Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Дефиниция на християнството (10)

Борбата срещу религиозното потисничество

Със сигурност едни от най-грозните явления в историята на нашия нещастен свят са мизерията и потисничеството, причинени от религията. Атеистите често и с право отбелязват, като древния римски поет Лукреций, че „отново и отново религията ражда грешни и скверни дела“.^[1]

Конкретното варварство, което Лукреций има предвид, е че Агамемнон принася дъщеря си Ифигения в жертва на езическата богиня Артемида, за да спечели нейното благоволение. Но езическите суеверия не са нито единствените, нито най-големите злодейства. И християнският свят има своя срамен списък: кръстоносни походи срещу „неверниците“, безброй изгаряния на клада и мъчения на предполагаеми еретици — всичко това в драстично противоречие с изричната забрана на Христос за употреба на насилие за разпространение или защита на неговото царство. В Англия в различни периоди монарси, наричащи се християни, дори са изгаряли на клада хора за това, че са притежавали и четяли думите на Христос в Библията!

Самата Библия, разбира се, осъжда тези неща не по-меко от който и да е атеист. Самият Христос оплаква дългата история на гонения на пророците от собствения му юдейски народ; той изгонва от храма търговците, които използват религията за печалба и така потискат бедните; разобличава някои религиозни професионалисти (фарисеите), които външно изглеждат свети хора, но вътрешно са морално покварени; и напълно безпристрастно предупреждава учениците си, че от време на време в собственото му царство и църква ще се издигат хора, които ще бият съслужителите си и ще живеят егоистичен и неморален живот.^[2] Факт е, че религията в ръцете на хора, които никога не са преживели лично новорождение, често проявява най-лошите черти на човешката природа — макар че и политическата идеология, която се възприема като псевдорелигиозна вяра, често води до същите грозни явления.

Но колкото и сериозни да са тези скандали, те са очевидни извращения на истинската религия. По-опасни, тъй като погрешността им не е така явна, са доктрините и практиките, които изглеждат достойни за уважение, но ако бъдат възприети, биха превърнали самото евангелие на Христос във форма на духовно робство — не така зловещо като другите перверзии, които разгледахме, но фундаментално по-сериозно. В следващия раздел на Деяния (12:25 — 16:5) една от основните цели на Лука е да опише как реагират апостолите на някои ранни опити да се внесат такива доктрини и практики в християнството.

Лука ни казва (15:5), че някои „вярващи“ (макар да не уточнява в какъв смисъл са били вярващи — вероятно са вярвали, че Иисус е Христос, Божият Син, което, разбира се, е добро!) започват така да изкривяват необходимите условията за спасение, че според Петър тяхното учение заплашва да „наложи на шията на учениците ярем, който нито бащите ни, нито ние можем да носим“. Петър нарича това духовно заробване на хората „изкушаване на Бога“ (15:10). Силни думи! Но също толкова ревностен е и призивът на Павел към християните в Галатия, които по-късно биват притеснявани от подобни погрешни тълкувания на благовестието: „Стойте твърдо в свободата, с която Христос ни освободи, и не се заплитайте отново в робско иго“ (Галатяни 5:1).

В тази връзка Лука най-напред ни дава едно обобщение на проповедта на Павел в юдейската синагога на Антиохия Писидийска по темата за спасението (13:14-41). Павел ясно показва, че чрез Иисус Христос Бог предлага на човечеството на първо място спасение, което освобождава хората: „Бог … издигна на Израил Спасител, Иисус … на нас се изпрати словото на това спасение … за да бъдеш спасение до края на земята“ (13:23, 26, 47).

Но спасение в какъв смисъл? За да илюстрира мисълта си, Павел напомня на слушателите си, че техният народ вече е преживял спасение от Бога на различни нива. Когато са били принудени да работят като чужденци без граждански права в робските трудови лагери на древен Египет, спасението е означавало освобождение от тираничното икономическо, социално и политическо потисничество. То е означавало и свобода да се самоопределят като нация и да се покланят и да служат на Бога според съвестта си. По-късно, когато компромисите с идолопоклонството, покварата и злината на околните народи в крайна сметка ги подчиняват на тези народи, спасението означава освобождение от заробващите последствия на собствените им грехове и непокорство спрямо Бога.

По същия начин и при Иисус Христос, потомъка на предобраза на избавителя на Израил, цар Давид, спасението означава освобождение и свобода. Но от какво?

На първо място от всеобщия враг на човечеството — смъртта (13:32-37). Защото, какъв е смисълът на съществуването, ако всичките ни социални и политически свободи, цялото ни развитие към нов световен ред само приближават всеки отделен човек, всеки народ, всяка цивилизация и цялата вселена към емоционалната и интелектуална безизходица на универсалната, безсмислена смърт? Чрез възкресението на Иисус Христос Бог демонстрира, че вселената не е затворена причинно-следствена система. Един ден тя ще бъде възстановена и освободена от своите вериги на преходността и тлението.

Великолепна добра вест! Много хора обаче не я чувстват като такава. Техният инстинкт им казва (и Библията го потвърждава), че ако има възкресение на цялото човечество, ще има и Последен съд. Трябва да има. Идеята, че Бог ще възкреси цялото човечество за един славен вечен живот и просто ще пренебрегне греховете и несправедливостите, допуснати в този живот, е явна фантазия, лишена от морален смисъл. Но точно поради страха, че един ден ще трябва да застанат пред Бога като Съдия, за много хора религията изглежда потисническа и те предпочитат да вярват, че няма да има възкресение. Павел е знаел това твърде добре; както всички ние, и събранието в синагогата в Антиохия си е имало свои собствени причини да се страхува от съда след смъртта; но в добавка, техните сънародници в Ерусалим и религиозните им водачи били разпънали Иисус заради религиозната си омраза. Те са усещали, че неговото възкресение би имало последствия, за които не биха искали дори да си помислят.

И така, значението на втория елемент на спасението се вижда най-ясно в този исторически контекст. Никакво преразглеждане на изискванията на закона от Божия страна не би могло да промени враждебността в сърцата на хората, които разпъват неговия Син. Никакво обещание от страна на хората да спазват Божия закон в бъдеще не би могло да изтрие вината за техния грях и да позволи Бог да им прости справедливо. И благата вест е, че Бог сам се е наел с решението на тази неразрешима духовна дилема.

В тази повратна точка от световната история Бог използва човешката враждебност към неговия Син, за да извърши онова, което са предсказали старозаветните пророци (13:27-35). В своята любов Бог, в лицето на своя Син, взима върху себе си наказанието за човешкия грях, което неговата святост изисква, плаща за греха чрез собствените си страдания и така прави възможна прошката за всички, които биха се покаяли и повярвали. Но не само прошката — защото това би могло да се приеме просто като прошка за този или онзи конкретен грях или дори за единичния грях на разпъване на Христос — човек „се оправдава от всичко“. Каквото и да означава това, никой не може да го постигне, дори при най-искрени усилия да спазва Божия закон, даден чрез Моисей (13:39).

Обикновено, като кажем, че действията на някого са оправдани, ние имаме предвид, че той е имал право да извърши онова, което е направил, и ние го одобряваме. Ако някой е обвинен в престъпление и на съдебния процес бъде оправдан, това означава, че съдът го обявява за невинен по обвиненията, предявени срещу него. Но когато Библията казва, че Бог оправдава онези, които вярват, това явно не означава, че Бог одобрява всичко, което те са направили или дори че смята живота им за общо взето приемлив. Със сигурност не означава и че Бог ги счита за невинни — защото Бог обявява всички за виновни грешници.

Какво тогава означава думата „оправдавам“ в Библията? Известното твърдение в Новия Завет, че „Бог оправдава безбожния“ (Римляни 4:5) съвсем очевидно не означава, че Бог смята безбожието за невинно или дори в общи линии приемливо поведение. В такъв случай може би означава, че Бог прави безбожния човек праведен, като го променя и постепенно го превръща от грешник в „порядъчен човек“? Не! Бог със сигурност прави това с всеки, който вярва, но в Библията този процес не се нарича оправдание, а освещение, и разликата не е незначителна. Освещението е продължителен процес, който изисква много усилия от страна на човека и често е свързан със значително страдание. А Божиите стандарти за святост са такива, че със своя реализъм той ни казва, че никога няма да станем съвършени в този живот. И в края му пак ще заслужаваме Божията присъда: „всички съгрешиха (в миналото) и са лишени от Божията слава (в настоящето)_“_ (Римляни 3:23).

В такъв случай, ако нашето приемане от Бога зависи от напредъка ни в светостта, никой не може да бъде сигурен в този живот, че накрая ще бъде приет от Бога — и никой, който има представа от Божиите стандарти, няма да дръзне да го предположи. И тъй като да не бъде приет от Бога е най-ужасната трагедия за един човек, опитът да спечели това приемане чрез освещение, преследван от постоянното и неизбежно съзнание за недостатъчен успех, ще превърне този процес в една потискаща невъзможна задача — в един вид робство. Това е все едно да кажеш на един тийнейджър, който току-що без разрешение е взел чисто новата кола на баща си, блъснал я е и тя е станала на хармоника, че трябва да я възстанови в първоначалното й съвършенство, и докато не я върне в съвършения й вид, няма да получи безрезервната любов, прошка и приемане от баща си. Едно съвестно момче ще бъде потиснато до отчаяние от безнадеждната за него задача. Едно не толкова съвестно момче ще се превърне в бунтар. Точно това са положенията, в които много хора се оказват пред Бога!

Колко различно би било, ако бащата най-напред увери момчето, че вече му е простил напълно, и че приемането му не зависи от успеха му в ремонта на колата; но че от него се очаква, вече имайки сигурността, че е прието, да помага на баща си при поправката, и то толкова повече, колкото повече расте с годините. Точно това прави Бог за хората, когато, в библейския смисъл на думата, той ги оправдава. Оправданието не е дълъг и постепенен процес на поправяне на развалините на нашия живот. То е незабавна декларация от Бога в момента, в който някой се покае и повярва, че Бог му прощава и го приема отсега и завинаги; че Божието приемане не зависи от успеха на този човек да поправи развалините — той вече е чист, сега и завинаги, от всякакви обвинения, които светият Божи закон би могъл да предяви към него. Но с тази увереност от него се очаква съвместно с Бога да започне дългия процес на изграждане на свят живот.

Но как е възможно това, ще каже някой. Как може Бог да обяви един човек за свободен от обвиненията, които Божият закон предявява към него, докато самият човек, колкото и да е искрен, все още е грешник и е далеч от съвършенството? Принципът, според който Бог може да направи това, е формулиран от апостол Павел в неговото Послание до Римляните (6:7); „Този, който е умрял, той е оправдан от греха.“

Нека да си представим страна, в която убийството се наказва със смърт. Докато един убиец е жив, той е под осъждането на закона и подлежи на неговото наказание. Но щом бъде екзекутиран и понесе предвиденото от закона наказание, той вече е оправдан и завинаги излиза от юрисдикцията на закона. И така, наказанието за нашия грях срещу Бога е вечно отделяне от Бога, тоест вечна смърт. Ние никога не бихме могли да понесем докрай това наказание, ако трябваше да го понесем лично. Но това, което ние никога не бихме могли да направим, Бог е направил вместо нас в Христос. За всички, които са положили вярата си в Христос, Бог милостиво е готов да счете Христовата смърт като тяхна смърт. И затова за тях наказанието, изисквано от закона, е понесено и те могат да бъдат обявени за оправдани.

Как така обаче някой праведен и невинен би могъл да понесе наказанието на закона за греховете на другите? Отговорът е, че в този смисъл не става въпрос за смъртта на Христос за греховете на други хора. Забележете какво включва вярата в Христос. Това не означава просто да вярваш, че Иисус е Божият Син. Означава да станеш едно с него. Библията обяснява, че както бракът прави един мъж и една жена физически едно цяло, така този, който положи вярата си в Христос и го приеме, става духовно едно с него (1 Коринтяни 6:17). Защото Христос не е просто още едно човешко същество. Той е Богочовекът, великият представител на Човека, който обединява в себе си всички, които му се доверяват. В смъртта си той плаща техния грях и понася тяхното наказание. Възкръснал от мъртвите, той споделя с тях своя възкресен живот. Съединени с него, вярващите са приети от Бога така пълно, както е приет той, и получават вечно положение на Божии деца. И тук се крие тайната как може това оправдание чрез вяра да не води до безотговорен и разпуснат живот. Вярващият се оказва съединен в едно реално, живо партньорство с Христос, с нови желания и нова сила да израства упорито в святост.

За някои хора обаче се оказва невероятно трудно да разберат какво означава „вяра“, когато евангелието говори за оправдание чрез вяра. Според Лука именно тази трудност стои например зад възникналия в ранните църкви спор, който споменахме по-рано. Някои юдеи, които са повярвали, че Иисус е Христос, Божият Син, продължават да смятат, че ритуалът на обрязването, последван от спазване на Мойсеевия закон, е абсолютно необходим за спасението (15:1, 5). И оттогава насам много хора, смятайки че кръщението е християнският еквивалент на юдейското обрязване, са твърдели, че кръщението и спазването на Божия закон са задължителни условия за спасение. Неизбежният резултат от този възглед е, че никой не може да знае през този живот дали е приет от Бога, тъй като никой не може да е сигурен, че е спазил Божия закон достатъчно добре, за да направи онова, което всъщност е така или иначе невъзможно — да заслужи спасение. И така, както заявява Петър, те превръщат самото евангелие на свободата в робско иго. Проницателният историк Лука осъзнава колко важен е този дебат за самото оцеляване на християнското благовестие, и грижливо записва за всички времена единодушната, освобождаваща присъда на всички апостоли: „Ние вярваме, че ще се спасим (не чрез обрязване и спазване на закона, а) чрез благодатта на Господ Иисус“ (15:11).