Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Дефиниция на християнството (6)

Мъченичество или фанатизъм?

Много, може би всички големи движения в историята, са имали своите мъченици; и много от свободите, на които се радваме и приемаме за даденост днес, са извоювани от хора, които са били готови да дадат живота си за принципите, на които се основават тези свободи. Кой не почита паметта на Сократ, предпочел да стане жертва на невежи суеверия и замаскирани политически интереси, но не и да изостави своето безкомпромисно търсене на истина и справедливост?

Християнската църква също има своя дълъг списък от мъченици. Иисус Христос сам е бил преследван и убит от гражданските и религиозни власти. Той е учел своите последователи, че гоненията заради него са изключителна чест и радост. Затова не е чудно, че Лука отделя голямо място в Деяния на апостолите на Стефан, първия и може би най-големия християнски мъченик, чиято памет църквата почита и до днес.

Но има две неща, които трябва да имаме пред вид относно мъчениците. Първо, истинските мъченици не са фанатици. Фанатиците са колкото склонни сами да умрат заради възгледите си, толкова и склонни да преследват до смърт онези, които им се противопоставят, дори те да са милиони. Истинските мъченици не убиват никого. Второ, истинският начин да почитаме мъчениците не е като просто им издигаме паметници и ги изобразяваме на картини, а като открием какво всъщност са отстоявали, и го отстояваме и ние.

И така, какви са били принципите, за които Стефан е бил готов да умре, и защо неговите екзекутори са ги сметнали за толкова опасни, че да заслужават смърт?

Казано накратко, Стефан умира, защото прокламира, че чрез Христос всеки човек има право на незабавен и пряк достъп до Бога, без някакъв друг посредник освен Христос, и има право да знае, че чрез Христос може тук и сега да се радва на пълно приемане от Бога.

Формулирано така, може би за нас е трудно да разберем защо някой би решил да се противопостави на проповедта на Стефан, а още повече да го преследва. Но нека се опитаме да разберем историческата ситуация. Неговите опоненти са водещи членове на юдейската свещеническа йерархия в националния храм в Ерусалим. На тях веднага им става ясно, че християнските идеи на Стефан в крайна сметка ще направят техния храм, свещенство и жертвоприношения остарели, неактуални и ненужни. Оттам и тяхната съпротива.

Разбира се, те имат скрити интереси — таксите от жертвите, принасяни от местното население и хилядите чуждестранни поклонници, правели първосвещеника и колегите му много богати хора. Но те са движени не просто от страха за финансови загуби. Те искрено вярват — и в това християните биха се съгласили с тях — че храмът в Ерусалим, неговите жертви и свещенство са постановени с Божия авторитет чрез Моисеевия закон в Стария Завет. Затова те обвиняват Стефан в пропагандиране на идеята, че Иисус Христос ще унищожи храма, свещенството и жертвите, които сам Бог е установил. Ако това обвинение се докаже, то води до задължителна смъртна присъда за богохулство.

Разбира се, Лука от самото начало показва ясно, че Стефан никога не е казвал, че Иисус Христос ще разруши физически ерусалимския храм. Тази част от обвинението е лъжлива (6:11, 13, 14). Но в друг смисъл в твърденията на обвинителите има голяма доза истина.

Да вземем например храмовите приноси за грях. Чрез тях Старият Завет учи израилтяните, че грехът срещу Бога (а всеки грях в крайна сметка е срещу Бога) е причина грешникът да изгуби правото си на живот. Грехът трябва да бъде наказан, преди грешникът да може да получи прошка. За тази цел той трябва да доведе в храма определено животно, да изповяда греховете си над главата му и да го убие. Животното умира като негов заместник — наказанието е понесено и грешникът е простен.

Стефан и другите християни са съгласни със свещениците, че тази система е установена от Бога. Те твърдят обаче, че тя очевидно е само символична. Смъртта на животни не може наистина да плати наказанието за човешкия грях, както посочва и Старият Завет (Псалм 40:6-7). И така, те твърдят, че системата е предвидена да бъде само временно средство, което да подготви умовете на хората за жертвата на Христос, Божия Агнец, който ще дойде, за да отнеме греха на света. Това също се казва в Стария Завет (Исая 53:5-12). В такъв случай старата система е като детска игра-магазин с пластмасови бонбони и хартийки вместо пари, с които децата си играят, така че, когато пораснат, да са готови да открият, че истинските бонбони имат цена и за тях се плаща с истински пари. Разбира се, когато децата достигнат до този етап, детските пари-хартийки стават излишни.

За ерусалимския храм това е щяло да има, както правилно разбира юдейската йерархия, съществени последствия. Тяхната древна система от жертви всъщност никога не е била нещо повече от серия полици, които признават, но не могат действително да платят един непрекъснато нарастващ дълг. Сега обаче смъртта на Христос е платила този натрупан дълг и старата система може да бъде прекратена.

Но последствията са още по-всеобхватни. Тъй като Христовата жертва плаща изцяло наказанието за всички грехове на всички хора, които оттук нататък ще повярват в него, вече не е необходим никакъв друг принос за грях. Нито пък има нужда Христос постоянно да повтаря собствената си жертва, както юдейските свещеници е трябвало непрестанно да повтарят своите (Евреи 10:11-18).

Но Стефан и новозаветните писатели са дори още по-радикални. Те пишат, че не само храмовите жертвоприношения са вече излишни — самият храм бързо става ненужен (Евреи 8:1-13). Сам Христос казва това, докато е още на земята (Йоан 4:19-24). А историците ни казват, че когато той принася себе си на кръста като съвършената жертва за грях, в храма се случва нещо с огромно значение.

Също като Моисеевата скиния преди него, храмът в Ерусалим е бил разделен на две части от стена и завеса. Вътрешната част се е наричала Пресвятото място и символично е изобразявала небето и непосредственото присъствие на Бога. На обикновените хора никога не е било позволено да влизат там. Единствено първосвещеникът е можел да влиза, и то веднъж годишно в Деня на умилостивението. Както ни казва Библията, смисълът на тази видима архитектурна символика е да запечата в умовете на хората, че докато са зависими от непрестанните жертви на животни и умивания в светена вода, пътят към Божието непосредствено присъствие не е открит за тях (Евреи 9:8-10).

Но когато Христос умира на кръста, сам Бог разкъсва завесата в храма (вж. Мат. 27:50-51). Чрез този символичен акт той показва, че за всички, които положат вярата си в Христос, вече има безпрепятствен духовен достъп до непосредственото присъствие на Бога, а освен това дава и мощно уверение за физическия достъп до Божието присъствие в небето при второто идване на Христос (Евр. 10:19-22; Йоан 14:1-3). Затова за Стефан символиката на завесата в ерусалимския храм е вече остаряла и, ако бъде запазена, ще отрече свободата, която прокламира благовестието.

Но за юдейската йерархия, основана на вековната традиция, възгледите на Стефан трябва да са прозвучали напълно еретично. Затова неговата първа задача е била да се опита да убеди висшия съвет, че неговият възглед не е хула против Бога, според чиито указания е построена първоначалната скиния.

За да докаже това, Стефан напомня ясния урок от старозаветната история (7:2-53). Макар че общата цел на Бога винаги е била една и съща, има няколко ясно различаващи се фази в неговата подготовка на Израил за идващия Месия. Естествено, всяка фаза измества и оставя в миналото предишната. Детето, което се е научило да брои със сметало, няма да изостави законите на аритметиката, но съвсем основателно може да бъде подканено да изостави сметалото и да премине към компютрите. Да откаже да направи тази стъпка би било трагично.

Така Бог призовава Авраам да излезе от езическия свят и казва на него и на сина му Исаак да останат в обещаната земя на Ханаан (7:2-5; Битие 26:3). По-късно обаче той казва на Яков, сина на Исаак, да върне цялото племе обратно при езичниците в Египет (7:11-16; Битие 46:1-4). После, няколко века по-късно, Мойсей бива изпратен да ги изведе от Египет и отново да ги върне в Ханаан (7:7-36). Чрез Моисей Бог заповядва на израилтяните да му съградят скиния и да принасят в жертва животни. Но отново след няколко века Бог показва в Псалмите и Пророците, че жертвите на животни, храмът и Аароновото свещенство един ден ще бъдат изместени от нещо по-добро (Псалми 40 и 110; Исая 66:1-2).

Следователно няма нищо богохулно в твърденията на Стефан, че сега, след като Месията Иисус е дошъл, тези стари неща трябва действително да бъдат изместени от обещаните по-добри неща. Истинската опасност е, че висшият съвет ще отхвърли Месията и всички тези по-добри неща, също както някога бащите им са отхвърляли Моисей.

Юдейските главни свещеници обаче, изправени пред великите духовни реалности на благовестието за Христос, не пожелават да се откажат от своите обикновени и вече остарели символи. И те убиват Стефан. Също като прадедите си те отказват да вървят в крак с живия Бог; и всичко, което им остава, е един храм, все още пълен със символи, но напуснат от въплътения Божи Син (Матей 23:37-38). В 70 г. сл. Хр. Бог допуска езичниците да дойдат и да сравнят този храм със земята (Матей 24:2).