Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Дефиниция на християнството (3)

Основната дефиниция

Запитайте каква сила е изстреляла ранните християни на сцената на световната история, и Лука ще ви отговори без колебание — възкресението на Иисус и идването на Светия Дух. Запитайте с каква цел се появява ранното християнско общество, и той отново ще отговори — за да свидетелства за възкресението на Иисус. Лука навсякъде изтъква този основен исторически факт. Това е задачата, казва той още в първата глава, заради която възкръсналият Господ избира своите ученици (1:8). Това е целта на избирането на Матея: „да стане свидетел с нас на възкресението Му (на Христос)_“_ (1:22). В последствие Лука продължава от време на време да повтаря, че основната функция на християнската общност е да свидетелства за възкресението на Господ Иисус.^[1]

Това е едновременно забележително и съществено. Запитайте будистите например кой е източникът на тяхната религия, и те ще ви отговорят: „Гаутама Буда и неговото просветление.“ Но по времето на своята смърт самият Буда отрича, че лично той е средство за спасение. Важно е неговото учение. А целта на последователите му винаги е била да практикуват и пропагандират това учение.

Ранните християни, напротив, разказват за себе си по съвсем различен начин. Когато Иисус умира, те продължават да имат прекрасното му етично учение. Но въпреки това имат чувството, че Иисус се е провалил. Той не се е оказал избавителят, за който са го мислели (Евангелие от Лука 24:19-21). Затова те се скриват в една заключена къща от страх, че и те ще бъдат арестувани и екзекутирани.

Какво ги преобразява? Не някакво ново прозрение относно стойността на Христовото етично учение. Неговото възкресение извършва това! И когато се изправят пред обществото, те не проповядват главно етичното учение на Христос — в цялата книга Деяния на апостолите едва ли има и едно изречение от Проповедта на планината — а възкресението на Христос и славното значение на този факт.

Днес християнската църква е реалност и от историческа гледна точка трябва да има някакво обяснение за нейния произход. Очевидно тя не възниква без причина и без цел, от нищото. Ако откажем да вярваме във възкресението и така отхвърлим единствената причина и цел, която самите ранни християни посочват за своя произход и съществуване, в историята зейва празнота, която никаква друга предполагаема причина не може да запълни задоволително.

Без възкресението християните не биха имали куража да се изправят пред света. А по тяхно собствено признание (1 Коринтяни 15:1-20) те не биха имали и евангелие, което да проповядват пред света.

Те проповядват благата вест, че Иисус от Назарет „умря за греховете ни според Писанията, че беше погребан, че беше възкресен на третия ден според Писанията“ (1 Коринтяни 15:3-4). Разбира се, възкръсването на който и да било човек положително би било изненадваща новина — но не непременно би било добра вест за цялото човечество! Възкресението на Иисус е добра вест за целия свят, защото той, макар да е човек като всички останали, не е който и да било човек — той е кулминацията на един вековен процес на Божието себеразкриване пред човечеството.

В своята първа проповед (2:25-31) апостол Петър го определя като потомък на древния израилев цар Давид, а във втората (3:12-26) — като физически и духовен наследник на израилевите патриарси Авраам, Исаак и Яков.

Преди да подминем тези определения като несъществени за целите на дефиниране на едно универсално евангелие, трябва да отбележим какво значение придават другите новозаветни писатели на тези факти. Матей (1:1) информира своите предимно еврейски читатели, че Иисус Христос е син на Давид, син на Авраам. Нещо още по-забележително, Павел в своето блестящо обяснение на евангелието, написано до християните в Рим, столицата на цезарите, настойчиво определя евангелието като „благовестието за Божия Син Иисус Христос, нашия Господ, който по плът се роди от потомството на Давид“ (Римляни 1:1-3 — превод от английски, бел.прев.).

Какво е това привидно несъответствие? Римската империя е все още млада, когато се ражда Иисус. След гражданската война, която слага край на римската република, Август успява да установи империя, която до голяма степен умиротворява света и трае още хиляда години. Трябва да е изглеждало смешно, ако не обидно, да се твърди, че не римските императори, а Иисус от Назарет, потомък на явно отмрял царски род на един миниатюрен и често създаващ проблеми народ в покрайнините на империята, е определеният от Бога Спасител на света!

Въпреки това ранните римски управители и императори са благородно толерантни към християнството, както съвсем справедливо отбелязва Лука, дори ако понякога се подиграват на християните, както Фест се подиграва на Павел, смятайки ги за побъркани религиозни фанатици. С разпространяването на християнството обаче по-късните императори решават, че то подкопава държавата и противоречи на нейната идеология, и се опитват да го изкоренят, като определят постоянстването в християнството за углавно престъпление срещу държавата. По-бруталните от тях хвърлят християните на лъвовете.

И все пак историята ни е оставила своите неизличими уроци. Великите цезари и тяхната мощна империя отдавна са изчезнали. Днес никой не ги следва, никой не им се покорява. А християнството е доказало, че не може да бъде смазано. То доказва правилността на съвета, който Гамалиил дава на своите сънародници — съветниците в юдейския Синедрион по време на първия опит да се унищожи християнството:

„Оттеглете се от тези хора и ги оставете, защото ако това намерение или това дело е от хора, ще се развали; но ако е от Бога, няма да можете да го развалите. Пазете се да не би да се намерите и богопротивници“ (5:38-39).

До ден днешен политическите режими, които са пренебрегвали този съвет и са се опитвали да унищожат християнството, един по един или са изчезвали, или са били събаряни. Същевременно милиони хора с радост заявяват верността си към Иисус като живия Господ.

Християнското евангелие обаче е свързано с още един скандал, който само възкресението е било в състояние да преодолее. Докато е жив, Христос категорично претендира, че е Месията, Давидовият Син. В същото време той предупреждава учениците си, че няма веднага да се възкачи на своя престол. Трябва първо да умре и да възкръсне. За учениците това е неразбираемо — защото и те като нас трудно приемат онова, което не желаят да чуят. Тяхната идея за Спасител е моделирана по неточното разбиране за цар Давид, повече в съответствие със сравнително скорошните подвизи на макавейските борци за свобода. Те търсят месиански цар, който ще прогони омразните имперски окупационни сили, ще защити бедните и ще накаже предателите, които експлоатират римската данъчна система за собствени цели.

И така, един Месия, който вместо да победи неприятелите си, позволява привидно да бъде разгромен от една корумпирана и зла политическа система, е логическо противоречие. Когато Иисус е арестуван, учениците му го изоставят и се разбягват, а когато е разпънат на кръст, техните надежди рухват (Лука 24:20-21). Но възкресението на Христос не само връща вярата им в него — то безкрайно разширява представата им за спасение. До този момент тяхното разбиране за човешкия проблем е твърде плитко.

На първо място, то е ограничено от собствените им тесни еврейски националистически интереси, докато Иисус трябва да бъде освободител на цялото човечество, на хората от всеки народ. Второ, те пренебрегват факта, че политическата дейност и човешките войни са много неадекватни инструменти за борба с несправедливостите в света. Големите революционни движения рядко успяват да елиминират само злото и да оставят невинните незасегнати — дори обикновено става обратното. Нещо повече, тези, които се представят за защитници на справедливостта, понякога избиват милиони хора на основата на идеологии, след чийто неизбежен крах излиза наяве ужасната цена в човешки животи, с която е била заплатена тяхната империя. Ако тези безбройни жертви трябва да получат справедливост, то самата смърт трябва да бъде победена.

Възкресението е Божията победна прокламация, че смъртта не е краят, че несправедливостите в миналото не са забравени, че злото няма завинаги да триумфира. Както отбелязва Петър пред тълпата (2:33-36), сам цар Давид е предвидял необходимостта от това — ако Месията, като всички други хора, остане завинаги в гроба, тогава не би имало край на несправедливостите на земята, би останал само един вечен, безразличен, отвратително несправедлив гроб. Чрез възкресението на Иисус Христос от мъртвите Бог заявява и уверява всички хора предварително, че смъртта не е краят, че несправедливостта няма да триумфира вечно. Един ден Бог ще съди света в правда чрез същия Иисус Христос (17:31).

Всъщност Петър започва своята проповед, като отбелязва, че пророк Йоил, заедно с всички други пророци, е насърчавал слушателите си с обещанието за деня на всеобщия съд: „великия и бележит ден Господен“, както го нарича той (2:20). Възкресението на Иисус Христос потвърждава това обещание и Петър го проповядва като блага вест на народа.

Разбира се, към неговото твърдение може да се отправи едно разбираемо възражение. Ако всичко това е вярно, защо още не се е случило? Защо злото е оставено толкова дълго да властва неограничено и да достигне такива чудовищни размери в нашето време? Отново намираме отговора в думите на Петър към тълпата. Планът, който Бог първоначално дава чрез Давид, древния цар и пророк, никога не е бил Месията след смъртта и възкресението си незабавно и чрез сила да унищожи злото по целия свят. Той трябва да се възнесе на небесния престол и да бъде там, докато, при второто му идване, всичките му неприятели бъдат положени под краката му (Пс. 110:1-2; Деян. 2:34-35).

И самите ние виждаме защо се налага да бъде така. Обещанието за един идващ съд не е безусловно добра новина за всички нас. Защото, макар срещу всички нас да са вършени неправди, и всички ние лично сме съгрешавали, и то не само срещу други хора, но и срещу Бога. И ако не бъде намерено лекарство за това, тогава идещият съд ще означава катастрофа за нас и за цялата човешка раса.

Именно това придава универсално значение на следващата дефиниция на Лука за евангелието. Пророк Исая отдавна е посочил, че Месията има да изпълни и друга дадена от Бога роля. Преди да дойде като цар да съди света, той трябва да дойде като Божи Слуга, който не само да пострада невинен от човешки ръце, без да си отмъсти (което би оставило злото завинаги да триумфира и не би спасило никого), но и да вземе върху себе си наказанието за греховете на света, да пострада и да умре като жертва за греха, така че хората да бъдат простени, оправдани и приети от Бога (Ис. 52:13 — 53:12).

Тъкмо това има предвид самият Иисус, когато отбелязва пред своите апостоли: „Човешкият Син не дойде да Му служат, а да служи и да даде живота Си откуп за мнозина“ (Матей 20:28). За това говори и Петър, когато на хората, които, крещейки, са настоявали за разпъването на Христос, той проповядва Божия съвършен Слуга, чрез когото те могат да намерят прошка и помирение с Бога.^[2]

Но как биха могли слушателите на Петър да знаят, че всичко това е вярно? Те не са видели като апостолите възкръсналия Господ. Разбира се, биха могли да отидат при гроба и да видят, че е празен. Биха могли да проучат всички други свидетелства, както материални, така и човешки. Но освен всичко това има и едно свидетелство от друг характер.

Лука ни казва, че то е следното: възкресението и възнесението на Иисус Христос са отворили път за безпрецедентно нахлуване на Божия Свети Дух в нашия свят, както е предрекъл древният пророк Йоил осемстотин години по-рано. Свидетелството за това се проявява по два начина. От една страна, то вече звучи в ушите на разноезичната тълпа, привлечена от цял свят в Ерусалим заради юдейския празник Петдесятница. Защото Светият Дух в този случай дава на ранните християни по чуден начин способността да говорят чужди езици, които не са учили и които не разбират, така че онези в тълпата, които говорят тези езици, да разбират казаното. Смисълът и целта на това необичайно чудо е да се демонстрира явно, че посланието, което апостолите проповядват, както и убедителната сила, с която го правят, идва от самия Бог. От друга страна, ефективността на свидетелството зависи от готовността на хората да проведат един личен експеримент. Както твърди Петър, и на тях се предлага дара на Светия Дух (2:38). Ако приемат Светия Дух в сърцата си, това ще отвори път за мощно лично общуване с Бога, което ще даде неопровержими свидетелства, че Иисус, Давидовият Син, Авраамовият Син, действително е Спасителят на света. За да стане това, има, разбира се, изисквания и условия. За тях ще говорим в следващата глава.