Лорънс Дърел
Балтазар (12)

(Александрийски квартет. Част втора)

Серия
Александрийски квартет (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Balthazar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Автор: Лорънс Дърел

Заглавие: Балтазар

Преводач: Иглика Василева

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД

Излязла от печат: 16.11.2010

Редактор: Светла Евстатиева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Светла Евстатиева

ISBN: 978-954-771-241-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4929


Четвърта част

XII

Въпреки сезона приморската част на Александрия бе обляна в светлина — удължените заоблени извивки на крайбрежния булевард се губеха в падналия ниско хоризонт; през хилядите осветени витрини на магазини и заведения хората на този европейски град изглеждаха като красиви тропически риби, насядали около маси, отрупани с чаши мастика, анасон или бренди. Загледан в тях (бях хапнал нещичко на обяд), изведнъж усетих глад и тъй като до срещата с Жюстин ми оставаше много време, влязох през бляскавите врати на „Дайъмънд сутра“ и си поръчах сандвич с шунка и едно уиски. И отново, за кой ли път, когато драмата на външните събития е разрушавала емоционалния модел на всекидневието, започнах да виждам града с нови очи — да разглеждам създадените от човека форми и контури с безпристрастието на ентомолог, който изучава неизвестен вид насекоми. Ето я вечната надпревара и всеки участник в нея е погълнат от личните си занимания, любов, омраза и страхове. Жена брои пари върху стъклен тезгях, старец храни куче, арабин с червен фес придърпва завеса.

Задушлив пушек се извиваше в небето откъм малките моряшки кръчми по крайбрежието, където метални шишове, натежали от карантия и подправки, се въртяха монотонно напред-назад или пък тумбести, лъскави бакърени котли изпускаха изпод капаците си гореща, наситена с аромата на сепия и гълъби пара. Тук сервираха в сини канчета и хората се хранеха с пръсти, както правят и до днес на Цикладските острови.

Взех един разнебитен конски файтон и сред звучния тропот на копита и шумните въздишки на морски вълни се отправих към Аврора. С пълни гърди поглъщах белезникавия сумрак и се мъчех да се отърся от вечните угризения и страхове, които не спираха да бушуват в главата ми — така неистови, че не сварвах да ги анализирам; под всичко това (като жаба под студен камък, като ветреца, който излиза само нощем) ужасът от мисълта, че самата Жюстин може да е заплашена от любовта, която „си дарявахме един на друг“, продължаваше да ме разяжда отвътре. Взех да прехвърлям тази мисъл в главата си и да я оглеждам от всички страни, както затворник претегля възможностите за изход, притискайки с все сила залостената врата, която го държи в принудителна и непосилна робия; опитвах се да измисля някакъв изход от положението, което, така ми се струваше, можеше да доведе до смъртта й, както и до моята.

Огромната кола вече ме чакаше, встрани от пътя, притихнала в мрака под пиперовите дървета. Тя тихичко ми отвори вратата и аз влязох, още вцепенен от собствените си страхове.

— Е — изпъшка шумно, с което изрази всичко, отпусна се в обятията ми и притисна топлата си уста в моята. — Отиде ли? Свърши ли всичко?

— Да.

Тя освободи амбреажа, малките камъчета изхвърчаха изпод колелата, автомобилът се гмурна в перления здрач и пое по крайбрежния път навътре в пустинята. Загледах се в изрязания й семитски профил на фона на дрезгавата, пронизана единствено от фаровете светлина. Той принадлежеше толкова много на града, който сега виждах като серия от символи, простиращи се от нас чак до отсрещния край с неговите минарета, гълъби, статуи, кораби, монети, камили и палми; той живееше в хералдическа връзка с изнурения пейзаж, който го заобикаляше отвсякъде — примките на голямото езеро; така свързан с това място, както е сфинксът с пустинята.

— Пръстенът ми — каза тя. — Донесе ли го?

— Да. — Излъсках го още веднъж във вратовръзката си и го сложих на ръката й. И съвсем неволно изтърсих:

— Жюстин, какво ще стане с нас?

Тя ме погледна намръщено като бедуинка, после се усмихна сърдечно.

— Защо?

— Не можеш да не виждаш. Трябва напълно да преустановим нашата връзка. Не мога да понасям мисълта, че теб те грози някаква опасност… Другото, което ни остава, е да отида направо при Несим и да му кажа всичко… — Какво по-точно? И аз не знаех.

— Не — отвърна ми тя с гальовен глас, — не. Недей. Ти си англичанин… не би могъл току-тъй да престъпиш закона, нали? Ти не си като нас, не си един от нас. Освен това не можеш да кажеш на Несим нищо, за което той не се досеща… Скъпи… — И Жюстин сложи топлата си ръка върху моята. — Просто изчакай… просто ме обичай, най-вече това… а после ще видим.

Сега, когато си спомням тази сцена, си давам сметка, че тя вече е носела в себе си (невидима като плода на дете) смъртта на Пърсуордън; че целувките й по моето лице всъщност са обсипвали запечатания в паметта й образ на моя приятел — смъртната маска на писателя, който изобщо не я обичаше, дори гледаше на нея с презрение. Но такъв е демонът на любовта, че аз не бих се учудил, ако по някакъв неведом начин неговата смърт би обогатила нашата физическа любов, изпълвайки я с насладата на измамите, чрез които живее женският ум — тайните удоволствия и предателства, неизменна част от всяка човешка връзка.

И все пак от какво се оплаквам аз? Дори от тази полулюбов сърцето ми преливаше. По-скоро не аз, а тя имаше причина да се оплаква. Трудно е да се разберат тези неща. Дали още тогава не е планирала бягството си от Александрия? „Женската сила е такава — пише Пърсуордън, — че една целувка може да одухотвори живота на мъжа и да го преобърне…“ Но защо продължавам? Бях щастлив и така, седнал до нея, стигаше ми да усещам топлата й длан в ръката си.

Синята нощ се бе прошарила от звезди, а бдителната пустиня клечеше от двете ни страни като причудлив амфитеатър — подобно на празните зали на въздушен чертог от облаци. Тази нощ посърналата луна изгря късно и унило замъждука над изваяните от вятъра дюни. Въздухът не помръдваше.

— За какво си мислиш? — попита моята любовница.

За какво си мислех ли? За един откъс от Прокъл, в който се твърди, че Орфей властва над сребърната раса, под която разбира онези, които водят „сребрист“ живот; за камината на Балтазар, върху чиято лавица сред инструментите за чистене на лула и индийските статуетки от дърво на трите маймунки, които не виждат, не чуват и не говорят за ставащото зло, се намираше и една магическа пентаграма на Питагор. За какво си мислех ли? Зародишът в полупрозирното си бледо було, скакалецът, приклекнал върху мустачките на житния клас, арабинът, който повтаря една и съща поговорка и тя още отеква в ума ми. „Паметта на човека е стара колкото човешкото нещастие.“ Пъдпъдъците от препълнения кафез плъзнаха бавно по земята, разляха се като мед, без дори да помислят за бягство. Базарът на балсамите ухаеше на персийски люляк.

— Преди четиринайсет хиляди години — казах на глас — Вега в Лира е била Полярната звезда. Погледни къде свети сега.

Моята любима се обърна, дълбоките й очи гледаха сърдито и аз отново видях дългите лодки, които плават към Фарос, приливът се надига, минаретата блестят от роса; звукът на слепия ходжа, който реве с гласа на къртица, пронизана от слънчевата светлина; поклащаш се керван от камили се тътри бавно, облян от светлината на собствените си фенери. Една арабка ми приготвя легло, разпухва възглавниците, докато заприличат на разбит белтък; един откъс от книгата на Пърсуордън, който гласи: „Те се гледаха в очите, съзнавайки, че нито младостта, нито силата им е достатъчна, за да предотврати раздялата.“ Когато Мелиса беше бременна, Амарил не можеше да извърши така желания от Несим аборт заради нейната болест и слабото й сърце. „И без това може да умре“ — каза той, а Несим кимна рязко, взе си палтото и излезе. Ала тя не умря тогава, първо роди детето…

Жюстин ми цитира нещо на гръцки, но аз не знам откъде е:

Пясък, рози, белите скали

на Александрия, маяци за моряка,

полегналите дюни, що изсипват

пясък във водата и вода във пясъка,

но не във виното на тъжното изгнание,

което багри въздуха, през който се излива,

или гласът, обагрил мисълта

с арабска песен: „Кораб без платна!

Жена е без гърди. Единствено, единствено това.“

Тръгнахме да се разхождаме между дюните, хванати за ръка, бавно, като насекоми, докато стигнахме Тапосирис с порутените колони и капители, разпръснати сред древните, белязани от времето фарове и брегови знаци. („Реликвите на чувствата — казва Колридж — могат да съществуват неопределено време в латентно състояние, и то в съвършено същия порядък, в който са оставили своите следи.“) Да, но порядъкът на въображението не е този на паметта. Подухна морски бриз откъм гръцкия архипелаг. Морето беше гладко като детска буза. Само в периферията се вълнуваше и въздишаше. Топлите целувки си остават навътре, ампутирани в началото и края, съществувайки сами за себе си, подобно на нежните полупрозрачни листица от роза или папрат, притиснати между кориците на стари книги — единствени и неувяхващи като спомените за града, който представляват и който извикват в съзнанието: звън от забравена карнавална китара, отекващ в тъмните улици на Александрия, докато трае тишината…

Виждам всички нас, но вече не като мъже и жени, личности, подпухнали от собствените си деяния на забрава, глупост и измама, а като създания, несъзнателно превърнати в част от пейзажа, заровени до кръста сред руините на един-единствен град, потопени в неговите стойности; подобно на онези същества, за които Емпедокъл пише: „Самотни крайници се лутаха в търсене на своята половинка“, и на друго място: „И така сладкото прегръща сладкото, горчивото се втурва към горчивото, киселината се слива с киселина, топлината се гуши в топлината. «Все членове на един град, чиито действия са извън кръга на заговорите и интригите: александрийци.»“

Жюстин се е излегнала върху срутена колона в Тапосирис, чернокосата й глава тъмнее на фона на въздишащата вода, морският бриз си играе с къдриците й: „В целия английски има само един израз, който ми говори нещо: изразът «от незапомнени времена».“

Погледната през своенравния филтър на паметта, колко далечна ми изглежда онази забравена вечер. Колко много неща щяхме тепърва да преживеем всички ние, докато стигнем до големия лов на патици, който така рязко и ненадейно ускори финалния обрат, както и изчезването на самата Жюстин. Но всичко това принадлежи на една друга Александрия — онази, която създадох във въображението си и която обемистото Междуредие на Балтазар не разруши, но промени до неузнаваемост.

„Да вместиш действителността — пише Балтазар, — това е единственият начин да останеш верен на Времето, защото във всеки миг на Времето възможностите са безкрайни по множественост и разнообразие. Животът се свежда до направения избор. Вечната резервираност на ума и вечните възможности за избор.“

Сега, от отдалечеността на моя остров виждам всичко в неговата двойственост, във взаимното преплитане на фактите и измислицата, но най-вече го виждам по съвсем нов начин; докато препрочитам и преработвам действителността в светлината на онова, което знам, аз с удивление откривам, че и моите чувства са се променили, възмъжали са, задълбочили са се. Тогава разрушението на моята лична Александрия може би е било необходимо („по предмета на едно истинско произведение на изкуството няма плоска повърхност“); може би дълбоко заровен под всичко това лежи кълнът на истината — плодоползвателят на времето, — който, ако мога да го усвоя, ще ме придвижи малко по-напред в онова, което е всъщност търсене на моя истински „аз“. Ще видим.