Лорънс Дърел
Балтазар (13) (Александрийски квартет. Част втора)

XIII

„Клия и нейният стар баща, когото тя обожава. Беловлас, с изправена стойка и очи, пълни с напрежение и тревога за младата неомъжена богиня, която е отгледал. Веднъж в годината, в навечерието на Нова година, двамата танцуват в хотел «Сесил» — бавно, тържествено и грациозно. Той се носи в ритъма на валса като курдисано човече.“ Някъде някога съм написал тези думи. Те ми припомнят друга картина, други събития.

Старият учен идва и сяда на моята маса. Има особена слабост към мен, не знам защо, но с мен винаги разговаря с известна шеговитост, дори притеснителност, докато двамата наблюдаваме как красивата му дъщеря се носи край нас в обятията на поредния обожател — така изящна, така уравновесена.

— Още прилича на ученичка… или на художничка. Тази вечер откри петно от вино върху наметалото си и затова си сложи отгоре мушамата, а в джобовете си намери бонбони, които веднага изяде. Какво ли щеше да каже майка й на това, ако беше жива.

Продължихме да пием и мълчаливо да наблюдаваме цветните лампички, които мъждукаха сред танцуващите двойки. Той рече:

— Чувствам се като стар сводник. Все се оглеждам да й намеря подходящ жених… Нейното щастие е толкова важно за мен, че… от много намесване май всичко ще разваля… въпреки това не мога да оставя нещата на собствения им ход… през изминалите години успях и зестра да й събера… Парите вече ме парят, ще прогорят джобовете ми… Щом видя някой приятен англичанин като теб, първата ми работа е да му кажа: „За бога, вземи я и се грижи за нея.“… Горчиво удоволствие бе това да я отгледам без майка. Да. Няма по-голям глупак от стария глупак.

И той тръгна сковано към бара с усмивка на уста. Малко по-късно същата вечер Клия дойде и седна до мен в сепарето, като си вееше с ветрило и се усмихваше.

— Още петнайсет минути до полунощ. Бедната Пепеляшка. Трябва да прибера татко у дома, преди да е ударил часът, за да не изпусне от съня си за красота.

После се разприказвахме за Амар, чието дело за убийството на Дьо Брюнел бе приключило същия следобед с признаването му за невинен поради липса на преки доказателства.

— Знам — рече Клия тихо. — И се радвам. Това ми спести угризенията на съвестта. Не мога да си представя какво щях да правя, ако го бяха осъдили. Нали разбираш, аз знам, че той не го е направил. Защо ли? Ами защото, скъпи мой, знам кой го е направил и защо…

— Тя присви прекрасните си очи и продължи: — Една александрийска история — да ти я разкажа ли? Само ако обещаеш да я запазиш в тайна. Обещаваш ли? Зарови я надълбоко заедно с отиващата си година, с всичките ни нещастия и безразсъдства. Те сигурно и при теб изобилстват, нали? Добре. Слушай тогава. В нощта на карнавала си бях легнала и си мислех за една картина — голямата картина на Жюстин. Беше изцяло сбъркана, но не можех да разбера къде точно. Подозирах, че главно в ръцете — тези мургави красиви ръце. Бях уловила начина, по който имаше навика да ги поставя в скута си, ала нещо в самата композиция ме дразнеше; и изведнъж тази неудача взе да ме тревожи — месеци след като бях приключила картината. Не знам защо. И тогава си казах: „Трябва пак да помисля върху тези ръце“ и преместих картината от ателието в стаята си, където я опрях на стената. Да, но и това не помогна; цяла вечер стоях, пуших и скицирах ръцете по памет в различни положения. Не се получаваше и не се получаваше. Тогава си помислих, че сигурно е заради онзи ужасен византийски пръстен, който носеше. Така или иначе, трескавото ми мислене не помогна с нищо, затова в полунощ зарязах всичко и си легнах. Продължих да пуша в леглото, а котката заспа в краката ми.

От време на време групички хора минаваха шумно по улицата, пееха или се заливаха от смях, но полека-лека градът се изтощи, животът се изцеди от вените му, защото ставаше късно.

Изведнъж, насред спусналата се тишина, долових шум от бягащи стъпки. Никога не бях чувала човек да тича толкова бързо, толкова леко. Само опасност, ужас или нещастен случай могат да подгонят някого с такава скорост, помислих си аз, докато стоях заслушана в бесния бяг. Без да намаляват лудешката си скорост, стъпките поеха по улица „Фуад“ и завиха при „Свети Сава“. Приближавайки, ставаха все по-отчетливи. Прекосиха улицата, спряха, после минаха на тротоара откъм моята страна. След миг звънецът на входа прониза тишината.

Изправих се в леглото стресната, светнах лампата и погледнах часовника. Кой можеше да бъде по това време? Докато стоях и се колебаех какво да направя, звънецът проехтя отново: продължително, настоятелно звънене. Добре де! Нощем изключвам лампата пред входната врата, затова не можех да видя кой е, без да сляза долу и да проверя. Наметнах пеньоара си, пъхнах малкия пистолет в джоба му и отидох да отворя. Върху стъклото на вратата се открояваше черният, плътен силует на мъж. Отстъпих леко назад. „Кой е?“

Мъжът се беше притаил като прилеп в единия ъгъл на вратата. Дишаше тежко — виждах го по вълнението на гърдите му, въпреки че звук не издаваше. Носеше домино, но качулката му бе отметната назад, затова успях да видя лицето му на светлината на уличната лампа. Разбира се, бях много изплашена. Имаше вид на човек, който всеки момент може да припадне. Трябваше ми известно време, преди да се сетя името на това грозно лице с ужасната заешка устна. Тогава се успокоих, ала краката ми изтръпнаха. Знаеш ли кой беше? Косата му се бе сплъстила от потта, а в сумрака очите му изглеждаха огромни — сини и детски. Разбрах, че това е онзи странен брат на Несим — същият, дето почти никой никога не виждаше. Наруз Хоснани. Истински подвиг за паметта ми, защото си го спомнях съвсем бегло от времето, когато веднъж Несим ме заведе да пояздим в тяхното имение. Можеш да си представиш колко се разтревожих, като го видях в това състояние, най-ненадейно цъфнал пред входа ми, и то посред нощ.

Не знаех какво да кажа. Той самият се опитваше да учлени нещо, но никакви думи не се получаваха. Сякаш в устата му се блъскаха едновременно най-малко две изречения, като патрони в дулото на пушка, и нито едно не искаше да даде път на другото. Залитна напред към мен и запелтечи нещо неразбираемо, а ръцете му, увиснали почти до коленете, придаваха на силуета му маймунски вид. Изграчи нещо насреща ми като крякаща жаба. Не се смей. Видът му беше страшен. После си пое шумно дъх, овладя мускулите на лицето си и се обади с тънък кукленски глас. „Дойдох да ти кажа, че те обичам, защото току-що убих Жюстин.“ За миг реших, че се шегува. „Какво?“ — на свой ред изпелтечих аз. Той повтори изреченото още по-тихо, почти шепнешком, ала механично, като дете, което повтаря заучения урок. „Дойдох да ти кажа, че те обичам, защото току-що убих Жюстин.“ После додаде с дълбок глас: „О, Клия, ако знаеше мъката ми.“ Изхълца и падна на колене в антрето, стисна края на пеньоара ми и остана с наведена глава, докато сълзите му се стичаха по носа.

Не знаех какво да правя. Бях едновременно ужасена и отвратена, въпреки това не можех да потисна съжалението си към него. От време на време изплакваше неутешимо, както плаче женска камила или може би като някоя скрибуцаща детска играчка. Никога преди или след това не съм чувала подобен звук. Треперенето му се предаде и на мен посредством края на пеньоара ми, който продължаваше да държи с два пръста. „Изправи се“ — казах му аз най-накрая. Той вдигна глава и изкряка дрезгаво: — „Кълна се, не исках да го сторя. Всичко стана за миг. Тя ми пусна ръка, Клия, налетя ми. Отвратително. Съпругата на собствения ми брат.“

Не знаех как да реагирам на това. Наистина ли бе сторил нещо на Жюстин? „Качи се горе — казах, като продължавах да стискам малкия си пистолет, защото тръпки ме побиваха от израза на лицето му. — Стани!“ Той се изправи послушно и ме последва по стълбите, но докато се изкачваше, често се подпираше на стената и си мърмореше нещо под носа, май името на Жюстин, макар че то звучеше повече като „Джъстис“.

„Влез, трябва да се обадя по телефона“ — казах му и той продължи след мен слепешката, после се спря до вратата и остана така известно време, докато очите му привикнат със светлината. Тогава видя портрета и възкликна: „Тази еврейска лисица изяде живота ми“, и няколко пъти удари по бедрата си със свити юмруци. После покри лицето си с ръце и си пое дълбоко въздух. Останахме така, втренчени един в друг, докато аз премислях какво мога да направя. Знаех, че всички са у Червони за бала. Реших да се обадя там, за да проверя доколко е верен неговият разказ.

Междувременно Наруз разтвори пръсти и ме погледна през тях. После рече: „Дойдох само да ти кажа, че те обичам, преди да се предам на брат си. — И разпери ръце в жест на пълна безпомощност: — Това е всичко.“

Колко отвратителна, колко нечестна е любовта! Ето, кой знае откога аз съм била обичана от същество — не бих казала дори себеподобно, — за чието съществуване не съм и предполагала. С всяко вдишване съм му причинявала страдание, без дори да подозирам. Как се бе случило всичко това? Не е зле и ти да се замислиш за този звяр и неговата порода. Чувствах се едновременно бясна, отвратена и огорчена. Като че му дължах извинение, въпреки че в същото време бях обидена от това натрапване на любов, която никога не съм търсила.

Наруз приличаше на човек със силна треска. Зъбите му тракаха и целият трепереше. Дадох му чаша коняк, която гаврътна на един дъх, след което му налях втора — по-голяма. Като изпи и нея, той бавно се отпусна и седна на килима, свивайки крака под себе си, както правят арабите. „Така е по-добре — прошепна, огледа стаята с тъжен поглед и добави: — Значи тук живееш ти. От години копнея да видя това място. Колко пъти съм се опитвал да си го представя.“ После се намръщи и среса косата си назад с пръсти.

Обадих се в къщата на Червони и попаднах на Несим. Разпитах го тактично, без нищо да издавам. Ала по всичко личеше, че нищо лошо не се е случило, макар да не виждаше Жюстин в момента. Била някъде на дансинга. Наруз изслуша всичко това с изцъклени, озадачени очи, сякаш не вярваше на ушите си. „Тя трябва да се срещне с останалите след десет минути. Изпий питието си и изчакай, докато се обади. Тогава ще можеш да се увериш, че е станала някаква грешка.“ Той затвори очи като при молитва.

Седнах на канапето срещу него и не знаех какво да кажа. „Какво по-точно се случи?“ — попитах го. Изведнъж очите му се присвиха и станаха малки, подозрителни. Той въздъхна, наведе глава и прокара пръст по шарките на килима. „Не е за твоите уши“ — прошепна с треперещи устни.

Стояхме и чакахме, докато най-ненадейно и за мое най-голямо притеснение и отвращение той заговори за любовта си към мен, но с тон на човек, който говори на себе си. Сякаш забрави, че съм в стаята, нито веднъж не вдигна очи да ме погледне. Обзе ме онзи угнетителен ужас, който винаги ме връхлита, когато съм желана или обичана, без да мога да отговоря на чувствата. Не знам защо, но се срамувах, като гледах това грозно, зацапано със сълзи лице, може би защото не бях в състояние да усетя никакъв трепет на съчувствие в сърцето си. Той продължаваше да седи върху килима като огромна кафява жаба и да говори; като излязъл от пещера троглодит. Какво можех да направя? „Кога си ме виждал?“ — попитах го. Беше ме виждал само три пъти в целия си живот, въпреки че нощем често минавал под прозореца ми, за да зърне дали свети. Изругах наум. Колко нечестно. С какво бях заслужила тази гротескна страст.

Но ето че дойде и миг на отдих. Телефонът иззвъня и той потрепери подобно на булдог, като чу неподражаемия дрезгав глас на жената, която смяташе, че е убил. Според нея всичко беше наред, вече си тръгвали за вкъщи с Несим. У Червони обаче балът продължавал с нестихваща сила. Пожелах им „лека нощ“ и в същото време усетих как Наруз сграбчва чехлите ми и започва да ги целува от благодарност. „Благодаря ти. Благодаря ти“ — не спря да повтаря той.

„Хайде, стига! Стани! Време е да си вървиш у дома.“ Вече се чувствах ужасно изтощена. Посъветвах го да се връща право вкъщи и на никого да не разказва тази история. „Изглежда, всичко е плод на твоето въображение“ — казах аз, а той ме погледна с уморена, но лъчезарна усмивка на лицето.

Заслиза бавно и тежко по стълбите пред мен, личеше си, че още не може да се съвземе от преживяното, ала истерията го бе напуснала. Отворих външната врата и той отново се опита да изрази нечленоразделната си благодарност и привързаност. Сграбчи ръцете ми и ги обсипа със страстни, влажни, космати целувки. Пфу! Още ги усещам. А после, преди да изчезне в нощта, промълви тихо, усмихнато: „Клия, това е най-щастливият ден в моя живот, защото те видях, докоснах и влязох в малката ти стая.“

Клия отпи от чашата си, кимна замислено и с тъжна усмивка се загледа в празното пространство. След това сведе очи към загорелите си ръце и потрепери.

— Пфу! Тези целувки — измънка тя под носа си и несъзнателно взе да търка ръцете си, обърнати с дланите нагоре, в плюшените странични облегалки на стола, сякаш се мъчеше веднъж завинаги да изтрие въпросните целувки, да заличи спомена за тях.

В този миг оркестърът засвири песен на Пол Джоунс (може би същата, под звуците на която Арнаути бе срещнал Жюстин) и топлата, осветена галерия от лица се разлюля, раздвижи се, разстла се и центърът на мрака се изпъстри с розова плът, разноцветни материи и бижута. Огромната, неприветлива бална зала грейна и палмите се раздвоиха в потрепващия образ на огледалата; светлината се процеждаше през прозорците, устремена натам, където лунните лъчи я очакваха търпеливо в пустата градска градина и отвъд нея — на магистралата, и още по-нататък, където неспокойните води на пристанището се люшкаха с проблясващ, бездушен плисък.

— Хайде — обади се Клия, — не ми казвай, че не участваш в такива игри. Защо предпочиташ да стоиш настрана и да ни изучаваш?

Докато оглеждах прекрасните лица навред, които не спираха да се движат сред блясъка на бижута и коприни, аз си мислех за онези александрийци, за които разнообразието на преживяванията не означаваше нищо друго освен добавка към общия сбор от безкрайно познание, събирано под напора на светското отегчение. Всички се въртяхме в безкраен танц върху дансинга, жените следваха слепешката движението на звездите, на земята; а после внезапно, като след обявяване на война или излизане от утробата, настъпваше тишина, последвана от вик: „Поканете дамите.“ И светлините започваха да пулсират с багрите на целия спектър чак до лилавото, валсът се лееше. В отсрещния сумрачен край на залата зърнах за миг Несим и Жюстин, които танцуваха заедно, гледаха се в очите и се усмихваха. Красивата й ръка почиваше върху рамото му. На пръста й още се мъдреше онзи голям пръстен, взет от гроба на младия византиец. Животът е кратък, изкуството вечно.

Бащата на Клия танцуваше с нея — сковано и щастливо, като курдисана играчка; той целуна талантливата й ръка, която и Наруз бе обсипвал с противните си целувки през онази вече забравена вечер. Дъщерята е по-скъпа от съпругата.

„Отначало — пише Пърсуордън — търсим да запълним празнотата на собствената си личност с любов, и за кратък миг се радваме на илюзията за цялост, за пълнота. Ала това е само илюзия. Защото странното създание, което смятаме, че ще ни приобщи към света, в крайна сметка успява да ни откъсне от него. Любовта свързва, после разделя. А как иначе ще израснем?“

Как иначе наистина? Но успокоен, че най-накрая съм отново сам, тръгвам опипом обратно към тъмния ъгъл, където празните столове на пируващите стърчат като безплодни житни класове.