Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Дефиниция на християнството (9)

Истинският интернационализъм

Расизмът със сигурност е една от най-страшните злини, които някога са поразявали човечеството. Вероятно у всеки от нас тлее искрица инстинктивна расова гордост, дори тя никога не избие в открита дискриминация срещу малцинствата, истинско гонение или така нареченото етническо прочистване. Но през миналия век расизмът, съзнателно развит в строга система на политическо мислене, заля Европа и Азия и запали грозни пожари.

Първият етап започва през деветнадесети век с мислители като Гобиньо във Франция, който счита, че от трите основни раси в света само бялата е истински благородна, а нейната най-висша част са арийците.

След него идва Джеймс Хънт, основателят на Лондонското антропологично дружество. Той учи, че нравствените и интелектуални аспекти на човека са също така расови характеристики, както и размерът и формата на черепа, че всички расови качества са вродени и неизменни и че по тази причина вярата в „равенството на цялото човечество“ е ненаучен предразсъдък, който трябва да бъде изоставен.

Към тази вече опасна смес мислители като французина Ваше дьо Лапуж и германеца Ото Амон прибавят смъртоносната отрова на социалния дарвинизъм. Те заявяват, че според природните закони най-добре приспособените раси оцеляват в борбата за живот и стават доминиращи, докато по-слабите раси остават подчинени или биват елиминирани. За тях е очевидно, че арийската раса е най-приспособена във всяко отношение и е предопределена от детерминистичните закони на вселената да придобие върховенство над всички останали.

Резултатът от такива теории, както отбелязва проф. З. Стърнхил, е незабавно и катастрофално обезценяване на човешките същества като цяло. Тъй като човешкият живот вече не се счита за сътворен по Божия образ, той престава да бъде свещен. Милиони хора могат да бъдат елиминирани, без никакво право на протест — природен закон е, че само най-приспособените ще оцелеят.

И накрая се явяват теоретици като печално известния германизиран англичанин Х. С. Чембърлейн. Именно той проповядва, че еврейската раса е зла и представлявя заплаха за световното общество, и че германците са избраният народ, предопределен от природата да елиминира тази заплаха. Такива идеи опияняват и главозамайват Хитлер, а резултатите от това са добре известни.

Антисемитизмът обаче не е единственото зло, поизлязло от расизма; за жалост той неведнъж опетнява историята и на християнството. Вярно е, както историята на Лука показва, че от самото си начало християнството е принудено да се отдалечи от юдаизма по редица фундаментални въпроси и конкретно по въпроса за расата. В юдаизма расата е нещо жизнено важно; в християнството този въпрос е несъществен. Но за да разберем тази разлика, трябва да се опитаме да видим защо въпросът за расата е бил (и е) толкова важен за евреите. А след това трябва да се обърнем към Лука, за да видим защо и в какъв смисъл християнското евангелие казва, че в Христос „няма вече юдеин, нито грък, защото вие всички сте едно в Христос Иисус“ (Гал. 3:28).

Народът Израил (който едва по-късно бива наречен юдеи или евреи) се е появил сравнително късно в древния свят. Но той от самото начало претендира — съгласно Стария Завет — че е специална нация, предопределена не от автоматичните детерминистични сили на социалния дарвинизъм, а от самия Създател, да играе уникална роля в историята. И това твърдение има основания, защото в продължение на много векове Израил е буквално уникален народ в едно определено отношение. Всички други народи, колкото и да са били блестящи в изкуствата, администрацията и инженерството, са затъвали в унизителните абсурди на политеизма, поклонението на обожествените природни сили, бога — слънце, бога — луна, бога на плодородието и други подобни.

Като жив контраст на това Израил, и то не само неколцина негови напредничави мислители, а народът като цяло, се откроява като единствен и категоричен свидетел на единия истинен Бог, трансцендентен над вселената и всичките й сили, Творецът и Вседържателят. Затова е разбираемо, че израилтяните са смятали своя монотеизъм за превъзхождащ анимизма и политеизма на другите народи. Но тяхната монотеистична доктрина, за разлика от теорията за арийското превъзходство, не твърди, че израилтяните са висша раса. Точно обратното. Старозаветното учение за сътворението гласи, че всички хора навсякъде, от всички раси, са Божии създания, сътворени по Божия образ. В това отношение всички са равни; всеки човек и всяка раса — и най-слабата, и най-приспособената — са еднакво ценни и важни. Всеки човешки живот е свещен.

Нещо повече, Старият Завет многократно заявява, че Бог е призовал Израил и му е отредил тази уникална роля в историята не заради самия него, а за да бъдат впоследствие благословени чрез него всички останали земни народи. Чрез Израил Бог е смятал един ден да изпрати юдейския Месия, за да бъде Спасител на света, и когато той дойде, милиони езичници да намерят спасение чрез него.

Междувременно за юдеите принадлежността към тази уникална раса с нейната уникална роля е била изключително важна. Ако езичници се обърнели към Бога, те, разбира се, можели да бъдат, така да се каже, осиновени в юдейската раса. Но за да стане това, от мъжете се изисквало да се подложат на юдейския ритуал на обрязването, белегът на духовен, ако не и физически произход от Авраам, прародителя на юдейската нация. Освен това и мъжете, и жените е трябвало да спазват юдейските закони за храни и очиствания, които правели свободния социален контакт с други езичници труден, ако не и невъзможен. Някои приемали това, като например Елена, царицата на Адиабена, и нейният син Изат. Но много други изпитвали дълбока ненавист, защото всичко това им изглеждало като фанатичен религиозен расизъм, който издигал юдеите като същностно по-добри от останалите народи.

Разбира се, това не е така. Родителите, които забраняват на своята тринадесетгодишна дъщеря да ходи на събирания, където се използват наркотици, не казват, че дъщеря им е същностно по-добра от другите тийнейджъри. Напротив, те признават, че тя е точно толкова слаба, колкото и останалите, и ако не бъде предпазена от сдружаване с наркомани, би могла да се поддаде на натиска на връстниците си.

Така е и с Бога и Израил. Езическият свят наоколо е изобилствал от всевъзможни сексуални перверзии, убийства на деца, измама, икономическо, социално и политическо потисничество, жестокости и убийства. Затова Бог постановява законите за храните и ритуалната чистота, за да действат като гранична защита и да пазят вътрешната крепост на социалните и религиозни ценности на юдаизма. Старозаветните пророци постоянно показват, че когато Израил пренебрегва тези закони, това води до компромис с упадъчните езически практики и до нравствена и духовна трагедия.

И така, съвсем не е маловажно, че ранните християни, самите те юдеи, изоставят, както ни показва Лука, тези защити, правила и наредби. Те, разбира се, не се отказват от монотеизма на Израил или от моралните стандарти на Израилевия закон. Но се отказват от вторачването на Израил в особените привилегии на неговата раса. Те събарят бариерите между юдеи и езичници и заявяват, че чрез Христос Бог върши нещо ново в света. Той помирява юдеи и езичници, първо със себе си, а после и един с друг чрез един и същи Христос. Той създава един „нов човек“, едно световно братство, в което расата няма значение, а вместо враждебност царува взаимна любов.

Последствията от тази промяна за целия свят са колосални и Лука бързо ги разпознава. Той дори посвещава един цял раздел от своята история на случката, която се оказва катализатор на промяната (Деян. 10:1 — 11:18).

Първото, което си отива, са законите за храните и наредбите за ритуална чистота, които ограничават социалното общуване между юдеи и езичници. Самият Христос казва, че външните ритуални умивания са в крайна сметка само символи. Те не могат да достигнат и да очистят покварата в човешкото сърце, но могат — както често става — да се превърнат в заместител и да направят човека сляп за истинската му морална и духовна нечистота. Затова Христос с божествен авторитет отменя законите за храните и наредбите за ритуална чистота (Марк 7:1-23). И когато един благочестив римски стотник кани апостол Петър да го посети в дома му и да му обясни християнското евангелие, Бог се намесва и чрез един жив и нагледен урок директно уверява Петър, че вече е свободен да отиде и да яде с езичниците.

После Бог дава на Петър и един друг, по-основен урок. Много юдеи падат в клопката на представата, че въпреки техните лични и национални грехове, привилегированата им роля ги прави по дефиниция по-добри от езичниците, и че колкото и благородни и високо нравствени да са отделни езичници, те пак си остават езичници, и по дефиниция са нечисти и несвети. Петър трябва да разбере, че няма такава първа и втора класа човешки същества. Никой, каквато и да е расата му, не може да бъде считан автоматично за несвят или нечист (10:28).

Тези два урока подготвят юдеина Петър и юдейските му приятели да застанат редом с езичниците на основата на тяхната обща човешка природа. Но едва евангелието на Иисус, разпнатия и възкръснал Божи Син, слива техните юдейски и езически сърца в едно. Едва в подножието на Христовия кръст юдеи и езичници откриват своята обща вина. Този кръст заявява, че независимо дали сме съгрешили много или малко, в това отношение ние не се различаваме, защото всички сме съгрешили и не заслужаваме Божията слава. Можем да бъдем оправдани, но само чрез незаслужената благодат на Бога, която можем да получим заради изкуплението, извършено от Христос чрез неговата жертва за греха. Кръстът на Христос, чрез самото спасение, което предлага, заявява, че всички са морално недостатъчни и никой няма основание да се хвали или да се счита за нещо повече от другия (Римл. 3:21-31).

Чрез възкресението на Христос и юдеи, и езичници откриват кой ще бъде техният общ Съдия (Деян. 10:42) и каква е тяхната обща нужда за спасение. Чрез възкресението на Христос и юдеи, и езичници могат да получат прошка за греховете си при абсолютно едни и същи условия, а именно чрез проста, пряка и лична вяра в живия Господ Иисус (10:43).

Но има още нещо. Когато Корнилий и неговите приятели повярват в Иисус, Бог им дава Светия Си Дух по същия начин, както преди това го е дал на Петър и другите вярващи юдеи (11:15-18). За своя изненада и за своя огромна радост тези юдеи и езичници откриват, че не само споделят един общ живот, но и че животът на самия Свети Дух обитава в тях, което автоматично ги въвежда в духовно единство и ги прави едно тяло в Господа. За тях това означава незабавен край на расизма — зората на истинския интернационализъм.

И днес това е основата за световното единство на всички истински вярващи в Христос, силата, която ги обединява в едно, независимо от расата. И същата тази сила на обитаващия в нас Свети Дух, а не някаква система от правила за храни, ритуали, обичаи и социална сегрегация, дава на истинските вярващи способността да се противопоставят на натиска на грешния свят и да живеят живот на реална и нарастваща святост.

Съвсем реалистично обаче, този славен откъс от историята, който Лука описва, завършва с една трагична нотка. Ортодоксалната юдейска върхушка в Ерусалим е раздразнена от начина, по който християните сякаш отхвърлят юдейските привилегии и се свързват с езичниците, без да изискват те да станат юдеи. Затова тази върхушка се съюзява с Ирод, когато той използва политическата си власт, за да обяви извън закона и да преследва християнските водачи и проповедници (12:23). Това обаче не е причина християните да чувстват превъзходство над онези древни юдеи. От време на време през вековете и формалното християнство е прилагало същата тактика срещу онези, които е считало за свои неприятели. По-добрата реакция би била първо да научим от Лука какво представлява истинското християнство и след като го прегърнем, да отхвърлим всякакъв расизъм и всякакви опити за политическа дискриминация на религиозна основа.