Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Дефиниция на християнството (12)

Христос сред философите

За разлика от други места, в Атина проповядването на християнското евангелие от Павел не предизвиква никакви граждански размирици. Атиняните, гражданите на интелектуалната столица на света, както отбелязва Лука (Деяния 17:16-34), с интерес изследват всяка нова теория, която им се изпречи. И така, след няколко дни общо проповядване и дискусии на агората, Павел получава покана от философите стоици и епикурейци да говори пред събранието на Ареопага.

И какво мислят философите за християнското евангелие? Не са очаровани, според Лука. Още преди речта на Павел някои от тях вече са го отхвърлили като празнословец, а след това някои се интересуват да чуят нещо повече, а други открито му се подиграват.

Тук разказът на Лука може да ни се стори забележително откровен; но всъщност нито Лука, нито Павел биха се изкушили да прикрият факта, че евангелието се е сторило глупост на гърците, особено на гръцките философи. В своите писания Павел открито заявява, че „юдеите искат знамение, а гърците търсят мъдрост; но ние проповядваме разпънатия Христос: за юдеите — препънка, а за езичниците — глупост“ (1 Коринтяни 1:22-23).

Това, разбира се, не означава, че християнското евангелие е антирационално в смисъла, в който е например дзен-будизмът, според собствените му твърдения. Павел насърчава новоповярвалите: „Бъдете невръстни в злобата, а по ум бъдете пълнолетни“ (1 Коринтяни 14:20). Неговата критика към човешката философия дори не е, че тя се основава на логиката, а не на вярата. Павел добре знае, че и философите, и учените трябва да приемат на вяра някои недоказуеми аксиоми, преди да използват логиката, за да изградят върху тях своите мисловни системи. Критиката на Павел е, че човешката философия по принцип не е способна да доведе хората до лични, живи и любящи взаимоотношения с Бога: „… чрез философиите си, казва той, светът не позна Бога.“

Че това е истина, е очевидно навсякъде около нас и посочването на тази истина не е обида за философията или за философите. В действителност това се отнася и за другите човешки взаимоотношения. Например в любовта чистата философска логика обикновено не е средството, което един мъж използва, за да спечели доверието и привързаността на една жена и да я убеди да се омъжи за него!

Не логическото мислене пречи на хората да встъпят в лични взаимоотношения с Бога, а нещо, което много повече прилича на неблагодарност и гордост. Всички хора, казва Библията, първоначално са познавали Бога, но „нито Го прославиха като Бог, нито Му благодариха“ (Римляни 1:18-21). Да бъдеш постоянно длъжен да показваш благодарност към един всемогъщ Създател, означава да признаеш пълната си зависимост от някой друг. Точно това много хора ненавиждат и отхвърлят. Оттук произхожда тяхното отчуждение от Бога. А следващият от това грях задълбочава трудността, защото вината, която той поражда, кара хората инстинктивно да чувстват Бога като заплаха и враг и засилва тяхната съпротива да признаят неговото съществуване.

За да пробие тази бариера на отчуждение, вина, страх, враждебност, неразбиране и недоверие, Бог не представя на човека една философия, а една личност, и тази личност е самият Бог, въплътен в Иисус Христос. Той не представя една морална теория, а едно историческо събитие — кръста на Христос, който по-мощно от всякакви думи демонстрира грозния резултат от човешкия грях и отчуждение от Бога; и същевременно по-добре от всякакъв философски аргумент разкрива реалността и искреността на Божията любов към човека — защото още докато бяхме грешници, безбожни и неприятели на Бога, „Христос умря за нас“ (Римляни 5:5-11). Именно чрез кръста на Христос може да бъде достигнато човешкото сърце, могат да бъдат съборени всички бариери между човека и Бога, стават възможни прошката и помирението и се гарантира надеждата за бъдещето.

И така, някои от членовете на Ареопага са епикурейци, а други — стоици. И двете философии представляват благороден опит да се придаде смисъл на вселената, на нейните физически процеси и на мястото на човека в нея. И двете философии не са замислени като академични теории — и двете предлагат практически съвети за основната цел, към която човек трябва да се стреми в живота си, и за начина, по който да се справя с житейските болки и страдания, трагедии и злини. Но що се отнася до надеждата за изкореняване на злото от света или до същностна надежда за отделната личност, нито едната, нито другата философия предлагат нещо съществено.

Епикурейците обявяват удоволствието за основното добро, към което човек трябва да се стреми в живота — не грубите удоволствия, защото те често носят емоционално натоварване, болка и разни последствия, а удоволствието в смисъл на необезпокоявано спокойствие. Затова те препоръчват съзнателно оттегляне от прекомерно участие в житейските борби. Тази философия действително възпитава хора, които в собственото си епикурейско общество са известни със своята милост и вярност, но едва ли обикновеният работещ човек, домакиня или бизнесмен биха могли да я възприемат.

По отношение на естествознанието епикурейците възприемат атомната теория на по-ранните философи Левкип и Демокрит, която комбинират с учението за еволюция без разум, без цел и без творец. Именно от тези теории някои от тях като римлянина Лукреций черпят най-голямо душевно спокойствие. Според тях тези теории доказват, че нищо от човека не остава след смъртта и следователно всички страхове от божествен съд и наказание след смъртта са безпочвени и могат да бъдат пренебрегнати.

Разбира се, те не проповядват другата страна на това епикурейско „евангелие“, а именно, че ако това е вярно, то в такъв случай милионите хора от минали поколения, които са страдали и умрели, без да видят справедливост в този живот, никога няма да получат справедливост; и милионите, които сега страдат от разни големи и малки несправедливости, също нямат реалистична надежда някога да получат справедливост. И така, надеждата за справедливост до голяма степен е мираж.

Стоиците са много по-различни. Те твърдят, че разумът е в центъра на вселената и прониква във всичките й части. Той е активният агент при сътворението и той контролира всичко, което става. Те наричат този безличен разум с много имена: Природа, Разум, Зевс, Бог, но този стоически бог не е трансцендентният, личностен, любящ Творец, проповядван от юдаизма и християнството. Той — или по-скоро то — е също така част от материалната субстанция на вселената, както и всичко останало. С други думи, стоиците са пантеисти. Затова не е учудващо, че по отношение на премахването на злото и несправедливостта от света, те не могат да предложат по-голяма надежда от епикурейците. Понеже, според тях, разумът е в сърцевината на вселената и прониква във всичките й части, нарежда и контролира всичко, което става в нея, то по дефиниция светът, такъв какъвто е, е най-добрият възможен.

Нещо повече, единственото истинско добро в живота е добродетелта, дефинирана като живот и действия, ръководени от разума. Всички други привидно добри неща са безразлични. Затова, ако един мъдър човек вижда, че два милиона камбоджанци ще бъдат заклани от Червените хмери, ще бъде правилно и добродетелно да се опита да ги спаси. Но ако въпреки усилията му, те все пак бъдат избити, той няма да скърби — усилията му да ги спаси са били рационални и следователно напълно добри; а животът на двата милиона души сам по себе си не представлява абсолютно добро — той е безразличен. Неговата собствена мъдрост се състои в приемането, без скръб или протест, на онова, което вече се е проявило като съдба и следователно като действие на световния разум.

На пръв поглед стоическата доктрина може да ни заприлича на християнското учение, че „всичко съдейства за добро на тези, които любят Бога“ и следователно ние можем и трябва да намираме утеха в покоряването по всяко време и при всички обстоятелства на Божията воля. В действителност обаче двете учения са твърде различни. Християнството не учи, че светът, такъв какъвто е, е най-добрият възможен. „Доброто“, за което съдействат всички неща, не е настоящият свят в този му вид. То е обещаното „добро“, че чрез божественото изкупление всеки вярващ ще бъде в крайна сметка направен подобен и по тяло, и по характер на възкръсналия и прославен Христос, за да бъде въведен в свят, в който царува правда.

Стоицизмът не предлага такава надежда. Всъщност ранните стоици твърдят, че цялата вселена, представлявайки във всяка своя част и действие израз на универсалния разум, в определеното време ще избухне в пламъци, след което ще бъде обновена точно такава, каквато е била преди. Всяко събитие от историята ще се повтори с абсолютна точност. В такъв случай, злото е завинаги вградено в системата. Има само един изход — когато обстоятелствата направят невъзможно за мъдрия човек да живее добродетелно според разума, на него му е позволено да извърши самоубийство!

Не може да се отрече, че тази философия е възпитала много благородни, силни, принципни характери; но в крайна сметка това е философия на безнадеждността. А същото се отнася и за съвременните еквиваленти на епикурейците — атеистичните еволюционисти, и на стоиците — пантеистите на хиндуизма и движението Ню Ейдж. Коментарът на Павел за езическия свят като цяло е особено валиден и за двете групи — те са не само без Бог (истинския Бог), те са без Христос. Те нямат чувството, че Бог има дълбоко заложен план за изкуплението на творението и човечеството — план, който е обещан и предсказан в старозаветното откровение за Божиите намерения чрез народа Израил, задействан в историята чрез раждането, живота, смъртта, възкресението и възнесението на Иисус Христос, и определен да достигне завършека си с Второто идване на Христос. И тъй като са „без Бог“ и „без Христос“, те са „без никаква надежда на света“ (Еф. 2:12).

Разбира се, има истини за Бога, които философите по онова време са можели да осъзнаят чрез чисто логически разсъждения. И стоици, и епикурейци принципно биха се съгласили с мисълта на Павел, че Бог, който е направил света и всичко в него, не би могъл да живее в храмове, направени от човешки ръце (17:24). Това е бил един от абсурдите на древния политеизъм — че върховният бог Зевс си е имал собствен храм в Атина, различен от храмовете на Аполон и останалите богове.

Подобно и гръцкият поет Арат, самият той стоик, пише — и Павел го цитира пред Ареопага — че ние, хората, сме потомство на Бога (17:28-29). От това следва, че е заблуждаващо да се представя Бог чрез мъртви образи от дърво, метал или камък. Ние, хората, сме личности; не е възможно всемогъщата Сила, която ни е сътворила, да е по-малко личност от нас — макар че точно това е нелогичната представа, която дори съвременният атеизъм е принуден да поддържа. Също така и стоици, и епикурейци биха се съгласили с Павел за очевидния факт, че Създателят, който дава на своите творения живот и дишане, и всичко, не се нуждае от служение от човешки ръце, сякаш има нужда от нещо (17:25) — макар че от езичеството дори в някои форми на християнството преминава упоритата идея, че ние можем да си купим прошка и спасение от Бога чрез своите добри дела. Ако всички ценности в света по дефиниция принадлежат на Бога, то ние не притежаваме някаква ценност, с която бихме могли да купим от него каквото и да било! Също както физическият живот, и спасението трябва да бъде подарък.

Но какво е направил и още ще направи Бог за изкуплението на света, не би могло да се изведе чрез чисто логически разсъждения от общи принципи. В своя суверенитет, Бог се намесва в историята. Павел обобщава основата, на която евангелието прокламира идването на един безгрешен свят на мир и справедливост с известните думи:

„Бог … сега заповядва на всички хора навсякъде да се покаят, защото е назначил ден, когато ще съди света справедливо чрез Човека, когото е определил, за което е дал уверение на всички, като Го е възкресил от мъртвите“ (17:30-31).

При споменаването на възкресението, както ни съобщава Лука, някои от философите, макар и не всички, се присмиват, също както много учени днес биха се присмели на самата идея за съществуването на Бога. Но те, както и съвременните им колеги, биха направили по-добре да отделят малко време да размислят върху ограниченията на своите философски и научни дисциплини. Както пише професор Ръсъл Станърт, доскоро вицепрезидент на Британския институт по физика: „Въпреки цялата й стойност (на съвременната физика) като източник на познание, трябва да се примирим с това, че като рамка за обяснение нейният обхват си има ограничения. Има реалности, като например съзнанието, които са извън нейната сфера. Има въпроси от типа «защо», … с които физиката не би могла да се занимае… Невъзможно е да приемем на сериозно твърдението, че науката има или някой ден ще има всички отговори. И по-специално, абсурдно е който и да било да твърди, че «науката е опровергала съществуването на Бога». Това тя никога не би могла да направи.“