Лорънс Дърел
Балтазар (5) (Александрийски квартет. Част втора)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Александрийски квартет (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Balthazar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Автор: Лорънс Дърел

Заглавие: Балтазар

Преводач: Иглика Василева

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД

Излязла от печат: 16.11.2010

Редактор: Светла Евстатиева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Светла Евстатиева

ISBN: 978-954-771-241-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4929

История

  1. — Добавяне

V

Това е, което успях да възстановя от лабиринта на записките, които ми остави Балтазар. „Да си представяш, не значи непременно да измисляш — казва той някъде, — нито пък човек трябва да претендира, че знае всичко, когато тълкува човешките постъпки.“ По-скоро би трябвало да приеме, че те израстват от чувствата, както листата от клончетата. Но възможно ли е да се върне човек назад и от едното да си извлече заключение за другото? Може би един писател е в състояние да направи такова нещо, ако е достатъчно смел, за да попълни празнотите в нашите действия със собствените си тълкувания, и то така, че на очевидните несъответствия да придаде логичен смисъл. Какво става в ума на Несим ли? Това действително е въпрос, който би трябвало да си зададеш.

Или в ума на Жюстин? Човек наистина не знае; единственото нещо, което бих могъл да кажа, е, че мнението им един за друг се променяше обратнопропорционално на уважението им — защото по взаимно съгласие между тях никога не е имало любов, както вече ти разкрих. И толкова по-добре. Но във всичките безкрайни разговори, които съм водил с тях поотделно, не успях да открия ключа към връзката им, за която може да се каже, че претърпя пълен провал — това се вижда с просто око, тя видимо затъва, пропада неизвестно защо. Защитната им окраска обаче бе така вещо изпипана, така съвършена, че успя да измами мнозина, включително и теб. Не споделям и мнението на Лейла, която никога не е харесвала Жюстин. Бях седнал до нея на представянето, което Наруз организира в Абу Гирг по време на мевлида, който всяка година се пада някъде по Великден. Тогава Жюстин вече се бе отказала от своята юдейска религия, за да стане коптка според желанието на Несим. Ала той можеше да се ожени за Жюстин само на скромна церемония, понеже за нея това бе втори брак, и затова Наруз трябваше да се задоволи с един-единствен прием, на който да я представи на голямата къща и нейните обитатели, които винаги търсеше начин да обедини в едно голямо семейство.

Тогава в продължение на четири дни къщата се бе превърнала в огромен лагер с опънати навред шатри и павилиони — застлани с килими, окичени с полилеи и пищна украса. Александрия бе останала без парникови цветя и без градските си знаменитости, защото всички те бяха в Абу Гирг (нищо не предизвиква повече сподавен присмех от една светска сватба), за да поднесат своите благопожелания на Лейла. Местните мудири и шейхове, безброй селяни, сановници от близо и далеч — всички се бяха струпали да присъстват на това голямо забавление. А бедуините, чиито племенни земи граничеха с имението, бяха устроили невероятни изпълнения с коне, галопираха в кръг около къщата и стреляха, сякаш Жюстин беше млада булка и девственица. При това положение можеш да си представиш усмивките на Атена Траша и на семейство Червони! Пристигна и старият Абу Кар, изкачи стъпалата на къщата с белия си арабски жребец и нахлу в залата с букет цветя.

Що се отнася до Лейла, тя нито за миг не свали умните си очи от Жюстин. Следеше я внимателно, сякаш изследваше важна историческа личност. „Прекрасна е, нали?“ — подхвърлих аз, след като проследих погледа й. Лейла се обърна рязко като подплашена птичка, изгледа ме и отново се съсредоточи върху обекта на своето изследване. „Балтазар, с теб сме стари приятели и мога да споделя. Тъкмо си мислех, че тя изглежда така, както изглеждах и аз на младини, което значи, че е авантюристка; като малко черно змийче се е навила на кравай в самата сърцевина на живота на Несим.“ Аз й възразих съвсем формално, Лейла обаче впи продължителен поглед в очите ми и после тихо изхихика. Следващите й думи ме поразиха. „Да, тя е точно като мен — безмилостно преследва удоволствията, ала в същото време е суха и безплодна — цялото й мляко се е превърнало във властолюбие. Приличаме си с нея и по още нещо — нежна и мила, тя е жена само за истински мъж. Мразя я, защото е като мен, разбираш ли? И се страхувам от нея, защото ще може да чете мислите ми.“ И Лейла се разсмя. „Скъпа моя — провикна се към Жюстин, — ела насам и седни до мен.“ И бутна пред лицето й единствените бонбони, които сама ненавиждаше — захаросани виолетки. Видях как Жюстин ги прие с едва прикрито отвращение, защото и тя ги мразеше. Така двете останаха седнали една до друга — сфинксът с фередже и сфинксът без фередже — да ядат захаросаните виолетки, които не можеха да понасят. С удоволствие се загледах в тях — жени в най-оголения си, примитивен вид. Но не мога да се закълна във валидността на моите преценки. Ние всички си съставяме мнение един за друг и често грешим.

Най-любопитното обаче беше, че въпреки тази антипатия — човек би казал антипатията на сродните души — между двете жени най-неочаквано се появи и странна симпатия, от онзи вид, когато разпознаваш себе си в другия. Например, след като най-накрая Лейла се реши на среща с Маунтолив, това стана тайно от всички, а виждането бе уговорено от Жюстин. Именно Жюстин ги събра — и двамата с маски — по време на карнавала. Поне така дочух аз.

Що се отнася до Несим, с риск да опростя нещата прекалено много, бих казал следното: в своето простодушие той не успя да разбере, че е невъзможно да живееш с една жена, без макар и малко да се влюбиш в нея, и че чувството за притежание съставлява деветдесет процента от ревността. Той беше учуден и ужасен от силата на собствената си ревност към Жюстин и най-чистосърдечно се опита да я замени с нещо крайно непривично за него — равнодушието. Истинско или престорено? Това не знам.

И тогава, ако погледнем от обратната страна на медала, бих казал, че онова, което най-много и най-неочаквано за самата нея раздразни Жюстин, бе, че договорът за съпружество, който бе сключила така рационално, с хладен ум и най-вече на ниво финансова сделка, се оказа далеч по-обвързващ от брачната халка. Защото жената никога не се замисля (особено ако страстта го забранява), щом има възможност да изневери на съпруга си; но това, да изневериш на Несим, приличаше по-скоро на кражба, все едно да задигнеш пари от чекмеджето му. Какво ще кажеш, а?

Самият аз имах усещането (с твое позволение, Балтазар), че Жюстин постепенно осъзна съществуването на нещо дълбоко прикрито в характера на този самотен и нежен страдалец; по-точно една ревност, която ставаше още по-ужасна и несъмнено по-опасна, по простата причина че никога не намираше отдушник. Понякога… но тук има опасност да разкрия тайни, които Жюстин бе споделила с мен по време на нашата така наречена любовна връзка, която ме бе наранила толкова силно и в която, както разбирам чак сега, тя просто ме бе използвала като прикритие за някои свои действия. Описвал съм на други места как се развиха събитията тогава; но ако трябва да разкрия сега всичко онова, което по нейните думи бе истината за Несим, рискувам, първо: да изложа неприлични за читателя факти и всъщност да злепоставя самия Несим; и второ: вече не съм така сигурен в относителната истина на всичко онова, защото нищо чудно да е било част от някакъв огромен замисъл с цел измама! Според мен дори тези съмнения („научените важни уроци“ и т.н.) са обагрени от отблясъците на главния въпрос, повдигнат в Междуредието. „Истината е онова, което най-много си противоречи!“ Какъв фарс е животът!

Ала твърденията му за ревността на Несим трябва да са били верни, защото самият аз живях известно време в нейната сянка и няма никакво съмнение за въздействието й върху Жюстин. Още от самото начало тя разбра, че я следят, че я държат под око, което, естествено, я накара да се почувства зле, в несигурност; една несигурност, която ставаше още по-ужасна, поради факта че Несим никога не говореше открито за това. Подозрението легна като невидимо бреме върху всяка нейна забележка, дори най-обикновената, върху най-невинните й разходки след вечеря, като я преследваше неизменно, променяйки цвета на всяко изживяване. Той седеше сред високите свещи, усмихваше й се мило, докато в същото време умът му се терзаеше от кошмарите на една безмълвна инквизиция. Така поне твърдеше тя.

Най-простите и искрени действия — едно отиване до градската библиотека например, разходка по магазините или бележка, оставена за нея — се превръщаха в зловещи загадки в очите на ревността, в основата на която се криеше не друго, а неговата емоционална импотентност. Несим се разкъсваше от нейните изисквания; тя се разкъсваше от пламъчетата на съмнението, които блещукаха в погледа му, дори от нежността му — трогателната нежност, с която слагаше наметката върху раменете й. Сякаш мяташе примка около шията й. По един доста странен начин тези техни отношения повтаряха като ехо психоанализираната връзка, описана в „Нрави“ от нейния първи съпруг, където за всички герои Жюстин бе по-скоро медицински случай, отколкото жив човек, преследван до влудяване от неуморните тягостни въпроси на онези, които никога не знаят кога да престанат да човъркат в раната. Така или иначе, тя беше попаднала в капан и в това нямаше никакво съмнение. Мисълта отекваше в ума й като смях на побъркан. И аз го чувах, че продължава да кънти.

Така двамата живееха един до друг, като спринтьори в безпогрешен синхрон, демонстрирайки на цяла Александрия съвършения модел на връзка, на която всички завиждаха, но никой не можеше да й подражава. Несим беше снизходителен, отстъпчив, любещ съпруг, а Жюстин — красива, доволна и гледана жена.

„По един особен и лично негов начин — твърди в бележките си Балтазар — предполагам, че той просто е търсел да открие истината. Това, разбира се, е абсурдно и доста странно занимание. Време е всички единодушно да се откажем от него. Да ти дам ли още един пример, този път с други действащи лица? Твоето описание на смъртта на Каподистрия в езерото е всъщност възприетата от всички нас версия. Навремето, разсъждавайки, решихме, че това вероятно е самата истина.

Но в показанията си под клетва в полицията всички разпитани отбелязват една особеност: когато тялото било извадено от водата, в която плувала черната очна превръзка, от него в лодката паднало изкуствено чене и така шумно издрънчало, че всички се стреснали. А сега чуй това: три месеца след този случай обядвах с Пиер Балб, личния зъболекар на Каподистрия. Той ме увери, че Да Капо се е радвал на съвършено здрави зъби и никога не е имал чене, което би могло да падне. Тогава на кого е бил трупът? Не знам. Но ако Да Капо просто е изчезнал, като е уредил да сложат едно мюре на негово място, то той е имал достатъчно основание за това, тъй като след себе си остави дългове за повече от два милиона. Разбираш ли какво искам да кажа?

Фактите, по силата на своето естество, са нещо несигурно и променливо. Наруз веднъж ми каза, че обича пустинята, защото «вятърът заличава всички стъпки, както угасява и пламъка на свещите». Така прави и действителността. Как тогава да търсим истината?“

* * *

Помбал се луташе между дипломатическата тактичност и склонността си към дребни хитрувания като някой провинциален прокурор; противоречивите емоции играеха върху месестото му лице, докато той самият се бе разположил със скръстени ръце в удобния си стол. Имаше вид на човек, съвършено доволен от себе си.

— Говори се — каза с вперени в мен очи, — че сега си в разузнаването. Така ли? Не, не ми отговаряй, знам, че не можеш да говориш. Както не мога и аз, ако речеш да ме попиташ. Ти си въобразяваш, че без съмнение съм във френския Втори отдел, но аз най-категорично отричам. Това, което се питам, е дали трябва да ти разрешавам да живееш в моя апартамент. Струва ми се някак… как да кажа?… Сякаш сме дупе и гащи. Нали? Искам да кажа, защо да не си подшушваме по нещичко от време на време, а? О, знам, че няма да го направиш. Нито пък аз. Чувството ни за достойнство… искам да кажа, ако бяхме в… хмм. Но разбира се, ти отричаш, както и аз. Значи не сме. Чувството за достойнство обаче не ти пречи да се възползваш от моите жени, нали така? Ще кажеш, това е друго нещо. Да пийнем, а? Бутилката с джин е ей там. Скрих я от Хамид. Разбира се, знам, че нещо става. Не умирам да науча какво е то. И все пак нещо, което бих желал да знам… Несим, Каподистрия… Кажи, де!

— Какво си направил с лицето си? — попитах го аз с надеждата да сменя темата. Наскоро си беше пуснал мустаци и в този миг се хвана за тях, сякаш въпросът ми съдържаше директна заплаха за насилственото им обръсване.

— Мустаците ли? Ами напоследък получих толкова много порицания във връзка с работата — че често отсъствам, че не си гледам задълженията, затова седнах и взех най-сериозно да се анализирам, au fond[13]. Знаеш ли колко много човекочасове съм изгубил заради жени? Няма да познаеш. Затова реших, че мустаците (ужасни са, нали?) ще ги отблъснат, ама не. Никаква промяна в положението. Това, скъпо момче, се дължи не на моя чар, а на ниския стандарт тук. Лепят се по мен като мухи, само поради липса на друго занимание. Просто си падат по дипломатите — как се казваше, faisande[14], така ли беше? Защо се смееш? Ти също си изгубил сума часове по жени. Но разбира се, британското правителство е зад гърба ти, както и непоклатимата английска лира. Онова момиче и днес беше тук. Mon Dieu[15] колко е слаба, прилича на сираче. Предложих й каквото имах за обяд, но ми отказа. А какъв хаос цари в стаята ти! Тя пуши хашиш, нали? Добре, когато замина на почивка в Сирия, можеш да разполагаш с целия апартамент. При едно условие — да пазиш предпазния параван пред камината, чу ли? Той е истинско изкуство, нали?

Помбал притежаваше един огромен, шарен параван, приготвен специално за неговата камина, върху който бяха пирографирани думите LEGERETE, FATALITE, MATERNITE[16].

— Добре — продължи той. — Дай да не говорим за изкуство в Александрия. Но що се отнася до Жюстин, от двете варварки за теб тя е по-добрата, нали? Обзалагам се, че е така. Не ми казвай нищо. Защо не си по-щастлив с нея ли? Вие, англичаните, сте винаги мрачни и все политиката ви е в акъла. Pas de remords, mon cher[17]. Две жени в тандем — какво повече искаш? И едната левачка — както Да Капо викаше на лесбийките. Нали си наясно с репутацията на Жюстин? Що се отнася до мен, аз съм против цялото…

И в прекрасно разположение на духа той се понесе по плиткото течение на собствената си река от преживявания, а аз излязох на балкона да съзерцавам смрачаващото се небе над пристанището и да послушам сърдития вой на корабните сирени, които само подсилваха нашата самота тук, нашата изолация от топлия Гълфстрийм на европейската чувствителност и цивилизация. Всички пътища ни отвеждат встрани от нея, към Мека или към непонятната пустиня и единствената опора тук на този бряг, от тази страна на Средиземно море е градът, който, по стечение на обстоятелствата, населяваме и ненавиждаме, който заразяваме със собственото си самопрезрение.

И тогава зърнах Мелиса, която вървеше по улицата, и сърцето ми се сви от мъка и радост. Прибрах се и отидох да й отворя вратата.

* * *

Тези тихи меланхолни дни на острова са в пълен синхрон с мислите и чувствата на човек, който обикаля сам пустите плажове и всеки ден изпълнява еднообразните задължения на едно домакинство, в което няма майка. Сега обаче, където и да отида, каквото и да правя, нося в ръка голямото Междуредие — когато готвя, когато уча малката да плува или цепя дърва за огнището. Този плод на моето въображение продължава да живее като проекция на белия град с перлените небеса, които само напролет се назъбват от щръкналите минарета и ятата гълъби, запърхали в облаци от сребро и аметист; където тъмнозеленият мрамор на пристанищните води отразява като в огледало зурлестите носове на чуждоземни бойни кораби или пък поглъща мастилените им силуети, като ги облизва на приливи и отливи, подобно на езиците на секти и раси, над чието неспокойно съжителство железните им корпуси са дошли да патрулират, символизирайки западното съзнание, чиято сила е олицетворена в стомана — зловещата проповед на оръдията на фона на жълтеникавата повърхност на езерото, и градът, който призори разцъфва като роза.

Бележки

[13] Основно, до дъно (фр.) — Б.пр.

[14] Хванат съм в плен (фр.) — Б.пр.

[15] Боже мой (фр.) — Б.пр.

[16] Лекомислие, предопределеност, майчинство (фр.) — Б.пр.

[17] Без угризения, скъпи (фр.). — Б.пр.