Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Дефиниция на християнството (5)

Сблъсък на мирогледи

Доброто и лошото в частната собственост винаги са привличали вниманието на различни философи и политици през вековете. Но може би ще се изненадаме, като открием какво голямо значение придава Лука на тази тема в първия основен раздел на Деяния на апостолите.

Зрелищната експлозия на духовна енергия, започнала в деня на Петдесятница, и нейното нарастващо влияние автоматично биха задължили всеки историк, описващ раждането на християнството, да ги включи в своя разказ. Но с финия си усет за баланс Лука съзнателно избира да постави същото ударение върху отношението на ранните християни към материалните неща и към въпроса за частната собственост.

„Всичките вярващи бяха заедно и имаха всичко общо; и продаваха стоката и имота си и ги разпределяха между всички, според нуждата на всекиго“ (2:44-45).

„Варнава … като имаше нива, я продаде, донесе парите и ги сложи пред краката на апостолите“ (4:36-37).

„Множеството на повярвалите имаше едно сърце и една душа и нито един от тях не казваше, че нещо от имота му е негово, а всичко им беше общо“ (4:32).

И освен всичко това, едно от чудесата от този период, които Лука избира да опише подробно, е незабавното осъждане, сполетяло някои си Анания и Сапфира за нещо, което е било прието като съзнателен заговор и опит да бъдат измамени и апостолите, и Бог относно частната им собственост (5:1-11).

И така, как да разбираме този феномен на ранната християнска имуществена общност? Най-напред трябва да отбележим, че тя е била напълно доброволна. Петър изрично казва на споменатите преди малко Анания и Сапфира, че тяхната земя си е била тяхна частна собственост. Те не са били принудени нито от християнската вяра, нито от църквата, нито, разбира се, от държавата, да я продават и да дават парите на църквата или на някой друг. А и след като са я продали, са били напълно в правото си да решат каква част от парите да дарят и дали изобщо да ги даряват. Те не са били по никакъв начин задължени да ги внасят в общия фонд на християнската група. Принудителната общост на благата не е част от християнската вяра — и всички знаем до какви нещастия и трагедии може да доведе такъв натиск.

Второ, не бива да преувеличаваме или да превеждаме неправилно гръцкия текст на Деяния 4:34. Не всеки повярвал собственик на имущество незабавно е продавал всичките си земи и къщи и е дарявал парите. Всъщност собствениците на имущество от време на време са продавали част от притежанията си и са използвали парите за посрещане на конкретни нужди, изникнали в християнската общност.

Важното, което трябва да разберем за отношението на ранните християни към материалните притежания, е неговата мотивация. „Нито един от тях не казваше, че нещо от имота му е негово“ (4:32). Тогава чие е, питаме ние. И отговорът е: на Христос. Ако първите християни са продавали имотите си и са слагали парите в краката на апостолите, то е било, защото апостолите са били официалните представители на Христос. Ако са задържали притежанията си, без да ги продават или даряват, те пак не са ги считали за свои лични, а за Христови, а самите себе си — за настойници, отговорни да ги управляват за доброто на общността.

Това продължава да бъде — или поне би трябвало да бъде — истинското християнско отношение към материалните притежания, защото то произтича от съзнанието, че Иисус Христос не е просто пророк или нравствен учител — той е Господ и Притежател на творението. Вярващият следователно бива учен, че след като Христос е дал кръвта си, за да го изкупи от разрушителните последствия на безумния му бунт срещу неговия Създател, то той вече не е собственик на притежанията си. Той е купен с цена.^[1] Всичко, което е, и което има, принадлежи на Христос и трябва да се използва за интересите на Христос, за доброто на неговия народ и на човечеството като цяло, за евангелизирането на света и за постигането на Божиите цели на земята.

Но темата отива още по-далеч. Човек не може да чете този първи раздел на Деяния, без да осъзнае, че за разлика от някои източни религии, християнството не гледа на материалния свят като на илюзия, от която истински мъдрият човек се стреми да избяга. За разлика от философията на Платон, християнството не гледа на тялото като на гробница за душата и не смята, че душата трябва да се опита с всички възможни средства да се отчужди от тялото. Християнството, разбира се, учи, че тялото трябва да се дисциплинира и да се държи под контрол (1 Коринтяни 9:27), но то не одобрява систематичното пренебрегване на тялото като средство за спасение и святост (Кол. 2:16-23). И това е съвсем разбираемо, защото крайъгълният камък на християнското евангелие е телесното възкресение на Христос. В своето въведение към Деяния (1:3) Лука изрично се позовава на онова, което е описал с повече подробности в края на своето евангелие (24:36-43). Възкръсналият Господ не е безтелесна душа или дух. Той има човешко тяло — прославено, но все пак реално и осезаемо, защото човешкото тяло е неделима част от човешката личност. Бог го е направил такова и не се срамува от това.

Нещо повече, благовестието, според първия раздел на Деяния, гласи, че Бог не се интересува само от духовното спасение на отделни хора. Той има план за пълното възстановяване на материалното творение. Това, което се казва във втората главна проповед на Петър, е посланието на всички Божии пророци (3:21-26). Библията изобщо не говори за деградация на материалната вселена в един безсмислен цикъл от раждане, смърт и прераждане, като хиндуизма. Тя е чужда и на съвременния песимизъм на атеиста, принуден да заяви, че целият човешки живот и прогрес ще завършат в безсмислена забрава. Библията заявява, че славна съдба очаква цялото творение. Телесното възкресение на Иисус е първият плод на възстановяването на цялата вселена. Идването на Светия Дух да живее в телата на вярващите е първият плод на тяхното велико бъдещо наследство, когато не само техните физически тела, но и цялото творение ще бъде избавено от оковите на тлението и ще влезе в славната свобода на Божиите деца.^[2]

И така, съвсем естествено, второто голямо чудо, за което четем в този раздел на Деяния, е изцелението на сакатия по рождение човек (гл. 3). Неговият физически недъг е жив пример за страданието на цялото творение; чудното му изцеление е предзнаменование за неговото последващо възстановяване (3:21). Тук несъмнено някои ще възразят: „Ако има Бог и той е дал на Петър чудната способност да изцели този сакат човек, защо не е изцелил всички болни хора по целия свят? И защо все още не го прави?“

За това обаче има причина, както обяснява Петър на множеството. Те са убили самия Автор на Живота (3:15). Ако продължават да го отхвърлят, ги очаква само вечна смърт. Затова в своята милост Бог ще забави времето на възстановяването на всичко, за да може именно страданието на природата да ги доведе до покаяние (3:19), така че, примирени с Бога, да бъдат готови да участват, когато Божиите планове за новото развитие на вселената бъдат приведени в действие.

Този урок е важен и за нас. Нашата земя не е самосътворила се машина, която просто дава малки дефекти, но която ние със своите все по-съвършени технологии ще поправим при достатъчно добра воля и международно сътрудничество. Зад нашата земя стои един личностен Творец и Спасител. И цялата инженерна мисъл, всички медицински постижения, хуманитарна дейност, икономически стратегии, политически разум и образование на масите да бъдат впрегнати за решаване на проблемите на земята, това няма да я изцели и да я направи рай, докато светът остава във вражда със своя Създател и отхвърля определения му Спасител.

Именно това проповядват апостолите, когато изригва съпротивата (4:1-22; 5:17-42). И тя идва не от атеисти или хуманисти, а от управляващата партия в Ерусалим — садукеите. Всички те са поне на думи религиозни — някои от тях са свещеници от най-висш ранг в ерусалимския храм. Но техният мироглед е диаметрално противоположен на този на християните.

Както Лука ни напомня на друго място, садукеите не вярват във възможността за възкресение, нито в съществуването на ангели или на дух (23:8). Това между другото опровергава съвременната заблуда, че християнското евангелие е било измислено в една преднаучна епоха, когато хората са били готови да вярват в чудеса като възкресението, защото не са познавали добре законите на природата. Садукеите със сигурност не са вярвали. И ако Лука, образованият доктор по медицина, е вярвал, то е било, защото лично се е убедил чрез честно изследване на свидетелствата.

И така, садукеите, съобщава Лука (4:16), не могат да отрекат свидетелството, на което стават очевидци — чудното изцеление на сакатия човек. Но те не са готови да позволят на това чудо да разклати предварително установения им мироглед. По това, разбира се, те приличат много на нас днес. Никой от нас не започва да изучава космология или физика, или биология с напълно непредубеден ум. Всички си имаме предварително избран мироглед и именно той определя тълкуването, което даваме на фактите, а не обратното. Онези факти, които отговарят на мирогледа ни, ние приемаме; а онези, които не отговарят, сме склонни да пренебрегнем.

Християните също правят това — те открито тръгват от един основан на Бога мироглед. Но и атеистите правят същото. Християнският мироглед се основава на вяра, получена и поддържана от изобилие от свидетелства. Но мирогледът на атеиста също се основава на вяра, защото атеизмът не може да бъде доказан. Въпросът е кой от двата мирогледа е по-добре подкрепен от фактите. Да пренебрегнем свидетелствата на християнството не е научно, а реакционно мислене.

Но нека се върнем отново на садукеите. Те имат и други причини освен своя мироглед да отхвърлят християнското евангелие. Садукеите са до голяма степен светски хора. През вековете елинистичната рационалност и култура са им повлияли много и това, заедно със задоволството от сливането на религиозната и политическата власт, ги подтиква към светски начин на живот и относително безразличие към религиозните въпроси. Те имат богатство (радват се на щедри доходи от храма), имат власт, движат се сред най-висшите кръгове (както юдейски, така и езически), те са образовани и изтънчени. Светът, такъв, какъвто е, е достатъчно добър за тях. Те не виждат в него толкова много зло. Както ще каже по-късно Павел, те обичат този свят. Това е единственият свят, в който действително вярват.

И изведнъж тези християнски апостоли пълнят главите на масите с пророчества и надежди за идещо месианско царство — всички основани на предварителното твърдение за реалността на възкресението. Това накърнява тяхното елинистичното чувство за рационалност; хвърля предизвикателство към начина им на живот, към мирогледа и към скритите им интереси. И преди всичко те, като управляваща класа, са най-вече отговорни за осъждането на Иисус на смърт. Те не могат да си позволят да допуснат проповядването на възкресението на Иисус да се разпространи, и затова се опитват да го задушат с насилие (5:40).

Историческото следствие е, че християните им се съпротивяват и пострадват заради това. По-късно, през 70 г. сл.Хр., римляните идват и унищожават храма. От този момент нататък садукейската партия, някога преследвала християните, постепенно потъва в забвение. Този урок не бива да да се забравя и в нашето поколение.