Лорънс Дърел
Балтазар (2)

(Александрийски квартет. Част втора)

Серия
Александрийски квартет (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Balthazar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Автор: Лорънс Дърел

Заглавие: Балтазар

Преводач: Иглика Василева

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД

Излязла от печат: 16.11.2010

Редактор: Светла Евстатиева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Светла Евстатиева

ISBN: 978-954-771-241-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4929


II

Le cenacle[3], както Каподистрия обичаше да ни нарича през онези дни, когато всеки ден се събирахме за сутрешното бръснене в Птолемеевия салон на Мнемджиян, пълен с огледала и палми, с мънистени завеси, с някакво подобие на чиста топла вода и бели кърпи: полагане и балсамиране на телата. Самият виолетоок гърбушко изпълняваше церемонията, тъй като ние всички бяхме важни и високо ценени клиенти (мъртви фараони по време на баните с природна сода, когато вътрешностите и мозъкът се изваждат, промиват и отново се връщат на място). Самият той, бръснарят, често ходеше небръснат, защото едва смогваше да дойде навреме след посещението си в болницата, където бръснеше труповете. Макар и за кратко, срещахме се тук, настанени в меките столове, сред огледалата, преди да се разделим и всеки да поеме по своите задачи — Да Капо при брокерите, Помбал във френското консулство (още махмурлия, с лош дъх в устата и кървясали очи), аз в училището, Скоби в полицията и така нататък.

Все още пазя накъде една избеляла моментална снимка от този сутрешен ритуал, направена от Джон Кийтс, кореспондентът на агенция „Глобъл“. Сега, като я гледам, се чувствам някак особено. Сякаш подушвам миризмата на покров. Типична пролетна александрийска сутрин: приглушеното почукване на хаванчетата за кафе, гукащите на пресекулки угоени гълъби. Разпознавам приятелите си по звуците, бръснарницата със свенлива усмивка на лицето като провинен: типичен журналистически екземпляр и разбира се, хармонична личност, тъй като бе винаги в крак с времето. С Джон всичко си беше наред, с изключение на сферата на изява, която бе избрал за себе си — но същото може да се каже и за прочутия му съименник, нали така?

Тъкмо на него дължа тази избеляла снимка. На неговата мания да увековечава, да регистрира и фотографира всичко! Предполагам, тя се подхранва от чувството, че на нищо в живота не можеш да се насладиш изцяло, нещо повече — още с дъха си издухваш цвета на всяко преживяване. Неговият „архив“ беше огромен, набъбнал от менюта с автографи, бандероли от паметни пури, пощенски марки, пощенски картички, изгледи… По-късно те щяха да се окажат доста полезни, защото бе успял да улови някои от прословутите obiter dicta[4] на Пърсуордън.

Вляво седи добрият стар шкембелия Помбал — под всяко от двете му очи е увиснала достолепна дипломатическа торбичка. Ето това вече е човек, когото можеш да дариш с любов, без да съжаляваш. Единственото, което занимава ума му, е тревогата, че би могъл да изгуби работата си, и това, че е impuissanf[5]: национално притеснение на всеки французин още от времето на Жан-Жак. Често се карам с него, но по приятелски, тъй като живея в малкия му апартамент, който е вечно пълен с незначителни джунджурии и с други — по-значителни: les femmes[6]. Но той е добър приятел, добросърдечен човек, който обича жените истински. Когато страдам от безсъние или съм болен: „Кажи, добре ли си? — с тон на bon copain[7]. Слушай, искаш ли един аспирин? — После добавя: — Или още по-добре… в стаята ми има една млада жена…“ (Не, не е грешка: Помбал наричаше всяка проститутка „млада жена“.) — „Да знаеш, хич не е лоша… при това всичко е платено, скъпи. Но тази сутрин се чувствам малко нещо антифеминист… въобще писна ми, приятелю!“ Точно така, имаше моменти, когато го обземаше презадоволеност. „Ставам все повече и повече антропофаг“ — казваше той и комично забелваше очи. Но най-вече го тревожеше службата му; репутацията му не беше от добрите, хората злословеха зад гърба му, особено след така наречената „афера със Свева“; а вчера генералният консул налетял на него, точно когато си почиствал обувките със завесите в консулството… „Мосю Помбал! Длъжен съм да ви направя забележка относно поведението ви като официално лице!“ Пфу! — Това вече е порицание първа степен…

Тази случка обяснява защо Помбал се е отпуснал така тежко на снимката, обмислял е всичко това с навъсено изражение. Напоследък двамата сме се отчуждили един от друг заради Мелиса. Яд го е, че съм влюбен в нея, тъй като е най-обикновена танцьорка в нощен бар и като такава, според него, не заслужава сериозно внимание. Въпрос и на снобизъм, разбира се, защото сега тя живееше изцяло в апартамента, а според него това било унизително, уронвало престижа му.

„Любовта — казва Тото — представлява течна вкаменелост“ — находчива епиграма, не ще и дума. Да се влюбиш в банкерска съпруга, е разбираемо и простимо, макар и нелепо… Дали пък? В Александрия само интригата per se може да се радва на чистосърдечно възхищение; но да се влюбиш, това значи да се изложиш в очите на обществото. (А Помбал е провинциалист по сърце.) Сещам се за необикновения покой и достолепието на Мелиса в смъртта, слабото тяло, повито и стегнато, сякаш е претърпяло толкова ужасна злополука, че без бинтовете ще се разпадне. Да.

А Жюстин? В деня, когато тази снимка е била направена, рисуването на Клия е било прекъснато от целувка, както каза Балтазар. Как мога да опиша това, след като и аз трудно си представям тези сцени? Изглежда, трябва да се опитам да видя тази нова Жюстин, новия Пърсуордън и новата Клия… Искам да кажа, че трябва да разкъсам непроницаемото було, което стои между мен и истината за тях и което, предполагам, е изтъкано от моите собствени недостатъци на зрението и темперамента. Моята завист към Пърсуордън, моята страст по Жюстин, моето съжаление към Мелиса. Все криви огледала… Пътят е един — този на фактите. Трябва да видя какво още знам и да се опитам да го проумея, да го вместя в собствените си разбирания, та ако ще и чрез силата на въображението. Или може би фактите следва да се оставят необезпокоявани? Може ли човек да каже „той се влюби“ или „тя се влюби“, без да се опита да разбере смисъла, да си представи доколко и как това е възможно? — „Тази кучка — рече веднъж Помбал за Жюстин. — Elle a l’air d’etre bien chambreel[8] — А за Мелиса: „Une pauvre petite poule quelconque…“[9]. Беше прав може би, но истината за тях е някъде другаде. Може би тук, надявам се, в тази купчина надраскани листове, която съм изтъкал като паяк от собствения си вътрешен живот.

Ами Скоби? Той поне е ясен като диаграма, недвусмислен като национален химн. Тази сутрин изглежда особено доволен, защото неотдавна бе изживял своя апотеоз. След години служба като бимбаши в египетската полиция, чак в това, което сам наричаше „здрачът на живота си“, бе получил назначение в… Не смея дори да напиша думите, защото го виждам как потреперва, целият забулен в тайнственост, виждам стъкленото му око, което се върти заплашително в очната си орбита… Тайните служби (NB! Да се изпише с възможно най-дребния шрифт!). Слава богу, вече не е жив, за да прочете тези думи и да го побият тръпки. Да, старият моряк, тайният пират от улица „Татуиг“, това е той. Градът е пуст без него. (А как само използваше думата „тайнствен“!)…

И на други места съм описвал как в отговор на една загадъчна призовка попаднах в просторна стая лице срещу лице с моя някогашен приятел пират. Дъхът му шумно свистеше през зле наместената зъбна протеза. Мисля, че новото му назначение бе така изненадващо за него, както и за мен — неговия единствен довереник. Разбира се, вярно е, че той отдавна живееше в Египет и знаеше добре арабски, но кариерата му винаги е била сравнително невзрачна. Какви ли сведения очакваше да получи от него една разузнавателна служба? И по-важното — какво Скоби се надяваше да научи от мен? Вече бях обяснил най-подробно, че малкият кръжец се събираше веднъж месечно, за да изслуша Балтазар, който ни разясняваше принципите на кабалата, и нямаше нищо общо с никакъв шпионаж; това беше просто една група от последователи на херметизма, обединени от общия ни интерес към темата на лекциите. Александрия е град на сектите — и най-повърхностното разследване щеше да му разкрие съществуването на други групи, подобни на нашата, занимаващи се с различни аспекти на херметизма като философия, пред които Балтазар също изнасяше беседи: това бяха последователите на Рудолф Щайнер и Успенски, християнските учени[10], адвентистите… Какво бе привлякло вниманието му точно върху Несим, Жюстин, Балтазар, Каподистрия и така нататък? Не можех да разбера, нито пък той пожела да ми каже.

— Кроят нещо — тихичко ми повтаряше. — Така твърдят от Кайро.

Очевидно не знаеше точно кои бяха новите му господари. Задачите му се възлагаха чрез кодирани телефонни обаждания — само това успях да разбера. Но който и да се криеше зад думата „Кайро“, добре му плащаше: а щом разполагаше с пари да ги пилее по идиотски разследвания, кой съм аз, че да го спра да ги пилее по мен? Смятах, че още първите ми доклади относно Кабал на Балтазар бързо ще угасят интереса им към него — но не. Те продължаваха ненаситно да искат още и още.

И точно през онази сутрин старият моряк от снимката реши да отпразнува новата служба и увеличената си заплата, която вървеше с нея, като си позволи едно подстригване в северната част на града, и то в най-скъпата от всички бръснарници — тази на Мнемджиян.

Не бива да се забравя, че старата фотография е запечатала едно „тайно рандеву“; нищо чудно, че Скоби изглежда доста смутен. Това е така, защото е заобиколен от страшните шпиони, за чиято дейност трябваше да докладва — да не говорим за френския дипломат, за когото се носеха слухове, че ще оглави прословутия Втори отдел…

При други обстоятелства Скоби би решил, че това заведение е прекалено скъпо за него, тъй като живееше мизерно с моряшката пенсия и оскъдната си полицейска заплата. Но сега работата му бе пораснала.

Не смееше дори да ми намигне в огледалото, докато гърбавият — по-тактичен и от дипломат — най-съвестно разиграваше ритуала на пълноценно подстригване върху голото му теме, защото лъсналото кубе на Скоби бе поръбено съвсем рехаво с нещо като мъх, подобен на онзи, който расте по патешките задници, а през последните години бе прежалил и оредялата си, заострена като торпедо брадичка.

— Трябва да кажа — спомням си как се обади тогава с гърлен глас (понеже в присъствието на толкова много съмнителни люде ние, „шпионите“, трябва да говорим съвсем естествено), — трябва да кажа, старче, че тук хубаво издокарвате хората. Вижда се, че Мнемджиян си разбира от работата. — Поизкашля се. — То това си е цяло изкуство. — Продължи важно-важно с натежал от лоши предчувствия глас. — И за това си трябва диплома — така ми викаше един приятел, който имаше бръснарница на улица „Бонд“. Трябва да си издържиш дипломата, иначе си заникъде. — Мнемджиян му благодари с малко пискливия си глас на вентрилоквист. — Няма за какво — великодушно му отвърна старият Скоби. — Разбирам аз от тези неща. — Сега вече си позволи да ми намигне. И аз му намигнах в отговор. И двамата извърнахме очи.

Поуспокоен, той се изправи, костите му изпукаха, стисна пиратското си чене и го вирна предизвикателно напред като пращящ от здраве човек. Разгледа се в огледалото и очевидно остана доволен от видяното.

— Добре — рече той и кимна важно и отривисто, — това е достатъчно.

— Една електрическа фрикция на темето, сър? Стимулира мозъка.

Скоби поклати глава господарски и си нахлупи червения фес.

— Не, целият настръхвам от такива работи — отвърна той, подсмихна се и додаде: — Ще стимулирам остатъците си от мозъка с малко арак. — Мнемджиян оцени тази духовитост и я почете с лек поклон, с който ни изпрати до прага. Най-накрая на свобода!

Но Скоби не изглеждаше въодушевен. Прегърби се, докато крачехме бавно към Гранд Корниш. Замислено пошляпваше коляното си с мухогонката от конски косъм и току всмукваше от старата си лула. Размишляваше. Всичко, което каза със силно раздразнен тон, беше:

— Не мога да го понасям тоя Тото. Какъв е само — демонстративно женствен! Навремето ние трябваше да… — Изръмжа нещо под сурдинка, после пак изпадна в меланхолично мълчание.

— Какво има, Скоби? — попитах.

— Обезпокоен съм — призна си. — Сериозно обезпокоен.

Докато бяхме в централната част на града, той пристъпваше гордо, с прекалена самоувереност — ето, сякаш искаше да каже, това е то белият човек, погълнат от проблемите на белите хора, тоест от бремето на живота, както го наричаме. Ако трябваше да се съди по Скоби, то беше нещо много тежко. И най-малкият му жест издаваше пресилена превзетост — пошляпваше колената си, прехапваше устни, спираше пред някоя витрина и заемаше поза на дълбока замисленост. Гледаше на хората край себе си като от кокили. Тези негови маниерни движения смътно ми напомняха герои от битовата английска литература, които, застанали пред тюдорските си камини, важно-важно пошляпват ботушите си за езда с камшик от бичи пенис.

Когато обаче стигнахме покрайнините на арабския квартал, съвсем престана да маниерничи. Отпусна се, накриви си феса, попи с него потното си чело и заоглежда познатите гледки с обичливи очи. Той принадлежеше на това място като осиновено дете, тук се чувстваше като у дома си. Нарочно се наведе да пие от железния чучур в една стена край джамията Джаухари (обществена чешма), въпреки че белият човек у него знаеше много добре, че водата никак не е препоръчителна за пиене. Купи си и захарна пръчка от улична сергия и веднага я заблиза, а после си взе и един рожков. Отвсякъде го приветстваха и той отвръщаше сияещ.

— Ялла, ефенди Скоб.

— Нахарак саид, я Скоб.

— Аллах салимак.

Въздъхна и рече: „Какви мили хора“, а после добави — „Нямаш представа колко обичам това място!“ и едва успя да се отдръпне навреме от пътя на една влажноока камила, която препускаше по тясната уличка, заплашвайки да ни помете с издутите си дисаги, пълни с люцерна за фураж.

— Да се множи богатството ти!

— Бог да те благослови!

— Дал бог добро!

Тук Скоби се разхождаше без притеснение, като собственик в имението си — стъпваше бавно, тежко, като арабин.

Седнахме за малко под сянката на една стара джамия и се заслушахме в скърцането на разкършените от вятъра палми и в глухите сирени на презокеанските параходи, които долитаха откъм невидимия морски басейн под нас.

— Току-що се запознах с една директива — най-накрая се обади Скоби с тъжен, съсухрен гласец, — относно онези, на които викат педераст. Потресен съм, старче. Не ме е срам да ти призная, че не знаех какво означава тази дума. Трябваше да я потърся в речника. Та директивата казва, че на всяка цена следва да ги избягваме. Те представлявали заплаха за сигурността на мрежата. — Изсмях се и почувствах как и старият Скоби е склонен да се изкикоти приглушено, ала депресията мигом охлади този му импулс и побърза да го зарови в малките трапчинки на тези червени като черешки бузи. И той продължи гневно да пуши лулата си. — Педераст — повтори презрително и взе да се опипва в търсене на кибритената си кутийка.

— Мисля, че у дома нещата не са им съвсем ясни — тъжно добави той. — Ето, вземи египтяните. Те пет пари не дават дали някой има наклонности или не — стига да е мъж на място, стига да е Душата на Честта, като мен. — Говореше съвсем сериозно. — А сега, старче, ако ще продължавам да работя за… Знаеш какво… Трябва да им съобщя истината. Ти какво ще кажеш?

— Не ставай глупак, Скоби.

— И аз не знам. Искам да бъда напълно откровен с тях. Не че ще допусна гаф. Но изглежда, човек не бива да има наклонности, както не е желателно да има брадавици или голям нос. Но какво мога да направя?

— Почти нищо на твоята възраст.

— Ама вътре в себе си ще знам — каза пиратът и у него като че за миг проблесна частица от едновремешния му „аз“, — че съм мръсник, лицемер и шпионин. — Изгледа ме лукаво над лулата си и изведнъж се оживи. Подхвана един от любимите си, интересни, но доста несвързани монолози — още една глава от сагата за неговия стар приятел, вече станалият митичен Тоби Манеринг. — Веднъж Тоби с тази негова невъздържаност се докара до медицинско състояние — мисля, че съм ти разправял. Не съм ли? Добре тогава. Значи, докара се до медицинско състояние. — Очевидно цитираше някого, и то с нескривано удоволствие. — Боже, как само го бе ударил на живот този Тоби. Ама тогава беше още млад. Беше направо върхът. От нищо не му пукаше. Накрая обаче се озова под лекарско наблюдение и трябваше да носи някакво презервативно средство. — Гласът му се извиси с цяла октава. — Когато ни пускаха в брегови отпуск, той се разхождаше с маншон от леопардова кожа, докато най-накрая всички от търговския флот възнегодуваха срещу него в един глас. Отстраниха го за шест месеца. Настаниха го в някакъв дом и там му казали: „Трябва да ти направим тракция“ — аз, разбира се, не знам какво е това. Ама той така се разпищял, че се чуло чак до Тюксбъри. Разправят ти, че ще те излекуват, но това е бошлаф работа. Така или иначе, него не го излекуваха. След време го пуснаха. Нищо не можели да направят. Страдал от безогледно нахалство, така се произнесли. Клетият Тоби!

После съвсем неусетно Скоби заспа, опрял глава в стената на джамията. („Котешка дрямка — така я наричаше, — но деветата вълна винаги те разбужда.“ Не задълго, помислих си аз.) След миг деветата вълна, понесла го на гребена на собствените му сънища, изведнъж го стовари на брега. Той се сепна и се изправи.

— Та какво говорех? А да, за Тоби. Баща му беше депутат в парламента. Много важна клечка. А Тоби си беше богаташко синче. Отначало много искаше да се посвети на Църквата. Твърдеше, че чувствал у себе си призвание. Според мен обаче всичко беше заради дрехите, тези пищни свещенически одежди — той беше страхотен театрал тоя Тоби, ама аматьор. И като не стана свещеник, изгуби вярата си, тръгна по наклонената плоскост, подхлъзна се и трагедията се случи. Окошариха го. Той каза, че дяволът го бил подкокоросал. „Ти гледай пак да не те подкокороса — рекъл му мировият съдия. — Че както си се разгащил…“ Искаха да го тикнат в затвора — казаха, че страдал от рядка болест — роговица на изобилието, май така я нарекоха. Но за щастие баща му отиде до министър-председателя и цялата работа се потули. Имаше късмет, че по онова време целият кабинет беше с наклонности. Тайнствена работа! Министър-председателят, дори кентърбърийският архиепископ. И те проявиха разбиране към бедния Тоби. Та голям късмет извади той. След което му върнаха разрешителното и пак тръгна да плава.

Скоби отново задряма, но само след няколко секунди се сепна и тръсна глава театрално.

— Именно старият Тоби — продължи без прекъсване, като се прекръсти набожно и преглътна смирено — направи от мен вярващ. Една нощ, докато давахме вахта на „Мередит“ (биваше си го старото корито), той ми вика: „Нещастнико, има нещо, което трябва да знаеш. Ти чувал ли си някога за Дева Мария?“ Аз, разбира се, бях чувал нещо смътно. Но не знаех точно с какво се е занимавала, така да се каже…

Той пак се одрема и този път взе леко да похърква. Внимателно издърпах лулата от ръката му и си запалих цигара. Това негово изчезване и появяване като от измамните прегръдки на смъртта бе направо трогателно. Тези кратки посещения в една вечност, в която скоро щеше да се пресели и отново да попадне в приятната компания на Тоби и Бъджи, и на Дева Мария с нейните неуточнени занимания… Това, че бе обсебен от подобни неща, и то на възраст, когато, доколкото можех да преценя, силите му стигаха колкото да дотяга само словесно, го превръщаше в истински досадник. (Но не излязох прав — Скоби се оказа несломим.)

След миг се събуди, този път от по-дълбок сън, разкърши се, стана и разтърка очи. Тръгнахме заедно към мизерните бедняшки свърталища на квартала, в който живееше, по-точно към улица „Татуиг“ и неговите порутени стаи.

— Все пак — продължи той, без да прекъсва нишката на мисълта си — хубаво е, че ме съветваш да не им казвам. Но аз все още се чудя. — (Тук спря, за да подуши миризмата на топъл арабски хляб, която ни лъхна от прага на една пекарна. Старецът възкликна: „Мирише като майчиното мляко!“) Бавният му ход бе в такт с разсъжденията му. — Нали сам виждаш, старче, египтяните са прекрасни хора. Мили, любезни. Добре ме знаят. Така като ги гледаш, може да ти приличат и на престъпници, но те са състрадателни престъпници — винаги съм го казвал. Проявяват снизхождение един към друг. Ето например Нимрод паша ми вика оня ден: „Педерастията е едно нещо, хашишът — съвсем друго.“ Сериозно говори, не се шегува. И оттогава не барвам хашиш, докато съм на смяна, защото това може да ме вкара в беля. Разбира се, ако погледнеш на нещата от друга гледна точка, англичаните нищо не могат да направят на официален представител като мен. Ама ако сгафя пред фараоните, тогава, старче, увисвам. Изгубвам и двете службици, и двете заплатици. Ето това ме притеснява.

Изкачихме наплютото от мухи стълбище, цялото изровено от плъхове.

— Малко мирише — съгласи се той, — но се свиква. От мишките е. Ама никъде няма да се местя. Живял съм в този квартал с години — години! Всички ме познават и ме харесват. И освен това старият ми приятел Абдул е на две крачки оттук.

Той се изсмя и спря на първата площадка, за да си поеме дъх. Свали си феса и избърса челото си с него. След това се преви надве и оклюма, както правеше винаги, когато се замисляше сериозно, сякаш самото бреме на мисълта лягаше връз него. Въздъхна.

— Работата е там — рече бавно и с вид на човек, който държи на всяка цена да се изрази ясно, да формулира идеята си колкото е възможно по-красноречиво, — работата е там, че тези наклонности — човек ги осъзнава, чак когато е попреминал горещите години на младостта. — Той пак въздъхна. — Знаеш ли, старче, всичко е заради липсата на нежност. Това е някаква хитра уловка, защото самотата страшно тежи. А сега Абдул е моят истински приятел. — Отново изхихика и отново се оживи. — Викам му емир Бул-Бул. Аз му уредих бизнеса само от приятелска привързаност. Всичко му купих аз — и магазина, и малката му жена. Никога не съм му посегнал, с пръст не съм го докоснал, не бих и могъл да го сторя, понеже го обичам. Радвам се, че направих всичко това за него, защото сега, въпреки че се издигам в службата, аз продължавам да имам истински приятел. Всеки ден се отбивам да ги видя. Тайнствена работа, колко щастлив се чувствам след тези посещения. Тяхното щастие ми доставя удоволствие, старче. Те са ми като син и дъщеря. Направо не издържам, като вземат да се карат. Тревожа се за децата им. Мисля, че Абдул я ревнува, и то, помни ми думите — не без основание. Играе й окото, така ми се струва. Но как да ти кажа, тук в този горещ климат сексът не ти дава мира, не ти излиза от главата. Лежиш нощем и само за това си мислиш, както децата за сладолед, както моряците за ром. А и тези мюсюлманки, ох, старче, защо трябва да ги обрязват. Жестоко е. Наистина жестоко. И те само за това си мислят. Все на тая струна свирят. Опитах се да я науча да плете, да бродира — но тя е толкова тъпа, нищо не разбира. Смеят се, подиграват ми се. Не че имам нещо против, не се засягам. Аз само се мъча да помогна. Двеста лири изхарчих по Абдул, докато започне бизнеса си — всичките ми спестявания! Но сега му потръгна — добре е, много добре.

Този монолог му даде възможност да събере сили за последния щурм. Хвърлихме се срещу оставащите десет стъпала с добро темпо и Скоби отключи вратата на апартамента си. Първоначално беше наел само една стая — за толкова му стигаха парите, но сега, с новата си заплата, вече можеше да си позволи целия порутен етаж.

Най-голяма беше старата арабска одая, която използваше едновременно като спалня и гостна. Беше обзаведена с едно доста неудобно на пръв поглед ниско легло на колелца и със старомодно шкафче. Няколко пръчки китайски тамян, един полицейски календар и все още недовършеният от Клия портрет на стария пират стояха върху изронената лавица над камината. Скоби светна единствената, покрита с прах електрическа крушка — нововъведение, с което ужасно се гордееше („Парафинът умирисва храната“) — и се огледа наоколо с непресторено задоволство. После отиде на пръсти до срещуположния ъгъл. В мрака не бях забелязал другия обитател на стаята: един прекрасен зелен амазонски папагал в медна клетка. В момента бе завит с тъмно парче плат, което старецът махна с отбранително изражение на лицето.

— Нарочно ти разказах за Тоби — рече той, — защото миналата седмица този папагал пристигна с „Алекс“, който плава по линията Йокохама. Подарък ми е от него — иначе трябвало да го продаде, защото положението с проклетата птица станало неудържимо. Папагалът е страхотен сладкодумник, нали, Рон? Изстрелва ги отривисто като пръдня, нали, Рон? — Папагалът изсъска тихо и наведе глава. — Това е той — каза Скоби одобрително, обърна се към мен и добави: — Получих Рон на много изгодна цена, много изгодна цена, да ти кажа ли как?

Най-неочаквано се запревива от смях, като носът му опираше чак в колената; засвистя глухо като малък пумпал, после се плесна по бедрото също така безшумно и се изправи — внезапен пристъп!

— Не можеш да си представиш каква олелия предизвика този Рон — рече той. — Тоби свали птицата на брега. Знаеше, че може да говори, но не и на арабски. Боже Господи! Бяхме седнали в едно кафене и си разправяхме небивалици (не бях виждал Тоби цели пет години), когато Рон изведнъж започна. На арабски. И знаеш ли какво, взе да рецитира Калима — най-свещения, най-свят текст от Корана. Калима. И на всяка втора дума пуска по една пръдня, нали така, Рон? — Папагалът изсъска в знак на съгласие. — Тя е толкова свещена тази Калима — тържествено обясни Скоби, — че още в следващия миг ни заобиколи огромна тълпа. Добре че аз разбрах какво става. Отлично знаех, че ако хванат поганец да рецитира точно този текст, той подлежи на мигновено обрязване!

— Очите му заблестяха. — Нерадостна перспектива за Тоби — да го обрежат ей така, по време на бреговия му отпуск. Разтревожих се. (Аз вече съм обрязан.) Но не изгубих присъствие на духа. Той, разбира се, веднага налетя да се бие, ала аз го спрях. За щастие бях в полицейска униформа, а това улесняваше нещата. Дръпнах една реч пред насъбралите се, като им казах, че друговерецът и неговата противна птица ще бъдат отведени веднага в полицейското и предадени на съда. Това ги удовлетвори. Но се оказа, че е невъзможно да затвориш човката на Рон. Дори под покривалото, нали, Рон? Копелдакът продължи да си реди Калимата по целия път дотук. Дори се наложи да тичаме. Боже, като си помисля какво преживяхме!

Докато говореше, събличаше полицейската си униформа, после закачи феса си на ръждясал пирон над леглото и над разпятието в малката ниша, където стоеше каменната делва с вода за пиене. Сложи си едно протрито старо сако с тенекиени копчета и докато попиваше потта от темето си, продължи:

— Беше наистина прекрасно, че успях да видя Тоби след толкова години. Той, разбира се, трябваше да продаде птицата след тази случка. Не дръзваше да припари край пристанището с нея. Сега пък аз й треперя. Не смея да я изведа от стаята, защото знам ли какво още може да рецитира. — Той въздъхна. — Но Тоби ми донесе и едно хубаво нещо: рецепта за уиски. Е, не марково, ама уиски. Чувал ли си за такова нещо? И аз не бях. По-добро и от шотландското, старче, пък и почти без пари. Отсега нататък, благодарение на Тоби, сам ще си варя питието. Ето, виж. — Той посочи една мръсна бутилка, пълна с някаква пенлива течност. — Това е домашна бира — каза, — и никак не е лоша. Направих три, но другите две експлодираха. Ще я нарека бира „Плаза“.

— Защо? — попитах. — Ще я продаваш ли?

— Не, разбира се! — отвърна Скоби. — Тя е само за домашна употреба. — Потупа стомаха си замислено и се облиза. — Опитай една чашка — предложи ми той.

— Не, благодаря.

Втренчи се в бутилката и се нацупи.

— След малко трябва да кажа една „Аве Мария“. А за целта ще се наложи да те изгоня от стаята, старче. Но преди това нека погледнем уискито, да видим докъде е стигнало.

Бях любопитен да се запозная с тези негови нови експерименти и с удоволствие го последвах отвън на площадката, след което хлътнахме в един мрачен килер, където се мъдреше поцинкована вана, вероятно купена специално за тези незаконни цели. Намираше се под малък мръсен прозорец, а рафтовете наоколо бяха пълни с такъмите на новия му занаят — една дузина празни бутилки от бира, две от които счупени, голямото нощно гърне, което Скоби наричаше семейна реликва, както и изпокъсан плажен чадър и чифт галоши.

— Галошите пък за какво са ти? — не се сдържах и ги посочих с пръст. — Да не би с тях да мачкаш гроздето или картофите?

Скоби премига като стара мома, което винаги означаваше, че няма да търпи несериозно отношение към обсъжданата тема. Заслуша се внимателно, сякаш в звуците на ферментацията. После клекна, опря едното си разтреперано коляно в земята и втренчи съсредоточен, ала недоверчив поглед в съдържанието на ваната. В стъкленото му око заигра нещо повече от механичен блясък, докато съзерцаваше ленивата смес, която бе шупнала и вече преливаше. Подуши я равнодушно, изпуфка неодобрително и пак изправи пукащите си кокали.

— Не изглежда така, както мислиш, че трябва да изглежда — призна си той. — Сигурно му трябва още време. — Топна пръста си в сместа, облиза го и забели стъкленото си око. — Доста е гадно. Като че някой се е изпикал вътре. — Но тъй като само двамата с Абдул имаха ключ към това незаконно скривалище, аз продължих да гледам спокойно и невинно.

— Искаш ли да опиташ? — попита той колебливо.

— Не, Скоби, благодаря.

— Ами — продължи философски, — сигурно медният сулфат е бил стар. Трябваше да поръчам ревена от Блайти. Четирийсет фунта. И той не беше много пресен, казвам ти. Но в едно съм сигурен: пропорциите са точно такива, каквито трябва да бъдат, защото преди младият Тоби да си тръгне, ги проверихме още веднъж. Сигурно му трябва време, това е всичко.

Окрилен от тази надежда, той тръгна обратно към спалнята, като си подсвиркваше тихо някаква популярна мелодия, която обикновено пееше на глас само след като е погълнал доволно количество бренди. Беше нещо от този род:

Исках тя да бъде по вкуса ми,

исках тя да бъде по стила ми.

Ама прекалих със тая доброта,

затова я грабвам и — право във целта.

Трам, ти-рам, та-та-та,

право в целта!

Тук някъде мелодията пропадаше, заглъхваше, сякаш хвърлена от скала в дълбока пропаст, но Скоби продължаваше да си тананика и да тактува с пръст.

Седеше на кревата и гледаше умислено износените си обувки.

После най-неочаквано стисна очи, сякаш за да спре нахлуването на мисъл, за която не щеше и да чуе, отпусна се по гръб на леглото, скръсти ръце под тила и рече:

— Преди да си тръгнеш, старче, искам да направя пред теб едно малко признание. Позволяваш ли?

Седнах на неудобния стол и кимнах.

— Значи позволяваш — каза някак натъртено и си пое дъх. — Добре тогава: понякога, при пълнолуние направо се разболявам. Нещо ме обсебва.

На пръв поглед това бе едно доста озадачаващо отклонение от приетата норма на нашите разговори, още повече че Скоби изглеждаше разтревожен от собственото си откровение. Преглътна и продължи с тих смирен гласец, напълно лишен от обичайната му надутост.

— Не знам какво ми става.

Изгледах го озадачен, защото нищо не разбирах.

— Какво искаш да кажеш? Насън ли ходиш, или какво?

Той поклати глава и отново преглътна.

— Да не би да се превръщаш във върколак, а Скоби?

Пак поклати глава като дете, което още малко и ще се разплаче.

— Обличам се в женски дрехи и си слагам любимата Доли Вардън — каза той, отвори широко очи и ме погледна прочувствено.

Какво правиш?

За най-голяма моя изненада Скоби стана и със скована походка се отправи към гардероба. Отключи го. Вътре стояха закачени проядени от молци, прашни старомодни женски дрехи, а на един пирон до тях висеше и стара омазнена дамска шапка „клош“, която вероятно беше въпросната Доли Вардън. Чифт допотопни дворцови обувки с много висок ток и източени остри върхове завършваха невероятния му тоалет. Той просто не знаеше как да реагира на смеха, който не успях да потисна в себе си. Изкиска се свенливо.

— Глупаво е, нали? — рече с треперещ като пред разплакване глас, въпреки че на лицето му сияеше усмивка. С интонацията си сякаш молеше за съчувствие в нещастието. — Не знам какво ми става. Знаеш ли, продължавам да усещам старата тръпка…

Произнесе тези думи и като че отведнъж се промени: неудобството и смущението му отстъпиха пред нова, необичайна веселост. Пред недоумяващите ми очи лицето му за миг се преобрази, стана лукаво, закачливо, не капризно и сърдито, каквото беше дотогава. Нахлупи шапката върху плешивата си глава и се превърна в малка стара мръсница с кръгли очички и остър нос — леко момиче от времето, когато са кръстосвали моста Ватерло за по две пени. Напуши ме смях, после удивление, но и двете останаха потиснати в мен.

— За бога, Скоби! — възкликнах най-накрая. — Не излизаш навън с тези дрехи, нали?

— Само — отвърна той и безпомощно се тръшна на кревата, като отново изпадна в мрачно настроение, което придаде на смешното му дребно личице още по-комичен вид (Доли Вардън продължаваше да се крепи върху голото му теме), — само когато ме люшне онова въздействие. Тогава, старче, не отговарям за постъпките си.

Седеше на кревата с вид на съсипан човек. Подсвирнах изненадано и папагалът веднага ме изимитира. Това наистина беше сериозно нещо. Сега разбирах защо разсъжденията, които го бяха занимавали цяла сутрин, преливаха от скрупули и колебания. Очевидно, че ако човек се разхожда из арабския квартал издокаран по този начин… Той като че бе проследил нишката на мисълта ми, защото рече:

— Случва се само понякога, когато флотата акостира. — После продължи с леко обиден тон: — Разбира се, в случай на неприятности щях да кажа, че нарочно съм се дегизирал. Нали все пак съм полицай. Дори Лорънс Арабски е носел нощница, не е ли така? — Кимнах.

— Но не и дамска шапка — додадох. — Скоби, признавам, че това е страшно оригинално хрумване… — И тук вече не издържах и прихнах да се смея.

Скоби се загледа в мен, продължаваше да седи на кревата с невероятната клоширана Доли Вардън върху главата си.

— Свали я! — помолих го. Имаше много сериозен и умислен вид и не помръдна.

— Сега вече знаеш всичко — каза той. — И най-хубавото, и най-лошото у стария шкипер. А какво щях да…

В този миг някой почука на външната врата. Проявявайки смайващо присъствие на духа, Скоби рипна пъргаво, скри се в гардероба и шумно тръшна вратата след себе си. Аз отидох да отворя. Отвън на стълбищната площадка стоеше един слуга с голяма глинена делва, пълна с някаква течност. Каза, че това е за ефенди Скоб. Взех я, отпъдих момчето, върнах се в стаята и извиках на старчето да излезе веднага. Той се появи с напълно възстановен външен вид — гологлав и с мундир.

— За малко да ме спипат — шумно си пое дъх. — Кой беше? — Аз му посочих делвата.

— О, това е за моето уиски. Трябва да се долива на всеки три часа.

— Добре — казах му най-накрая, като все още ми беше трудно да преглътна тези съвършено нови и мъчно смилаеми разкрития на неговия темперамент. — Сега трябва да вървя. — Само при мисълта за неговия двойствен живот при пълнолуние ту ме напушваше смях, ту ме вцепеняваше недоумение — как бе успял да избегне скандала в продължение на всички тези години?

Тогава той се обади.

— Само още миг, старче. Разказах ти всичко това, само защото искам да ми направиш една услуга. — Изкуственото му око се завъртя като топче, очевидно под напора на трескавата мисъл. Той отново се отпусна унило. — Такова нещо може да ми причини неподозирани неприятности — рече. — Неподозирани неприятности, старче!

— Мисля, че тук си прав.

— Слушай, старче — продължи Скоби. — Искам да ми конфискуваш тоалета. Това е единственият начин да се отърва от въздействието.

— Да го конфискувам ли?

— Вземи това труфило със себе си. Заключи го някъде. Това ще ме спаси от позор, старче. Повярвай ми. Иначе изкушението е твърде силно и рано или късно, ще ме погуби.

— Добре — казах аз.

— Бог да те благослови, синко.

Заедно опаковахме официалния му костюм за пълнолуние в няколко вестника и го стегнахме с канап. Облекчението му бе примесено с колебание.

— Внимавай да не го изгубиш — каза той с безпокойство в гласа.

— Хайде, дай ми го! — скастрих го аз и Скоби смирено ми подаде пакета. Докато слизах по стълбите, той извика подире ми да изрази още веднъж както успокоението, така и благодарността си, добавяйки: — Ще се помоля за теб, синко.

Тръгнах бавно през пристанището с пакета под мишница и се почудих наум дали някога ще се намери човек, който да оцени тази прекрасна история, като му я разкажа.

Бойните кораби хвърляха мастилена сянка — гората от мачти и такелажи в търговското пристанище се полюшкваше лениво сред огледалните отражения във водата: някъде откъм корабите се разнасяше джазова мелодия, която в момента бе станала много популярна в Александрия:

Блазе на стария Тирезий,

фриволен и щастлив,

винаги свободен, защото е шавлив.

Блазе на стария Тирезий.

Бележки

[3] Кръжецът (фр.) — Б.пр.

[4] Случайно, мимоходом подхвърлени фрази (лат.). — Б.пр.

[5] Немощен, безсилен, импотентен (фр.). — Б.пр.

[6] Жените (фр.) — Б.пр.

[7] Близък, интимен приятел (фр.) — Б.пр.

[8] Има вид на добре шамбрирана (фр.). — Б.пр.

[9] Една бедна, малка, посредствена проститутка… (фр.). — Б.пр.

[10] Последователи на религията, основана през 1879 г. в Бостън от Мери Бейкър Еди; основавайки се на Библията, тя прави нещо като „научна система за божествено изцерение“. — Б.пр.