Лорънс Дърел
Балтазар (14) (Александрийски квартет. Част втора)

XIV

В началото на лятото получих писмо от Клия, с което тези кратки спомени от Александрия може би трябва да завършат. То беше съвършено неочаквано.

Ташкент, Сирия

„Твоето писмо, така неочаквано след мълчание, което се опасявах, че ще продължи вечно, ме последва по пътя ми от Персия до тази малка къща, кацнала високо на хълма сред кедри и борове. Наела съм я за няколко месеца, за да изпробвам ръката и четката си с тези странни планини — скали с ручеи кристална вода и средиземноморски цветя. Гургулици денем и славеи нощем. Каква свежест след онзи прахоляк! Колко време мина оттогава? О, скъпи ми приятелю, знай, че треперех, докато отварях плика. Защо ли? Страхувах се, че онова, което имаш да ми кажеш, ще ме върне против волята ми към стари, отдавна изоставени от мен места и картини; старите обиталища на личността, дето навремето принадлежаха на александрийската Клия, която ти познаваш, ала тя вече не е същата или поне не изцяло. Променила съм се. Сега съм нова жена и със сигурност нова художничка, все още неукрепнала и срамежлива — като рогцата на охлюв, — но нова. Един цял свят на преживявания стои между нас… Откъде би могъл да знаеш всичко това? Пишейки, сигурно ще си мислиш за старата Клия, старата Клия; и тогава какво ли бих могла да ти отговоря? Оставих твоето писмо настрана, за да го прочета тази вечер на спокойствие. То ме трогна и аз не мога да не отговоря: ето го — моето писмо, писано дълго време, в различни промеждутъци, след рисуване, или преди лягане, когато запалвам малката си печка и си приготвям вечеря. Днес е хубав ден да започна с него, защото вали — целият планински склон се е разшумял от дъжда и от придошлите потоци. Дърветата са като живи от плъзналите по стволовете им огромни охлюви.

Значи Балтазар те е смутил с неговите обезпокоителни нови сведения. Не съм сигурна, че одобрявам постъпката му. За теб това може и да е добре, но едва ли е така за книгата или книгите, които, според мен, трябва да ни поставят в особено положение спрямо действителността. Искам да кажа, че трябва да приличаме по-скоро на «герои», отколкото на човешки същества. Права ли съм? И защо, питаш ме ти, никога не съм ти казала нищичко за нещата, които сега вече знаеш. Такива неща не се казват, както знаеш, никога! Като страничен наблюдател, който е на еднакво разстояние от двама приятели или любовници, човек винаги се разкъсва от чувства, които му пречат да се намеси, да повлияе и затова никога не го прави. И правилно. Как бих могла да ти кажа онова, което ми беше известно за Жюстин, или, ако искаш да знаеш, това как гледах на твоето непочтително отношение към Мелиса? Моето истинско съчувствие и към трима ви изключваше подобно нещо. Що се отнася до любовта, тя е такова парадоксално и самомнително създание и така задоволителна сама по себе си, че едва ли би се повлияла от намесата на чужди истини. Сега вече съм сигурна, и ако вникнеш в чувствата си, ти също ще се увериш в това, че обичаше Жюстин повече, само защото не ти беше вярна! Курвата — това е истинската любимка на мъжете, както веднъж ти казах, и ние сме родени да обичаме онези, които ни нараняват. Права ли съм? Освен това моята привързаност към теб също ме възпираше. Ревнувах те като писател — и като писател те исках за себе си, исках да те запазя. Разбираш ли?

Сега вече нищо не мога да направя, за да ти помогна — искам да кажа, да помогна на твоята книга. Ти или ще трябва да пренебрегнеш сведенията, които Балтазар така подличко ти е пробутал, или, както сам се изразяваш, да «преработиш действителността».

Казваш, че си бил несправедлив спрямо Пърсуордън; така е, но това няма никакво значение. Той бе също толкова несправедлив към теб. Без да знаете, и двамата се срещнахте у мен! Като писатели. Единственото нещо, за което съжалявам, е, че той не успя да довърши «Бог е шегаджия» според плана си. Това е голяма загуба, макар че тя не може да накърни постиженията му. Според мен ти съвсем скоро ще добиеш същата самоувереност — може би чрез този прокълнат наш град, Александрия, към който ние най-много принадлежим, когато най-силно го мразим. Между другото у мен има едно писмо на Пърсуордън относно липсващия том, което отдавна пазя като талисман. То ми помага не само да опреснявам спомените си за него, но ми вдъхва и сили, когато изпадна в творческа депресия. (Сега трябва да отида до селото, за да купя яйца. Довечера ще го препиша, специално за теб.)

По-късно същия ден. Ето писмото, за което ти споменах — грубо и критикарско, ала съвсем в стила на нашия приятел. Не вземай прекалено на сериозно забележките му по отношение на теб. Той се възхищаваше от теб и вярваше в теб — така ми каза веднъж. Нищо чудно да ме е излъгал. Както и да е, ето писмото.“

„Хълмът на лешоядите“, Александрия

 

„Скъпа Клия,

Каква приятна изненада да намеря твоето писмо, което ме очакваше тук. Благодаря ти, моя снизходителна читателко — не за упреците или похвалите (и едните, и другите са еднакво неприятни), а затова, че те има — предана и наблюдателна, същински читател между редовете, където е мястото на истинското писане! Току-що пристигам от кафенето «Ал Актар», там трябваше да изслушам един отегчителен разговор на тема «романът» между Дарли Желанието, Кийтс и Помбал. Говорят, сякаш всеки роман не е sui generis — всичко ми се струва ужасно безсмислено, особено когато Помбал прави своите обобщения относно les femmes като отделна раса; защото в крайна сметка не отношенията в семейството са тези, които имат значение. А онзи, Желанието, той пък твърди, че Изкуплението и Първородният грях били новите теми и че съвременният писател… Уф! Избягах, почувствах се като праисторически писател, пък и нямах никакво желание да строя пясъчни кули заедно с тях.

Сигурен съм, че един ден Желанието ще напише прекрасен роман за Първородния грях и ще бъде отрупан с похвали, които аз ще си повтарям наум, че са незаслужени. Всъщност мисълта за неговата бъдеща слава ме доведе до такова отчаяние, че реших да нахълтам в някой публичен дом и веднага да изкупя моето съвсем не първородно чувство за грях. Но се оказа, че е много рано, пък и усетих, че мириша на пот, тъй като денят беше ужасно горещ. Ето защо се върнах в хотела да си взема един душ, да си сменя ризата и тогава намерих твоето писмо. Видях, че в бутилката е останало малко джин, и тъй като не знаех накъде ще ме отвее вятърът по-късно, реших да поостана до шест, когато публичните домове отварят, и да ти отговоря на писмото.

Въпросите, които ми поставяш, скъпа моя Клия, са същите, които си задавам и аз. Трябва да си ги доизясня, преди да се заема с последния том, където искам преди всичко да комбинирам, да разреша и хармонизирам напрегнатите отношения, създадени дотук. Искам да завърша с… утвърдителен тон — но не във философския, нито религиозния смисъл на думата. А утвърждение, което ще има мекотата на любовна прегръдка и безмълвието на влюбените. Трябва да внуша усещането, че светът, в който живеем, се основава на нещо много просто, което не бива да се преувеличава, нито да добива мащабите на космически закон — а е така обикновено като жест на нежност, като онази, да речем, съществувала още в първобитните отношения между животното и растението, между дъжда и почвата, семената и дърветата, човека и Бога. Това са отношения толкова крехки, че лесно могат да рухнат под напора на любознателния ум и conscience^[47] във френския смисъл на тази дума, която, разбира се, има своите права и свое поле за разгръщане. Предпочитам да мисля за собственото си творчество само като за люлка, в която философията ще може да се приспи с палец в устата. Какво ще кажеш за това? В края на краищата тя не е онова, от което най-много се нуждаем на този свят, а това, което описва неговите явления, ала в чист вид, без примеси. Помълчи за малко и ще усетиш, ще разбереш нежността, за която говоря, а не силата, нито славата; и със сигурност не Милосърдието, тази вулгарна измишльотина на еврейския ум, който може да си представи човека единствено като пълзящо под камшика същество. Не, защото нежността, която имам предвид, е напълно лишена от милосърдие! «Закон сама по себе си», както се казва. Освен това човек не бива да забравя, че при изговаряне истината се преполовява. И все пак в тази последна книга аз трябва да кажа, че за човека има място и надежда в границите на един прост закон; и аз като че ли виждам човечеството как постепенно приобщава към себе си необходимото познание единствено с помощта на своята наблюдателност, не разум, и един ден тя може да му помогне да живее според тази идея — истинският смисъл на «неограничената радост». А възможно ли е радостта да бъде друга? Това ново същество, което ние, хората на изкуството, сме се втурнали да ловим, няма толкова да «живее», колкото, като самото време, просто ще «минава». По дяволите, трудно ми е да обяснявам такива неща. Може би ключът към всичко е смехът, шегаджийството на Бога. В края на краищата именно сериозните са онези, които нарушават душевния мир със своите чудатости — като Жюстин. (Чакай, да си налея един джин.)

Смятам, че всички ние трябва да стоим настрана от онези големи, преувеличени слова като Красота, Истина и така нататък. Ти как мислиш? Всички сме еднакво глупави и слабоумни, стане ли дума за живота на всекидневието, и в същото време направо гиганти, когато трябва да се произнесем по въпросите на вселената. Sufflaminandus erat^[48]. И аз като теб имам два взаимносвързани проблема: моето изкуство и моят живот. В живота си съм някак нерешителен, дрипав и опърпан, но в изкуството си съм свободен да бъда такъв, какъвто най-много искам да изглеждам — човек, който може да внесе решителност и хармония в живота на умиращите край него. В изкуството, всъщност чрез изкуството, аз искам да постигна себе си, като се отърсвам от творбата, която е без значение, както змията се изхлузва от кожата си. Може би затова дълбоко в себе си писателите предпочитат да ги обичат заради творчеството им, а не заради самите тях — не съм ли прав? Но това предполага и една съвсем различно устроена жена. А къде е тя?

Ето, скъпа ми Клия, някои от мислите, върху които си блъска главата твоят всезнаещ приятел — класическата глава и романтичната глава на Лудвиг Пърсуордън.

Уф! Вече е късно и маслото в лампата е на свършване. За тази вечер стига. Може би утре, след като си напазарувам и ако съм в настроение, ще продължа да дописвам писмото; ако ли пък не съм — няма. Умнико, колко по-добре би било, ако можехме да си поговорим. Складирала съм в себе си цели разговори, които стоят неизползвани! Това е може би единствената истинска липса, от която човек страда, когато живее сам; разсъжденията на един приятел, които да съпоставиш със собствените си, просто за да видиш доколко и дали си подхождат! По необходимост самотниците се превръщат в автократи, а техните преценки ех cathedra^[49] — в самата същност на нещата: а това може би не е много добре за произведението на твореца. Ала тук най-накрая ще се спогодим — ти на твоя остров, който е само нещо като метафора, подобно пещта на Декарт, нали?; и аз в моята приказна колибка в планината.

Миналата седмица между дърветата изскочи един мъж, също художник, и сърцето ми заби необичайно бързо. Усетих внезапно желание да се влюбя, като по всяка вероятност съм разсъждавала така: «След като съм се откъснала напълно от света и сред дивата пустош откривам друг човек, то той би трябвало да е онзи, който е предопределен от съдбата да споделя моята самота, доведен точно до това място от невидимата сила на копнежа, специално белязан за мен.» Самозаблуди на сърцето, капани, които човек сам си поставя, вечно измъчван от желанието да бъде обичан! Веднъж Балтазар каза, че умее да предизвиква любов под формата на контролиран експеримент, и то чрез едно-единствено действие: по-точно като каже на всеки от двама души, които никога не са се виждали, че другият умира от желание за среща, че той не бил виждал по-обаятелна личност и така нататък. Това според него било безотказен начин да ги накараш да се влюбят един в друг: и те винаги се влюбвали. Какво ще кажеш за това?

Във всеки случай моите опасения успяха да ме спасят от младежа, който, признавам, беше красив, интелигентен и със сигурност щеше да ми подейства добре като любовник — макар и само за едно лято, поне така си мисля. Но когато видях картините му, сърцето ми изстина, отдръпна се и отново се сви в себе си; по тях познах цялата му личност, както човек познава по почерк или лице. Видях слабост и нищета на духа, както и способност за злодеяния. Начаса се сбогувах с него. Клетият младеж продължи да повтаря: «Обидих ли ви с нещо, казах ли нещо нередно?» Какво можех да отвърна — защото той с нищо не можеше да промени «обидата», можеше само да я изживее, да я нарисува; но дори и това предполагаше да осъзнаеш онова, което носиш у себе си.

Върнах се в моята колибка, заключих се и си отдъхнах. Посред нощ той дойде и се опита да отвори вратата. Аз му извиках: «Махай се!» и той си отиде. На следващата сутрин го видях да се качва на автобуса, заминаваше си, но аз не си направих труда дори да му помахам за «сбогом». Точно обратно, с учудване се улових, че си подсвирквам весело, почти затанцувах по пътя през гората към града, където трябваше да пазарувам. Чудесно е, когато човек успее да победи предателското си сърце. Щом се върнах, едва прекрачила прага, хванах четката и започнах да рисувам същата картина, която вече от месец не ми се удаваше; сега обаче пътищата към нея бяха разчистени, играта в отношенията — изкристализирала. Загадъчните бариери бяха паднали. Кой може да отрече, че всичко това стана възможно благодарение на нашия приятел художник и на любовната афера, която не се състоя? Дори и сега си тананикам, докато ти пиша тези редове…

По-късно: отново изчитам твоето писмо. Чудя се, защо се отнасяш така към смъртта на Пърсуордън? Това ме озадачава, защото ми изглежда грубо и просташко. Не е твое право, нито мое, да осъждаш подобно нещо. Всичко, което можем да кажем, е, че изкуството му прескочи бариерата. Останалото си е лично негова работа. Трябва не само да уважаваме правото му на личен живот, но и да го браним от безчувствените сеирджии. В края на краищата това са си лично негови тайни, а онова, което ние сме виждали, е било само артистичната му наметка (подобно на собствения му герой, стария Пар, безнадеждния сладострастник от втория том, който в крайна сметка се оказва, че е човекът, изрисувал спорния стенопис на Тайната вечеря — спомняш ли си?)

По подобен начин и Пърсуордън отнесе тайната на всекидневното си съществуване заедно със себе си в гроба и ни остави само книгите си, за да им се възхищаваме и да се чудим над епитафа му: «Тук почива един самозванец от Изтока.»

Не, не, смъртта на твореца е нещо непристъпно. Човек може само да се усмихне и да сведе глава.

Що се отнася до Скоби, прав си в това, което казваш. Ужасно се разстроих, когато Балтазар ми съобщи, че е паднал по стъпалата на пристанището и се е убил. Да, аз взех неговия папагал, в който, между другото, се бе вселил духът на стареца и остана там дълго време. Възпроизвеждаше с неимоверна точност начина, по който сутрин Скоби се събуждаше и запяваше: «Taisez-vous, petit babouin»^[50] (спомняш ли си?), умееше да имитира дори и зловещото изпукване на старческите му кокали, когато се надигаше от кревата. Но щом след време споменът за него постепенно заглъхна, като изтъркана плоча, той взе да го прави все по-рядко и по-неубедително. Сякаш самият Скоби потъна в тишина: предполагам, че точно така умира човек за приятелите си и за света, като се износва полека-лека, подобно на старомоден танц или отколешен философски разговор под градинската череша. И се връща обратно в безмълвието. След време птицата взе да чезне и един ден умря със завряна под крилото си глава. Беше ми мъчно, но и радостно.

За нас, живите, проблемът е от съвършено различен порядък: как да впрегнем времето, за да си изработим стил на сърцето — или нещо от този род. Само се опитвам да го изразя с думи. Не да насилваме времето, както правят слабите натури, защото това причинява себенараняване и объркване, а да впрегнем неговия ритъм и да го накараме да работи в наша полза. Пърсуордън обичаше да казва: «Бог дава на нас, творците, решителност и тактичност»; на което самата аз бих отвърнала с едно най-чистосърдечно: Амин, дай Боже!

Сигурно вече си си помислил, че съм се превърнала в опърничава и упорита стара мома. Може и така да е. Какво значение има, щом човек ще научи нещо за себе си?

Остава ни толкова малко време; новините, които идват от Европа, стават все по-лоши с всеки изминал ден. Нещо есенно витае във въздуха, като че всички са се юрнали към напълно непредсказуемото бъдеще. И ръка за ръка с това усещане, аз чувствам как нишките, така да се каже, се затягат, като бавно ни придърпват отново към средата на сцената. А къде е тя, ако не в Александрия? Но може би Александрия ще се окаже нов град, различен от онзи, който толкова дълго се явяваше в сънищата ни. Иска ми се да е така, защото старият град и всичко, което олицетворяваше, е, ако не мъртво, то поне безсмислено за човека, в който усещам, че съм се превърнала. Може би и ти си се променил по същата причина. Може би и книгата, която пишеш, се е променила. Или може би именно ти, повече от всички нас, имаш нужда отново да видиш града, да видиш и нас. А ние от своя страна имаме нужда отново да видим теб и да подновим приятелството си, което се надяваме, че още съществува, ако, разбира се, един писател може да бъде просто приятел на своите «герои». Казвам «ние», използвайки имперския начин на изразяване, сякаш аз съм кралицата, но се досещаш, че онова, което имам предвид, най-простичко казано, са двете Клии — старата и новата, защото и двете имат нужда от теб в едно бъдеще, което…“

Следват само още няколко реда, обичайните любезности за край и подпис.