Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Дефиниция на християнството (2)

Истинската революция

Веднъж попитали известния индийски философ и държавник Махатма Ганди защо не се присъедини към християнската църква. Той отговорил: „Към коя?“ Наистина, в световен мащаб съвременното християнство представлява една много объркана и объркваща картина.

За това има няколко причини: първо, в течение на историята по християнството са полепнали не малко суеверни добавки като ракообразни животинки по корпуса на кораб — толкова много, че понякога заплашват да потопят кораба под вълните на презрението на мислещите хора.

Но другата причина е по-сериозна — в крайна сметка наблюдателният човек лесно ще направи разлика между кораб и ракообразни налепи! Много по-трудно е за външния човек обаче да разграничи първоначалното историческо християнство от различните развития на доктрината и практиката, които са настъпили в християнския свят през вековете. Това е много жалко, защото те често замъгляват оригинала и неизменните исторически факти, които представляват постоянната сърцевина и същност на християнството.

В крайна сметка християнството в сърцевината си не е система от нравоучения (като конфуцианството), която трябва да се адаптира към променливия облик на вековете, за да не стане отживелица. То не е и система от абстрактни универсални философски истини, чиято валидност е независима от мислителите, които първоначално са ги формулирали. Не прилича и на многото езически религии — система от ритуали, чиято ефективност зависи от това, дали ще бъдат изпълнени правилно.

Както би казал апостол Павел, говорителят на ранната църква, християнството е добрата вест за една историческа личност, Иисус Христос от Назарет, който като човек се ражда от царското потомство на Давид и е изявен като Божи Син със сила чрез своето възкресение от мъртвите.^[1] Самият Иисус Христос е добрата вест: неговата личност, неговият живот — онова, което прави, поучава и за което претендира; неговата смърт — онова, което тя означава; и възкресението му, което демонстрира, че твърденията му са верни. Тези исторически факти са сърцевината на християнското евангелие. Те и следствията от тях са записани в Новия Завет.

От всички писатели на Новия Завет най-голям литературен и исторически гений несъмнено е Лука, авторът на евангелието, носещо неговото име, и на съпътстващия го разказ — Деяния на апостолите. Ренан, който едва ли е симпатизирал на съдържанието на евангелието според Лука, го описва като „най-красивата книга в света“; а книгата Деяния на апостолите, макар и не в същия смисъл „красива“, изпълнява една уникална цел не само в Новия Завет, но и в цялостните литературни сведения за световната история.

В Новия Завет откриваме, че още трима писатели заедно с Лука ни разказват за живота, смъртта и възкресението на Христос. Останалата част от Новия Завет се състои от писма, написани до различни групи християни. От това разбираме, че по времето на написването на Новия Завет многонационалните християнски църкви вече са били установени — явно забележително бързо — не само в Палестина, където е живял Христос, но и по цялото Средиземноморие: в просветената Атина; в бляскавия, но порочен търговски Коринт; в елегантния Ефес; в примитивната Пафлигония; и дори в метрополиса на империята, самия Рим.

Веднага възниква въпросът как започва всичко. Как се появяват тези църкви? Лука се наема да отговори на този въпрос. Именно той ни разказва как християнските апостоли и мисионери обикалят римския свят и проповядват евангелието, така че множества от юдеи и езичници чуват евангелието, повярват, намират спасение чрез Христос и се събират в християнски църкви.

Налагат се обаче и по-дълбоки въпроси: какво е съдържанието на това евангелие? Очевидно ранните християни не са чакали тяхното послание да бъде дефинирано от тържествените църковни декрети на по-късните векове, за да започнат да го проповядват. Хората също не са чакали по-късните доктринални развития, за да повярват и да намерят спасение чрез Иисус Христос. Тогава какво е посланието, което се оказва така ефективно през ранните години на християнството? Кои са основните му черти? Кой ги е определил и как? Именно на този последен въпрос преди всичко се заема да отговори Лука.

Преди да разгледаме как го прави, трябва да видим колко подготвен е той за тази задача. На първо място, Лука е спътник на апостол Павел и свидетел от първа ръка на формирането на много християнски църкви, както и на проповядването, чрез което те се образуват.

Второ, по време на двете години, през които Павел е затворник в Кесария, Лука има възможността да се консултира със съвременниците на Иисус Христос и да научи основните факти за служението на нашия Господ от очевидци (както ни казва в предговора на своето евангелие). Вярно е, че трудът на Лука е бил жестоко критикуван, но съвременните изследвания показват, че там, където думите му могат да бъдат проверени, той се доказва като достоверен и точен историк. Това се потвърждава и в изключително подробния и документиран труд на д-р Колин Хелър, „Книгата Деяния в рамката на елинистичната история“.^[2]

Но геният на Лука като историк личи най-вече във факта, че той не се опитва да описва всяка дребна подробност от всяко свое пътуване^[3] и всяка проповед на всеки християнски мисионер. Естествено, той се интересува от географското разпространение на християнството. Забележете обобщенията, с които завършва всеки раздел на своя труд — като камбанен звън те обявяват неизбежното разпространение на Божието Слово и последвалото умножаване на християнските църкви. Но ако разглеждаме подбора на материала във всеки от тези основни раздели, лесно ще открием, че първостепенният му интерес е другаде.

Да вземем например първия раздел (1:1 — 6:7). Тук Лука описва как апостолите със сила от Светия Дух обявяват безспорния факт на Иисусовото възкресение и внушават на своите слушатели неизбежния извод от него: Бог направи този Иисус, когото вие разпънахте, Господ и Христос. И спасението, и прошката на греховете са в него, и само в него. Тогава обаче настъпва криза — Синедрионът забранява всяко проповядване в името на Иисус.

За тогавашния юдаизъм Синедрионът е представлявал върховния религиозен авторитет. Апостолите са били възпитани в юдаизма, а християнството се ражда сред тях. Да не се подчинят и да се противопоставят на Синедриона е много сериозна стъпка, и то стъпка, която води до всякакви предвидими и непредвидими последствия.

Но да се подчинят на Синедриона в този случай означавало да се отрекат от самата сърцевина, живот и душа на християнството. Да отрекат или да замълчат за божествеността и месианския характер на живия Господ, би било непокорство към Бога, измяна на Христос и на каузата на човешкото спасение. Компромисът е невъзможен. Без колебание апостолите не се подчиняват и се опълчват срещу Синедриона — така християнството прави първата си стъпка встрани от официалния юдаизъм.

Така, с тънкия усет на историка за действително значимото и важното, Лука ни показва, че апостолите на нашия Господ Иисус определят за всички времена първата, главна и неотменима основа на християнското евангелие.

Във втория основен раздел на труда (6:8 — 9:31) Стефан, първият християнски мъченик, макар да е възпитан да уважава юдейския храм, започва да осъзнава, че Христовата жертва на кръста, неговото възкресение и влизане в небето, имат следствия, които в крайна сметка ще направят храма отживелица, заедно с цялата му сложна система от жертви, ритуали и свещенство. Заради това, че прокарва този възглед и го поддържа в публични спорове, той е изправен на съд, където искат живота му. Но Стефан не се опитва да се отметне. За него християнското разбиране за новия път за приближаване на човека към Бога, открит от Христос, е толкова важно, че компромисът е невъзможен. Така Стефан умира и християнството определя още един елемент от своето същностно послание.

В третия раздел (9:32 — 12:24) Лука разказва как древната юдейска концепция за святост заплашва да попречи на християнското послание да надскочи границите на юдаизма към безкрайно по-големия езически свят. Затова се налага Бог да се намеси и да покаже на апостол Петър колко различно ще бъде християнството от юдаизма, в който е възпитан. Външната ритуална и церемониална святост, основана на строго спазване на законите за храната и религиозните умивания, колкото и да са били важни в старозаветните дни, вече нямат място.

Всъщност те трябва да бъдат отстранени. От този момент нататък светостта ще се постига чрез дълбока вътрешна, лична връзка с живия Господ. Очистването от вината за греха ще се постига чрез кръвта на неговата заместническа жертва, а силата да живеем свят живот ще бъде осигурена от Светия Дух, когото Христос дава на всеки, който лично положи вярата си в него.

Същият модел се повтаря в четвъртия раздел (12:25 — 16:5). В юдаизма, в който са възпитани ранните християни, въвеждащият ритуал на обрязването, обикновено извършван върху бебета няколко дена след раждането им, се счита за абсолютно необходим за принадлежност към светия народ, а също и за полезен, ако не задължителен, за спасението. Отначало някои християни си мислят, че този ритуал продължава да бъде необходим за спасението, но на една среща на апостолите и старейшините, свикана в Ерусалим по този въпрос, Петър и Яков обявяват официалното, авторитетно и окончателно апостолско решение. Религиозният ритуал на обрязването не е необходим и по никакъв начин не допринася за спасението, не само в случая с езичниците, но и за юдеите. Невъзможно е да преувеличим значението на тази епохална стъпка на християнството встрани от ритуалната система на тогавашния юдаизъм.

По същия начин в раздел пети (16:6 — 19:20), където Павел и неговите спътници в крайна сметка достигат до Македония и Гърция, Лука, със своя мъдър подбор на събития и речи, които записва, още веднъж ни показва как християнството дефинира себе си на фона вече не на юдаизма, а на езическия спиритизъм, политика, религия и философия.

Накрая, в последния и най-дълъг раздел на книгата (19:21 — 28:31), атмосферата в разказа на Лука е забележително различна. Тук откриваме как Павел не толкова проповядва, а защитава евангелието пред гражданските и религиозни съдилища на империята. Но моделът остава същият: чрез разказа си за това, как Павел защитава себе си и евангелието от клеветнически нападки, отправени срещу тях, Лука всъщност показва, че нито Павел, нито евангелието са онова, което хората в своето невежество си представят, или онова, което злобно описват. Лука продължава да дефинира християнството по метода на контраста.

Прекрасният му усет за действителната същност на християнството може да бъде много поучителен за нас, които живеем в този далечен век. Защото през следващите векове християнският свят често е позволявал основното християнско послание да се смеси с гражданските политики и философски учения на времето. В някои страни езическите обичаи са били „покръстени“ в църквата. А в наши дни страстта към окултното и очарованието от различни източни практики заплашват да нахлуят в църквата и да я поведат към несвят синкретизъм. В по-богатите държави е силно изкушението от присъединяване към тайни бизнес — асоциации, които със своите ритуали се покланят на същите стари езически божества като древния свят. В по-бедните страни съществува обратното изкушение — християнското евангелие да бъде обединено с марксизма, за да се получи политизирано освободително богословие.

Лука посвещава своята творба на някой си Теофил с надеждата да го убеди в истинската природа и основателност на християнската вяра. Всъщност тази надежда на Лука е насочена към всички нас, които изучаваме подробно неговия разказ, в който християнството изпъква с цялата си първоначална яснота.