Лорънс Дърел
Балтазар (7) (Александрийски квартет. Част втора)

VII

Разгръщам на друго място в Междуредието — онзи абзац, който Балтазар е озаглавил: „И така, Наруз решава да действа“, подчертавайки последната дума с двойна линия. Да го пресъздам ли — така ясно виждам картината, която полегатият му почерк със зелено мастило взриви във въображението ми. Да, това ще ми позволи за малко да се пренеса в онзи рядко посещаван квартал на Александрия, който толкова обичам.

Градът, населен с моите спомени, се движи не само назад в историята, маркирана с велики имена по всяка спирка на описаното време, но и още назад-напред в живото настояще, така да се каже — сред съвременните религии и раси: стотиците малки общества, сплотени от вяра и фолклор, хлабаво съчленени помежду си като клетки, образуващи огромната, проснала се нашироко медуза на днешна Александрия. Свързани така съдбовно по силата единствено на волята на този град, изтласкани встрани върху един каменист нос над морето, на фона на огледалото от лунен камък — соленото езеро Мареотис — и вечното безбрежие на пустинята отвъд него (сега пролетният вятър е поръсил атлазените дюни със ситна като пудра прах — безформени и красиви, сякаш пейзажи, изваяни от пухкави безплътни облаци), тези общества продължават да съществуват заедно: турци и евреи, араби и копти, сирийци и арменци, италианци и гърци. Тръпката на търговските сделки ги раздвижва, както ветрецът разшумява житните поля; чествания, бракове и пактове ги свързват и разделят. Дори наименованията на спирките по стария трамваен маршрут с хлътнали в пясъка релси напомнят забравените имена на знатните им прадеди — онези отдавна измрели смели воини за пръв път стъпили на този бряг — от Александър до Амр; създателите на тази анархия от плът и похот, от меркантилност и мистицизъм. Къде другаде по света може да се види такова смешение?

А падне ли нощта и белият град грейне с хилядите канделабри на своите паркове и сгради, тогава проехтява и глухият неземен припев на барабаните от Мароко или Кавказ и градът заприличва на огромен кораб от кристал, притихнал, заспал на котва в Африканския рог — игривите му пламъчета от диамантени и опалови отблясъци се гърчат като лъскави змийчета, после плавно потъват в мазните води на пристанището, помръкнало от черните туловища на бойни кораби.

По здрач градът става като бледоморава джунгла, някак призрачен, обагрен тук-таме с отблясъци като от пръсната на хиляди парченца призма; извисява снага в перленото небе на залеза, препъва се нагоре по кули и минарета, пълзи дебнешком като гигантска папрат над бледото източено крайбрежие и неговата огърлица от дивашки кръчми, където негрите танцуват в ритъма на думкащи тамтами или превзетия ситнеж на кларнети.

„Съществуват само толкова реалности, колкото успееш да си представиш“ — бе написал Пърсуордън.

Наруз винаги избягваше Александрия, макар и да я обичаше страстно, с любовта на изгнаник; срамуваше се от заешката си устна и затова не посещаваше центъра, от страх да не срещне познати. Винаги се мотаеше в покрайнините, не смееше да припари в голямото осветено сърце на града, където брат му живееше като преуспяващ бизнесмен с вкус към удоволствията. Той винаги се вмъкваше в града крадешком, на кон, облечен както винаги се носеше, и само колкото да сключи някоя и друга сделка, свързана с имението. Много мъчно можеше да го прилъже човек да облече костюм и да пристигне в града с кола, въпреки че когато се налагаше, знаеше се, че и това ще направи, макар и неохотно. Почти винаги предпочиташе да прехвърли градските си задължения на Несим; и разбира се, имаше на разположение телефона, който му спестяваше много подобни крайно нежелани екскурзии до града. Но когато един ден брат му звънна с новината, че неговите хора не са успели да накарат Магзуб да им каже нещо за детето на Жюстин, Наруз изведнъж се оживи, окрилен от мисълта, че му се възлага работа, която само той може да свърши. „Несим — попитал, — кой месец сме? Да, мисра. Значи наближава празникът Ситна Мариам^[32], нали така? Ще гледам да го намеря и да го заставя да ми каже каквото знае.“ Несим се замислил над думите му и Наруз решил, че връзката е прекъснала, затова се провикнал сърдито: „Ало, ало!“ — Несим се сепнал. — „Да, да. Тук съм. Просто се бях замислил. Добре, ама ще внимаваш, чу ли?“ Наруз изхихикал дрезгаво и обещал да внимава. Той винаги се вълнуваше, когато му се удаваше случай да помогне с нещо на брат си. Странно, но изобщо не мислеше за самата Жюстин, нито какво означава за нея тази информация, защото в неговите очи тя не беше нищо друго освен притежание на Несим, което той харесваше, превъзнасяше, дори обичаше силно, ала някак автоматично, само заради Несим. Наруз смяташе за свой дълг да направи всичко, което е по силите му, за да може Несим да помогне на Жюстин. Само това: нито повече, нито по-малко.

И така, още на втория ден от Ситна Мариам той прекоси кафеникавия на цвят, покрит с прах мейдан пред централната гара на Александрия и закрачи с мека котешка стъпка, като леко пружинираше, вдигаше се високо на пръсти и размахваше тромаво ръце. Бе оставил коня си в двора на свой приятел, дърводелец, недалеч от мястото на тържествата. Беше гореща душна лятна нощ.

С падането на здрача това огромно голо пространство от празна земя винаги се превръщаше първо в златисто, после в кафеникаво — амбалажното кафяво на мукавата, — а най-накрая, когато светлината на крушките започваше да пронизва нахлуващия мрак, преминаваше във виолетово. И чак тогава черният екран на самия европейски град просветваше прозорец по прозорец, улица по улица, докато целият заприлича на паяжина, осеяна с милиони блещукащи брилянти.

Някъде изпръхтяха камили, после изреваха лениво. Миризмата на човешки същества прекоси нощта и стигна до ноздрите му, напоена със спомените за панаири, които бе посещавал с родителите си като дете. С червения си фес и изцапани работни дрехи, той знаеше, че ще се слее с тълпата и никой няма да го разпознае. Типично за празника Ситна Мариам беше това, че макар и в чест на християнска коптска светица, той се тачеше от всички, дори от мюсюлманите, тъй като Александрия бе все пак и все още в Египет, където всички знамена стават едно.

На голото място бе разположен огромен лагер от шатри, павилиони, театри, публични домове и магазини — цял град бе израснал в мрака, прилично осветен с газени и парафинови лампи, с лампи под налягане и мангали, свещи и нанизи От цветни електрически крушки. Той пристъпи с лекота в пресата от човешки тела, ноздрите му всмукаха от миризмата на ароматни ястия и сладкиши, на увехнал жасмин и засъхнала пот, в ушите му зажужаха гласове като фон на звуците, съпътстващи големите шествия в града, които по пътя си спират пред всяка църква, за да изрецитират нейните свещени текстове, след което бавно продължават към мястото на панаира.

Цялото това оживление навред — танцуващите мечки и акробатите, гълтачите на огън, които вирваха уста към небето и изпускаха пламъци от по два метра; танцьорите, накичени с шарени дрипи и пъстри шапки; всъщност всичко, което би радвало окото на странника, радваше и неговото, само защото му бе до болка познато — до такава степен свързано с живота му, че се бе превърнало в част от него. Подобно на малчугана, който някога е бил, той и сега ходеше важно-важно сред грейналите светлини, спираше тук-там и се зазяпваше с усмихнати очи в някоя добре позната панаирна гледка. Фокусник, облечен в костюм от сърма, изваждаше от ръкава си безброй разноцветни кърпички, а от устата му току излитаха по двайсет малки живи птички, които писукаха като морски чайки; маймунката Манули с картонена шапка обикаляше край собствената си сергия, яхнала коза. От двете страни на пътя се издигаха големи шатри със захарни статуетки, облечени в крещящи дрехи, изобразяващи любовта и приключенията на герои от фолклора на Делтата — герои като Абу Зейд и Антара, влюбените Юна и Азис. Разхождаше се бавно, с непринудена небрежност, спираше за малко, колкото да чуе разказвачите на приказки или пък да си купи някой талисман за късмет от известния сляп проповедник Хюсеин, който стоеше като стар дъб — още по-прекрасен на призрачната светлина — и рецитираше деветдесет и деветте свещени имена на Аллаха.

От външния, покрит с мрак периметър долетяха отсечените удари на фехтовачите с дървени саби, глухо отекващи на фона на дрезгавия приглушен тътнеж от приближаващата се процесия, където от време на време внезапно избухваха дивашките фойерверки на барабанна музика — тимпани и тамбурини, които прогърмяваха като мускетен откос, после протяжният трепетлив тътен от камилските тъпани, който ту заглушаваше, ту открояваше пискливата песен на сърцераздирателните флейти. „Идват! Идват!“ Викът, издаващ паника, прогърмя и децата се защураха напред-назад като подплашени мишки между сергиите. Дълга, поклащаща се колона от човешки същества се изсипа от тясното гърло на малка уличка и се разля в широк полукръг, сякаш блъвнаха огън и жупел. Начело на колоната подскачаха акробатите и джуджетата на Александрия, след тях на разстояние една танцова стъпка ги следваше гротескната кавалкада от хоругви, която се издигаше и потъваше в приливите и отливите на мистичното просветление в такт с перисталтиката на дивашкия ритъм, който флейтите нагризваха по краищата, заедно с пулсиращата мъка на тъпаните и нескончаемия трепетлив оргазъм на дайретата, който влудяваше танца на изпадналите в екстаз дервиши. „Аллах! Аллах!“ — гъгнеше във всяко гърло.

Наруз си купи захарна пръчка и я заблиза, докато наблюдаваше прииждащите талази, които се канеха да го погълнат. Ето ги и дервишите рифия^[33], които, веднъж изпаднали в транс, можеха да танцуват върху жива жарава, да пият разтопено стъкло и да поглъщат живи скорпиони или пък да се въртят, докато действителността като пренавита пружина изведнъж се развие, отприщи се и те тупнат на земята, останали без дъх, замаяни като свалени с прашка птици. Знамената и факлите, големите открити мангали с горящи цепеници и книжните фенери, покрити с надписи, хвърляха примки от светлина и йероглифи от сенки върху черния екран на задъханата александрийска нощ. Всички места се изпълниха до пръсване от зрители, които ръфаха процесията като булдози, пищяха и хапеха; но приливът не стихваше, следваше своя си див ритъм (може би същата музика е чувал и умиращият Антоний от поемата на Кавафис), докато най-накрая погълна мрака на просторния мейдан, разля се навред, прие контурите на мантии, роби и плащове, на лица и предмети без контекст, които току изригваха и обагряха покрайнините на небето с петна от пъстри цветове. Човешките същества се подпалваха взаимно.

Някъде в черната вътрешност на това парче земя с купчини порутена зидария и опустели, изкормени къщи се намираше малка градинка с надгробен камък, който бележеше мястото, съдържащо смисъла на цялата тази суматоха. Тук, на светлината на трептяща свещ се изчиташе една християнска молитва за почитаната светица, докато наоколо вилнееше тъмното гъмжило на Александрия. Цяла дузина религии и вероизповедания се бяха събрали да честват един осветен от времето празник, който бе станал всеобщ, като че по-скоро посветен на годишния сезон и мястото, които сами по себе си заличаваха напълно каноническия символ и заложените в него внушения. За една религиозна страна обаче всички религии са едно и докато правоверните шептят молитви и просби към техния си строго определен светец, останалите се веселят, защото около такива празници неизменно възникват панаири, превръщайки ги в пищен карнавал от светлина и музика.

Картината бе често пронизвана от пискливата свирка на локомотивите в смълчаните товарни гари или пък от сирената на параход, потеглил за Индия — все шумове, напомнящи за самия град, за пълнолетните нужди и сили на този голям entrepot^[34]. Нощта бе приютила всички — проститутката, припяваща със сипкав глас под акомпанимента на думкащи по барабана пръсти, кресливите деца, заели местата по люлките, въртележките и стрелбищата, змиеукротителите, изродите (брадатата жена Зубейда и телето с пет крака), големия театър с пехливаните отпред, които се пъчеха съвсем голи, само по парче плат около бедрата, и демонстрираха уменията си, като стояха неподвижни — само мускулни конвулсии пробягваха по телата им, — стягаха и отпускаха гръдните, стомашните и тръбните си мускули, измамни в силата си като лятна буря.

Съвсем замаян, Наруз гледаше около себе си като пиян, захласваше се по всичко, стъпките му лъкатушеха, следвайки слепешката сокаците на този град от празнични светлини. В края на един дълъг пасаж, след като успя да се освободи от домогванията на десетина момичета, които практикуваха буйния си занаят зад платнените стени на изрисувани шатри, опънати насред панаирните сергии, той стигна до ярко осветените павилиони за обрязване. Най-големият и най-пищният от всички принадлежеше на учителя на Абдул, Махмуд Енайет Аллах. По стените му се виждаха картини в крещящи цветове, поставени в рамки и изобразяващи цялата церемония по обрязването, а от трегера висеше голяма, пълна с пиявици стъкленица. Самият доайен присъстваше тук тази вечер, подкокоросваше тълпата и обещаваше безплатно обрязване на онези правоверни, които са толкова бедни, че не могат да платят редовната такса. Силният му глас гърмеше над насъбралите се отпред, докато двамата му помощници стояха мирно зад обкования в месинг ваксаджийски стол с вдигнати във въздуха готови бръсначи. Вътре в павилиона двама възрастни мъже в тъмни костюми сърбаха кафе с мрачен философски вид.

Бизнесът не вървеше. „Насам, насам, пречистете се, правоверни“ — бумтеше гласът на стареца, хванал с две ръце реверите на стария си сюртук, а потта се стичаше по лицето изпод червения му фес. В единия край на павилиона, погълнат изцяло от тънкостите на занаята си, седеше един братовчед на Махмуд и татуираше гърдите на красива мъжка проститутка, чиито мазни къдрици се спускаха надолу по гърба, а очите и устните бяха тежко гримирани. До него висеше голямо блестящо стъкло с най-различни модели за татуировка, от които клиентите му можеха да направят своя избор — чисто геометрични форми за мюсюлманите, или избрани текстове от Корана, или тържествен обет, или просто имена на любими хора. Една по една запълваше порите на кожата като същински майстор на иглата и от време на време се усмихваше под мустак. Така точка по точка създаваше рисунката, докато старият доайен се дереше с все сила от стъпалото над него: „Насам, насам, правоверни!“

Наруз се наведе над „точкослагателя“ и прошепна дрезгаво:

— Тук ли е Магзуб? — Мъжът се сепна и вдигна очи замислено.

— Да — рече той, — мисля, че е тук. При надгробните камъни.

Наруз му благодари и отново пое към претъпканите павилиони, като си пробиваше път наслуки сред тесните алеи, докато най-накрая стигна периферията, където светлината свършваше. Някъде в мрака пред него се намираше запуснатото светилище, затулено от приведените палми, и именно там стърчеше мършавата ужасяваща фигура на прословутия религиозен фанатик; хипнотичната му личност мяташе гръмовни мълнии към уплашената, ала омагьосана от него тълпа.

Дори Наруз потрепери, като зърна това опустошено лице, очите, така изписани с молив, че да изглеждат неестествено големи и зловещи — като очите на звяр от рисувана приказка. Светият човек бълваше клетви и заклинания към заобиколилите го слушатели, пръстите на ръцете му се свиваха и разтваряха като ноктите на граблива птица, въртеше се наляво-надясно подобно на хваната натясно мечка, усукваше се, гърчеше се, ту се хвърляше напред към тълпата с ръмжене, крясъци и викове, ту отстъпваше назад, а хорицата трепереха, смаяни от неговото въздействие и мощ. Той вече бе „влязъл в собствения си час“, както казват арабите, и се бе изпълнил със силата на духа.

Стоеше изправен сред остров от повалени тела — телата на онези, които бе хипнотизирал; едни пълзяха като скорпиони, други пищяха, трети блееха като кози, четвърти ревяха като магарета. От време на време той яхваше някого от тях и със зловещи крясъци го пришпорваше, блъскаше бутовете му с юмруци като обезумял, после ненадейно се извръщаше с избила между зъбите му пяна и се втурваше срещу тълпата, за да сграбчи друг нещастник за поредна своя жертва. И ревваше навъзбог: „На мен ли се подиграваш, а?“, после го хващаше за носа, ухото или ръката и с нечовешка сила го довлачваше в средата на ринга, където с един замах на хищните си нокти можеше да „убие светлината му“ и да го запокити сред жертвите, които вече безпомощно пълзяха в нозете му, за да моли неистово за милост — кресливи отчаяни молби, заглушавани от рева и стенанията на онези, които хленчеха, вече изпаднали под въздействието на неговата магия. Човек усещаше силата на тази личност, чиито искри възпламеняваха тълпата.

Наруз седна върху един надгробен камък извън оживения кръг, в мрака, за да може на спокойствие да наблюдава гледката.

— Дяволи, неверници! — крещеше Магзуб и протягаше напред изкривените си като нокти пръсти, от които хората се отдръпваха при всяко ново връхлитане. — Ти и ти, и ти, и ти — гласът му се извисяваше до нечовешки вой. Когато беше „в своя час“, той не се съобразяваше с никого, не се боеше от никого.

Един съвсем приличен на външен вид шейх със зелена чалма, което означаваше, че е от корена на Пророка, тъкмо прекосяваше оредялото по краищата множество, когато Магзуб го зърна, спусна се към него, разсече калабалъка надве и му изкрещя в лицето:

— Нечист си! — Възрастният шейх извърна гневни очи към обвинителя си, готов да му възрази, но фанатикът завря лицето си в неговото и впи страховит поглед в очите му. Старият шейх омекна на мига, главата му се олюля подобно на празна кратуна върху източения врат, после като по заповед на Магзуб той се свлече на четири крака, взе да грухти като диво прасе, а Вдъхновеният го сграбчи за чалмата и го запрати сред останалите жертви.

— Стига! — извикаха хората, възмутени от непочтителното отношение към един свят човек, ала Магзуб се обърна към тях с треперещи грабливи пръсти и им налетя с вика:

— Кой извика „стига“, кой извика „стига“?

И ето, притихнал под заплахите на този кошмарен мистик, старият шейх се изправи на крака, за да изпълни един самотен обреден танц, при който от време на време подвикваше пискливо като птичка: „Аллах! Аллах!“ и в същото време с олюляване се носеше сред натръшканите тела, докато най-накрая взе да се дави на пресекулки като агонизиращо животно.

— Престани! — провикна се множеството. — Престани, Магзуб!

Тогава хипнотизаторът раздвижи ръце пред очите му и го изхвърли от ринга, като в същото време сипеше върху му най-ужасни проклятия.

Старецът залитна и се изправи. Бе дошъл на себе си, но изглежда, малко си спомняше от изживяното. Наруз се приближи до него, докато той си наместваше чалмата и изтупваше праха от дрехата си. Поздрави го и го попита дали знае името на Магзуб, ала старият шейх не го знаеше.

— Но той е много добър човек, свят човек — отвърна. — Навремето е живял години наред в пустинята. — И с ведро изражение на лицето се отдалечи, потъна в нощта, а Наруз се върна при камъка си, за да продължи да размишлява върху красотата на всичко заобикалящо го и да чака сгоден момент, когато ще може да се добере до Магзуб, чиито животински писъци още отекваха в тъмнината и пронизваха глухия тътен откъм панаира и монотонното провлачено припяване на отците откъм едно светилище наблизо. Още не беше решил как най-добре да се справи с това странно изчадие на мрака. Съзерцаваше разиграващия се пред очите му спектакъл и трескаво мислеше.

Беше станало доста късно, когато Магзуб приключи своето изпълнение и освободи клетата менажерия, която се търкаляше в краката му, изрита всички и взе да пляска с ръце на хората да се разотиват, сякаш бяха пилци. Остана така известно време, като продължаваше да попържа след тях, после се обърна рязко и тръгна между надгробните камъни. „Трябва да внимавам — каза си Наруз, който възнамеряваше да използва сила срещу него, — да не се навирам в очите му.“ Разполагаше само с един малък кинжал, на който сега разхлаби ножницата. Тръгна подире му бавно и целенасочено.

Магзуб също не бързаше. Вървеше приведен, сякаш под бремето на безбройните си занимания, които със сигурност не бяха по силите на един простосмъртен. Продължаваше да пъшка и стене, а в един миг дори падна на колене и известно време пълзя по земята, като нещо мънкаше под носа си. Наруз го наблюдаваше, килнал глава на една страна като изчакващо дивеча ловджийско куче. Така заедно заобиколиха нащърбената периферия, в границите на която празнуващите още се веселяха, следвайки дрезгавия сумрак на горещата нощ, докато най-сетне Магзуб стигна до един дълъг и порутен кирпичен дувар, който навремето отделяше градини и къщи, които сега бяха напълно запуснати и занемарени. Шумът откъм панаира стигаше до ушите им приглушен, ала някакъв парен локомотив пуфтеше съвсем наблизо. Вече се намираха в полуостров от мрак, не можеха да преценяват разстоянията дори приблизително, бяха като скитници в незнайна пустиня. Но въпреки това Магзуб изправи гръб, ускори крачка и се запромъква пъргаво като лисица към леговището си. Най-сетне влезе в обширен пуст двор през една дупка в оградата. Наруз се уплаши, че може да го изгуби сред порутените отломъци от къщи и съборените от вятъра надгробни камъни. Изскочи зад един ъгъл и се изпречи на пътя му — силуетът му бе набъбнал от мрака и сега се извисяваше в небето като потрепващ мираж.

— О, Магзуб — прошепна Наруз, — хвала на Бога.

И изведнъж страхът му отстъпи, както отстъпваше винаги когато му предстоеше да извърши насилие, и стори място на екзалтирания дивак. Пристъпи напред и влезе в орбитата на светия старец, разхлаби ножницата на кинжала си и почти го извади.

Фанатикът направи крачка назад, после още две; най-ненадейно обаче и двамата попаднаха в лъч светлина, който се процеждаше в непрогледния мрак от улична лампа в далечината. Светликът като че оживи застиналите им лица и всеки видя само главата на другия — като сияещ медальон. Наруз различи смътно вдигнатите ръце насреща — от страх или може би от нерешителност, подобно на гмуркач, поставени върху прогнила, отдавна забита там греда, за да не хлътне стената на обора в меката почва. Магзуб се обърна встрани, слепи длани, сигурно в молитва, и тогава с едно точно и сръчно движение Наруз извърши едновременно две действия. С дясната си ръка заби кинжала в дървената греда, като закова към нея дългите ръкави на власеницата на Магзуб, а с лявата сграбчи брадата на мъжа, както човек хваща кобра над качулката й, за да не го ухапе. Най-накрая инстинктивно тикна лицето си в неговото, широко разтегна разцепената си уста и изсъска като змия (според преданията на Изтока уродството дарява магически способности) — сякаш противна мръснишка целувка, после прошепна:

— О, ти, дето си възлюбен от Пророка.

Останаха така дълго време, като изображения на отдавна забравена сценка, увековечена в глина или бронз, а пулсът на нощната тишина отново заби неспокойно. Магзуб задиша тежко и някак жаловито, но дума не обели; загледан в тези ужасни очи, които преди малко бе видял да горят като живи въглени, сега Наруз успя да различи в тях не сила, а безсилие. Насред палячовски боядисаното лице те се блещеха празни и помътнели — пусти, кухи, мъртвешки. Сякаш Наруз бе приковал до дувара на този запуснат двор не жив човек, а смъртник. Мъж, който, като че още миг, и ще тупне в обятията му, за да издъхне.

Мисълта, че няма от какво да се бои, щом Магзуб вече не е „в своя час“, обсеби Наруз, но вместо да го зарадва, по-скоро го натъжи — тъгата на оправдателното извинение. Защото Наруз знаеше, че този мъж носи в себе си божествената искра, както неимоверната сила на своята вяра, която прикриваше с лудост. Очите му се навлажниха и той пусна брадата на светеца, после гальовно разроши сплъстената му коса и отново прошепна с разнежен до сълзи глас:

— О, ти, дето си възлюбен от Пророка! О ти, мъдрий и възлюбений — повтаряше, сякаш милваше животно, — като че Магзуб се бе преобразил в любимото му ловджийско куче. Наруз пак разроши косата му и го погали зад ушите, като продължи да мълви едно и също с тих магически глас, който използваше само когато разговаряше с домашните си любимци. Магьосникът забели очи — вторачени и непроницаеми — като на дете, изпаднало в пристъп на самосъжаление. Един-единствен вопъл се изтръгна сякаш от глъбините на душата му. Свлече се на колене върху сухата земя, но и двете му ръце останаха като разпънати на стената зад гърба му. Наруз се поклони и падна до него; взе да го утешава със сипкави нечленоразделни звуци. И то без да се преструва. Изпитваше страстно благоговение към човека, за когото знаеше, че зад маската на лудостта бе търсил да изстрада истините на вярата си.

Ала главният проблем, за който бе дошъл, продължаваше да гложди ума му, затова сега се обърна към Магзуб, но не с ласкавия тон, с който ловджията придумва любимото си куче, а с гласа на мъж, който носи кинжал.

— Ще ми кажеш онова, което искам да знам, нали? — Главата на магьосника пак се олюля уморено, той пак забели очи с отегчение и заприлича на мъртвец. — Говори! — изсъска му Наруз дрезгаво и скочи да извади кинжала си, после отново коленичи до него, сложи ръка на врата му и го попита онова, за което бе дошъл.

— Никой няма да ми повярва — изплака мъжът. — Видях всичко, ама с моя си взор. Два пъти им го казах. Не съм докосвал детето. — И после изведнъж, като че изгубената сила се върна в него, той погледна гневно и извика разпалено: — Да ти покажа ли? Искаш ли да видиш? — Ала пак се отпусна на земята.

— Да — отвърна му Наруз, който се бе разтреперил от неочакваната реакция, — да, искам. — Сякаш ток пробяга по ходилата му и той пак потрепери. — Покажи ми.

Магзуб задиша тежко, отметна глава назад, като след всяко поемане на въздух отново я отпускаше върху гърдите си. Стисна очи. Приличаше на двигател, който се самозарежда от въздуха. Сетне отвори очи и рече:

— Погледни в земята.

Клекна и с показалец описа кръг върху сухата изпечена земя, после заглади с длан праха.

— Тук, където пада светлината — прошепна и бавно, целенасочено докосна пръстта, след това додаде: — Впий очи в гръдта на земята — и пак посочи с пръст определеното място. — Тук.

Наруз му се подчини и клекна тромаво.

— Нищо не виждам — каза тихо след миг.

Магзуб взе да пръхти, като вдишваше и после продължително издишваше.

— Съсредоточи се и гледай в земята — настоя той.

Наруз остави очите си да проникнат в земята и с цялото си съзнание се вторачи в точката под пръста на магьосника. Всичко бе притихнало.

— Виждам — изрече той най-накрая. Пред очите му внезапно и съвсем отчетливо изплува единият край на голямото езеро заедно с мрежата от канали, както и старата, леко порутена къща под палмите, в която някога живееха Арнаути и Жюстин — там, където бе започнал да пише „Нрави“ и където детето… — Виждам я — каза Наруз.

— Чудесно — рече му Магзуб, — тогава гледай добре.

Наруз се почувства замаян като от наркотик, сякаш омарата над водата замъгляваше ума му.

— Играе си край реката — продължи той. — Сега падна. — Усети как дишането на учителя се учести.

— Падна — напевно повтори Магзуб. Наруз редеше:

— Наоколо няма никого. Тя е сам-самичка. Облечена е в синьо и носи брошка пеперудка.

Последва дълго мълчание; магьосникът изпъшка тихо, след това рече с дебел, почти клокочещ глас:

— Сега вече видя… на самото място. Бог е велик. В Него е моят взор. — И той взе щипка прах от земята и разтърка челото си, докато видението избледня.

Наруз, силно впечатлен от неговите способности, прегърна Магзуб и го целуна, като нито за миг не се усъмни във верността на получената по този начин информация. Изправи се на крака и се отърси като куче. Сбогуваха се шепнешком и се разделиха. Той остави магьосника да седи там, на земята, с изтощен вид и пое към светлините на панаира. Цялото му тяло трепереше отвътре, като набодено от игли и карфички — сякаш електрически ток пронизваше слабините и бедрата му. Осъзна, че се е почувствал силно уплашен. Прозя се, потрепери и без да спира да върви, взе да пляска краката си, за да се стопли, да пришпори забавеното си кръвообращение.

За да стигне до двора на дърводелеца, в който бе оставил коня си, трябваше да прекоси източния край на панаирната площ, където въпреки късния час беше шумно, особено край детските люлки, оттам долиташе глъч, а и светлините още блещукаха. Това бе часът на проститутките — черни, бронзови и лимоненожълти, неразкаяли се търсачки на пари и мъжки тела; плътта им бе всякаква — с цвят на слонова кост, на злато или абанос. Суданки с морави венци и тъмносини езици. Восъчнобледи египтянки. Златокоси, синеоки черкезки. Черни като земята негърки с острия мирис на горски пушек. Истинско разнообразие на плътта — стара, набръчкана върху костите кожа или пък неутолената плът на млади момчета и жени, олюляващи се бедра, тръпнещи от желания, които могат да се изобразят на хартия, да се изваят с четка или глина, но никакво подражание, никакъв заместител не е в състояние да засити жадната им тръпка, копнееща за жива страст. Тези мераци на страстта, те идват от гъстите дебри на човешкия ум; диви, далечни прадеди говорят чрез тях. Сладострастието е вкоренено дълбоко в яйцето и пологът му е ниско под нивото на душата.

Душната и лекомислена александрийска нощ пламтеше като факел, пареше босите ходила и пълзеше нагоре, за да стопли непоправимите сърца и умове. Насред цялата тази лудост и красота Наруз се почувства като понесен на криле, щастлив като плаваща по реката лилия, макар че отново потъна дълбоко в тишината на собствените си мисли и се упъти натам, където архетиповете на тези прекрасни образи го очакваха.

И точно тогава стана безучастен свидетел на сценка, която се разигра набързо пред очите му — сценка, чието значение не схвана и която всъщност се отнасяше до човек, когото никога не беше виждал и никога нямаше да срещне — освен по страниците на това писание: Скоби.

Дочу, че там, където се намираха павилионите за обрязване, нещо става. Крехките платнени и хартиени стени с яркоцветната си иконография трепереха и се поклащаха, гласове се караха и пищяха, а чифт подковани ботуши прогърмяха по временно поставените дъсчени пътеки; после мъждукащите фенери осветиха възрастен мъж, който държеше увито в одеяло дете. Самият той бе облечен в униформата на египетската полиция, олюляваше се под тежестта, която носеше, и тънките му, покрити с гетри подколенници трепереха от слабост, докато тичаше. Преследваше го тълпа от араби, които се бяха разгорещили, кряскаха и ръмжаха като зли, но страхливи псета. Множеството се пръсна и препречи пътя на Наруз. Старецът в униформата викаше с изнемощял глас, ала от врявата не можеше да се чуе какво казва; залитайки, прекоси шосето и влезе в една стара кола, която го чакаше. Потегли веднага с неравен старт, изпроводен от мощна канонада камъни и ругатни. И това бе всичко.

Докато Наруз наблюдаваше с любопитство разигралата се пред очите му сценка, встрани, откъм сянката се обади глас, чиято сладост и дълбочина можеха да принадлежат само на един човек: Клия. Прималя му — шумно и болезнено си пое въздух и хвана ръцете си в един отдавна забравен жест на детинска свенливост. Гласът бе на жена, която обичаше, но той идваше от ужасен женски силует, приседнал в полусянката — надиплената от мазнини, угоена плът на мюсюлманка, която седеше на трикрако столче със свалено фередже пред собствената си кабина. Когато се обади, дъвчеше сусамено хлебче и имаше вид на огромна тлъста гъсеница, която хрупа маруля — ала в същото време говореше с истинския глас на Клия!

Наруз веднага се приближи и я приласка.

— О, майчице, говори ми. — И още веднъж чу тези съвършено аранжирани тонове да му нашепват нежности. Смирените й, гальовни думи бързо го прикоткаха да влезе в малката й камера за мъчения. (Същинска Петесухос, богинята крокодил.)

Сляп за всичко друго, омагьосан от музикалния й глас, той я последва като роб, застана в сумрака на стаята със затворени очи, с ръце върху едрите й поклащащи се гърди — сякаш се канеше на една глътка да изпие тези бавно и сладостно капещи от устата й любовни думи. Трескаво потърси устните й, нейните ухаещи на сусам устни, сякаш от дъха им щеше да изсмуче лика на Клия. Потрепери от възбуда — онова пагубно усещане, което изпитва човек, когато се кани да оскверни свято място, най-често подтикван от непреодолимо желание за разврат, който обаче в този миг прорязва ума му като мълния, примамва го със собствената си ужасна красота. (В любовта Афродита благославя всевъзможни сливания на ума и тялото.)

Разхвърля дрехите си и бавно притисна тази огромна кукла от плът върху мръсното легло, взе да я мачка със силните си ръце, за да я разпали, да изтръгне от нея онзи отклик, който си представяше, че може да изтръгне от друга, от истински обичаната.

— Говори ми, майчице — прошепна й дрезгаво, — говори ми, докато го правя. Говори! — Успя да извае от тлъстата бяла гъсеница онзи лелеян образ, по-рядък и от пеперудата император, образа на красотата с име Клия. О, колко ужасно и колко красиво е да се отпуснеш накрая, изстискан като стара туба боя, сред влажните руини на незавещаното желание: самият той и мъжът в него най-сетне се усамотиха заедно с голямата мечта — преходна като детството и също толкова съкрушителна: Клия!

Но тогава нещо го е прекъснало; защото сега, когато пресъздавам тези сцени в светлината на Междуредието, паметта ми съживява отдавна забравен момент; спомена за онази мръсна кабинка с един мъж и една жена, които лежат заедно върху кревата, а самият аз ги гледам — пиян съм и си чакам реда. Цялата тази сцена съм я описал на друго място — само че тогава бях решил, че мъжът е Мнемджиян. Сега се чудя дали пък не беше Наруз. „И двамата лежаха като жертви на страшна злополука; непохватно и някак безразборно вкопчени един в друг, сякаш бяха първите две същества в историята на човечеството, експериментирали точно с този начин на общуване.“

А жената с нейния „ореол от щръкнали, мятащи се във всички посоки черни къдрици“, която лежеше в обятията на Наруз — дали Клия или Жюстин ще могат да видят в нея майчиния образ на самите себе си, изваян от продажна плът? Наруз жадно поглъщаше Клия, пиейки от това старо тяло, взето под наем за удоволствие, точно както и аз навремето поглъщах своята Жюстин. Още един пример за „суровото, непреклонно и безпощадно лице на Афродита“!

Да, но жаждата може и така да се утолява, като се съвкупява със зли духове заместители. Когато излезе, Наруз се залута в мрака, объркан като безумец, подпухнал от обзелото го облекчение. Искаше му се да запее. И наистина, дори да не бе съвсем забравил за Клия в този момент, едно е сигурно — актът го бе избавил от нейния образ. Чувстваше се напълно освободен — и в този миг дори би могъл да я мрази. Такива са полюсите в любовта. В „истинската“ любов.

Тръгна да се връща бавно по кривите пътеки към своя приятел дърводелеца, за да си вземе коня, но първо разбуди цялото семейство, та да са сигурни, че е той, а не някой крадец, нахълтал посред нощ в конюшнята.

Яхна коня и потегли към земите си — най-щастливият младеж сред живите. Стигна къщата при първите, още едва процеждащи се лъчи на зората. Наоколо не се виждаше никой, затова се загърна с едно наметало и легна на балкона, докато слънцето се издигне и го събуди. Бързаше да съобщи новината на брат си.

На следващата сутрин Несим изслуша разказа му тихо и спокойно и все се чудеше защо човешкото сърце не издава звук, когато кръвта се източва от него капка по капка — понеже в новата информация той съзря само непреодолима пречка да спечели доверието на жена си, за което така копнееше.

— Не мисля, че след толкова много време — рече Наруз — ще можем да открием тялото, но ще взема Фарадж и ще минем дъното с една драга — нищо не ни коства да опитаме. Нали? — Раменете на Несим се свиха. Брат му се умълча за миг, после продължи със същия равен глас: — Досега не знаех нищо за това как е било облечено детето. Но ще ти кажа онова, което видях в земята. Носеше синя рокличка с брошка във формата на пеперуда.

Несим му отвърна някак невъздържано:

— Да. Съвършено вярно. Същото описание даде и Жюстин на полицията. Спомням си го. Добре, Наруз, какво да ти кажа? Всичко е точно. Искам само да ти благодаря. А що се отнася до драгата… от полицията го направиха най-малко десет пъти. Да, без никакъв резултат. Точно на това място дъното е подкопано и се е образувал улей с много силно подводно течение.

— Разбирам — промълви Наруз унило.

— Трудно е да се разбере. — Несим като че повиши тон и добави с настойчив глас: — Искам да ми обещаеш нещо. Тя никога не бива да узнае истината от твоята уста. Обещай!

— Обещавам — отвърна брат му, а Несим извърна глава от слушалката и застана лице в лице с жена си. Беше пребледняла, гледаше го с разширени от любопитство и очакване очи.

— Вече трябва да вървя — избърза да каже Несим в слушалката, затвори телефона, обърна се към нея и хвана ръцете й. В спомените си все така ги виждам: загледани очи в очи, с хванати ръце — толкова близо един до друг и в същото време толкова далеч. Телефонът е модерен символ на общуването, което никога не се осъществява.