Висенте Бласко Ибанес
Четиримата конници на Апокалипсиса (8)

III
Отстъплението

Войната проточи едно от пипалата си чак до булевард „Виктор Юго“. Тук се водеха бойни действия, при които хлъзгавият като риба враг се изплъзваше от ръцете, за да продължи малко по-късно с враждебното си поведение.

— Германия се е настанила в дома ми — казваше Марсел Деноайе.

Германия беше доня Елена, съпругата на фон Хартрот. Защо не я взе със себе си синът й, онзи професор с неизчерпаема духовна нищета, когото Марсел сега считаше за шпионин?… Заради какъв сантиментален каприз тази жена поиска да остане при сестра си, изгубвайки възможността да се върне в Берлин преди да затворят границите?…

Присъствието й тук за него беше причина за угризения и тревоги. За щастие, слугите, шофьорът, цялата мъжка част от прислугата бяха във войската. Двете „китайки“ получиха категорична заповед със заплашителен тон. Да внимават много, когато говорят с френските прислужнички и да избягват и най-малкия намек за националността на мъжа на доня Елена и местоживеенето на семейството й. Доня Елена беше аржентинка… Но въпреки мълчанието на момичетата господин Марсел се страхуваше от издайничество поради екзалтиран патриотизъм и се опасяваше, че сестрата на жена му може да се види затворена в концентрационен лагер по подозрение за връзки с врага.

Госпожа фон Хартрот не се съобразяваше с тези тревоги. Вместо да спазва дискретно мълчание, тя постоянно внасяше разногласия вкъщи с приказките си.

През първите дни на войната стоеше затворена в стаята си и се присъединяваше към семейството само когато я поканваха в столовата. Сядаше на масата със стиснати устни и със зареян в пространството поглед, правейки се, че не чува ентусиазираните словоизлияния на господин Марсел. Той описваше отпътуването на войските, затрогващите сцени по улиците и гарите, коментираше с неподправен оптимизъм първите новини от бойното поле. Поддържаше твърдата позиция, че за две неща не може да има две мнения. Щикът е тайната сила на французина и германците се стряскат от страх при блясъка му, обръщайки се неминуемо в бягство. Оръдието калибър 75 милиметра се е доказало като истинско бижу. Единствено неговите изстрели попадат точно в целта. Противниковата артилерия е направо за съжаление, защото, ако някой път случайно паднат на желаното място, снарядите пък не избухват… Освен това френските войски били победоносно навлезли в Елзас и завладели няколко населени места.

— Сега не е като през седемдесета година — казваше, мушкайки във въздуха с вилицата или размахвайки салфетката. — Ще ги изтикаме с ритници на отсрещния бряг на Рейн. С ритници!… Точно така!

Чичи одобряваше въодушевено, докато доня Елена завърташе нагоре очи с мълчалив протест пред скрит на тавана въображаем свидетел на толкова неверни твърдения и богохулства.

После доня Луиза отиваше да сподели усамотението й в стаята, смятайки, че има нужда от утеха, защото е далеч от близките си. Пред сестра си, която винаги беше смятала за по-малко умна, „романтичката“ забравяше за достойното си мълчание и горката госпожа оставаше замаяна от високопарните й приказки за огромната мощ на Германия, изречени с целия авторитет на съпруга на голям германски патриот и майка на почти известен професор. От устата й като буйни потоци извираха милиони мъже, следваха ги хиляди оръдия, чудовищни, огромни като кули миномети. И над тази невъобразима разрушителна сила се извисяваше един мъж, който сам по себе си бе като цяла армия и който знаеше и можеше всичко, красив, умен и непогрешим като бог — императорът.

— Французите изобщо нямат представа какво стои насреща им — продължаваше доня Елена. — Направо ще бъдат унищожени. Това е въпрос на една-две седмици. Преди края на август императорът ще е влязъл в Париж.

Впечатлената от тези пророчества госпожа Деноайе не можеше да ги скрие от семейството си. Чичи се възмущаваше от доверчивостта на майка си и от германофилството на леля си. Бившето „пастирче“ беше обладано от някаква войнствена пламенност. Ах, ако можеше и жените да тръгнат на война!… Виждаше се да яха буен кон в един драгунски полк, принуждавайки, заедно с други, също толкова смели и красиви като нея амазонки, врага панически да бяга. Но правителството пренебрегваше жените и тя нямаше как да участва по друг начин във войната, освен да съзерцава с възхита униформата на годеника си Рене Лакур, превърнал се във войник. Синът на сенатора изглеждаше чудесно. Висок, рус, с една почти женствена изтънченост, напомняща за починалата му майка, Рене беше „едно захарно войниче“, както го наричаше годеницата му. Чичи изпитваше известна гордост, когато вървеше по улицата до този воин, чиято униформа увеличаваше многократно и без това прекрасните му достойнства. Но постепенно една досадно неприятна мисъл започна все по-често да помрачава радостта й. Сенаторският принц не беше нищо повече от един най-обикновен войник. От страх войната да не прекъсне завинаги династията Лакур, така ценна за страната, знаменитият му баща го беше уредил да служи в помощните служби на армията. По този начин Лакур-син щеше да си стои в Париж, но пък и щеше да си остане прост войник като тези, които месят хляба или кърпят скъсаните шинели. Единствено участвайки пряко във войната, качеството му на възпитаник на елитна школа би допринесло да стане младши лейтенант към запасна артилерийска част.

— Какво щастие е, че оставаш в Париж! Да знаеш само колко ми харесва да си обикновен войник!…

И докато изричаше тези думи, Чичи си мислеше със завист за приятелките си, чиито годеници и братя бяха офицери. Те се разхождаха по улиците придружени от кепе с нашивки, привличащо вниманието на минувачите и задължаващо нисшестоящите да отдават чест.

Всеки път, когато доня Луиза, ужасена от предсказанията на сестра си, понечваше да сподели уплахата с дъщеря си, последната викваше ядосано:

— Измислици на леля ми!… Понеже мъжът й е германец, гледа на всичко, както на нея й се иска. Татко знае повече, а и бащата на Рене е много добре запознат с нещата. Ще им теглим един голям пердах. Ще изпитам огромно удоволствие, когато натупат чичо ми от Берлин и всичките ми претенциозни братовчеди!…

— Я млъквай — скастряше я майка й. — Не говори глупости. Войната ти е взела ума, също като на баща ти.

Добрата госпожа се възмущаваше от изблика й на дивашки желания винаги щом си спомнеше за императора. В отминалите мирни времена Чичи дори бе споделяла доброто си отношение към тази личност. „Хубав е — казваше, — но усмивката му е много обикновена“. Сега концентрираше цялата си омраза в неговия образ. Колко жени плачат горчиво в този час по негова вина! Колко майки остават без синове, съпруги без съпрузи, колко нещастни деца, изоставени сред горящите в пламъци градове и села!… Проклет да е този човек!… В дясната й ръка внезапно се появяваше нейният стар нож на „пастирче“, един кинжал със сребърна дръжка и гравирана ножница, подарък от дядо й, който беше извадила от сандъка със забравените детски спомени. Обричаше на смърт всеки германец, дръзнал да се приближи до нея. Доня Луиза с ужас я гледаше как гневно размахва оръжието пред огледалото на тоалетната си масичка. Вече не държеше толкова да бъде войник от кавалерията. Би се задоволила и с това да я оставят в затворено помещение лице в лице с омразното чудовище. Ще й трябват само пет минути, за да разреши световния конфликт.

— Защищавай се, швабо! — викаше тя, заемайки бойна стойка, както беше виждала да го правят ратаите в имението.

И с рязко посичане отдолу нагоре разрязваше височайшите гърди. Веднага след това в съзнанието й зазвучаваха приветствени възгласи и чуваше дълбоките въздишки на милиони жени, освободени благодарение на нея от кървавия кошмар. Обзелото я въодушевление на освободителка я караше да продължава с кинжал в ръка въображаемото клане. Втори удар! И ето го принцът наследник проснат на земята с отрязана глава. Дъжд от посичания! И всички непобедими и прехвалени от леля й генерали бягат панически, придържайки с ръце разпраните си от ножа й търбуси, а след тях, последен, като угодлив лакей, получил също своя дял, чичото от Берлин… Колко много искаше да й се отдаде случай да осъществи мечтите си!

— Ти си направо полудяла — негодуваше майка й, — луда си за връзване. Как може една госпожица да говори подобни неща?…

Понякога доня Елена ставаше неволен свидетел на тази мания за отмъщение на племенницата си, но само вдигаше очи към небето, заричайки се повече да не споделя нищо с нея и да запази мнението си единствено за майката.

Негодуванието на господин Марсел приемаше друга форма, когато съпругата му повтаряше пред него казаното от сестра й. Само лъжи!… Войната върви чудесно. На изток френските войски напредват във вътрешността на Елзас и присъединената Лотарингия.

— Ами завзетата Белгия? — питаше доня Луиза. — А клетите белгийци?

Деноайе отговаряше възмутен:

— Това с Белгия си е чиста подлост… А честните хора не търпят подлостта.

Казваше го добронамерено, сякаш войната беше дуел, при който неспазващият правилата биваше отстранен и му се отнемаше възможността да прибягва до вероломни действия. Освен това героичната съпротива на Белгия го правеше склонен към празни надежди. Белгийците му изглеждаха като свръхестествени хора, предопределени за най-дивни подвизи… Чудеше се как досега не беше обръщал никакво внимание на този народ!… В течение на няколко дни мислеше за Лиеж като за свещен град, в чиито стени щеше да се разбие цялата германска мощ. След падането на Лиеж непоколебимата му вяра намери нов повод за надежди. Оставаха още много градове като Лиеж в страната. Нека да навлизат, колкото си искат навътре, германците, накрая ще се види колко от тях ще успеят да се върнат назад и да излязат обратно. Капитулацията на Брюксел не го обезпокои много. Един отворен град!… Предаването му влизаше в предвижданията. Така белгийците щяха да организират по-добре защитата си в Анверс. Напредването на германците към френската граница също не го разтревожи. Напразно балдъзата му коварно кратко споменаваше в столовата за бързите темпове на инвазията, едва-едва упоменати във вестниците. Германците бяха вече на границата.

— И какво от това? — викваше господин Марсел. — Скоро ще намерят с кого да си поговорят. Жофр им застава на пътя. Нашите войски бяха на изток, точно на мястото, където трябва, на границата, на входната врата на дома ни. Но този се оказа изменчив и страхлив приятел, който вместо да излезе насреща, минава в гръб, прескачайки като същински крадец оградата на двора… Измяната няма да му послужи за нищо. Французите вече са в Белгия и ще си уредят сметките с германците. Ще ги смажем, за да не нарушават повече мира в света. А този проклетник с щръкналите мустаци ще изложим в клетка на площад „Конкорд“.

Чичи, въодушевена от бащините си твърдения, се впускаше в мечти за поредица от отмъстителни изтезания и подигравки като допълнение към изказването.

Това, което най-много ядосваше госпожа фон Хартрот, бяха намеците по адрес на императора. В първите дни на войната сестра й я беше изненадала да плаче пред карикатурите във вестниците.

— Чудесен мъж… толкова изискан… прекрасен съпруг и баща! Той няма никаква вина. Провокираха го враговете ни.

Преклонението й пред всемогъщите я караше да приема много по-надълбоко обидите към почитаната личност, отколкото ако същите бяха отправени към собственото й семейство.

Една вечер, докато все още бяха около масата в столовата, тя прекъсна тъжното си мълчание. Няколко язвителни забележки по адрес на героя от страна на Деноайе накараха очите й да се напълнят със сълзи. Това разнежване предизвика и спомени за синовете й, които несъмнено бяха част от авангарда на нападащите войски.

Зет й желаеше всички врагове да бъдат избити. Да не остане нито един от онези варвари с островърхи каски, които наскоро опожариха Лювен и още много други населени места, разстрелвайки беззащитните им жители — жени, старци, деца!…

— Забравяш, че и аз съм майка — простена госпожа Хартрот. — Забравяш, че между тези, чието изтребление желаеш, са и моите синове.

И избухна в плач. Деноайе изведнъж видя пропастта, която зееше между него и тази подслонена в дома му жена. Негодуванието му взе връх над добрите семейни отношения… Можеше да плаче за синовете си колкото си иска, нейно право е. Но тези синове са агресори и съзнателно вършат зло. Много повече го интересуваха другите майки, живеещи спокойно в градчетата и селата сред плодородните земи, пред чиито очи внезапно започваха да разстрелват синовете им, да стъпкват на земята дъщерите им, да подпалват домовете им.

Доня Елена се разплака още по-силно, сякаш това описание на ужасите беше нова обида за нея. Всичко е лъжа! Кайзерът е прекрасен човек, войниците му са достойни като рицари, германската армия е пример за цивилизовано поведение и доброта. Мъжът й е бил в тази армия, сега синовете й вървят в нейните редове. А тя познава добре синовете си. Те са едни добре възпитани и образовани млади мъже, неспособни на каквато и да е осъдителна постъпка. Всичко това са само клевети от страна на белгийците и тя не може да ги слуша спокойно… И с нещастен вид драматично се хвърли в прегръдките на сестра си.

Господин Деноайе се ядоса на съдбата, която го принуждаваше да съжителства с тази жена. Тежеше му като камък на шията… А границите продължаваха да бъдат затворени и нямаше как да се отърве от нея.

— Добре — каза, — да не говорим повече за това, няма да можем да се разберем. Принадлежим на два различни свята. Жалко, че не можеш да си се прибереш при своите!…

От този момент нататък се въздържаше да говори за войната в присъствието на балдъзата си. Единствено Чичи продължаваше с агресивния си и шумен ентусиазъм. Щом прочетеше във вестниците съобщения за разстрели, плячкосвания, опожарявания на градове, мъчителни масови преселения на хора, видели да се превръща в пепел всичко, радвало досега живота им, отново я обхващаше неудържимото желание да започне да размахва кинжала. Ах, ако някой от тези бандити й падне в ръцете! Какво още чакат достойните ни мъже и не ги изтребят всичките?…

После пред погледа й изникваше Рене с блестящата си униформа, с благата си физиономия, усмихнат, сякаш всичко случващо се за него беше едно най-обикновено преобличане, и възкликваше загадъчно:

— Какво щастие е, че няма да ходиш на фронта!… Колко се радвам, че няма да ти се случи нищо лошо!

Годеникът приемаше тези думи като доказателство за истинска любов.

Един ден се случи така, че господин Марсел, без да излиза извън Париж, можа да види ужаса на войната. Три хиляди белгийски бежанци бяха временно настанени в един цирк, преди да бъдат транспортирани в провинцията. Само преди няколко месеца Деноайе беше посетил едно цирково представление със семейството си. Във фоайето още стояха разлепени афишите на спектакъла, който бяха гледали.

Вътре го лъхна миризма на болни, изтощени и скупчени почти един върху друг хора — същата, каквато може да се усети в някоя обща килия или болница за бедни. Видя хора, изглеждащи луди или оглупели от болка. Не знаеха точно къде се намират, нямаха представа как са дошли дотук. Ужасният спомен за нашествието изпълваше напълно съзнанието им, без да оставя място за каквито и да е следващи впечатления. Пред погледа им внезапно се бе свлякла лавина от мъже с каски и бе заляла мирните им села. Бяха видели как къщите им изгарят в пламъци, как войниците стрелят по всички, които се опитват да избягат, как жените агонизират след бруталните изнасилвания, как старците горят живи, как разсечените със саблен удар деца издъхват в люлките си, целия садизъм на човека звяр, окуражен от алкохола и безнаказаността… Няколко осемдесетгодишни дядовци разказваха, плачейки, как войниците на един цивилизован народ режели гърдите на жените и ги забивали с пирони по вратите на къщите, как разнасяли като трофей едно новородено, нанизано на щик, как разстрелвали възрастни хора на самия стол, към който ги държала приковани старостта им, подлагайки ги преди това на смазващи човешкото достойнство мъки.

Побягнали, без да знаят накъде отиват, преследвани от пожарите и куршумите, обезумели от ужас, също както хората през средновековието са бягали от връхлитащите в галоп орди на хуни и монголи. И бягали през празнуващата тържество природа, през най-разкошния от месеците, когато земята е красиво накичена с безбрежните житни нивя и августовското небе е най-сияйно, а птиците поздравяват с радостни песни богатата реколта.

Представяше си отново и отново ужасяващата гледка в този претъпкан с блуждаещи хора цирк. Децата стенат и плачът им напомня жалното блеене на изгубено агне, мъжете се оглеждат наоколо с изпълнени със страх очи, жените вият като полудели. Хора, изгубили в ужаса на бягството най-близките си. Майка, успяла да задържи до себе си само едно от петте си деца. Родители, останали сами, с тревога мислещи за изчезналите. Живи ли са все още?… Ще ги видят ли пак някога?…

Господин Марсел се прибра вкъщи стиснал зъби и размахващ заплашително бастуна си. Ах тези бандити!… Изведнъж му се прииска балдъзата му да е сменила пола си, да се е превърнала в мъж… И най-добре щеше да бъде, ако е приела образа на мъжа си фон Хартрот. Колко интересна би била срещата между двамата баджанаци!…

Войната беше събудила религиозното чувство у хората и повишила благочестивостта у жените. Храмовете бяха пълни. Доня Луиза вече не се ограничаваше с посещенията в кварталните църкви. Със смелостта, която вдъхват извънредните обстоятелства, тя решително се запътваше пеша към „Мадлен“, „Нотр Дам“ или далечната „Сакре Кьор“ на хълма Монмартър. Църковните празници като че оживяваха под въздействието на народното въодушевление. Проповедниците се превръщаха в трибуни. Аплодисменти от патриотичен възторг често прекъсваха проповедите. Всяка сутрин госпожа Деноайе, отваряйки вестниците и преди да прочете новините за войната, търсеше друга обява. „Къде ще проповядва днес преподобният Аме?“ После, под купола на храма, присъединяваше гласа си към гласовете на благочестиво молещите се за чудодейна намеса свише. „Господи, спаси Франция!“ Чувството на религиозен патриотизъм поставяше Сен Женвиев над всички други блажени. И тя се връщаше след тези празници с трепетна вяра и очакваща чудо, подобно на онова, което светицата покровителка на Париж е направила пред нахлуващите орди на Атила.

И доня Елена посещаваше църквите, но винаги избираше най-близките до дома. Един следобед зет й я видя да влиза в „Сент-Оноре д’Ейло“. Храмът беше препълнен с вярващи. На олтара бяха поставени, привързани в сноп, знамената на Франция и на съюзническите нации. Молещите се не бяха само жени. Деноайе видя и мъже на неговата възраст, изправени, с опънати рамене, сериозни, движещи леко устни и втренчили в олтара стъклени погледи, отразяващи като мигащи звезди пламъчетата на свещите… И отново го обзе чувство на завист… Това бяха бащи, които си припомняха молитвите от детството, мислейки за битките и за синовете си. Господин Марсел, който винаги се беше отнасял с безразличие към религията, внезапно усети необходимост от вярата. Прииска му се да се помоли заедно с останалите, да отправи макар и неясна, неопределена молитва, но включваща в себе си всички борещи се и умиращи за земята си човешки същества, които той не беше съумял да защити.

Възмути се, като видя съпругата на Хартрот да коленичи между тези хора и после да вдига очи към кръста, поглеждайки го тревожно и умолително. Молеше небето за мъжа си, германеца, който в момента вероятно прилагаше всичките си способности на обладан от дявола за подобряване на организацията по смазването на слабите; молеше се за синовете си, офицери на монарха на Прусия, които с револвер в ръка влизаха в населени места и селскостопански ферми, извеждайки от тях изплашените хора и оставяйки зад гърба си пожари и смърт. И тези нейни молитви щяха да се смесят с молитвите на майките, молещи се за младежта, поела тежката отговорност да спре варварите, с молитвите на онези сурови мъже, дошли да облекчат болката си!…

Едва се въздържа да не изкрещи и бързо излезе от храма. Балдъзата му нямаше никакво право да коленичи заедно с онези хора.

— Би трябвало да я изхвърлят — изруга възмутен. — С абсурдните си молитви иска да накара Господ да прави компромиси!

Но трябваше да я търпи близо до себе си и въпреки гнева си да прави всичко възможно да не се разчуе за втората й националност, придобита по силата на сключения брак.

Мъчение беше за господин Марсел да сдържа думите си, когато семейството сядаше на масата в столовата. Искаше да избегне нервността на балдъзата си, която дълбоко въздишаше и избухваше в плач при най-малкия намек по адрес на нейния герой. Боеше се и да не предизвика оплакванията на Луиза, склонна винаги да защити сестра си, сякаш беше някаква жертва… Мъж с неговия характер да се види принуден да си мери думите и да говори с евфемизми в собствената си къща!… Единственото удоволствие, което си позволяваше, беше да съобщи новините за военните операции. Французите са влезли в Белгия. „Изглежда, швабите са получили добър удар“. Възхваляваше като решителна битка и най-малкото кавалерийско стълкновение, и най-обикновената престрелка между разузнавателни патрули. Изведнъж обаче изворът на оптимизъм като че ли пресъхна. В света, ако се съди по вестниците, не се случваше нищо особено. Продължаваха да публикуват банални военни историйки, за да поддържат ентусиазма, но нито една сериозна сигурна новина. Правителството пускаше комюникета с неясна реторика. Деноайе се разтревожи. Инстинктът му подсказваше опасността. „Има нещо, което пречи на нормалния ход — мислеше си той, — сигурно някъде се е скъсала някоя пружина“.

Липсата на новини съвпадна с едно внезапно оживление от страна на доня Елена. С кого си говореше тайно тази жена? С кого се срещаше, щом излезеше от къщи?… Без да губи смирението си на жертва, с тъжния си поглед и присвитите устни, тя говореше и говореше подмолно. Какво мъчение беше за господин Марсел да слуша врага, приютил се в дома му!… Французите били разгромени едновременно в Лотарингия и в Белгия. Една войскова част била разпиляна във всички посоки — много пленени, много изгубени оръдия. „Лъжи, измислици на германците!“ — викваше Деноайе. А Чичи заглушаваше с високия си смях на дръзко момиче вестите на леля си от Берлин. „Аз не знам — продължаваше доня Елена с коварна скромност, — може и да не е вярно. Чух да го казват“. Зет й негодуваше. Къде го е чула? Кой й е съобщил подобни новини?…

И за да даде отдушник на лошото си настроение, започваше да бълва проклятия срещу вражеския шпионаж, срещу небрежността на полицията, която търпи присъствието на толкова много скрити в Париж германци. Скоро обаче млъкваше при мисълта за собственото си поведение. И той също неволно поддържаше и даваше подслон на врага.

Оставката на Министерския съвет и последвалото я съставяне на Правителство на националната отбрана го наведоха на мисълта, че се случва нещо сериозно. Тревогите и сълзите на доня Луиза опъваха още повече нервите му. Добрата госпожа вече не се връщаше въодушевена и изпълнена с кураж от посещенията си в храмовете. Разговорите на четири очи със сестра й всяваха ужас, който след това искаше да сподели със съпруга си. „Всичко е загубено… Елена е единствената, която знае истината“.

Деноайе отиде да потърси сенатор Лакур. Той познаваше всички министри и сигурно беше осведомен по-добре от всеки друг. „Да, приятелю мой — каза тъжно видната личност, — две огромни несполуки и на изток, и на север. Врагът ще нахлуе в територията на Франция… Но войската ни е непокътната и се оттегля съвсем организирано. Ходът на съдбата може и да се промени. Голямо нещастие, но не всичко е все още загубено“.

Активизираха подготвителните мерки за защитата на Париж, макар и с известно закъснение. Подсилиха укрепените места с нови оръдия, премахнаха построените през мирно време на неподходящи места къщи, отрязаха дърветата по външните булеварди, за да се освободи хоризонтът, преградиха с чували с пръст и с дънери вратите в старите крепостни стени. Любопитните обикаляха околностите, за да огледат току-що прокопаните окопи и загражденията от бодлива тел. Булонският лес се изпълни със стада. Около натрупаните огромни копи суха люцерна върху обширните зелени ливади се скупчваха говеда и овце. Осигуряването на препитание беше първа грижа на населението, което пазеше жив спомен за изстрадания недоимък през 1870 година. От вечер на вечер осветлението по улиците ставаше все по-оскъдно. За сметка на това ярките светлинни ръкави на рефлекторите непрекъснато браздяха нощното небе. Хората все повече и повече се страхуваха от неочаквано въздушно нападение. Плахо говореха за цепелините, приписвайки им неустоима мощ с преувеличението, което винаги върви редом с мистериозните опасности.

Доня Луиза проглуши с растящите си страхове ушите на мъжа си. Той прекарваше дните в непрекъсната тревога, очаквайки всеки момент да му се наложи да успокоява треперещата си и плачеща съпруга. „Скоро ще дойдат, Марсел, сърцето ми го подсказва. Не мога да живея така. Момичето ни… дъщеря ни!“ Сляпо приемаше всички твърдения на сестра си. Единственото, което поставяше под съмнение, бяха приказките за кавалерското поведение и дисциплинираността на военните части, в които служеха племенниците й. Вярваше еднакво и на описанията за извършените с жените в Белгия жестокости, и на вестите за настъплението на врага, съобщавани от Елена. „Дъщеря ни, Марсел, дъщеря ни!“ А поводът за тези й тревоги беше, че тази дъщеря, слушайки опасенията на майка си, се смееше с дързостта на буйната младост: „Нека дойдат тези безсрамници. Ще ми се да видя лицата им“. И свиваше дясната си ръка, сякаш за да замахне с кинжала на отмъщението.

Бащата се умори от това положение. Оставаше му един от монументалните автомобили с шофьор чужденец. Сенатор Лакур уреди необходимите документи за пътуването и Деноайе разпореди на жена си с тон, нетърпящ възражения: Отиват в Биариц или в някой от летните курорти в северна Испания. И други южноамерикански семейства са заминали в тази посока. Доня Луиза се опита да се противопостави: невъзможно й беше да замине без съпруга си. За толкова години семеен живот изобщо не се бяха отделяли един от друг. Но мрачният отказ на господин Марсел прекъсна протестите й. Той остава. Тогава клетата госпожа се втурна към улица „Дьо ла Помп“. Синът й!… Хулио едва изслуша майка си. Боже, и той също остава! Накрая импозантният автомобил потегли на юг с доня Луиза, сестра й, приела с удоволствие отдалечаването от толкова любимите й войски на императора, и Чичи, доволна от възможността, предоставена й от войната, да направи екскурзия до най-модерните плажове, посещавани от приятелките й.

Господин Марсел остана сам. Девойките с бакърен цвят на кожата бяха последвали с влак отдалечаващите се от Париж госпожи. В началото се почувства объркан от тази самота. Странно му се стори да се храни в ресторант, да прекарва сам вечерите в огромните опустели стаи, пазещи все още следи от семейството. И другите етажи на сградата бяха празни. Обитателите им бяха или чужденци, които си бяха заминали без много шум, или французи, изненадани от войната в извънградските си къщи и владения, където обикновено прекарваха лятото.

Когато се разхождаше, инстинктът му го отвеждаше до улица „Дьо ла Помп“, където отдалеч вперваше поглед в стъклената фасада на ателието. Какво ли правеше синът му?… Сигурно продължаваше веселия си и безполезен живот. За мъже като него не съществуваше нищо друго, освен лекомисления им егоизъм.

Деноайе беше доволен от решението си. Да тръгне с жените му изглеждаше като престъпление. Достатъчно го тормозеше споменът за бягството му в Америка. „Не, няма да дойдат — си казваше на моменти с порива на обземащия го оптимизъм. — Имам предчувствието, че няма да стигнат до Париж. Ами ако стигнат…!“ Отсъствието на близките като че му предостави възможността да усети веселата и непринудена смелост на младостта. Поради възрастта и болежките си не беше в състояние да вземе участие във войната на самото бойно поле, но можеше да стреля с пушка, залегнал неподвижен в някой окоп, без да изпитва страх от смъртта. Нека дойдат!… Желаеше го с пламенното нетърпение на добросъвестен и платежоспособен длъжник да разплати колкото се може по-скоро стар дълг.

Срещна много групи бегълци по улиците на Париж. Бяха от северна и източна Франция, изпреварили напредването на германците. От разказите на тези измъчени хора, които не знаеха къде да отидат и разчитаха единствено на милостта на сънародниците си, най-много го впечатляваха тези за посегателствата срещу собствеността. Разстрелите и убийствата го караха да стиска юмруци и да мисли за отмъщение. Но позволените от началниците кражби, масовите грабежи по височайша заповед, последвани от палежи, му изглеждаха толкова недопустими, че го оставяха безмълвен, сякаш смайването парализираше мисълта му. Как така народ със закони си позволяваше да води война по същия начин, както индианското племе, тръгнало да се бие, за да плячкосва!… Вярата му в правото на собственост се бунтуваше жестоко срещу това светотатство.

Започна да се тревожи за замъка си във Вилбланш. Всичко, което притежаваше в Париж, изведнъж му се стори незначително в сравнение с онова, което имаше в „голямата историческа къща“. Там бяха най-ценните му картини, украсяващи потъналите в полумрак салони, безценните мебели, изтръгнати от антикварите след безмилостно пазарене, препълнените с редки предмети витрини, килимите, сребърните сервизи.

Извикваше в паметта си всяка вещ, без да пропусне нито една при тази мислена инвентаризация. Някои позабравени неща сега изникваха в спомените му и страхът да ги загуби им придаваше още по-голяма важност, правеше ги по-значителни по размери и им придаваше нова, много по-висока стойност. Цената на имуществото във Вилбланш се изразяваше най-вече в придобиването му, което за Деноайе имаше основно значение, тъй като отразяваше възможностите на огромното му богатство, парада на лукса, който един милионер можеше да си позволи.

„Златната вана — помисли си. — Там е моята златна вана“.

Придоби тази вана от ценния метал на един търг, оценявайки покупката като кулминация на охолството си. Не знаеше със сигурност произхода й. Вероятно дължеше съществуването си на каприза на някоя държанка с мания за показност. Той и членовете на семейството му изградиха цяла легенда около тази златна черупка, украсена с лъвски лапи, делфини и бюстове на нимфи. Принадлежала е несъмнено на кралски особи. Чичи напълно сериозно твърдеше, че това е ваната на Мария Антоанета. Преценявайки апартамента на етажа на булевард „Виктор Юго“ като много скромен и прекалено градски, за да държат в него подобна скъпоценност, всички от семейството вкупом решиха, че мястото й е в замъка — почитана, безполезна и тържествена като музеен експонат… Възможно ли е това бижу, както и всички останали ценности, събирани с толкова търпение, да бъдат плячкосани от враговете, ако в напредването си стигнат до Марна?… А, не! Душата му на колекционер беше способна да извърши нечувани геройства, за да го избегне.

Всеки ден донасяше нова вълна лоши новини. Вестниците казваха малко неща, правителството говореше завоалирано, обществото живееше в недоумение. Истината все пак мистериозно си пробиваше път, подтиквана от песимизма на разпространителите на тревожни вести и от интригите на вражеските шпиони, скрити в Париж. Хората си предаваха от ухо на ухо фаталните новини: „Вече са минали границата…“ „Влезли са в Лил…“ „Напредвате по петдесет километра на ден…“ „Англичаните и французите отстъпват пред обграждащите ги маневри на агресора…“ Името на фон Клюк започна да звучи познато на почти всички. Някои започнаха да очакват един нов Седан, града, в който германската армия бе обкръжила и пленила френската армия на генерал Мак Махон през Френско-пруската война, след което Франция бе капитулирала.

За да следи за напредването на врага, Деноайе всеки ден отиваше до Северната гара. През двадесет и четири часа възможният радиус за движение на пътниците се скъсяваше. Съобщенията, че няма да се издават билети до определени населени места на север, обозначаваха последователността на падането им във властта на нашественика. Смаляването на националната територия ставаше със систематична равномерност с по петдесет километра на ден. С часовник в ръка би могло да се обяви в колко часа първите улани ще поздравят с пиките си появата на Айфеловата кула на хоризонта. Влаковете пристигаха препълнени с висящи на гроздове извън вратите на вагоните хора.

Именно в този момент на нарастваща тревога господин Марсел посети сенатор Лакур, за да го смае с най-невероятната молба. Искаше незабавно да отиде в замъка си. Докато всички бягаха към Париж, той настояваше да тръгне в обратна посока. Сенаторът не повярва на ушите си.

— Да не сте полудели! — възкликна той. — Ще напуснем Париж, но в южна посока. Казвам го само на вас и ви моля да си мълчите, защото е тайна. Потегляме всеки момент и тръгваме всички: президентът, правителството, двете камари. Ще се преместим в Бордо, както през 1870 година. Врагът ще дойде всеки момент. Въпрос е на дни… на часове. Знаем съвсем малко за това, какво се случва. Всички новини обаче са лоши. Армията ни се държи твърдо, все още е непокътната, но се оттегля… оттегля се, отстъпвайки територии… Повярвайте ми, най-доброто е да напуснем Париж. Маршал Галиени ще го защитава, но отбраната ще бъде трудна и дълга… Дори Париж да падне, това не означава, че ще падне и Франция. Ако е необходимо, ще продължим войната до границата с Испания… Но все пак е тъжно, много тъжно!

Предложи на приятеля си до го вземе със себе при оттеглянето в Бордо, за което все още знаеха много малко хора. Деноайе поклати глава. Не, искаше да отиде в замъка във Вилбланш. Мебелите… безценните предмети… паркът.

— Но може да попаднете в плен! — възрази му сенаторът. — А може и да ви убият!

Отговорът беше жест на безразличие. Смяташе, че има сили да се бие срещу всички войски на Германия, защитавайки собствеността си. Важното беше да се настани в нея и нека някой само се опита да посегне на неговото!… Сенаторът погледна с учудване този разгневил се при мисълта за възможно посегателство срещу имуществото му буржоа. Сети се за арабските търговци, обикновено смирени и миролюбиви, които се бият като зверове и умират, когато крадците бедуини се опитат да вземат стоката им. В момента нямаше място за спорове, всеки трябваше да мисли за собствената си съдба. Сенаторът отстъпи пред желанието на приятеля си. Щом така иска, нека да го направи. Използва влиянието си и господин Марсел още същата нощ можа да се качи на един военен ешелон, който отиваше да пресрещне войските.

Това пътуване постави Деноайе в контакт с необикновеното движение, което войната беше причинила по железопътните линии. За четиринадесет часа влакът му измина разстояние, за което обикновено са необходими само два. Съставът беше от плътно затворени и запечатани товарни вагони, пълни с хранителни продукти и боеприпаси. В един вагон трета класа пътуваше взводът, охраняващ композицията. Деноайе, лейтенантът, командващ взвода и още няколко офицера, отиващи да се присъединят към полковете си след приключване на дейностите по мобилизацията в парижките гарнизони, заемаха вагона втора класа. В последния вагон бяха конете им.

Влакът спираше често, за да даде път на пълни с войници композиции, които го изпреварваха или на такива, които превозваха бежанци към Париж. Вторите се състояха от товарни платформи с насядали върху тях жени, деца, старци, почти затрупани от вързопи с дрехи, куфари и колички, с които бяха докарали до гарата онова, което беше останало в домовете им. Бяха като лагери на колела, които задълго се задържаха на едно място, давайки път на изпълняващи спешни военни задачи конвои. Хората, свикнали на подобни продължителни престои, слизаха от платформите и се настаняваха около локомотива, или се разпръсваха из близките околности.

На всяка по-голяма гара всички коловози бяха заети от дълги влакови композиции. Локомотивите, под пълна пара, свиреха пронизително в желанието си да потеглят час по-скоро. Групи войници обикаляха в пълно недоумение около влаковете, търсейки предназначения за тях, слизаха от едни вагони, за да се качат на други. Железничарите с уморен вид се опитваха да внасят спокойствие, сновяха от едно място на друго, напътстваха обърканите мъже, обясняваха, подреждаха планини от багаж. В композицията, в която пътуваше Деноайе, войниците дремеха, привикнали към монотонната охранителна дейност. Натоварените с грижите за конете бяха отворили плъзгащите се врати на вагоните и седяха на праговете с провесени крака. Нощем влакът се движеше бавно през потъналите в мрак поля, спираше пред червените семафори и сигнализираше за присъствието си с дълги пронизителни изсвирвания. На някои от гарите стояха подредени облечени в бяло момичета с кокарди и знаменца на гърдите. Денонощно дежуреха на смени, за да не пропуснат минаването на нито един влак. А кошници и на подноси предлагаха хляб, шоколад и плодове на войниците. Мнозина от тях, вече преситени, в първия момент се опитваха да откажат, но пред натъжените погледи на девойките накрая приемаха. Дори Деноайе стана обект на този патриотичен ентусиазъм.

Голяма част от нощта той прекара в разговор със спътниците си. Офицерите имаха само смътни указания къде биха могли да намерят полковете си. Военните действия ежедневно променяха позициите им. Но, верни на дълга, продължаваха напред с надеждата да стигнат навреме за решителната битка. Командирът на охранителния взвод имаше вече няколко подобни пътувания зад гърба си и беше единственият, който си даваше точна сметка за отстъплението. С всеки път маршрутът на влака ставаше все по-къс. Нещата изглеждаха много объркани. Но защо трябваше да се отстъпва?… Армията несъмнено беше претърпяла несполуки, но целостта й не беше нарушена и според неговото мнение по-добре би било да потърси реванш по същите места. Отстъплението даваше възможност врагът да напредва необезпокояван. Докъде ще се отстъпва?… А само преди две седмици в гарнизоните си те бяха уточнявали местата в Белгия, където да нанесат смъртоносен удар на противника и маршрутите, по които победоносните войски щяха да завладеят територията на Германия…

Разочарованието му не издаваше униние. Неясна, но твърда надежда надмогваше объркаността му. Генералисимусът единствен знаеше тайната за събитията. И Деноайе възприе идеята със сляпата вяра, която му вдъхваха хората, получили доверието му. Жофр!… В края на краищата спокойният и сериозен предводител щеше да постави всичко на мястото му. Никой не би трябвало да се съмнява в щастливата му съдба. Той бе от хората, които имат винаги последната дума.

На разсъмване напусна вагона. „Нека късметът да е с вас“. Стисна ръцете на ентусиазираните младежи, които само след малко може би вече нямаше да са между живите. Влакът, открил случайно свободен коловоз пред себе си, веднага потегли отново, а господин Марсел се озова сам на гарата. Преди от нея тръгваше второстепенен влак, който минаваше през Вилбланш, но сега, поради липса на персонал, тази услуга беше преустановена. Железничарите бяха ангажирани по основните маршрути, претоварени от наложената от войната спешна необходимост от навременен транспорт.

Потърси, но въпреки щедрите предложения не успя да намери кон или най-обикновена каруца, теглена от каквото и да е животно, за да продължи пътуването си. Всичко налично, като впрегатни животни или инвентар на колела, беше мобилизирано или взето от страхливците при бягството им. Налагаше се да извърви пеш разстоянието от петнадесет километра. Дядо Марсел не се поколеба. Напред! И закрачи по открояващия се в тъмнината бял прав прашен път през безкрайното равно поле. Монотонността на пейзажа се разчупваше от разпръснатите тук-там групи дървета, огради от жив плет и покриви на селскостопански ферми. След неотдавнашната жътва нивите бяха осеяни с копи от слама, чиито златножълти конуси бяха започнали да посивяват. По стоборите пърхаха врабчета, за да се отърсят от утринната роса.

Първите лъчи на слънцето предизвестиха горещ ден. Деноайе видя около копите да се раздвижват и да стават хора, да изтръскват сламките от дрехите си и да будят все още спящите. Бяха бегълци, прекарали нощта в близост до гарата в очакване на влак, който да ги откара колкото е възможно по-далеч. Някои идваха от отдалечени департаменти. Бяха чули оръдейните гърмежи, бяха видели войната да се приближава и няколко дни бяха вървели насам с риск за живота си. Други, заразени от паниката, бяха побягнали пред страха да преживеят същия ужас… Видя майки с деца на ръце, болни старци, придвижващи се само с помощта на бастуна и на подадената от някой член на семейството ръка, сбръчкани и неподвижни като мумии старици, возени в ръчни колички. Разбудената от слънцето все още сънена тълпа започна постепенно да се подрежда на същите като през вчерашния ден групи. Повечето се запътиха към гарата в очакване на влак, който все не можеше да бъде композиран, с надеждата, че през току-що настъпилия ден ще имат повече късмет. Други продължиха пътя си покрай релсите с вярата, че на друго място щастието може по-лесно да им се усмихне.

Господин Марсел вървя цяла сутрин. Бялата права линия на пътя беше изпъстрена от групи хора, идващи насреща му, които в далечината изглеждаха като върволица мравки. В неговата посока не вървеше никой. Всички бързаха на юг и срещайки този градски господин, крачещ обут в здрави обувки, с бастун за разходка в ръка и със сламена шапка на главата, силно се учудваха. Виждайки го да върви сам към земята, която току-що бяха напуснали, подгонени от страха, може би го взимаха за отговорен чиновник, за важна личност, за някой от правителството.

По обяд успя да намери парче хляб, малко сирене и бутилка бяло вино в една крайпътна кръчма. Собственикът й беше отишъл на война, жена му стенеше болна в леглото. Майката, една малко глуха старица, наобиколена от внучетата, гледаше от вратата върволицата бегълци, които минаваха вече трети ден оттук. „Защо бягат, господине? — попита тя пътника. — Войната интересува само войниците. Ние, селските хора, не правим зло никому и няма от какво да се страхуваме“.

Четири часа по-късно, спускайки се по един склон над долината на река Марна, Марсел видя в далечината покривите на Вилбланш с камбанарията на църквата сред тях, а зад горичката зърна да надничат черните плочи, с които завършваха кулите на замъка му.

Улиците на градчето бяха пусти. Само около площада видя да седят няколко жени — също както през тихите спокойни следобеди на други лета. Половината от жителите бяха избягали, а другите стояха по домовете си поради навика да водят уседнал живот, заблуждавайки се със сляп оптимизъм. Какво биха могли да им направят прусаците, ако дойдат?… Ще се подчинят без съпротива на заповедите им, а преклонената глава сабя не я сече… Всичко беше за предпочитане пред загубата на построените от предните домове, които никога не бяха напускали.

На площада имаше и група мъже. Бяха кметът и най-видните жители. Всички те, както и насядалите жени, погледнаха с учудване собственика на замъка. Неговата поява като че ли най-малко бяха очаквали. Днес, когато почти всички бягаха към Париж, този парижанин идваше да се присъедини към тях, останалите тук, за да сподели съдбата им. Една сърдечна усмивка, един поглед на нескрита симпатия сякаш размекнаха суровия им вид на недоверчиви селяни. От дълго време Деноайе живееше в лоши отношения с цялото градче. Отстояваше твърдо правата си и не проявяваше никаква толерантност по въпросите за собствеността. Многократно се беше заканвал да даде на съд кмета и да прати в затвора половината от жителите, а враждебно настроените към него обитатели на градчето му отговаряха с непозволено нахлуване в земите му, с избиване на дивеча в тях, обременяваха го със съдебни искове и несвързани с фактите жалби… Омразата му към общината го беше накарала да се сближи със свещеника, който изпитваше явна неприязън към кмета. Но връзките му с Църквата се оказаха толкова безплодни, колкото и битките с Държавата. Свещеникът беше един добряк, у когото той намираше известна физическа прилика с писателя и религиозен историк Ренан. Единствената му грижа бе да измъкне от Деноайе подаяния за бедните, като за целта довеждаше добродушната си дързост дотам да извинява мародерстващите в собствеността му.

Колко далечни му се сториха сега водените само допреди месец битки!… Милионерът се изненада много, като видя как свещеникът, излизайки от дома си, за да влезе в църквата, поздравяваше с приятелска усмивка кмета, минавайки покрай него.

След дълги години на враждебно мълчание двамата случайно се срещнали следобеда на 1 август в подножието на камбанарията на църквата. Камбаната биела тревога, за да извести на хората, работещи на полето, за обявената мобилизация. И двамата неприятели инстинктивно си стиснали ръцете. Всички сме французи! С това мило сърдечно единомислие бе посрещнат сега и омразният господар на замъка. Той трябваше да отправя поздрави наляво и надясно, стискайки мазолести ръце. Зад гърба му хората дружелюбно коментираха по негов адрес: „Добър човек, само дето характерът му е малко тежък…“ И господин Деноайе позна за няколко минути приятния гъдел на популярността.

Когато влезе в замъка, Марсел почувства как умората от дългото ходене натежа в краката му и ги усети да тръпнат. Никога досега паркът не му беше изглеждал толкова голям и величествен, както през тази лятна привечер, нито пък толкова бели бе виждал лебедите, плъзгащи се по неподвижната водна повърхност на дълбокия ров. В нейното зелено огледало се отразяваше с цялата си пищност сградата, която той като че виждаше за първи път в цялата й строга красота. Усети необходимост незабавно да види оборите за едрия рогат добитък, а след това хвърли поглед на празните конюшни. Мобилизацията беше сложила ръка на най-добрите му впрегатни коне. И обслужващия замъка персонал също го нямаше. Отговорникът по поддръжката и няколкото му млади помощници бяха отишли във войската. Беше останал единствено портиерът, прехвърлил петдесетте години и страдащ от гръдна болест мъж със семейството си, състоящо се от жена му и дъщеря му. Тримата се грижеха да пълнят яслите на кравите и да ги доят, когато се сетят.

Вече влязъл в замъка, отново се поздрави за решимостта, което го беше довела тук. Как да изоставиш такива богатства!… Започна да съзерцава картините, витрините, мебелите, завесите, всички те окъпани в златистите лъчи на отмиращия ден, и се почувства горд, че ги притежава. Тази гордост му вдъхна една абсурдна, невероятна храброст, сякаш бе някакъв огромен великан, дошъл от друга планета, а цялото заобикалящо го човечество — най-обикновен мравуняк, който можеше да стъпче с крака. Нека дойдат враговете! Усещаше сили да се защити от всички тях… После, след като разумът го изтръгна от героичните бълнувания, направи опит да се успокои със също толкова лишен от здрава основа оптимизъм.

Няма да дойдат. Не знаеше защо, но сърцето му подсказваше, че враговете няма да стигнат дотук.

Следващата сутрин прекара в обиколки по изкуствените пасища, които беше създал зад парка. Силно го натъжи изоставеният им вид след заминаването на хората му и се опита да отвори саваците, за да напои започналите да съхнат ливади. Лозята, подредени като по конец покрай здраво опънатите носещи телове, показваха между зелените си листа едри сочни гроздове. Е-ех, кой ли щеше да обере това богатство!…

Следобед забеляза необикновено раздвижване в градчето. Жоржет, дъщерята на портиера, донесе вестта, че по главната улица започват да минават огромни автомобили, много автомобили и френски войници, много войници. Не след дълго военните колони се занизаха по минаващия покрай замъка път, водещ към моста над Марна. Бяха открити или покрити с брезент камиони, по които все още личаха старите търговски надписи под слоя засъхнала кал. На много от тях бяха изписани имена на парижки фирми, на други — наименованията на клоновете им в провинцията. И заедно с тези секвестирани по силата на мобилизацията автомобили минаваха и такива от публичния сектор, които предизвикваха у Деноайе усещането за забелязани приятелски лица сред множество от непознати хора. Това бяха автобуси от редовните линии на градския транспорт на Париж, над чието предно стъкло все още се открояваха имената, указващи бившите им маршрути: „Мадлен — Бастилията“, „Паси — Буре“, и т.н. Много пъти вероятно се бе возил на същите тези олющени и като че ли изведнъж остарели след двадесет дни безмилостна употреба автобуси — с изпочупени стъкла, с изкривени от удари и надупчени ламарини, с огънати прагове, сякаш всеки момент щяха да се разпаднат на части.

Някои от превозните средства бяха обозначени с бял кръг с червен кръст по средата. На други бяха изписани цифри и букви, разбираеми единствено за запознатите с тайните на военната администрация. И във всички тези автомобили, запазили почти нови и мощни единствено двигателите си, той видя войници, много войници, но всички ранени и с превързани глави и крайници, с бледи и изглеждащи още по-изпити с порасналата по тях брада лица, с трескави погледи, гледащи втренчено, зейнали уста, запазили сякаш замръзналия стон на болката. В много от автомобилите пътуваха лекари и санитари. Конвоираха ги няколко кавалерийски отделения. А между бавно движещите се конници и автомобили минаваха пеши групи войници с разкопчани или наметнати на раменете като пелерини шинели, леко ранени, които можеха да ходят, които дори се шегуваха и пееха, едни с превързани на гърдите ръце, други с бинтовани глави с избили през бинтовете избледнели кървави петна.

Милионерът поиска да направи нещо за тях, но когато се опита да раздаде няколко бутилки вино, четири-пет хляба и първото, което намери подръка, един от лекарите го възпря решително, сякаш вършеше престъпление. Даровете му можеха да се окажат фатални. И той се отдръпна встрани от пътя, безсилен и тъжен, за да проследи с леко замътен от влагата в очите си поглед печалното шествие… С настъпването на нощта потокът от автомобили с болни и ранени секна. Видя да минават стотици камиони, едните херметично затворени според наложените изисквания за транспорт на експлозиви, другите — препълнени с чували и щайги, разпръскващи задушаващата миризма на мухлясали хранителни продукти. После започнаха бавно да се точат големи стада говеда, които се блъскаха в безпорядък в стесненията на пътя и продължаваха напред под ударите на тоягите и виковете на пастирите с войнишки кепета.

Прекара почти безсънна нощ, зает с мислите си. Ето го отстъплението, за което говореха много хора в Париж, но и много не пожелаха да го приемат за истина — отстъплението, стигнало дотук и продължаващо с неограниченото придвижване назад, тъй като никой не знаеше къде то ще спре. Неизтребимата у всеки човек надежда изведнъж му вдъхна невероятен оптимизъм. Може би това оттегляне включваше само болниците, продоволствените складове, всичко, което се базираше в тила на войската. Вероятно бойните части искаха да са свободни от всякакъв вид обози, за да бъдат по-лесно подвижни, и затова ги изпращаха далеч назад по железопътни линии и пътища. Сигурно бе така. И заслушан в нестихващото цяла нощ боботене навън, вярваше, че чува да минават само камиони с ранени, с муниции, с продоволствие, също както през целия вчерашен следобед.

На разсъмване умората го надви и той заспа. Събуди се, когато денят беше доста напреднал. Веднага погледна към пътя. Видя го изпълнен с мъже и с коне. Мъжете носеха пушки и вървяха под строй в батальони, полкове. Конете теглеха оръдия. Минаваше войска… Отстъпваше.

Деноайе изтича до пътя, за да се убеди по-добре, че това, което вижда, е истина.

Боже! Бяха полкове като тези, които беше видял да потеглят от парижките гари… но в същото време и съвсем различни. Сините шинели се бяха превърнали в жълтеникави дрипи, червените панталони бяха придобили цвета на недоизпечени тухли, обувките представляваха буци кал. Лицата излъчваха свирепост под слоя прах, набразден от струйките пот и острата набола брада. Крачеха уморено, обзети от желанието да спрат, да останат завинаги тук на място, да убиват или да умрат, без да направят и крачка повече. Вървяха… вървяха… вървяха.

Някои не бяха спирали вече тридесет часа. Врагът идваше по петите им. Заповедта беше да вървят и да не влизат в битки, а с бърз ход да избягват опитите на агресора да ги стегне в обръч. Командирите се досещаха за състоянието на духа на хората си. По-леко щеше да бъде да поискат от тях да жертват живота си, отколкото както сега — да им заповядат да вървят ден и нощ, бягайки непрекъснато от врага, без да се чувстват победени, усещайки в сърцата си свирепия гняв, майката на героизма… Изпълнените им с отчаяние погледи търсеха прекия командир, по-висшестоящите командири, самия полковник. Не издържаха повече! Дълъг, изтощителен марш за толкова малко дни! И защо?… Началниците, които знаеха също колкото и те, им отговаряха с многозначителен поглед, сякаш пазеха някаква тайна: „Кураж! Още едно последно усилие… Всичко това скоро ще свърши“.

Животните, силни, но лишени от въображение, бяха изтощени много повече от войниците. Видът им беше за оплакване. Нима това бяха същите силни, с лъскав косъм коне, които беше видял да дефилират по улиците на Париж в началото на миналия месец? Една двадесетдневна кампания ги беше състарила и изсмукала силите им. Тъмните им очи молеха за пощада. Приличаха на крачещи покрити с кожа скелети. С върховно напрежение събираха последните си сили за поредното дърпане. Някои не успяваха да го направят и рухваха на земята, изоставяйки другарите си по умора. Деноайе видя как артилеристите бързо ги освобождаваха от юздите и ги издърпваха извън пътя, за да не възпрепятстват движението. И те оставаха там, с изпружени вдървени крака, със стъклени втренчени очи, сякаш дебнещи кръженето на първите мухи, предусетили мършата.

Боядисаните в сиво оръдия, лафетите, тегличите, всичко това господин Марсел го бе видял чисто и искрящо, излъскано до блясък със старанието и любовта, които мъжът посвещава на оръжията от прастари времена, много по-силни от тези, с които домакинята се грижи за вещите в семейното огнище. Сега блясъкът беше изчезнал под слоевете от натрупана мръсотия, а повечето направо трябваше да бъдат извадени от въоръжение заради деформираните по неравните кални терени колела, потъмнелия от искрите на барута метал, разядената от влагата и покрита с плесен сива боя.

В образувалите се свободни пространства в колоните, в отрязъците от пътя, разделящи отделните роти и полкове, се влачеха множество цивилни групи от окаяни хора, които шествието избутваше напред, жители на цели населени места, последвали войската при отстъплението й. Когато по пътя се зададеше следващата военна част, те се отдръпваха встрани, продължавайки да вървят успоредно през полето. После, при появата на празно място между отделните формирования, се връщаха на бялата и равна повърхност на пътя. Това бяха майки, тикащи пред себе си препълнени с мебели и деца колички; болни, едва влачещи краката си, осемдесетгодишни старци и старици, носени на гръб от внуците си; баби и дядовци с пеленачета на ръце, възрастни жени със закачени за полите им мълчаливи рояци деца.

Този път никой не се противопостави и не отказа великодушната щедрост на господаря на замъка. Сякаш цялата му изба се изля покрай пътя. Търкаляха се бъчви от последната реколта и войниците пълнеха с непрекъснато течащата от отворените им канели искряща червена течност дълбоките черпаци, които откачаха от коланите си. После дойде редът на бутилките с вино, изваждани последователно според годината на производство и потъващи мигновено в реката от хора, която течеше и течеше. Деноайе гледаше с гордост резултата от щедростта си. Върху свирепите лица блясваше усмивка, типично френски закачки се понасяха от редица на редица и отминалите вече напред групи подхващаха песен.

После се озова на площада на градчето, заобиколен от няколко офицери, спрели да дадат кратка почивка на конете си, преди отново да се влеят в колоната. Със свъсени чела и мрачен поглед говореха за това необяснимо за тях отстъпление. Само преди дни бяха нанесли поражение на преследвачите си. И въпреки това продължаваха да отстъпват, подчинявайки се на една категорична и строга заповед. „Не разбираме… — казваха. Не разбираме.“ Заповяданото методично отдръпване обезсърчаваше тези мъже, които искаха да се сражават, а трябваше да отстъпват. Всички изпитваха жестоки съмнения. „Не разбираме“. И съмненията им правеха още по-непоносим непрестанния денонощен марш, прекъсван само от редки кратки почивки. Командирите на войсковите части живееха в непрекъснат страх да не бъдат отрязани и отделени от войниците си. „Още едно последно усилие, момчета. Кураж! Скоро ще почиваме“. Оттеглящите се по пътищата на страната колони се виеха по протежение на стотици километри. Деноайе виждаше само една от тях. Други и други отстъпваха по същия начин и в същия час, обхващайки половината от ширината на територията на Франция. Всички вървяха назад със същото обезсърчено подчинение и неизменно повтаряха думите на офицерите: „Не разбираме… Не разбираме“.

Господин Марсел изведнъж изпита разочарованието и объркването на тези военни. И той също не разбираше. Видя непосредственото, онова, което всички можеха да видят: завладяна територия, без германците да срещнат сериозна съпротива, цели департаменти, градове, села, огромни групи хора, останали под властта на врага зад гърба на една непрекъснато отстъпваща армия. Ентусиазмът му внезапно се изпари. Замени го предишният песимизъм. Войсковите подразделения показваха енергия и дисциплина, но каква полза от това, след като отстъпваха почти без бой, лишени по силата на строга заповед от възможността да защитят земята си? „Същото като през 70-те“ — помисли си. Погледнато отстрани, като че ли сега имаше повече ред, но резултатът щеше да бъде същият.

Като ехо, дошло да опровергае печалните му мисли, чу един войник да казва на вървящия до него селянин:

— Отстъпваме, но то е за да се хвърлим с още по-голяма сила върху швабите. Дядо Жофр ще ги сложи в джоба си в момента и мястото, които избере.

Чувайки името на генерала, Деноайе усети как го обхваща жизнерадостна бодрост. Може би този войник, запазил непокътната вярата си въпреки безкрайните и деморализиращи маршове, прозираше много по-добре истината от разсъдливите и образовани офицери.

Остатъка на деня прекара в раздаване на подаръци на последните групи от колоната. Избата му постепенно се изпразваше. По някои от стелажите в подземията на замъка все още лежаха подредени по реда на реколтите хиляди бутилки. С настъпването на нощта раздаде бутилки, покрити с многогодишен прах на мъжете, които му се сториха най-отпаднали. Преминаващите войскови части изглеждаха сега още по-уморени и съсипани. Минаваха изостаналите, влачейки унило изранените си до кръв крака в разкривените обувки. Някои се бяха освободили от това измъчващо ги неудобство и ходеха боси, преметнали през рамо тежките високи обувки, а ходилата им оставяха кървави петна по земята. Но всички въпреки налегналата ги смъртна умора пазеха оръжието и екипировката си с мисълта за намиращия се съвсем близо враг.

Разточителното великодушие на Деноайе ги смая. Бяха привикнали да прекосяват родната земя, сблъсквайки се с егоизма на земеделеца. Никой не предлагаше нищо. Страхът от опасността караше селяните да крият всички хранителни продукти, отказвайки да подадат и парче хляб на сънародниците си, сражаващи се за тях.

През тази втора нощ милионерът спа лошо в пищното си легло, украсено с колони и кичури пера и принадлежало, по думите на продавача, на Анри IV.

Колоната на отстъпващите войски се бе поразредила. От време на време минаваше по някой отделен батальон, някоя батарея, група конници, последните сили на ариергарда, заемали позиции в околностите на градчето, за да прикриват отстъплението. След шумното им преминаване настъпваше дълбока тишина, която накрая предизвика в душата му чувство на съмнение и безпокойство. Какво правеше той тук, след като въоръжената армия се бе почти оттеглила? Не беше ли лудост да стои по тези земи?… Но веднага в съзнанието му изплуваха всички натрупани в замъка ценности. Да можеше някак да ги отнесе със себе си!… Беше невъзможно, заради липса на средства и време. Освен това пословичната му упоритост възприемаше това бягство като нещо срамно. „Започнатото трябва да се довърши докрай“ — повтори си той на няколко пъти на ум. Беше направил това пътуване дотук, за да пази своето и не биваше да бяга пред наближаващата опасност…

Когато на сутринта слезе в градчето, почти не забеляза войници. В близките околности имаше само един ескадрон драгуни, прикриващ последните отстъпващи военни части. Конниците препускаха по отделения из горичките и подтикваха изостаналите да побързат, очаквайки всеки момент да видят авангарда на врага. Деноайе отиде до изхода на градчето. Драгуните бяха преградили улицата с барикада от каруци и мебели. Залегнали с карабини в ръце, наблюдаваха бялата линия на пътя зад барикадата, виещ се самотен между два гористи хълма. От време на време проехтяваха откъслечни изстрели като силно изплющяване на камшик. „Нашите“ — казваха драгуните. Бяха последните войскови отряди, които обсипваха с куршуми предните части от улани. Кавалерията имаше задачата да поддържа в ариергарда контакт с врага, да му оказва непрекъсната съпротива, отбивайки опитите на германските части да проникнат по дължината на оттеглящите се колони.

Видя как идват по пътя последните изостанали бойци от пехотата. Не ходеха, а по-скоро пълзяха с твърдата воля все пак да се движат напред без помощта на скованите от умора крака и окървавените ходила. Напълно изтощени, приседнаха за кратко встрани от пътя, за да поемат глътка въздух, без да усещат смазващата тежест на раницата, да събуят за момент стягащите и разранили краката им обувки, да попият потта по лицата си, а когато направиха опит да тръгнат отново, се оказа невъзможно да станат. Телата им сякаш се бяха вкаменили. Умората ги бе довела до състояние, подобно на каталепсията — вдървяване на тялото и изпадане в неподвижно състояние. Гледаха как минава като на фантастичен парад цялата останала част от войската: батальони след батальони, батареи, тичащи в безпорядък коне. После стана тихо, настъпи нощта и те заспаха върху прашната каменлива земя, унесени в сън, изпълнен с ужасни кошмари. На разсъмване бяха разбудени от отряди конници, които проверяваха терена, събирайки остатъците от отстъплението. Боже! Беше им невъзможно да станат! Драгуните трябваше с револвери в ръце да прибегнат до заплахи, за да ги накарат да дойдат на себе си. Осъзнали накрая, че врагът е съвсем наблизо и може да попаднат в плен, събраха последни сили, за да станат на крака и да тръгнат, залитайки по пътя и подпирайки се на пушките като на тояги.

Много от тези мъже бяха младежи, остарели само за час. Пристъпваха едва-едва, като хилави болнави старци. Горките! Нямаше да стигнат много далеч. Имаха желание да продължат, да се присъединят към някоя колона, но щом влязоха във Вилбланш, започнаха да поглеждат към къщите, молейки с очи да бъдат пуснати да влязат в тях, жадуващи единствено и само да бъдат оставени да си починат, забравили за близостта на врага.

Градчето сега изглеждаше по-пусто, отколкото преди идването на войските. През предната нощ част от жителите му го бяха напуснали, заразени от страха на бегълците, които следваха отстъплението на военните части. Кметът и свещеникът бяха останали. Сдобрен със собственика на замъка, впечатлен от неочакваното му идване тук и проявената от него забележителна щедрост, общинският функционер дойде при него, за да му съобщи новината, че инженерите са минирали моста над Марна. Очаквали само оттеглянето на драгуните, за да го взривят. Ако той искаше да си тръгне, сега му бе времето.

Деноайе отново се поколеба. Лудост беше да остава тук. Но един поглед към горичката от стройни дървета, над чиито върхове надничаха кулите на замъка, сложи край на двоумението му. Не, не… „Започнатото трябва да се довърши докрай“.

Появиха се последните групи драгуни, излизащи на пътя от различни места в горичката. Водеха конете си за поводите, сякаш това оттегляне им причиняваше болка. Извръщаха глави назад, здраво стиснали в ръце карабините, готови всеки момент да спрат и да стрелят. Другите, които досега стояха на позиция до барикадата, бяха вече яхнали конете си. Ескадронът се построи, прозвучаха командите на офицерите и бързият тропот на копита, придружен от метален звън, започна да се отдалечава зад гърба на господин Марсел.

Той остана до барикадата сред пълна самота и дълбока тишина, сякаш светът внезапно се беше напълно обезлюдил. Две изоставени от напусналите градчето свои стопани кучета обикаляха и душеха около него, търсейки защитата му. Не можеха да намерят желаната следа по тази отъпкана и преобразена от краката на хиляди мъже земя. Една мършава котка дебнеше врабчетата, прииждащи на ята към това място. С плашливи пърхания кълвяха остатъците от храна в изпражненията на конете на драгуните. Отнякъде се появи и една безстопанствена кокошка, решила да оспори правото им на единствени облагодетелствани от богатото угощение. На фона на дълбоката тишина ясно се чуваше шумоленето на листата, жуженето на насекомите, лятното дихание на нажежената от слънцето земя, всичките шумове на природата, която досега се беше плахо крила от тежките стъпки на въоръжените мъже.

Деноайе не можеше да си даде точна сметка за хода на времето. Случилото се допреди малко му се струваше лош сън. Заобикалящото го спокойствие правеше невероятно всичко онова, на което беше присъствал.

Изведнъж забеляза нещо да се движи в края на пътя горе на върха на склона — там, където бялата ивица докосваше синевата на хоризонта. Бяха двама мъже на коне, две оловни войничета, излезли сякаш от кутия за играчки. Носеше у себе си бинокъла, който му служеше да открива нежелателните набези на нарушителите в собствеността му и погледна през него. Двамата конници, облечени в сиво-зеленикаво, носеха пики, а отгоре каските им завършваха с хоризонтален диск… Те! Нямаше никакво съмнение: пред себе си виждаше първите улани.

Спряха и останаха за момент на място сякаш изследваха хоризонта. После от гъстата растителност от двете страни на пътя започнаха да излизат и други, докато не образуваха група. Силуетите им на оловни войничета вече не се открояваха върху синьото на хоризонта. Сега за фон им служеше белотата на пътя, извисяващ се над главите им. Напредваха бавно — като отряд, който се опасява от засади и оглежда внимателно всичко, което го заобикаля.

Преценката, че трябва да се махне оттук, колкото се може по-скоро, накара господин Марсел да прекъсне наблюдението. Беше опасно да го изненадат на това място. Но докато сваляше надолу бинокъла, нещо необикновено мина пред зрителното поле на увеличителните лещи на бинокъла му. Съвсем наблизо, сякаш на една ръка разстояние, видя множество мъже, придвижващи се под прикритието на дърветата от двете страни на пътя. Учудването му нарасна като се убеди, че са французи, понеже всички носеха кепета. Откъде се бяха появили?… Огледа ги отново, вече без помощта на бинокъла, в близост до барикадата. Бяха изостанали от ариергарда на войската. Имаха плачевен вид в разнообразните си униформи на пехотинци, зуави, драгуни без коне. И смесени с тях горски пазачи и стражари от околните населени места, получили със закъснение вестта за отстъплението. Бяха общо около петдесет. Между тях имаше здрави и силни, но повечето едва се държаха на краката си. Всички бяха въоръжени.

Под прикритието на дърветата групата се приближи до барикадата. Някои поглеждаха непрекъснато назад, за да следят бавното напредване на уланите. Начело на тази импровизирана войска вървеше един жандармерийски офицер, възрастен и дебел, с револвер в дясната ръка, с щръкнал от вълнение мустак. Блясъкът на сините му очи, полускрити под тежестта на клепачите, излъчваше недвусмислено желание да убива. Пропълзяха от другата страна на барикадата, без да обръщат внимание на любопитния съотечественик. Тъкмо тръгнаха по крайната улица на градчето, когато се разнесе страшен взрив, който разлюля хоризонта пред тях и разтърси околните къщи.

— Какво е това? — попита офицерът, поглеждайки за пръв път към Деноайе.

Той обясни, че току-що е бил разрушен мостът. Началникът посрещна вестта с цветиста ругатня. Но отрядът му, сформиран от случайно срещнати бойци, остана равнодушен, изгубил сякаш всякаква връзка с реалността.

— Все едно дали ще умрем тук или някъде другаде — допълни офицерът.

Повечето от бегълците благодариха с незабавно подчинение за това решение, което ги освобождаваше от мъчението да продължават да вървят. Почти се зарадваха на експлозията, пресякла пътя им. Някои инстинктивно се прикриха в най-затулените места на барикадата. Други влязоха в околните изоставени къщи, чиито врати драгуните бяха отворили със сила, за да ползват горните етажи. Всички изглеждаха доволни от възможността да починат, макар и сражавайки се. Офицерът обиколи отделните групи, за да отдаде заповедите си. Не трябваше да стрелят, докато той не даде команда.

Господин Марсел гледаше тези приготовления с учудване, което го караше да стои неподвижен на мястото си. Появата на този последен изостанал отряд беше толкова неочаквана, че имаше чувството, че сънува. Не би могло да има каквато и да е опасност в тази нереална ситуация — всичко беше измама. И продължи да стои на мястото си, без да чува лейтенанта, който грубо му заповядваше да се махне веднага оттам. Твърдоглав селянин!…

Щом ехото от взрива заглъхна, пътят се изпълни с конници. Излизаха отвсякъде, присъединявайки се към първоначалната група. Уланите препускаха напред, сигурни, че градчето е изоставено.

— Огън!…

Деноайе остана на мястото си, залят от вълна оглушителен пукот, сякаш се пречупваха стволовете на всички дървета, които виждаше пред себе си.

Устремно галопиращият ескадрон спря изведнъж. Няколко мъже паднаха на земята. Някои от тях веднага станаха, за да скочат извън пътя, снишавайки се ниско в желанието си да бъдат по-трудно забележими. Други останаха проснати по гръб или по очи на земята, с изпънати напред ръце. Останалите без ездачите си коне запрепускаха лудо през полето, пришпорвани от силно удрящите ги по хълбоците, мятащи се във всички посоки, стремена.

И след паниката, предизвикана от изненадата и смъртта, ескадронът се разпръсна, изчезвайки почти мигновено, погълнат от гъстата растителност в гората.