Лорънс Дърел
Балтазар (4)

(Александрийски квартет. Част втора)

Серия
Александрийски квартет (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Balthazar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Автор: Лорънс Дърел

Заглавие: Балтазар

Преводач: Иглика Василева

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД

Излязла от печат: 16.11.2010

Редактор: Светла Евстатиева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Светла Евстатиева

ISBN: 978-954-771-241-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4929


IV

Сега обаче, след като бе успял да склони Жюстин, изведнъж самоувереността му избяга подплашена и съвсем го напусна, изправена лице в лице със съвършено ново и непонятно за него усещане, а именно една болезнена свенливост и упорито нежелание да се срещне с майка си и да й съобщи намеренията си. Самият той бе озадачен, защото двамата винаги са били много близки, между тях винаги е имало доверие, благодарение на дълбоката им привързаност, която никога не се е нуждаела от тълкуванието на думите. Ако изобщо някога се е чувствал в безпътица или притеснен, това по-скоро е било във връзка с объркания си брат, но никога с нея. А сега? Не че се страхуваше от нейното неодобрение — знаеше, че само да изрази желанието си на глас, и тя ще го приеме такова, каквото е. Тогава какво го спираше? И той не можеше да каже. Ала ето че само при мисълта за това, кое то му предстоеше, лицето му пламна и Несим прекара цялата сутрин в необяснимо безпокойство, като ту подхващаше някой роман, ту го оставяше недочетен, приготвяше си нещо за пиене, без след това да докосне чашата, захващаше се да рисува, само за да захвърли въглена след няколко щриха и да хукне навън в градината на голямата къща — всичко го дразнеше. Беше позвънил в кабинета си да съобщи, че е неразположен, а после, както се случваше винаги след изричането на лъжа, взе истински да се измъчва, което му докара болки в стомаха.

След това се обади да му дадат телефона на старата вила, където живееха Лейла и Наруз, но междувременно си промени решението и попита оператора за номера на собствения си гараж. Оттам му казаха, че колата ще бъде готова — измита и смазана — до обяд. Той легна и покри лицето си с ръце. После се обади на Селим, своя секретар, и му нареди да телефонира на брат му и да го уведоми, че пристига в Карм Абу Гирг за края на седмицата. Небеса! Какво по-естествено от това? „Държиш се като сгодена слугиня“ — смъмри се той разпалено. После си помисли дали пък няма да е по-добре да вземе някого със себе си, за да разреди напрежението от срещата — може би Жюстин? Невъзможно. Отвори един от романите на Пърсуордън и попадна на фразата: „Любовта е като окопна война — не виждаш врага, но знаеш, че е там, срещу теб, и затова е по-добре да стоиш с наведена глава.“

На вратата се позвъни. Беше Селим, който му донесе писма за подпис, след което се качи горе да стегне багажа му и ръчната чанта, защото трябваше да носи документи, с които да запознае Наруз — документи относно инсталирането на напоителна техника за култивиране на пустинята, която заграждаше отвсякъде плантацията им. За него работата винаги е била нещо като спасителен наркотик.

Състоянието на фамилията Хоснани се разработваше в две направления, иначе казано, отговорността бе разделена в две сфери и всеки един от братята бе поел своята. Несим контролираше банката и нейните филиали по цялото Средиземноморие, докато Наруз живееше като коптски земевладелец и никога не напускаше Карм Абу Гирг, където имението на фамилията не само граничеше с пустинята, но и постепенно я изяждаше, като година след година се усвояваха все нови и нови територии — рожкови, пъпеши, царевица, — а машините изпомпваха солта, която отравяше почвата.

— Колата е тук — каза му Селим, неговият секретар с лице на ястреб. — Аз ли ще ви карам, сър? — Несим поклати глава и го освободи с безмълвен жест, после обиколи още веднъж градината, подпрял брадичката си в длан. Спря се край езерцето с лилиите и се загледа в червените рибки — тези скъпи играчки на древните японски императори, оцелелите свидетели на едновремешен разкош, които бе внесъл на баснословна цена, а не след дълго те взеха да измират от неизвестна болест — може би носталгия? Пърсуордън обичаше да стои с часове и да ги съзерцава. Казваше, че стимулирали твореца в него!

Голямата сребриста кола стоеше пред вратата. Ключът беше на таблото. Той влезе замислено, потегли бавно през града и заоглежда неговите паркове, площади и здания с такъв интерес, сякаш ги виждаше за пръв път, ала всъщност нарочно се разтакаваше, бавеше се, защото единствената му цел беше с помощта на волята да изпразни ума си, да престане да мисли за целта на своето пътуване. Когато стигна до морето, най-накрая пое по слънчевия Корниш и за миг хвърли поглед към гладката като тепсия вода и безоблачното небе, почти спирайки на място. После рязко смени скоростта и потегли решително. Отиваше към дома си.

Скоро зави към вътрешността, остави зад гърба си града с шумното плющене на разлюлените от пролетния вятър палми и се насочи към безплодните разседи и пресъхнали езера, където шосето отстъпваше пред кафявата земя, набраздена от криволичещи черни пътища, насипи, блата, обрамчени с тръстика, и плантации за сладка царевица. Прахът, който колата вдигаше, проникна в купето и застла всичко с фин слой. Предното стъкло се замъгли и той включи чистачките, за да вижда по-добре.

Като следваше тесните завоести пътеки, които знаеше наизуст, след повече от час излезе на ръба на една дълга, вдадена в морето ивица земя, от двете страни на която водата синееше ярко. Паркира колата в сянката на порутена къща, по всяка вероятност развалините на стара митница от времето, когато речните кораби са кръстосвали между Дамиета и Залива. Сега всичко бе пресъхнало, повехнало и напукано под палещите лъчи на египетското слънце, отдавна забравено и запуснато.

Той заключи колата внимателно и тръгна по пътечката, която прекосяваше парцел с бедняшки лехи от фасул и напрашени пъпеши, оградени с парцаливи и шумящи на вятъра стълбове царевица, след което излезе на едно равно място, където в паянтовата си лодка го чакаше възрастен лодкар. Веднага зърна конете, които стояха на отсрещния бряг, а до тях се виждаше и смалената от разстоянието фигура на Наруз, който рязко вдигна ръка във въздуха и сковано помаха за поздрав. Несим прекрачи в лодката с разтуптяно сърце.

— Наруз! — Двамата братя — така различни и в телосложение, и в лице — се прегърнаха, обзети от чувство, което Несим можеше да определи единствено като безмълвната агония на една непозната свенливост.

По-малкият брат беше по-нисък и с по-квадратно тяло от Несим; носеше синя селска, отворена на врата риза с навити ръкави, под които се виждаха силните му, покрити с къдрави черни косми ръце. Беше преметнал стар италиански патрондаш, който висеше чак до бедрото му. Краят на торбестите му шалвари с шнур на кръста, както са се носели навремето, бе напъхан в смачканите стари ботуши от мека кожа. Потопи се, някак сковано и развълнувано, в обятията на брат си, като боксьор в клинч, после побърза да се измъкне от тях. Но когато изправи глава, за да го погледне, човек мигом би разбрал какво бе онова нещо, което управляваше живота на Наруз като черна звезда. Горната му устна беше разцепена буквално от долната част на носа — като от страховито кроше: типична заешка устна, придърпана и пришита. Тя оголваше края на бял зъб и свършваше с две малки змийчета от розова плът в центъра на горната устна, които бяха винаги влажни. Тъмната му коса растеше надолу — къса и къдрава, прилепнала по челото му като на юница. Очите му бяха красиви — сини и невинни, почти като на Клия; сякаш именно те придаваха живот на цялата му грозота. Мустаците, които покриваха горната му устна, висяха неравни и рошави като бръшлян върху изронен дувар, но белегът прозираше през редките косми, а и късата му рехава брада не вършеше много работа — по-скоро изглеждаше като че от седмица не се е бръснал. Не беше оформена и се сливаше с контурите на дебелия му волски врат и високите скули. Имаше странен, съскащ и отривист смях, който винаги криеше, като забождаше поглед в земята, за да не се вижда заешката му устна. Движенията му бяха тромави и непохватни — ръцете и краката му бяха криви и космати като на паяк, но създаваха впечатление за изключителна сила, държана под строг контрол. Гласът му бе дълбок, трепетлив и издаваше магията на женски контраалт.

При всяка среща и двамата гледаха да има слуги или приятели край тях, за да неутрализират притеснението им; и може би затова в този ден Наруз, който бе излязъл да посрещне лодката, освен конете бе довел със себе си и Али, управителя на имението. Старият клепоух служител взе шепа пръст от земята под краката на Несим, опря я в челото си и чак след това протегна ръка за поздрав и почтително прие сърдечната му прегръдка — като на приятел от детството. Наруз бе очарован от този непринуден, приятелски и прочувствен жест от страна на брат му — сведе глава към земята и се изсмя доволно.

— А Лейла? — попита Несим тихо и вдигна пръст към слепоочието си.

— Добре е — изскърца Наруз с глас като от прясно натъркан с колофон лък, — от два месеца е по-добре. Да благодарим на Бога.

Понякога майка им изпадаше в периоди на психическа неуравновесеност, които продължаваха със седмици, но винаги успяваше да се възстанови. Това бе нещо като безропотно предаване пред лицето на суровата действителност, което вече никого не учудваше, защото тя самата усещаше приближаването на въпросните пристъпи и се подготвяше за тях. В такива моменти прекарваше по цял ден в малката си колибка в края на розовата градина, като четеше и пишеше, най-вече дългите писма, които Маунтолив изчиташе разчувстван в Япония, Финландия или Перу. Само кобрата й правеше компания, докато търпеливо изчакваше да отмине въздействието на африт, както се наричаше обсебилият я дух. Този неин навик продължаваше вече много години, откакто баща им умря и тя се разболя, но нито един от двамата й синове не обръщаше внимание на тези отклонения от нормалния живот в голямата къща.

— Лейла е наред с ума си — повтори Наруз с трепетливия си глас. — И освен това е много щастлива, задето Маунтолив е отново назначен тук. Подмладила се е.

— Разбирам.

Двамата братя яхнаха конете си и тръгнаха бавно по мрежата от диги и издигнати помежду мочурищата пътечки, които ги отведоха до разчертаното на квадрати езеро. Несим винаги е обичал да язди по тези места, защото те му напомняха за детството — много по-богато и разнообразно в сравнение с годините, прекарани в къщата в Абукир, където Лейла се беше преместила за известно време след смъртта на баща им.

— Всичките ти нови помпи пристигат след месец — подвикна той и Наруз изхихика доволно; ала в същото време Несим потопи част от ума си в меката черна земя на поречието и пое по пътеките, разделящи обработваемите квадрати, които го върнаха право в съкровищницата на прекараното му тук детство. Защото това бе истинският Египет — Египет на коптите, докато белият град — онзи прашен спектър — беше пълен с тревожните и непонятни имитации на чужди земи, напомнящи Гърция, Сирия, Тунис.

Беше прекрасен ден и плоскодънните лодки плаваха от мочурищата към речните притоци, където се виеше дълъг гръбнак от мачти заедно с триъгълните, огънати като лък платна, понесени от пълноводието. Някъде пееше лодкар и си тактуваше с барабан, гласът му се смесваше с въздишките на сакиите и долитащите откъм селото удари на майсторите колари и дърводелците, дето правеха колела за каруците и палешници за ралата, с които обработваха наносното поречие.

Ярки сини рибарчета се стрелкаха над плитчините като мълнии, крилете им плавно пореха въздуха, докато тук-таме малки кафяви бухалчета, забравили нощните навици на себеподобните си, прехвърчаха от бряг на бряг или се гушеха безмълвно по двойки сред клоните на дърветата.

Полетата се бяха ширнали от двете страни на малобройната кавалкада, зелени и ухайни, въпреки че пътят продължаваше упорито да следва речния бряг и отраженията им във водата ги придружаваха неизменно. Тук-таме се виждаха селца с кирпичени къщи и плоски покриви, блеснали на слънцето от купищата царевица, които ги бяха пожълтили. От време на време задминаваха керван камили, отправили се към ферибота, или пък стадо големи черни гамуси — египетски биволи, — потопили лъскавите си муцуни в застоялата тинеста вода на някое мръсно тресавище и лениво прогонващи мухите, накацали по сухата им, набръчкана като хартия кожа, с тежките си като олово опашки. Големите им извити рога принадлежаха на отдавна забравени пещерни стенописи.

Странно, колко бавно течеше животът тук, помисли си той с удоволствие, докато напредваха към имението Хоснани — жени биеха масло в кожени мехове, окачени на бамбукови триножници, или пък се точеха в индийска нишка покрай реката с глинени гърнета на рамо. Мъже в сини памучни дрехи въртяха водните колела и пееха; съпругите им стояха загърнати от главата до глезените в черни, прашни роби — според каноните на традицията — с по едно синьо мънисто срещу уроки. И всички онези отколешни любезности, които случайно срещналите се пътници си разменят и на които Наруз отвръщаше с кънтящия си глас, и дето звучаха така, сякаш принадлежаха повече на мястото, отколкото на езика: „Нахарак саид!“, извикваше той въодушевено, или „Саид ембарак!“, а отсреща им се усмихваха и отвръщаха на благопожеланието. „Нека денят ти бъде благословен“ — преведе си наум Несим, усмихна се в отговор и кимна, обзет от умиление при спомена за тези стари красиви поздрави, които човек не можеше да чуе никъде другаде освен в арабския квартал на града; „Нека днешният ти ден бъде така благословен, както е бил и вчерашният.“ Той се обърна и рече:

— Наруз.

Брат му се приближи и го попита тихо.

— Виждал ли си камшика ми? — И пак се разсмя с наведена към земята глава, като само единият зъб се подаваше през отвора на разцепената му устна. Той носеше прекрасен камшик от хипопотамска кожа, хлабаво навит около предния лък на седлото. — Най-после се сдобих с истински камшик — след цели три години. Шейх Бедави ми го изпрати от Асуан. Виждал ли си го? — Той вдигна към него светналите си сини очи за миг и с нескривана радост ги впи в тъмния поглед на брат си. — По-добър е от пистолет, със сигурност от деветдесет и девет калибров — каза, развълнуван като дете. — Отдавна тренирам с него, искаш ли да видиш?

И без да изчака отговора, наведе глава и пришпори коня си право към пилците, които кълвяха голата земя край една пастирска кошара. Подплашеният петел, който тичаше по-бързо от останалите, излетя изпод краката на коня му: Несим дръпна поводите и спря да погледа. Ръката на Наруз се стрелна нагоре заедно с дългия камшик, който бавно се разви във въздуха, изплющя сухо и се втвърди като пръчка, после с глух тъп звук се стовари върху петела. Ездачът скочи от коня си, за да вдигне от земята осакатената птица — още топла и пулсираща, с криле, полуоткъснати от тялото, и със смачкана глава. Вдигна я победоносно пред лицето на Несим, като небрежно избърса едната си ръка в торбестите потури. — Какво ще кажеш?

Несим взе големия камшик и го заразглежда с възхищение, докато брат му подхвърли мъртвата птица на управителя, изсмя се още веднъж и бавно се качи на коня си. Яздеха един до друг и тъй като магията, запечатала устата им, бе вече развалена, двамата се разприказваха. Несим говореше за новите машини, които били вече поръчани, а после изслуша и разказа на Наруз за битката му със сушата и подвижните пясъци. Можеха с часове да обсъждат такива неутрални теми, забравяха се в приказки и отново ставаха съвсем естествени. Именно такива въпроси ги свързваха и те умееха да се изразяват най-точно чрез труда на своите ръце, така както слепите влюбени умеят да се изразяват най-красноречиво чрез докосване.

Тук земята ставаше по-богата, засята с вечнозелени храсти и рожкови, въпреки че на места се срещаха и изоставени парцели, напуснати от собствениците, които се бяха оказали или твърде бедни, или твърде мързеливи, за да се преборят с пясъците на пустинята, дето обграждаха плодородната ивица земя от три страни. Стари запуснати къщи, необитаеми и обрасли, зяпаха от отсрещната страна на водата с оцъклени прозорци и разбити врати. Външните им порти, полузадушени в прегръдките на пълзящи плевели, се поклащаха със скърцане върху ръждивите си панти. Зад тях се откриваха пищни градини с избуяла растителност, сред която мраморни фонтани и изронени статуи продължаваха да свидетелстват за отминало великолепие. От двете им страни се показаха залесените земи, които образуваха външния периметър на фамилното имение — палми, акации и смокини — купен с пари живот, който без сянка и вода би загинал, би се превърнал отново в пустош. И наистина, въпреки че пустинята тук не се виждаше, човек усещаше осезателно присъствието й — мелодраматично и безвкусно като нафора.

Тук стар остров с порутен замък, там лъкатушещи вадички и пълноводни канали, където лодките — като накацали върху езеро птици — забързано товареха и разтоварваха тибин (царевица). Личеше си, че вече наближават селото. Висок мост извиваше гърбица над водата, чиито кални брегове бяха обрасли с красиви палми. В подножието редица пъстроцветни лодки чакаха желаещите да бъдат превозени. Оттук за миг човек можеше да зърне хоризонта с металносинята мараня, която трептеше над пустинята — далеч извън пределите на този рог на изобилието от зеленина и вода.

Веднага след един завой попаднаха на скупчили се селяни, които очевидно ги очакваха, защото започнаха да викат един през друг: „Каква чест за селото!“ и „Благословени да сте!“, като подтичваха край конете им, а те се усмихваха широко и отминаваха. Някои от селяните обаче свариха да ги приближат — тях, знатните първенци, — сграбчиха ръцете им и взеха да ги целуват, а други дори целунаха и шпорите на Несим. Така прекосиха селото с едно езерце изумрудена вода, над което се извисяваше изящното, прилично на смокиня минаре, както и гроздът блестящи кубета на коптската църква на техните деди. Оттук пътят извиваше през полето към голямата къща, оградена с белязани от времето външни зидове, които влагата бе прояла на места, а здравите участъци бяха изпъстрени с надписи, като ония, с които суеверните се предпазват от духа африт — черен отпечатък от длан, или пък просто думите талисман „Бисмиллах машаллах“ (Аллах да пази от зло). И главно заради тези благочестиви селяни обитателите на голямата къща бяха издигнали в ъглите на дувара малки дървени вятърни мелници във формата на човек с въртящи се ръце, за да плашат африт. Това бе тяхната господарска къща в Карм Абу Гирг.

Емин, главният прислужник, ги чакаше отвън пред портата с обичайните, по мъжки груби поздрави, както повелява традицията. Стоеше, наобиколен от срамежливи хлапетии, готови да поемат поводите на конете и да помогнат на ездачите да скочат на земята.

Големите сгъваеми врати с тежко мандало и надписи по тях се отвориха и те влязоха право в двора пред къщата, която бе разположена на две нива. Официалният първи етаж гледаше встрани към извитите сводове на двора — хамбари, приемателни пунктове, складове и обори. Преди да прекрачи прага, Несим се взря в избелелите, но все още доловими дървописи, които украсяваха дясната половина на оградата и изобразяваха серия от почти йероглифски знаци, както и пътуването, което бе извършил, за да се потопи в свещената река Йордан: кон, кола, кораб, самолет — всичко това, доста примитивно изрисувано. Той измънка под носа си един религиозен текст и малката групичка от прислужници се усмихна доволно, защото по това разбраха, че дългото му пребиваване в града не го бе накарало да забрави старите местни обичаи. Тях той ги помнеше като човек, който знае, че на граничен пункт се показва паспорт. И Наруз изглеждаше благодарен заради тактичността, която този жест издаваше — защото той не само разнежи живеещите в къщата, но и заздрави собственото му положение в нея като действащ господар.

Върху другата половина на оградата подобна серия рисунки показваше, че и Наруз — по-малкият брат — също бе извършил свещеното поклонение, което е задължение на всеки благочестив копт.

От двете страни на главната порта се издигаха кули гълъбарници — грозни колони, направени от глинени кани, залепени една за друга в пълен безпорядък с помощта на кирпич: тези гълъбарници са типични за всички провинциални къщи в Египет, защото осигуряват най-изисканото ястие за трапезата на едрите египетски земевладелци. Целият рояк от обитатели на къщата се засуети, запърха и зачурулика из двора. Навред цареше радостно оживление: чернокожият нощен пазач, местните египетски стражи, прислужниците, икономите заприиждаха да поздравят по-големия брат, наследника. Поднесоха му паница вино и китка, докато Наруз стоеше гордо изправен до него и се усмихваше.

После и двамата тръгнаха с тържествен ход през галерията с цветни стъкла, които за миг ги преобразиха в клоуни, после излязоха в розовата градина със запуснатата, обрасла беседка и криволичещи алеи и се отправиха към малката лятна къща, където Лейла седеше без фередже и четеше. Докато приближаваха, Наруз я извика по име, а после добави:

— Познай кой е дошъл!

Жената побърза да се забули с фереджето, обърна умните си черни очи към обляната в слънце врата и рече.

— Момчето пак не донесе млякото. Да вземеш да го смъмриш, Наруз. За нищо не го бива. Змията трябва да се храни редовно, иначе става раздразнителна. — Ала ето, гласът й изведнъж свърна като птичка насред простора, гмурна се и потъна в богатата мелодичност на сподавеното ридание, с което произнесе името „Несим“. Повтори го още веднъж и двамата се прегърнаха с такава трепетна нежност, че Наруз се изсмя и преглътна, вкусвайки както ликуващата любов на брат си към Лейла, така и собственото си огорчение от това, че той, Несим, е нейният любимец — красивият син. Не че го ревнуваше, но мелодията в гласа на майка му го гнетеше — онова напевно благозвучие, което никога не използваше, когато се обръщаше към него, изтърсака Наруз. И така е било винаги.

— Ще говоря с момчето — рече той и се огледа за следи от змията. Египтяните смятат посещението на змия за щастлива поличба и затова не смеят да я убият — от страх да не навлекат злощастие на дома си. А усамотеният живот на Лейла в лятната къща не би бил пълноценен без ленивата кобра, която се бе научила да пие мляко от паничка като домашно коте.

Като продължаваха да държат ръцете си, двамата седнаха един до друг и Несим започна да говори за политика, а нейните очи, умни, озарени от младежки дух очи се бяха вторачили в неговите. От време на време Лейла тръсваше глава силно и решително в знак на съгласие, а по-малкият син ги наблюдаваше жадно, с огромно възхищение от лаконичния начин, по който Несим умееше да формулира и изразява идеите си — плод на дългогодишен обществен живот. Абстрактните слова отекваха глухо в ушите на Наруз, пълни със значения, за които само се досещаше, и макар да знаеше, че те го засягат, както и всички останали, все пак като че ли принадлежаха на един необикновен свят, населен със софисти или математици — същества, творящи онези смътни копнежи и неясни желания, които усещаше в себе си, щом чуеше да се споменава думата Египет или фамилните имения. Засмука кокалчето на показалеца си и седна до тях, заслуша ги, като поглеждаше ту майка си, ту Несим.

— А сега и Маунтолив се върна — рече Несим — и за пръв път онова, което се опитваме да постигнем, ще бъде чуто и разбрано. Не се съмнявам, че ако е по силите му, ще ни помогне. Той поне разбира за какво става дума.

Името на Маунтолив подейства двояко. Жената сведе очи към собствените си бели ръце, които почиваха върху недовършеното писмо пред нея — очи с толкова силно начернени клепачи, допълнително гримирани с антимон, че човек трудно би различил сълзи в тях. Ала сълзи нямаше. Те блестяха единствено от обич. Дали си мислеше за онези дълги писма, които му бе изпращала най-предано по време на продължителната им раздяла? Но споменаването на името възбуди ревност у Наруз, под която, заровени като под надгробен камък, той пазеше спомени за други времена — за младия секретар в британското посолство, в когото неговата майка бе… (дори и мислено никога не бе използвал думата „влюбена“, вместо нея просто оставаше празно място в ума си); а още повече за болния съпруг в инвалидната количка, който гледаше така безучастно. Душата на Наруз се разтрепери с гнева на бащата, когато името на Маунтолив отекна като гонг. Той преглътна мъчително и се размърда неспокойно, докато наблюдаваше как майка му сгъна едно писмо с треперещи ръце и го пъхна в плик.

— Може ли да му имаме доверие? — попита тя Несим. Би го зашлевила през устата, ако й бе отвърнал „не“. Лейла просто копнееше да чуе името му произнесено още веднъж. Въпросът й бе подбуда, нищо повече. Несим целуна ръката й, а Наруз пак завидя на царедворската му усмивка, когато й рече:

— Ако не на него, на кого друг бихме могли да имаме доверие?

Като момиче Лейла беше и красива, и богата. Дъщеря на жена интелектуалка, изучена в манастир и същевременно с безупречни светски обноски, тя беше една от първите коптски жени, която захвърли фереджето и се записа да учи медицина против волята на родителите си. Но ранният й брак с мъж, много по-възрастен от нея, сложи край на пътуванията й по широкия свят, където способностите й можеха да й осигурят достойно положение. Ала и самото египетско общество беше настроено зле към свободолюбивите жени и тя се видя принудена да пожертва кариерата си в името на един съпруг, от когото се възхищаваше, за да заживее в тягостното еднообразие на провинциалния манталитет. Но незнайно как, под всичко това продължаваше да тлее предишният й плам. Беше успяла да запази интересите и приятелите си, посещаваше Европа веднъж на две-три години, беше се абонирала за списания на четири езика. Умът й израстваше в усамотение, обогатен от книги, които можеше да обсъжда единствено чрез писма до приятели в отдалечени краища на света и които можеше да чете в уединението на харема[12]. После се появи Маунтолив, а известно време след това съпругът й почина. Беше свободна и щастлива на прага на един нов свят, който се откриваше пред нея без други задължения, освен двама отгледани сина. В продължение на цяла година се колеба между Париж и Лондон — като столица на бъдещия си живот, и докато се колебаеше, изгуби всичко. Красотата й, на която дотогава не обръщаше особено внимание, както правят истински красивите, бе поразена от конфлуираща вариола, която разми изящните черти на лицето й и остави единствено прекрасните очи на египетска пророчица. Ужасното черно фередже, което доскоро смяташе за символ на покорство, сега се превърна за нея в убежище, където можеше да прикрие развалините от една изключителна хубост, на която всички край нея се бяха възхищавали. Не й стигна кураж да тръгне да разхожда сипаничавото си лице из столиците на Европа, понасяйки безмълвните съболезнования на приятели, които още я помнеха такава, каквато е била. Най-безцеремонно обърна гръб на всичките си възможности и реши да остане до края на живота си във фамилните имения и да се забули в пълно уединение. Единствената й връзка със света останаха писмата и четенето на книги, единствената грижа — двамата й сина. Така неспокойните й страсти бяха канализирани в това едничко поле на изява. Цял един свят от нови отношения трябваше да бъде завладян и тя се нагърби със задачата с решителността на мъж. Лошо здраве, самота, отегчение — посрещна ги едно по едно и ги победи — напълно оттеглила се от света като детронирана императрица, хранеше своята змия и пишеше своите безкрайни писма, пропити с живото остроумие на един скрит зад фереджето живот, който продължаваше да искри само в черните й, пълни с младежки дух очи.

Вече не се появяваше в обществото, с което се превърна в нещо като легенда за онези, които я помнеха от миналите дни и които навремето я бяха кръстили „чернооката лястовица“. Сега седеше по цял ден пред грубо скована маса от чамови дъски, изписваше високите букви на умисления си почерк и на равни интервали топеше перото си в позлатена мастилница. Писмата се превърнаха в същността на живота й и пишейки ги, започна да страда от онова странно усещане за изкривена действителност, от което често страдат и писателите, когато влязат в досег с истински хора; през всичките тези години, докато пишеше на Маунтолив например, тя сякаш си го измисли наново, и то така успешно, че той съществуваше за нея не толкова като човешко същество от плът и кръв, а като герой, сътворен от нейното въображение. Дори беше позабравила как изглежда, какво може да очаква от неговото физическо присъствие и когато пристигна телеграмата му, в която я уведомяваше, че има вероятност след няколко месеца да бъде в Египет, отпърво тя не усети нищо друго, освен раздразнение, че той ще нахлуе телом, едва ли не с взлом, в измисления свят на нейната фантазия. „Ще откажа да се срещна с него“ — сърдито изсумтя Лейла и чак тогава се разтрепери и покри опустошеното си лице с длани.

— Маунтолив ще иска да се види с теб — най-накрая й рече Несим, след като разговорът отново свърна в тази посока. — Кога да го доведа? Легацията скоро ще се премести в лятната си резиденция, така че той ще бъде през цялото време в Александрия.

— Трябва да изчака, докато се настроя да го приема — каза тя и отново усети у себе си стария гняв, породен от нахлуването на този неин любим плод на въображението. — След всички тези години. — А после попита с патетично, страстно нетърпение: — Остарял ли е? Косата му прошарена ли е? Кракът му добре ли е? Може ли да ходи? Онова падане, когато беше на ски в Австрия…

Несим изслуша въпросите и с килната настрани глава и с угнетено сърце: по гласа й усети измъчващите я чувства, така както човек следи музикалната тема в една композиция.

— Изглежда по-млад от всякога — отвърна Несим, — въобще не е остарял. — И за най-голяма негова изненада тя сграбчи ръката му, допря я до лицето си и рече с накъсан от паузи глас: — О, вие сте ужасни, и двамата. Върви си. Остави ме на спокойствие. Имам да пиша писма.

Откакто се разболя и болестта я лиши от самочувствие, Лейла бе забранила всякакви огледала в харема; но тайничко, с помощта на едно джобно огледалце със златна дръжка, тя скришом гримира с молив очите си — единственото й останало съкровище, — като взе да изпробва различни гримове, различни погледи, които придружаваше с различни фрази, опитваше се да придаде на останалата й красота език, също толкова богат, жив и изразителен, колкото беше и умът й. Почувства се като внезапно ослепял човек, който срича с помощта на крайниците си — ръцете.

После двамата братя се върнаха в къщата с нейните прохладни, но прашни стаи, чиито стени бяха обкичени с килими и везани ковьорчета, претъпкани с гигантските туловища на овехтели мебели, инкрустирани с бронз и слонова кост, от онези, дето се срещат в едновремешните египетски къщи. Сърцето на Несим се сви при вида на тази грозотия — старомодно обзавеждане от времето на Втората империя с нейния ревниво пазен порядък. Според обичая икономът бе спрял всички часовници. Това, на езика на Наруз, означаваше: „Престоят ти тук е кратък, затова нека нищо не ни напомня за бързо отлитащите часове. Бог е създал вечността. Нека напълно се отървем от деспотизма на времето.“ Тези древни традиционни любезности разчувстваха Несим. Дори примитивните санитарни условия — липсваха бани и тоалетни — му изглеждаха в реда на нещата, въпреки че умираше за топла вода. Самият Наруз спеше гол и през зимата, и през лятото. Миеше се на двора — един слуга му поливаше с глинена кана. Вътре в къщата обикновено носеше стар син сюртук и турски чехли. Пушеше тютюн с наргиле, дълго колкото мускет.

Докато по-големият брат разопаковаше дрехите си, Наруз бе приседнал в крайчеца на леглото и четеше документите, които Несим бе донесъл в ръчното си куфарче, като замислено и съсредоточено ги изучаваше, защото се отнасяха до машините, с помощта на които възнамеряваше да продължи и дори да засили борбата си с мъртвата земя. Представяше си как цяла армия от дървета и храсти напредва в строен ред срещу пустошта — рожкови и маслини, лозя и хинап, шамфъстък, праскови, кайсии, които разстилат навред зелените цветове на живата свежест в тези прашни безлюдни селения, задушени от морската сол. Гледаше някак похотливо машините, изрисувани в лъскавите брошури, които Несим му бе донесъл, нежно ги докосваше с пръсти, а във въображението му бълбукаше сладката вода от помпите, които щяха да прецеждат солената, дето нахлуваше в речното устие, да събужда земята за живот, да подхранва зажаднелите корени на дърветата. Джебел Марют, Абусир — умът му се понесе като лястовица над дюните към самото сърце на Содената пустиня и мислено я покори.

— Пустинята — рече Наруз. — Между другото утре ще дойдеш ли с мен до шатрите на Абу Кар? Обещали са ми един арабски жребец, който искам сам да обуча. Удобен повод да се поразходим.

Несим веднага се зарадва на тази възможност.

— Да — отвърна той.

— Ама рано — додаде Наруз. — И тогава ще минем през маслинената плантация, за да видиш как вървят нещата там. Какво решаваш, ще дойдеш ли? Хайде, моля те! — И той стисна ръката му.

— Откакто въведохме тунизийското chimlali, нямаме нито една жертва. О, Несим! Защо не останеш при нас? Мястото ти е тук.

Както винаги, и Несим искаше същото. Тази вечер двамата вечеряха според старите обичаи — така различни от циничния лукс на александрийските норми, — като взеха по една кърпа от масата и излязоха на двора, за да изпълнят онази претенциозна церемония по измиването на ръцете, която предшества всяко сядане на трапезата по тези места. Двама души от прислугата им поливаха, а те стояха един до друг и си миеха ръцете с жълт сапун, после ги изплакнаха с портокалова вода. След това се върнаха на масата, където единственият им прибор бе дървена лъжица за супата — иначе, както става на село, разчупваха хляба с ръце и го топяха в чиниите със сготвени мръвки. Лейла винаги ядеше сама в женската част на къщата, а този път си легна рано, за да могат двамата братя да вечерят насаме. Необезпокоявани от никого, бавно и спокойно, те продължиха да се хранят с дълги паузи между отделните ястия. Наруз успешно се справяше с ролята си на домакин, като избираше най-хубавите хапки и ги слагаше в чинията на Несим, отчупваше най-крехкото месо от пилето и пуйката със силните си ръце и го поставяше пред своя гостенин. Най-накрая, когато бяха поднесени захаросаните ядки и плодовете, те пак излязоха при строените отвън слуги и отново си измиха ръцете.

Междувременно масата бе прибрана и вдигната, за да се отвори повече място, тъй като старомодните дивани трябваше да бъдат изнесени на балкона. Там бе наредено и всичко, необходимо за пушене — наргилетата с дълги чибуци, любимият тютюн на Наруз, както и едно сребърно блюдо с благоухания. Двамата останаха в мълчание известно време, докато сърбаха кафето. Несим бе изул чехлите си, бе седнал по турски с подпряна в ръце брадичка и се чудеше как да съобщи своята вест — женитбата, мисълта за която все го човъркаше и не му даваше покой; чудеше се дали честно да сподели мотивите си за избора на съпруга от друга вяра. Нощта бе тиха и бездиханна, а въздухът току донасяше мириса на магнолиев цвят и току облъхваше свещите, чийто пламък се огъваше в грациозен танц; нерешителността продължаваше да го яде отвътре.

В такава тегота всяко развлечение за духа е добре дошло и той наистина се зарадва, когато Наруз предложи да извикат селския певец да им посвири — един обичай, който често ги забавляваше като младежи. В тежкото безмълвие на египетската нощ няма нищо по-подходящо от разнежващите струни на каманджата. Наруз плесна с ръце и изпрати да го извикат. След малко старецът пристигна от колибите на прислугата, където се хранеше всяка вечер по благоволение на господарите. Вървеше с бавната покорна крачка на напредналата старост и настъпващата слепота. Резонаторът на малката му виола бе направен от разполовена черупка на кокосов орех. Наруз скочи на крака и го настани върху възглавница в единия край на балкона. Откъм двора се чуха стъпки и познат глас — старият учител Мухаммед Шебаб, който се изкачи по стълбите, усмихна се, от което бръчки разчертаха цялото му лице, и взе ръката на Наруз. Имаше приветливото космато лице на маймуна и както обикновено, носеше безупречно чист тъмен костюм с роза в бутониерата. Славеше се като конте и епикуреец, а посещенията в голямата къща бяха единствените му развлечения, тъй като почти цяла година живееше някъде в затънтените кътчета на Делтата; със себе си носеше и онзи стар и много ценен мундщук от наргиле, който притежаваше отпреди четвърт век. С удоволствие се заслуша в музиката, дивите трели на стареца го разчувстваха — арабски песни, изпълващи сърцето с угнетителната мъка на пустинята. Старческият глас просъскваше на места като изсъхнал лист, извисяваше се и после глухо потъваше в нощта; мелодичните напеви си проправяха път към сърцето, сякаш следваха древните пътеки на отдавна заличени мисли и чувства. Миниатюрната виола се вайкаше пискливо със същите онези думи, които помнеха още от детството си. Но ето че певецът изведнъж подхвана страстна поклонническа песен, която така добре изразяваше мюсюлманския копнеж по Мека и възхвалата към Пророка — мелодията разнежи двамата братя и сърцата им запърхаха безпомощно като птички в клетка. Наруз, нищо че беше копт, взе екзалтирано да припява: „Аллах, Аллах!“

— Стига, стига! — провикна се Несим. — Ако ще ставаме рано, трябва да си легнем рано, нали така?

Наруз веднага скочи на крака и тъй като се беше вживял в ролята на домакин, извика да донесат светлина и вода и поведе брат си към отредената за него стая. Изчака, докато той се измие, съблече и скочи в скърцащото легло, преди да му пожелае „лека нощ“. Докато беше още на прага, Несим се обади импулсивно.

— Наруз… трябва да ти кажа нещо. — Ала нерешителността го обзе отново и той добави: — Но то може да почака до утре. Ще бъдем сами, нали? — Наруз кимна и се усмихна.

— Пустинята е такава мъка за тези слуги, че стигнем ли до нея, аз и без това ги отпращам да се връщат.

— Така е. — Несим знаеше много добре, че според египтяните пустинята е обиталище на духове и демони, както и на други зли сили — изчадия на мюсюлманския сатана Иблис.

Несим се събуди и щом отвори очи, видя брат си да стои до леглото му, напълно облечен, с поднос кафе и цигари.

— Време е — рече той. — Предполагам, че в Александрия спиш до късно…

— Съвсем не — отвърна му Несим, — може и да не вярваш, но в осем съм вече в кабинета си.

— Осем! О, клетият ми брат — извика Наруз подигравателно и му помогна да се облече. Конете ги чакаха и те потеглиха призори, когато гъстата синкава мъгла от езерото започваше да се вдига. Свеж, мразовит въздух — ала слънцето вече затопляше горния слой и изсушаваше росата по минарето на джамията.

Наруз яздеше напред по тесните криволичещи, препречени от трънаци пътеки, пряко на насипите, без никаква опасност да сбърка посоката, тъй като в ума му цялата тази земя се разстилаше като най-подробна карта, направена от майстор картограф. Тя никога не излизаше от главата му, сякаш бе план на предстояща битка — знаеше възрастта на всяко дърво, вместимостта на всеки кладенец, пясъчните навявания до инч. Беше обсебен от тази земя.

Бавно обиколиха цялата плантация, като трезво преценяваха постигнатото и обсъждаха как да проведат следващата атака срещу пустинята, като дойдат машините. След известно време стигнаха до едно уединено място край реката, отвсякъде заградено с тръстики, и тогава Наруз каза.

— Изчакай за миг… — Слезе от коня, като същевременно свали от рамото си старата кожена торба за дивеч. — Трябва да скрия нещо — продължи, сведе глава и се усмихна свенливо надолу към земята. Несим го наблюдаваше безучастно, докато той обърна торбата надолу, за да изсипе съдържанието й в усойната река. Ала съвсем не бе подготвен за онова, което видя: съсухрена човешка глава с опънати назад устни, които оголваха жълти зъби, и присвити очи, които гледаха някак навътре, се изтърколи от торбата и бавно потъна в зелените дълбини на водата.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Несим, а Наруз изхихика отривисто към земята и отвърна:

— Абдел Кадер… само главата му. — Коленичи и взе да плакне торбата, като рязко я движеше напред-назад във водата, после я обърна наопаки, както се обръща ръкав, и се върна при коня си.

Несим се замисли.

— Значи най-накрая го направи — рече той. — Точно от това се опасявах.

Наруз изгледа за миг брат си със светнали очи и обясни най-сериозно:

— Едни нови неприятности с работниците бедуини можеха да ни костват хиляди дървета през следващата година. Такъв риск не поемам. Освен това, ако го бях оставил, той щеше да ме отрови.

Не добави нищо повече и двамата продължиха да яздят в мълчание, докато стигнаха края на плантацията с все по-оредяваща растителност — фронтовата линия, така да се каже, където всъщност се водеше битката в този момент: дълга нащърбена ивица земя като неравния ръб на прясна рана. По цялото й протежение се виждаха следите от настъплението на обработената земя, от една страна, и на безплодната пустиня — от друга, плюс разяждащата сила на морската вода, от която страдаха и двете, защото бе отровила земята и я бе превърнала в самия образ на опустошението.

Тук растяха само гигантски тръстики, папури и на места по някой трънлив храст. Риба не се въдеше в застоялата солена вода. Птиците също я избягваха. Лежеше в гнойната пазва на собствения си вонящ въздух — фатална, натрапчива, неестествено притихнала ивица земя. Точно тук пустинята и насажденията се срещаха в предсмъртна прегръдка. Те продължиха да яздят сред извисяващите се тръстики, чиито стъбла блестяха на слънцето, съвсем побелели от покрилата ги като коричка сол. Запъхтените коне нагазиха в смрадливата тиня, в която при всеки плисък капките, където и да паднеха, засъхваха в бели точки сол; калните локви бяха покрити с ципа от слузеста сол, която копитата продупчваха и от черния гнилоч на мътилката мигом се разнасяше ужасно зловоние, като едновременно с това се разжужаваха и рояци от жилещи мухички и комари. Ала Наруз се оглеждаше с интерес наоколо, с пламнали от възбуда очи, защото си представяше как ще култивира това мъртвило и ще го засади с рожкови и зелени храсти, с една дума ще го покори. И двамата обаче задържаха дъха си и гледаха да не говорят, докато прекосяват тази последна, пълна с миазми бариера, както и последвалите дълги просеки от съсухрена като мумия земя. Най-сетне излязоха в края на истинската пустиня и поспряха на сянка, а Наруз взе да рови из дрехите си, докато намери парче син тебешир, подобен на онези, с които се натриват билярдните щеки. Намазаха с пръст по малко тебешир под очите си, за да ги предпазва от ослепителния блясък на слънцето — това го знаеха още от деца; после увиха главите си с кърпа, както правят бедуините.

И после: първият чист полъх на пустинята, голотата на просналата се шир, очевидна като теорема, която стигаше чак до хоризонта, пропита от собственото си безмълвие и великолепие, напълно обезлюдена, с изключение на онези силуети, с които човешкото въображение винаги населява враждебните и страховити пейзажи, както и селенията, пред чиято сияйна ведрина умът стъписано изтръпва.

Наруз нададе вик и конете се сепнаха, изпълниха се с ново усещане за свобода и необятност, после се спуснаха стремглаво напред в бесен, яростен галоп през дюните, гриви и пискюли полетяха, седлата заскърцаха. Дълго време яздиха така главоломно, а Несим се смееше на глас от възбуда и радост. Отдавна не беше галопирал като вихър.

После успокоиха ход, бавно завиха в дъга на изток по обраслата с нискорасляк земя, където цъфтяха диви цветя, а пеперудите прехвърчаха от дюна на дюна сред мръсните, опърпани, но неотстъпчиви екземпляри на оскъдната растителност. Копитата чаткаха по чакълестата твърд, прекосяваха каменни долини с високи остри върхове от пясъчник и тесни клисури от розови шисти, които се редуваха в добре познатия им пейзаж. Несим бе потънал в спомени за онези свои младежки нощи, когато лагеруваха по тези места под голото небе с оцъклени звезди, в издута от вятъра палатка, чиито студени опънати въжета блестяха като диаманти под ярката Вега, а пустинята ги обграждаше навред като празна стая. Как да забрави човек най-вълнуващите си преживявания? Те бяха като пиано, на което човек е свирил, но което бе останало в забвение, недокосвано от години. Докато следваше Наруз слепешката, озариха го видения от някогашни спомени — насред цялата тази необятност две точки затрептяха пред вътрешния му взор като гълъби в пусто небе.

Спряха за кратка почивка в сянката на висока скала — морав оазис от мрак, — задъхани и щастливи.

— Ако подуша пустинен вълк — рече Наруз, — ще го пребия с моя курбаш. — И той с любов погали големия си камшик, прокара го през пръстите си.

Когато тръгнаха отново, Наруз пое по една бавна странична пътека. Искаше да открие стария път на керваните — масраба, който щеше да ги отведе до Куасур ел Аташ (Замъците на жадните), а там хората на шейха трябваше да ги срещнат преди пладне. Навремето и Несим знаеше тези пътища наизуст — маршрута на контрабандистите, който от векове се използваше от керваните, кръстосващи между Алжир и Мека — „пътя на изобилието“, по който несметни богатства прекосяваха сърцето на пустинята, пренасяйки подправки и благовония от една част на Африка до друга, или предоставяха на вярващите единствената възможност да стигнат до Свещения град. Изведнъж го обзе ревност към тази близост на брат му с пустинята, която навремето бе тяхна поравно. Сега той само му подражаваше, и то старателно.

В този миг Наруз нададе прегракнал вик, посочи с пръст и след малко се озоваха на масраба — пътя на камилите, на места дълбоко врязан в скалата, който се простираше вълнообразно от хоризонт до хоризонт. И тук отново малкият брат диктуваше хода. Синята му риза бе станала виолетова под мишниците.

— Почти стигнахме — провикна се той и от потрепващите перлени краища на небето бавно изплуваха високите, скупчени на едно място, червеникави базалтови блокове, изрязани така, че смътно напомняха (като лице сред пламъците на огнище) измъчван от жажда сфинкс; и там, дърдореща в дълбоката сянка на скалата, малката дружина ги очакваше, за да ги заведе до шатрата на шейха — четирима високи мършави мъже, като направени от кафява хартия, с пресипнали от жажда гласове и смях, който изсвистяваше подобно на изпуснат под пара бяс. Двамата братя ги приближиха и попаднаха в кокалестите им обятия, сякаш ги бяха прегърнали сухи стволове, а околността се огласи от трънливото пращене на непознат арабски, където вече само Наруз можеше да участва в разговора и да му обяснява.

Несим зачака и изведнъж се почувства европеец повече от всякога, градско чедо, чужденец и случаен посетител: защото малката групичка олицетворяваше затворения в кръвно родство арабски свят, с официалните му любезности и вражди, с неговата примитивност. С изненада се улови, че търси из ума спомена за картина на Бонар или поема на Блейк — така както изжаднял човек трескаво дири изворна вода. По същия начин минаващ пътник би могъл да бъде представен на стар планински клан, удивлявайки се от подутите им мазолести стъпала и тежки космати крака, ала изпитвайки в същото време благодарност, че европейската култура няма нищо общо с тяхната сила — пълна с омраза към живота и неговите удоволствия. И точно тук той неочаквано изгуби брат си, раздели се с него, защото Наруз изчезна, потопи се в живота на тези арабски пастири със същата страст, с която се отдаваше и на собственото си имение — на земята, на дърветата, на всичко. Силните изпъкнали мускули на косматото му тяло се бяха стегнали от гордост, понеже той, александрийското градско чедо — един презрян християнин, — умееше да стреля по-добре, да говори по-добре и да галопира по-добре от всички тях. Онези, които познаваха характера му, не сваляха подозрителните си аборигенски очи от него; благовъзпитания Несим го бяха виждали под много премени, добре поддържаните му ръце издаваха градски джентълмен. Въпреки това се отнесоха вежливо.

Тук не бе нужна проницателност, а само познаване на формите, защото тези привидно очарователни пустинни люде бяха като автомати; Несим се сети за Маунтолив и изведнъж се усмихна, зачуди се защо ли британецът ценеше толкова много техните пустинни арабски митове. Изтърканата баналност на живота им бе така ограничена, така тягостна и монотонна. Едва ли биха могли да трогнат някого повече от една гайда, тъй като нищо у тези мъже не надминаваше нивото на чисто примитивното. Наблюдаваше как брат му се оправя с тях, само защото познаваше установените им норми на поведение, както дресьорът се оправя с танцуващите бълхи. Бедни души! Усети в себе си силата и богатството на своя градски интелект.

Сега вече всички яздеха вкупом към шатрите на шейха по дюните, набраздени от прясно навят пясък, през миражи от пасбища, които само дъждоносните облаци можеха да си представят, докато най-накрая стигнаха до мястото, до малкия кръг от шатри — райското убежище на мъжествеността, измислено от мъже, чиито детски спомени са били толкова страшни, че по необходимост е трябвало да си създадат един по-скромен рай, в който да пазят зародиша на собствената си раса; в това малко конусовидно скривалище се е родило първото дете, първата интимност на човешката целувка… На Несим болезнено му се прииска да можеше да рисува като Клия. Глупави мисли, при това неуместни.

Шатрите на шейха бяха просторни, покриваха площ от близо две хиляди квадратни фута, имаха платнище, изтъкано от козя козина с едри бодове в черно, зелено, кафяво и бяло. Дълги пискюли висяха от краищата и се полюшваха на вятъра.

Шейхът и неговите синове, строени като колода от карти за игра, ги очакваха да ги удостоят с обичайните поздрави, на които Наруз, слава богу, знаеше отговорите. Самият шейх ги отведе до една палатка и им каза:

— Това е вашата къща; чувствайте се като у дома си. Ние сме ваши слуги. — А зад него се тълпяха водоносците, за да им измият ръцете, краката и лицата, изсъхнали и напукани от пътуването. Полегнаха за около час в кафявия мрак, защото навън зноят беше в разгара си. Наруз се просна върху възглавниците с разперени ръце и крака и захърка, докато Несим придремваше на пресекулки, като от време на време отваряше очи и неспокойно го наблюдаваше — онзи здрав сън, който винаги ни спохожда след физическо изтощение. Замисли се върху грозотата на брат си — прекрасните бели зъби, които се подаваха през розовия процеп на горната му устна. Докато си почиваха, някои от вождовете на племето току влизаха безшумно, събуваха си обувките на входа на палатката и отиваха да целунат ръката на Несим. Всеки промърморваше шепнешком една-единствена дума за добре дошъл: махуба.

Късно следобед Наруз се събуди и извика да му донесат вода, за да се наплиска, както и чисти дрехи, които му бяха поднесени лично от най-големия син на шейха. Той излезе навън, в ослепителния блясък на деня, и рече:

— А сега да изберем жребчето. Може да ни отнеме час-два. Нали нямаш нищо против? Само дето ще позакъснеем. — Наизвадиха възглавници и ги сложиха на сянка. Несим се излегна с удоволствие, за да наблюдава брат си, който прекоси горещия пясък и се отправи към група жребчета, изведени специално за него, за да си избере едно от тях.

Малките кончета, които подтичваха грациозно и невинно, мятайки глави и гриви, му заприличаха на „пенливите вълни на юнско море“, както гласеше една мъдрост. Изпънат като струна от мерак, Наруз ги приближи и спря да ги огледа. След това извика нещо и един мъж дотича с поводи и мундщук.

— Белият! — провикна се той дрезгаво и синовете на шейха му отвърнаха нещо, което Несим не успя да разбере. Наруз се обърна, сви глава между раменете, после пъргаво и безшумно се шмугна сред младите животни и само след миг вече бе яхнал бял жребец, като преди това с едно-единствено почти незабележимо движение бе успял да му нахлузи юздата.

Митичното същество се вцепени, лъскавите му черни очи се разтвориха широко, сякаш се мъчеше да отгатне намеренията на непознатата тежест върху гърба си, после тромави тръпки пробягаха по тялото му — приливите на паниката, която присъства неизменно при всеки сблъсък на двата свята — човешкия и животинския. Кон и ездач, дълбоко замислени, се вкамениха, сякаш позираха за статуя.

После животното изцвили гърлено, уплашено, разкърши се и направи десетина странни, сковани, изгърбени като дъга подскоци във въздуха, подобно на механична играчка, и всеки път се приземяваше, като яростно зариваше предните си нозе в пясъка. Неистовото му мятане обаче не успя да хвърли Наруз на земята, той само се приведе напред и изръмжа нещо в ухото му, от което конят като че побесня още повече, защото се понесе в нервен, отривист и неуверен галоп, като ту се въртеше в нескончаеми завои, ту свеждаше ниско глава, ту непокорно скачаше във въздуха с превити крака. Най-накрая двамата поеха бавно в кръг около шатрите, после се върнаха при тълпата от араби, които се бяха насъбрали пред входа на главната шатра и наблюдаваха мълчаливо. Бедното същество сякаш изведнъж осъзна, че една голяма част от живота му — може би неговото детство — си отива безвъзвратно, изстена шумно и отведнъж се впусна в дълъг, уморителен, вихрен галоп, така типичен за породата му, устреми се като летяща стрела да прониже небето, понесе се сред дюните със своя ездач, който здраво го стискаше между яките си бедра — като че бе закован за него, — двамата бързо се умалиха и изчезнаха от погледа. Гръмогласен възторжен възглас се разнесе откъм палатките и Несим прие, заедно с изварата и кафето, предназначените за брат му овации.

След два часа Наруз го върна обратно — с блеснал от пот гръб, капнал, залитащ от умора, останала му бе сила колкото да изпръхти унило и да удари копита в земята — знак, че е окончателно покорен. Наруз също бе изтощен до крайност, но ликуваше. Беше замаян, сякаш бе яздил в пещ, само кървясалите му очи и опънатите, потрепващи мускули на лицето издаваха колко свирепа е била битката помежду им. Нежностите, които промълви в ухото на коня, бяха изречени от пресъхнали и напукани до кръв устни. Ала виждаше се, че е доволен — направо тържествуваше. Изграчи да му донесат вода и помоли да го оставят поне половин час да си почине, преди да тръгне обратно към вкъщи. Нищо не можеше да изтощи докрай това силно тяло — нито дори оргазмът на дългата ожесточена схватка. Но сега, като затвори очи под ласките на обливащата го вода, той отново видя пред себе си сърдитото кървящо слънце, което потрепваше гневливо зад клепачите му — самата изнемога, — и отново усети облещения пустинен зной да пресушава на мига водните капки върху кожата му. Умът му бе като клокочещ смут, пронизан от цветове и страхове — сякаш целият му сензорен апарат се бе стопил на жегата като кутия водни бои, смесвайки мисъл, копнеж и желание. Беше замаян от радост, чувстваше се лек и безплътен като пъстроцветната дъга. След по-малко от половин час бе вече готов за път.

На връщане потеглиха с друг ескорт — този път под залязващите лъчи на слънцето, които хвърляха розови и лилави сенки в долинките между дюните. Изминаха бързо разстоянието до Куасур ел Аташ.

Наруз се бе уговорил със синовете на главатаря да му докарат белия жребец след една седмица и сега яздеше спокойно, като след добре свършена работа, и от време на време запяваше. Когато стигнаха Замъците на жадните, вече се беше стъмнило и като се сбогуваха с домакините си, препуснаха през пустинята.

Яздеха загледани в бледата петниста месечина, която изплува сред вечерната глухота, нарушавана единствено от тропота на конски копита и далечния вой на чакалите. В този миг най-неочаквано Несим усети, че вътрешната бариера у него се вдига, и той побърза да изрече:

— Наруз, ще се женя. Искам ти да съобщиш на Лейла. Не знам защо, но се срамувам сам да й кажа.

Наруз застина на място, сякаш се вледени — стегнат в ризница ездач; олюля се на седлото си, уж от радост, ала така насилено и кухо, че гласът му едва смогна да промърмори, без да се разтрепери.

— За Клия ли, Несим? За Клия, нади? — И почувства как кръвта се качва в главата му и започва да блъска в слепоочията.

Несим поклати глава и го изгледа учудено.

— Не. Защо? За бившата жена на Арнаути — отвърна той простичко със спокоен, улегнал тон.

Продължиха да яздят върху поскърцващите седла, а Наруз, който се ухили с облекчение, извика:

— Толкова съм щастлив, братко! Най-накрая! Ще бъдеш честит и ще имаш деца.

Тук Несим трябваше още веднъж да преодолее убийствената си срамежливост, като разказа на Наруз всичко, което бе научил за Жюстин и загубата на нейното дете. После добави:

— Сега тя не ме обича, не се и преструва дори, но кой знае? Ако успея да й върна детето и с това да й донеса успокоение на духа, както и сигурност, всичко е възможно. — Изчака миг и додаде: — Ти как мислиш? — Не толкова, че искаше да узнае мнението му по въпроса, колкото да хвърли мост през мълчанието, което легна между тях като прясно навята дюна. — Що се отнася до детето, там нещата са по-сложни. Полицията направи каквото можа. Малкото сведения, които успяха да съберат, отвеждат към Магзуб (Вдъхновения); в нощта на изчезването в града е имало фестивал и той е присъствал. На няколко пъти е бил обвиняван в отвличането на деца, но случаите винаги са били преустановявани поради липса на доказателства. — Наруз наостри уши и целият настръхна като вълк.

— Искаш да кажеш, хипнотизатора?

— Изпратих човек при него да му предложи голяма сума пари — продължи Несим. — Много голяма наистина, за да ми даде сведения по въпроса, който ме интересува. Разбираш ли? — Наруз поклати глава замислено и взе да поскубва късата си брада.

— Той е луд — каза Наруз. — Навремето всяка година идваше в Света Дамиана. Но странно луд. Зейн ел Абдин. Нали е и свят човек.

— Значи за същия става дума — отвърна му Несим. Изведнъж Наруз като че се сети нещо, придърпа към себе си поводите на коня му, прегърна го и повтори традиционните поздравления на родния им език. Несим се усмихна и рече:

— Ще кажеш на Лейла, нали? Моля те, братко.

— Разбира се.

— След като си тръгна.

— Разбира се.

Като се освободи от напрежението и след като получи уверението на Наруз, Несим се почувства, сякаш камък падна от сърцето му. И може би затова отведнъж усети голяма умора, дори му се приспа. Продължиха пътя си с енергичен ход, ала без да бързат, и към полунощ стигнаха края на пустинята. Тук конете хукнаха подир един подплашен заек и Наруз се опита да му види сметката с помощта на камшика, но не успя да го уцели в мрака.

— Това е много хубава новина — извика той, като се върна до Несим, сякаш краткият галоп през огрените от луната дюни му бе дал необходимото време и дистанция, за да премисли мнението си. — Ще я доведеш ли следващата седмица? Да я види Лейла. Аз трябва да съм я виждал, но не мога да си я спомня. Не беше ли една мургава? „С две светулки в мрака на зениците“, както се пее в песента, а? — И той отново изпусна своя смутен, обърнат надолу към земята смях.

Несим се прозя сънливо.

— О! Кокалите ме болят. Ето какво става с човек, когато живее в града. Наруз, преди да заспя, искам да те попитам нещо. Отдавна не съм виждал Пърсуордън. Къде са срещите?

Наруз си пое дъх със съскане и погледна брат си със светнали очи.

— Добре. Ще ти кажа. Следващата ще бъде по време на мевлид на света Дамиана, в пустинята. — И той разкърши яките си раменни мускули. — Всичките десет семейства ще присъстват — представяш ли си?

— Трябва да внимаваш — рече брат му. — Трябва да си сигурен, че всичко се уговаря на четири очи и че няма изтичане на информация.

— Разбира се!

— Искам да ти кажа — продължи Несим, — че в началото тази работа не бива да приема политически характер. За политика ще се заговори по-късно, когато се убедим, че има разбиране на проблема. Ясно ли е? Например аз не мисля, че ти трябва да им говориш, да държиш речи, по-скоро започнете да обсъждате нещата. Не можем да си позволим никакъв риск. Разбираш ли, не става дума само за англичаните.

Наруз нервно кръстоса крака и взе да чопли зъбите си. Сети се за Маунтолив и въздъхна.

— Става дума и за французите… и техните цели са противоречиви. Ако успеем да използваме и едните, и другите…

— Знам, знам — нетърпеливо се обади Наруз, а Несим го изгледа изпитателно.

— Внимавай! — отсече той, — защото всичко ще зависи от твоята преценка: доколко можем да си позволим на този етап.

Наруз се трогна от загрижеността на Несим. Изчерви се, хвана ръцете си и погледна брат си.

— Ще внимавам — обеща с нисък дрезгав глас. Несим се засрами, взе ръката му и продължи да му говори с поверителен тон.

— Нали разбираш, непрекъснато изтичат поверителни сведения. Старият Коен например, кожарят, дето умря миналия месец. Той е работил за французите в Сирия. При връщането му египтяните вече са били осведомени за тамошната му мисия. Как? Никой не знае. Сред приятелите ни сигурно има и врагове — в самата Александрия. Разбираш ли?

— Разбирам.

На следващата сутрин Несим трябваше да си тръгва и двамата братя поеха през полето. Когато стигнаха ферибота, Несим се обърна към брат си.

— Защо никога не идваш в града? Ела още днес. Ще има бал у Рандидис. Ще се забавляваш, пък и кой няма нужда от малко промяна.

Наруз, както винаги, гледаше гузно, щом някой му подхвърлеше нещо за града.

— Ще дойда за карнавала — бавно отвърна той със забит в земята поглед.

— Сигурен бях, че така ще отговориш — изсмя се брат му и леко докосна ръката му. — Все едно и също — веднъж в годината за карнавала. Чудя се защо.

Но той знаеше. Ужасната стеснителност на Наруз заради заешката му устна го бе пропъдила в почти вечно уединение, подобно на това на майка му. Само черното домино на карнавалния бал му даваше възможност да прикрие лицето си, което така бе намразил, че не можеше да го гледа дори когато се бръсне. По време на бала обаче се чувстваше свободен. Но имаше и друга, макар и неочаквана причина — тайната му страст по Клия, която продължаваше вече години; по една Клия, с която дори никога не бе говорил, а и само два пъти я беше виждал, когато Несим я бе довел да яздят в имението. Това бе тайна, която не можеше да бъде изтръгната от него дори с изтезания, но на всеки карнавал той пристигаше в града и се мотаеше из тълпата със смътната надежда, че би могъл случайно да зърне тази млада жена, чието име никога преди не беше произнасял на глас пред никого.

(Той, разбира се, дори и не подозираше, че Клия ненавижда карнавалите и по това време обикновено си седеше в ателието да чете и рисува.)

Прегърнаха се, разделиха се, а колата на Несим вдигна прах във въздуха и изписа няколко драскулки в зноя, докато бързаше по-скоро да стигне прохладата на крайбрежието. Боен кораб в залива изстреля двайсет и един топовни гърмежа за поздрав, вероятно в чест на някакъв египетски сановник, и експлозиите образуваха перлени облачета, които увиснаха над пристанището, както винаги става през пролетта, потрепериха и смениха цвета си. Морето беше бурно и четири рибарски лодки се бореха с вълните, лавираха между тях и бързаха да се приберат на завет с улова си. Несим спря само веднъж — за да си купи карамфил за бутониерата от един цветар на ъгъла на площад „Саад Заглул“. После отиде в офиса си, след като се отби при едно ваксаджийче да му лъсне обувките. Никога преди градът не му бе изглеждал толкова красив. Седна зад бюрото си и се замисли за Лейла, после за Жюстин. Какво ли щеше да каже майка му за това негово решение?

Същата сутрин Наруз излезе от лятната къща и тръгна да изпълни мисията си; но преди това събра огромен букет цветя от червените и жълтите рози, за да ги нареди във вазите, които стояха от двете страни на портрета на баща му. Майка му беше заспала върху бюрото си, но шумът от вдигането на резето я сепна. Змията изсъска сънливо, после пак отпусна главата си върху пода.

— Бог да те благослови, Наруз — рече тя, като видя цветята, и веднага се изправи, за да изпразни вазите. Щом двамата се заеха да подкастрят и нареждат новите цветя, Наруз побърза да й съобщи новината за предстоящата женитба на Несим. Майка му остана неподвижна доста дълго време, външно спокойна и сериозна, сякаш искаше да се допита до най-съкровените си мисли и чувства.

— Защо не? — рече най-накрая, но повече на себе си, отколкото на него. После повтори фразата, сякаш регулираше височината на гласа си.

Захапа палец, обърна се към по-малкия си син и каза:

— Но ако се окаже някаква авантюристка, която се интересува само от парите му, няма да се съглася. Ще предприема стъпки да я отстраня. Той, така или иначе, не може без моето разрешение.

Наруз възприе думите й като ужасно смешни и ги аплодира с бурен смях. Тя взе косматата му ръка и я притисна между дланите си.

— Ще видиш — каза.

— Моля те, недей.

— Заклевам се, че ще го направя.

Той продължи да се залива от смях и розовият венец на устата му се оголи. Но тя не помръдна, остана замислена, като че заслушана в някакъв свой вътрешен монолог. Разсеяно потупа ръката му, докато той се смееше, и прошепна.

— Тихо, тихо. — После, след дълга пауза, Лейла се обади, като че сепната от собствените си мисли. — И най-странното е, че говоря съвсем сериозно.

— Но на мен няма да разчиташ, чу ли? — каза той, като продължаваше да се смее, ала думите му съвсем не бяха лишени от сериозност. — Не можеш да разчиташ на мен да пазя честта на брат си. — Наруз продължаваше да стои, издут като жаба от собствения си смях, въпреки че изражението на лицето му бе добило съсредоточеност.

„Боже Господи! — помисли си тя. — Колко е грозен.“ И пръстите на ръцете й се плъзнаха под фереджето да опипат грубите белези по собственото си лице; взе да ги натиска навътре, сякаш да ги изглади.

— Добрият ми Наруз — разнежи се тя и прокара пръсти през косата си; чудната поетичност на арабския едновременно го развълнува и успокои. — Добрият ми Наруз, моето гълъбче, моята меденка. Кажи му „да“ и го прегърни от мен. Предай му моето „да.“

Той стоеше неподвижен, като жребец, опиваше се от музиката на гласа й, от ласките на топлата й, гальовна ръка.

— Но му кажи, че трябва да ни я доведе тук, за да я видим.

— Ще му предам.

— Кажи му още днес.

И той тръгна със странната си, скоклива походка към телефона в старата къща. Майка му остана до потъналата в прах маса и на два пъти си промърмори с тих, озадачен тон: „Защо Несим трябваше да си избере еврейка?“

Бележки

[12] Тук, както и по-нататък в текста, думата „харем“ е използвана в смисъл на онази част от ориенталската къща, която е определена само за жени. — Б.пр.