Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Дефиниция на християнството (8)

Истинското значение на обръщането

От всяка страница на историята на Лука личи, че ранното християнство се разпространява чрез обръщане на нови хора. Днес обаче значението на това понятие вече не е толкова очевидно, защото в последвалите векове значението на думата се е изкривило.

През ранното средновековие например езически царе, които изповядват обръщане към християнството, понякога принуждават насила своите поданици да се кръстят, тъй като смятат, че простото изпълнение на този ритуал автоматично прави хората християни, независимо дали го искат, или не. В по-късни времена са били прилагани още по-крайни методи. Евреите в Испания например са били изправяни пред избора между покръстване или изгаряне на клада. Но ранното християнство не разбира това под обръщане. Всяко насилствено обръщане, независимо дали към някаква религия или към политическа идеология, естествено е тиранично зло. Освен това обаче насилственото обръщане към християнството противоречи само на себе си. Защото за християнството е от първостепенно значение искреността на нравствената преценка на човека и свободата на неговия избор.

Още едно объркване, настъпило след апостолските времена е, че ако един род или цял народ се обърнат към християнството, техните потомци нямат нужда от обръщане — те автоматично са християни и остават такива, освен ако лично не се откажат от него.

Едно трето, много по-общо объркване в днешно време е, че всички хора по света, понеже са Божии творения, са също Божии деца и нямат нужда от обръщане. Но Христос прави рязко разграничение между физическото раждане, чрез което ставаме Божии творения, и духовното новораждане, чрез което ставаме Божии деца. При физическото си раждане ние нямаме избор; но според Христос духовното ни новораждане е възможно само чрез съзнателно, лично покаяние и приемане на него като Спасител и Господ (вж. 1 Йоан. 1:8-9; 3:1-16).

В тази връзка разказът на Лука е особено поучителен. Той не само ни казва как от време на време цели множества от хора се обръщат към Христос, но в 8:4 — 9:30 разказва за обръщането на двама много различни мъже — един езичник политеист от Етиопия и един дълбоко религиозен монотеист, юдеин. И двамата се нуждаят от обръщане, и двамата го преживяват. Подробният и внимателен разказ на Лука ни позволява да проследим решаващите етапи на тяхното духовно новораждане.

Първият елемент в обръщането на политеиста е явната привлекателност на монотеистичната вяра на Израел. Израилевият Бог е създал Вселената и я поддържа; многото езически богове едва ли са нещо повече от олицетворени и обожествени слепи природни сили и явления. Израилевият Бог е трансцендентен — той е над материята и природните сили; а човекът, тъй като е направен по негов образ, също ги превъзхожда по значение. В езичеството смъртните хора не са нещо повече от роби или играчки на боговете, обречени да бъдат изоставени на собствената си съдба, на която дори боговете не могат да се противопоставят. Не е чудно, че етиопецът е бил изморен от тези абсурди, и точно преди да го срещне благовестителят Филип, той е бил в Ерусалим да потърси Бога и да му се поклони в еврейския храм.

И така, да се обърнеш от политеизма — или също от атеизма — и да повярваш в съществуването на единствения истински Бог, очевидно е необходимата първа стъпка за обръщането. Но това не е всичко, защото само по себе си то не дава отговор на най-важния въпрос, а именно, как може човек да се приближи до Бога и да намери правилното и удовлетворяващо лично взаимоотношение с него.

Затова следващият елемент от обръщането на етиопеца е неговото лично търсене на Бога чрез четене на Библията. В Ерусалим той явно се сдобива с копие на старозаветното пророчество на Исая, което красноречиво говори за Божия план за изкупление не само на Израил, а и на цялото човечество. Това изкупление, както предсказва Исая, ще бъде постигнато от един велик месиански герой, наречен „Господния Слуга“, когото Бог ще изпрати на света. Той ще управлява целия свят като цар, ще победи злото, ще спре войните, ще установи всеобщ мир и справедливост, ще донесе спасение на Израил и на народите и най-накрая ще възстанови цялото творение.

Тази надежда, и то гарантирана от любовта, разума и силата на Твореца, няма аналог в езичеството. Но още по-поразително е предсказанието, че този месиански герой сам ще страда, ще бъде отхвърлен, мъчен и убит като средство за постигане на обещаното изкупление! Какво може да означава това?

Когато Филип го среща, етиопецът е стигнал точно до пасажа от пророк Исая, където се предсказват незаслужените страдания на Месията, срещу които той не се защитава: „Като агне, водено на клане, и като овца, която пред стригачите си не издава глас, и Той не отвори устата Си. В унижението Си бе лишен от справедливост … животът Му бе взет от земята“ (53:7-8, буквален превод от английски — бел.прев.). И Филип може да каже на етиопеца не само че тези пророчества се отнасят до Иисус, но и че те вече са изпълнени от него, и че възкресението от мъртвите е доказало, че Иисус, невинният страдащ, действително е обещаният Месия-Цар, Божи Син и Изкупител.

Милиони познават силата на тази история за Иисус, божествения Цар, който страда незаслужено, без да отвръща, и дори се моли за онези, които го разпъват. Но какво точно означава това за нас и за света като цяло? Дали от това следва, че ако всички по света последват примера на Христос и приемат страданието заради собствените си и чуждите грехове, без да си отмъщават, целият свят ще бъде спасен?

Безспорно, когато хората станат Христови ученици, те са призовани да следват неговия пример и в различни житейски ситуации да страдат, без да отвръщат (1 Петр. 2:21-24). Но ние трябва да си дадем сметка за реалностите в този грешен свят.

Двете хилядите години, изминали от смъртта и възкресението на Христос, за жалост показват, че надеждата, че ако не отвърнем на злото, то ще премине от само себе си и като ураган ще утихне, е напълно нереалистична. Нито е възможно, разбира се, тихото страдание на невинните в настоящето или бъдещето да изправи несправедливостите от миналото. Всъщност Библията ясно казва, че това ще стане единствено чрез Второто пришествие на Христос, когато той ще съди този зъл свят и ще установи своето световно царство. А и действителността показва, че докато хората не се обърнат, те нямат нито силата, нито желанието да следват Христовия пример на страдание.

Тогава каква е връзката между неговото страдание и обръщането на човека? За да разберем, трябва да проследим изложението на евангелието, което прави Филип. Той започва от стиховете, които говорят, че Месията страда, без да се съпротивлява, (тъй като точно до това място е стигнал етиопецът), и положително продължава нататък и обяснява и останалата част от това пророчество. Там се говори за онези по-дълбоки заместнически страдания на Христос, чрез които отделните хора могат да се примирят със своя Създател. Според Исая ние ще получим прошка, мир с Бога и вечен живот не като сами страдаме по примера на Христос. „Върху Него дойде наказанието, докарващо нашия мир“, казва пророкът — а не върху нас. Чрез неговите рани, а не чрез своите собствени, ние сме изцелени.

Ние всички сме се заблудили като овце и Господ е възложил беззаконието на всички ни върху него, не върху нас. Бог ще направи неговата душа жертва за тях, казва пророкът; и метафората, която използва, почерпена от древната символична жертвена система на Израил, прави това недвусмислено ясно. Когато древният израилтянин носел невинно животно като принос за грях, животното е умирало не като пример как грешникът можел на свой ред да страда за собствените си грехове, за да получи прошка — то е умирало като заместник, на мястото на грешника, така че да не трябва грешникът сам да понесе наказанието за греха си и да умре.

Доктрината за помирението с Бога чрез заместническите страдания на Христос не винаги изглежда на хората като блага вест. За нашата гордост е трудно да приемем, че сме грешници, които се нуждаят от спасение. Ако можем обаче да заслужим спасението си или поне да допринесем за него чрез страдание за собствените си грехове и за греховете на другите, това спасява поне част от гордостта ни.

Но точно човешката гордост и независимост от Бога са коренът на нашите проблеми; раят не може да бъде достигнат, докато те не бъдат изкоренени. Едва когато осъзнаем и приемем, че сме духовно банкрутирали хора, които могат да получат прошка единствено по милост от Бога чрез заместническите страдания на неговия Син, коренът на нашата гордост бива отсечен и взаимоотношенията ни с Бога се променят. Това става и с етиопеца, който се обръща точно по този начин, кръщава се и продължава пътя си радостен.

В същата глава на Исая, от която повярва етиопецът, пророкът предсказва, че Божият праведен Слуга, Месията, ще оправдае мнозина чрез знание за него (53:11). И вторият случай на лично обръщане, което Лука описва, е това на Савел от Тарс — човека, който по-късно, вече като апостол Павел, пише толкова пространно върху фундаменталното християнско учение за оправданието чрез вяра. Той разбира значението на оправданието и необходимостта от него не само от Библията, но и от личния си опит.

През целия си живот той е бил стриктен монотеист и дълбоко религиозен човек, който се е стремял искрено (и както е смятал, успешно) да спазва Божия морален и религиозен закон. Всъщност именно неговата ревност за Бога го подтиква да преследва християните заради тяхното според него богохулно твърдение, че Иисус е равен на Бога! Но когато възкръсналият Господ му се явява по пътя от Ерусалим към Дамаск, това води до три радикални промени в неговото мислене и поведение.

Първо се оказва, че въпреки строгия си монотеизъм — той винаги е вярвал в съществуването на един истински Бог — той не е и никога не е бил вярващ човек в единствения смисъл, който има значение! Той разбира, че Иисус, когото гони, е въплътеният Бог; така собствените му действия го разкриват не само като невярващ, но и като враг на Бога.

Второ, това показва, че всичките му усилия да спазва Божия закон са били безполезни. Те са завършили с убийството на Божия Син! Савел е точно толкова изгубен, колкото всеки езичник. Той изведнъж вижда ослепително ясно, че за да бъде изобщо някога оправдан и приет от Бога, това трябва да стане единствено въз основа на вяра — а вяра означава, както самият той го формулира по-късно: „да бъдеш оправдан даром от Неговата благодат … Човек се оправдава чрез вяра, без дела от закона. На този, който не върши дела, а вярва в Онзи, който оправдава безбожния, неговата вяра му се счита за правда“ (вж. Римляни 3:24 — 4:5).

Трето, обръщането на Савел има огромни последствия. Преди това, докато все още вярва, че спасението зависи от неговите заслуги, той е егоистичен фанатик, който е готов да преследва инакомислещите и не се интересува изобщо от спасението на света извън границите на юдаизма. Но когато открива, че спасението не е по заслуги, а чрез вяра, той никога повече не преследва никого. Напротив, става най-великият от ранните християнски мисионери. Няма да е пресилено да кажем, че чрез неговите устни и писмени изложения на учението за оправдание чрез вяра милиони хора по целия свят и през всички времена са намерили духовна свобода и мир с Бога.