си с въздишка и се разположи удобно.

Чувствах се съвършено объркан, изправен насред стаята по пижама. Помбал въздъхна тежко.

— В посолството знаят всичко — каза той мрачно и стисна зъби. — Отначало се държах много зле… да… днес генералният консул е с нервен припадък… — И в този миг съвсем ненадейно истински сълзи на смесени чувства — гняв, объркване и истерия — бликнаха от очите му. — Знаеш ли какво? — изхлипа той. — Във Втори отдел смятат, че аз съм отишъл на карнавала специално за да бодна иглата в главата на Дьо Брюнел — най-добрият и най-сигурният агент, който някога сме имали тук!

Разрева се като магаре, но неизвестно как сълзите му изведнъж преляха в смях; попи мокрите си очи и се задъха, докато плачеше и се смееше едновременно. После, все още подвластен на тези непреодолими пристъпи, той се изтъркаля от стола си подобно на таралеж върху килима и остана така известно време, като целият се тресеше от хълцане; след това продължи да се търкаля, разтърсван от редуващи се напъни на сълзи и смях, спря се в ламперията и взе да барабани по стената, като при всеки удар повтаряше ритмично една и съща красива и наситена със съдържание дума, събрала в себе си пълния сбор на отчаянието:

— Merde. Merde. Merde. Merde. Merde^[46].

— Помбал — казах аз тихо, — за бога, не прави така!

— Махай се! — изкрещя ми той от пода. — Няма да спра, ако не се махнеш. Моля те, върви си.

Съжалих го, излязох от стаята и отидох да си взема една студена вана, където останах да лежа, докато не го чух, че рови из килера за хляб и масло. Приближи се до вратата на банята и ми почука.

— Там ли си? — попита той.

— Да.

— Тогава забрави всичко, което ти наговорих — извика ми през вратата. — Моля те, чуваш ли?

— Вече го забравих.

— Добре. Благодаря ти, mon ami.

Чух тежките му стъпки да се отдалечават към неговата стая. Останахме в леглата си докъм обяд, без повече и дума да обелим. В един и половина Хамид пристигна и ни приготви нещо за хапване, въпреки че никой от нас нямаше апетит. Докато се хранехме, телефонът иззвъня и аз отидох да го вдигна. Беше Жюстин. Изглежда, бе решила, че зная за Тото дьо Брюнел, защото не каза нищо по въпроса.

— Държа — започна направо тя — да си получа моя злополучен пръстен. Балтазар го е поискал от полицията. Да, да, същият, който Тото взе от мен. Но очевидно някой трябва да го разпознае и да се разпише за него. Върху протокола. Хиляди благодарности, задето сам си предложил да отидеш. Както сигурно се досещаш, ние с Несим… в края на краищата нали трябва само да свидетелстваш. А после, може би, скъпи мой, ще можем да се видим и ти ще ми го върнеш. Днес следобед Несим заминава за Кайро по работа. В градината на Аврора в девет, съгласен ли си? Ще имаш предостатъчно време. Ще чакам в колата. Толкова искам да си поговорим. Да. Сега трябва да вървя. Благодаря ти още веднъж. Благодаря.

Върнах се на масата. Двамата седяхме — роби в еднакви окови, — натежали от чувство за вина и изтощение. Хамид ни прислужваше внимателно и в пълно мълчание. Дали знаеше какви мисли ни занимават в момента? Беше невъзможно човек да прочете нещо в тези нежни, сипаничави черти на лицето и в това премигващо едно-единствено око.