Висенте Бласко Ибанес
Четиримата конници на Апокалипсиса (14)

IV
Никой няма да може да го убие

Четири месеца по-късно вярата на господин Марсел понесе сериозен удар. Хулио беше ранен. Но в същото време, когато получаваше с голямо закъснение вестта, Лакур го успокои с резултата от проверките, които направи в Министерството на войната. Сержант Деноайе е произведен младши лейтенант, раната му е почти излекувана и благодарение на постъпките на сенатора ще дойде за петнадесет дни, да довърши възстановяването при семейството си.

— Той е един голям храбрец, приятелю мой — заключи накрая видната личност. — Четох какво казват за него началниците му. Начело на взвода си атакувал една германска рота, убил командващия я капитан, извършил още много подвизи… Наградили го с медал, произвели го офицер… Да, истински герой.

И бащата, плачещ от вълнение, кимаше с треперещата си глава, още повече остарял, още повече ентусиазиран. Съжали за загубата на вяра в първия момент след вестта за раняването. Беше почти повярвал, че синът му може да умре. Какъв абсурд!… Хулио никой не може да го убие, така казва сърцето му.

Видя го един ден да влиза у дома, съпроводен от виковете и възклицанията на жените. Клетата доня Луиза плачеше, увиснала на врата му, трепереща от вълнение. Чичи го загледа сериозна и замислена, отделяйки половината от мислите си за новодошлия, докато другата половина летеше далеч в търсене на един друг боец. Камериерките с медения цвят на кожата се блъскаха една друга, за да заемат удобно за наблюдение място през пролуката в една завеса.

Бащата бе обзет от възхищение при вида на малкото златно късче плат на маншетите на сивия шинел с подвити и закопчани отзад пешове. После погледът му се спря на тъмносинята каска с гладки ръбове, приета от французите за окопната война. Традиционното кепе беше излязло от употреба. Една елегантна предпазна шапка, подобна на тази на испанските бойци от чуждестранния легион в Испанско Мароко, засенчваше лицето на Хулио. Загледа се и в късата, добре поддържана брада, съвсем различна от тази, която беше видял в окопите. Беше чист и свеж след скорошното излизане от болницата.

— Не е ли истина, че ми е одрал кожата? — каза гордо старецът.

Доня Луиза се опита да протестира с непримиримостта на майките по въпросите за приликата:

— Винаги е бил твоят жив портрет.

Виждайки го здрав и весел, цялото семейство изпита внезапно притеснение. Поискаха да видят раната му, за да се убедят, че не го грози никаква опасност.

— Не е нищо сериозно! — възрази младши лейтенантът. — Куршум в рамото. Лекарите се опасяваха, че мога да загубя лявата си ръка, но всичко мина добре… Да го забравим.

Чичи обстойно огледа Хулио от глава до пети и веднага откри детайлите на военната му елегантност. Шинелът беше изтъркан и мръсен, гамашите — прокъсани, миришеше на пропито с пот зебло, на кожа, на силен тютюн, но на едната си китка носеше платинен часовник, а на другата — идентификационна плочка за самоличността със златна верижка. Винаги беше харесвала у брат си вродения му добър вкус и запечата в паметта си тези подробности, за да ги съобщи писмено на Рене. После си помисли, че ще бъде добре да се възползва от момента, за да изненада мама с молба за заем и да изпрати за своя сметка колет на артилериста.

Господин Марсел с радост виждаше пред себе си петнадесет дни на удовлетворение и слава. Младши лейтенант Деноайе дълго време не успя да излезе сам на улицата. Бащата обикаляше по коридора, където на закачалката висеше със скромен и славен блясък каската. Щом Хулио я сложеше на главата си, родителят му се появяваше с шапка и бастун, също готов да излезе.

— Ще ми позволиш ли да те придружа?… Нали няма да ти преча?

Казваше го с такова смирение, с толкова горещо очакване да види желанието си прието, че синът не се осмеляваше да откаже. За да обикаля улиците с Архенсола, трябваше да се измъква през сервизното стълбище и да прибягва до редица други колежански хитрости.

Никога господин Деноайе не беше вървял така доволен по парижките улици, както сега, редом до този млад мъж с остарелия в славни битки шинел и с два ордена на гърдите: Военният кръст и Медалът за бойни заслуги. Един истински герой и този истински герой беше неговият син. Излъчващите симпатия погледи на хората в трамваите и в подземната железница приемаше като отдаване почит и на двамата. Видимият интерес на жените към хубавия младеж предизвикваха у него известен гъдел на тщеславие и безпокойство. Всички военни, които срещаше, колкото и повече нашивки и кръстове да имаха, му се струваха „скатаващи се“ и недостойни да се сравняват с Хулио. Ранените, които слизаха от колите, подпирайки се на бастуни и патерици, му вдъхваха чувство на унизително за тях съжаление. Несретниците!… Нямат щастието на сина му. Него никой не може да го убие, а когато случайно получи някоя рана, тя незабавно зараства, без да навреди на прекрасния му вид.

Понякога, по-специално вечер, показваше неочаквано великодушие, оставяйки Хулио да излезе сам. Спомняше си за неговата триумфираща в любовта младост, донесла му толкова много успехи преди войната. Какво ли не би получил сега с престижа си на храбър воин!… Разхождайки се из спалнята, преди да си легне, си представяше своя герой в любезната компания на знатна дама. Само някоя много известна жена би била достойна за него. Бащинската му гордост не приемаше друго… И на ум не му идваше дори, че Хулио е с Архенсола в някой мюзикхол или киносалон, радвайки се на обикновените и монотонни развлечения в скръбния заради войната Париж с непретенциозния вкус на един младши лейтенант, чиито любовни успехи не отиваха по-далеч от възобновяването на няколко стари познанства.

Един следобед, вървейки с Хулио по Шанз-Елизе, господин Марсел силно се стресна, като видя една дама да върви насреща им. Беше госпожа Лорие… Позна ли я Хулио? Стори му се, че усеща как той, пребледнял, обръща глава настрани с престорена разсеяност. Тя продължи пътя си наперена, равнодушна. Старецът почти се ядоса от подобна студенина. Да мине покрай сина му, без инстинктът да й подскаже за присъствието му! Ах, тези жени!… Обърна глава, за да я проследи с поглед, но веднага трябваше да се откаже от намерението си. Беше изненадал Маргарита неподвижна зад тях, пребледняла от изненадата, вперила съсредоточен поглед в отдалечаващия се военен. Господин Марсел като че прочете в очите й възхищение, любов, цялото минало, изникнало изведнъж в паметта й. Клетата жена!… Усети бащинска обич към нея, сякаш беше съпруга на Хулио. Приятелят му Лакур наскоро му беше говорил за семейство Лорие. Разбра, че Маргарита ще става майка. И старецът, изключил от съзнанието си изминалото време, както и факта на сдобряването на семейството, се развълнува от това майчинство, все едно синът му имаше нещо общо с него.

През това време Хулио продължаваше да върви, без да се обръща назад, без да си дава сметка за вперения в гърба му поглед, блед, и тананикайки, за да скрие вълнението си. И никога не разбра нищо. Продължи да вярва, че Маргарита мина покрай него, без да го познае, тъй като и баща му не каза нито дума.

Една от грижите на господин Марсел беше да успее да накара сина си да разказва за битката, в която е бил ранен. Пред всеки гост, дошъл вкъщи да види младши лейтенанта, той повтаряше все същата молба:

— Разкажи ни как те раниха… Обясни как уби германския капитан.

Хулио се извиняваше с видимо притеснение. Беше му дошло до гуша от собствената му история. За да угоди на баща си, я беше разказал пред сенатора, пред Архенсола и Чернов в ателието, пред други семейни приятели, дошли да го посетят… Не можеше повече.

И бащата сам се заемаше с разказа, придавайки му облик и детайли на събитие, което е видял със собствените си очи.

Трябваше да се завладеят развалините на една захарна рафинерия срещу окопа. Френската артилерийска канонада беше прогонила оттам германците. Беше необходимо да се направи разузнаване, ръководено от сигурен човек. И както винаги в такива случаи, началниците посочиха сержант Деноайе. С настъпването на зората взводът тръгна внимателно напред, без да срещне препятствие. Войниците се разпръснаха из развалините. Хулио отиде сам до края им с цел да огледа вражеските позиции и тогава, завивайки покрай една стена, му се случи най-неочакваната среща. Пред него стоеше един германски капитан. Двамата едва не се сблъскаха на ъгъла. Погледнаха се в очите — повече изненадани, отколкото обхванати от омраза, всеки от тях инстинктивно търсейки начин да изпревари другия в бързината си да го убие. Капитанът беше хвърлил на земята картата на местността, която държеше. Дясната му ръка потърси револвера, правейки усилие да го извади от кобура, без да отделя нито за миг поглед от неприятеля. После се отказа, разбрал, че това му действие е напълно безполезно. Беше много късно. Очите му, широко отворени пред ужаса от близката смърт, продължаваха да гледат втренчено французина, който вече бе натиснал спусъка на пушката си. Изстрел почти от упор… и германецът падна мъртъв.

Едва тогава Деноайе видя ординареца на капитана, вървящ на няколко крачки зад него. Войникът стреля и го рани в рамото. Притичаха французите и убиха ординареца. После започнаха престрелка с вражеската рота, спряла малко по-назад, докато командирът й изучаваше терена. Въпреки раната Хулио остана начело на взвода си, защитавайки фабриката срещу превъзхождащите сили на противника, докато накрая дойдоха подкрепления и теренът премина окончателно във владение на французите.

— Не беше ли точно така, сине? — питаше накрая господин Марсел.

И синът потвърждаваше, нетърпелив да приключи, колкото се може по-скоро, този притесняващ го разказ. Да, така беше. Но това, което баща му не знаеше, това, което самият той никога нямаше да каже, беше откритието, което беше направил, след като уби капитана.

Гледайки се, застинали един срещу друг в продължение на секунда, сторила им се безкрайна, двамата мъже показаха с поглед нещо повече от изненада от срещата и желание да се премахнат взаимно. Деноайе позна онзи мъж. Капитанът от своя страна го позна също. Прочете го в очите му… Но всеки един от тях, в желанието си да убие, за да продължи да живее, не можа да вникне по-дълбоко в спомените си.

Деноайе стреля с пълното съзнание, че убива познат човек. После, докато ръководеше отбраната на позицията в очакване на подкрепленията, го обхвана подозрението, че онзи враг, чийто труп лежеше наблизо, може да е на член на семейството, на някой от фамилията Хартрот. Изглеждаше обаче по-възрастен от братовчедите му и много по-млад от свако му Карл. Последният, поради годините си, нямаше как да бъде най-обикновен капитан от пехотата.

Когато, отпаднал от загубата на кръв, го отнесоха в окопа, сержантът поиска да види тялото на убития от него вражески капитан. Съмненията му продължиха пред побелялото от смъртта лице. Очите, широко отворени, сякаш все още пазеха спомена за изненадата. Този мъж несъмнено го познаваше, а и на него също това лице му беше познато. Кой беше този човек?… Изведнъж във въображението му изникна морето, видя един голям презокеански кораб, една висока и руса жена, гледаща го с премрежен поглед, един едър мустакат мъж, държащ речи в стила на своя император. „Почивай в мир, капитан Еркман“. Ето как приключиха, в едно кътче на Франция, дискусиите, започнати насред океана.

Мислено поиска прошка, сякаш се намираше в присъствието на сладката Берта. Трябваше да убие, за да не убият него. Война е. Направи опит да се успокои с мисълта, че Еркман е умрял без да го познае, без да разбере, че убиецът му е спътникът от пътуването през океана месеци преди това… И запази дълбоко в съзнанието си тайната за тази среща, подготвена от съдбата. Не я сподели и с приятеля си Архенсола, който знаеше историята за прекосяването на Атлантика.

Някак съвсем неочаквано скоро господин Марсел се видя в края на това радостно и изпълнено с гордост съществуване, дължащо се на присъствието на сина му. Петнадесет дни изминаха бързо. Младши лейтенантът си тръгна и цялото семейство, след този период на истински нежни чувства, трябваше да се върне към измамните ласки на илюзиите и надеждите. Отново трябваше да се живее в очакване на писмата, с тревожните предположения за мълчанието на отсъстващия, с приготвянето на колетите с всичко, което пазарът предлагаше за военните — все полезни и абсурдни неща.

Майката изпадна в дълбоко униние. Заминаването на Хулио я беше накарало да почувства с по-голяма сила отсъствието му. Докато го виждаше до себе си и слушаше разказите за смъртта, които баща му с удоволствие повтаряше, тя постепенно почувства истински сериозността на опасностите, грозящи сина й. На моменти фаталността я караше да изпитва мрачни предчувствия.

— Ще го убият — повтаряше тя на мъжа си. — Тази рана е предупреждение от небето.

Когато излезеше на улицата, тръпнеше от жал при вида на войниците инвалиди. На свой ред оздравяващите с бодрия си вид, подготвящи се да се върнат на фронта, й вдъхваха още по-голямо съжаление. Спомни си за едно пътуване до Сан Себастиан със съпруга си, за една корида с бикове, която я беше накарала да вика от негодувание и мъка поради изпитаното състрадание към съдбата на нещастните коне. Щом вътрешностите им увиснеха от разпраните им кореми, ги вкарваха в боксовете за бърза хирургическа намеса и кратко лечение, а после пак ги пускаха на арената, заредени с фалшива енергия. Няколко пъти понасяха това зловещо възстановяване, докато накрая идваше последният удар с рогата, окончателният… Наскоро излекуваните мъже й напомняха именно за онези нещастни животни. Някои от тях бяха ранявани по три пъти от началото на войната и отново се връщаха закърпени и възбудени на бойното поле, за да се включат пак в лотарията на съдбата в очакване на смъртоносния й удар… Ох, синът й!

Деноайе негодуваше, слушайки тези приказки на съпругата си.

— Нали ти казвам, че Хулио няма да може никой да го убие!… Той е мой син. Като млад и аз съм минал през ужасни опасности. И мен ме раниха в една от войните оттатък океана, но въпреки това ето ме тук пред теб вече достатъчно остарял.

Събитията, които следваха едно след друго, като че имаха за цел още повече да укрепят сляпата му вяра. Около семейството се случваха нещастия, опечаляващи роднините, но нито едно от тях не докосваше безстрашния младши лейтенант, който продължаваше да върши подвизи с героичната непринуденост на мускетар.

Еди ден доня Луиза получи писмо от Германия. Сестра й пишеше от Берлин чрез консулството на една южноамериканска страна в Швейцария. Този път госпожа Деноайе плака за някого, който не беше синът й. Плака за Елена и за враговете. В Германия също имаше майки, а за нея майчиното чувство стоеше над всяко друго.

Клетата госпожа фон Хартрот! Писмото й, писано преди месец, съдържаше само печални вести и думи на отчаяние. Капитан Ото бил мъртъв. Мъртъв бил и един по-малките му братя. За утеха на майка си, той поне паднал на територия, намираща се под властта на своите. Можела да плаче на гроба му. Другият бил погребан на френска земя, неизвестно къде. Никога нямало да открие останките му, смесени със стотици трупове, никога нямало да узнае къде е изтляло това тяло, излязло от утробата й… Един трети син бил ранен в Полша. Двете й дъщери били изгубили годениците си и я довеждали до отчаяние с нямото си страдание. Фон Хартрот продължавал да ръководи патриотични сдружения и правел планове за индустриално разширяване на базата на близката победа, но през последните месеци остарял доста. „Мъдрецът“ бил единственият, който продължавал да се държи твърдо. Нещастията в семейството само засилвали свирепостта на професор Юлиус фон Хартрот. Във връзка с една книга, която пишел, той бил изчислил, че след триумфа си Германия трябвало да поиска стотици хиляди милиони от победените и да присъедини към територията си обширни части от Европа…

На госпожа Деноайе й се стори, че чува от булевард „Виктор Юго“ тези майчини ридания, носещи се в тишината на една къща в Берлин. „Вярвам, че разбираш отчаянието ми, Луиза… А колко щастливи бяхме! Господ да накаже тези, които причиниха толкова много злини на света! Императорът е невинен. Вината е изцяло на враговете му…“

В присъствието на жена си господин Марсел предпочете да мълчи. Сподели, че съчувства на Елена за случилите се нещастия и че не обръща внимание на политическите твърдения в писмото. Разнежи се, като видя как горко доня Луиза оплаква племенника си Ото. Беше му кръстница, а Деноайе — кръстник. Господин Марсел беше забравил този факт. В представите му се възроди спокойният живот в огромното отвъдморско имение, игрите на русокосите малчугани, чиито глави той галеше зад гърба на дядото, преди да се роди Хулио. В продължение на няколко години той бе посветил много любов на племенниците си, малко притеснен от забавянето на появата на негов собствен син. Чистосърдечно се развълнува от сполетелите семейството на Карл нещастия.

След това обаче, щом остана сам, една егоистична студенина заличи всички тези чувства. Войната беше факт и другите я бяха подпалили. Франция трябваше да се защитава и колкото повече врагове загинат, толкова по-добре… Единственото нещо, което него трябваше да го интересува, беше Хулио. И вярата в щастливата съдба на сина му го накара да почувства груба радост, удовлетворение на любещ до жестокост баща.

— Него никой няма да може да го убие… Сърцето ми го казва.

Друга, съвсем отблизо засягаща го беда наруши спокойствието му. Една привечер, връщайки се на булевард „Виктор Юго“, завари доня Луиза хванала се ужасена за главата.

— Дъщеря ни, Марсел… Нашата дъщеря!

Чичи лежеше пребледняла и отпусната на един диван в хола, с бледозеленикави петна, избили по бузите й, с поглед — неподвижно втренчен право пред нея, вперен сякаш в нещо, намиращо се в празното пространство. Не плачеше. Само една лека седефена лъскавина караше очите й, разширени от усилието да сдържи конвулсиите, да потрепват.

— Искам да го видя! — каза с прегракнал глас. — Трябва да го видя!

Бащата се досети, че с младия Лакур се е случило нещо ужасно. Само заради това Чичи можеше да бъде толкова отчаяна. Съпругата му съобщи тъжната новина. Рене бил ранен, тежко ранен. Снаряд избухнал насред батареята му, много от другарите му загинали на място. Офицерът бил изваден изпод куп трупове. Едната му ръка липсвала, имал множество рани по краката, по тялото, по главата.

— Искам да го видя! — повтаряше Чичи.

И господин Марсел трябваше да положи големи усилия, за да накара дъщеря си да се откаже от това болезнено твърдоглавие непременно да види ранения, подтикващо я да настоява за незабавно пътуване до фронта въпреки всички пречки. В края на краищата убеди я самият сенатор. Трябвало да изчакат. Той, неговият баща, също бил принуден да се примири с положението. В момента правел всичко възможно Рене да бъде преместен в една парижка болница.

На Деноайе му стана жал за важния мъж, който правеше усилия да запази стоическото спокойствие на баща от старото време, подобно на славните си роднини и всички героични фигури на Римската република. Но тези му усилия на красноречив оратор изведнъж рухваха и приятелят му неведнъж го беше виждал да плаче. Единствено дете, а можеше да го загуби!… Мълчанието на Чичи му вдъхваше още по-голямо състрадание. Тя не плачеше, понасяше болката без сълзи, без припадъци. Зеленикавата бледност на лицето й, трескавият блясък в очите й, вдървената й походка на автомат бяха единствените признаци на раздиращите душата й чувства. Живееше, без да си дава сметка за това, което я заобикаля, мисълта й непрекъснато летеше някъде надалеч.

Когато докараха ранения в Париж, тя и сенаторът се преобразиха. Ходеха да го видят и това беше достатъчно да си представят, че вече е спасен.

Първия път годеницата се завтече към болницата с бъдещия си свекър и майка си. После отиде сама, поиска да остане там, да живее до ранения, обявявайки война на всички правила, противопоставяйки се на монахините и милосърдните сестри и мразейки ги като потенциални съпернички. Като видя усилията си безрезултатни, тя се сви, смири се, започна да се стреми да спечели с чара си една по една всички жени. Накрая успя да постигне целта си да прекарва голяма част от деня до Рене.

Деноайе трудно удържа сълзите си, като видя артилериста в леглото. Боже! В подобно положение би могъл да е и синът му!… Заради стегнатите превръзки по цялото тяло, той му заприлича на египетска мумия. Осколките от снаряда го бяха направили на решето. Виждаха се само очите му с благия поглед и русите мустачки, подаващи се между белите бинтове. Страдалецът мило се усмихваше на Чичи, която бдеше до него с показно самочувствие, сякаш си беше вкъщи.

Изминаха два месеца. Състоянието на Рене се подобри, беше вече почти възстановен. Годеницата му изобщо не се беше съмнявала, че ще оздравее от момента, в който й бяха позволили да бъде до него.

— Не може да ми умре този, когото обичам — казваше тя с вяра, подобна на бащината си. — Няма да позволя швабите да ме оставят без мъж!

Запази своето „захарно войниче“, но в един все пак доста окаян вид… Никога досега господин Марсел не си беше давал точна сметка за ужаса на войната, както когато видя в дома му да влиза този възстановяващ се след раняването воин, когото помнеше отпреди месеци като фин и строен младеж с деликатна, малко женствена красота. Сега лицето му беше дълбоко набраздено от виолетови белези. По тялото му оставаха скрити още много подобни. Лявата му ръка я нямаше до лакътя и половината му ръкав висеше празен. С другата си ръка се подпираше на бастун — необходим помощник, за да може да движи единия си крак, чиято еластичност все още не беше възстановена.

Но Чичи беше доволна. Гледаше своето войниче по-въодушевена от всякога. Е, беше малко деформирано, но пък и много по-интересно. Придружена от майка си, тя съпровождаше ранения при разходките му в парка. Очите й започваха да хвърлят мълнии, когато при пресичане на някоя улица шофьорите и кочияшите не намаляваха скоростта на превозните средства, за да дадат път на инвалида… „Безсрамни скатаващи се!…“ Обхващаше я същият гняв, какъвто преди време изпитваше към жените от квартала, които говореха обидни думи зад гърба на Рене, виждайки го здрав и щастлив. Тръпнеше от задоволство и гордост, отговаряйки на поздравите на приятелките си. Очите й говореха: „Да, това е годеникът ми… Истински герой“. Отделяше голямо внимание на медала за военни заслуги, закачен на куртката с цвят „хоризонт“. Ръцете й инстинктивно го оправяха, за да се вижда по-добре. Полагаше старание да поддържа в добър вид униформата му — единствената, винаги същата, тази, с която е бил по време на раняването. Смяташе, че ако облече нова, ще придобие вида на военните от канцелариите — тези, които се скатаваха в Париж.

Рене, възстановяващ все повече силите си с всеки изминал ден, напразно се опитваше да се освободи от властническите й грижи. Безуспешно се опитваше да върви леко и отпуснато.

— Опри се на мен.

И той се виждаше принуден да се хване за ръката на годеницата си. Всичките й планове за бъдещето се базираха на свирепостта, с която смяташе да пази съпруга си, на грижите, които щеше да му посвети, за да компенсира немощта му.

— Горкичкият ми инвалид! — шепнеше любовно тя. — Колко грозен и безполезен те направиха тези негодници!… Но за щастие, си имаш мен, а аз те обожавам… Голяма работа, че ти няма едната ръка, аз ще се грижа за теб, ще бъдеш моето синче. Ще разбереш, когато се оженим, с какво съкровище живееш, ще видиш колко елегантен и красив ще те поддържам… Но да внимаваш с другите! Да знаеш, че още с първата, която погледнеш, скъпи ми инвалидчо, веднага те оставям на безполезната ти немощ.

Деноайе и сенаторът също мислеха за бъдещето им, но по един по-позитивен начин. Женитбата им трябваше да се състои колкото е възможно по-скоро. Защо да чакат?… Войната не представляваше пречка. Сега дори се правеха много повече сватби от всякога, но без особен шум и в интимен кръг. Времето не беше подходящо за пищни тържества.

И Рене Лакур остана завинаги в жилището на булевард „Виктор Юго“ след сватбената церемония, протекла в присъствието на дузина роднини и близки.

Господин Марсел бе имал други мечти за дъщеря си: шумна сватба, за която нашироко да пишат вестниците, зет с блестящо бъдеще… Но войната…, ех! Сега всички бяха изгубили много от илюзиите си.

Успокои се, преценявайки положението си. Какво му липсваше? Чичи беше щастлива със своята егоистична и шумна радост, която бавно отпращаше в забвение всичко, което не беше свързано с любовта й. Делата му вървяха много добре. След кризата в първите моменти нуждата на враждуващите страни от продуктите на земите му започна да нараства. Цената на месото никога не беше достигала до такива високи стойности. Парите течаха към него много по-буйно отпреди, а разходите му бяха значително намалели… Хулио оставаше в смъртна опасност, но той беше убеден, че нищо лошо не може да му се случи. Единствената му грижа беше да бъде спокоен, да избягва силните вълнения. Изпитваше известна тревога, когато си дадеше сметка за честотата, с която се следваха погребенията на много известни личности в Париж — политици, артисти, писатели. Всеки ден тъжните хроники споменаваха нечие известно име. Войната не убиваше само на фронта. Отровните й стрели летяха из градовете, пронизвайки грохналите и слабите, които при нормални условия биха могли да продължат да живеят.

„Внимавай, Марсел! — си казваше с егоистична наслада. — Не се вълнувай прекомерно. Трябва да стоиш далеч от четиримата конници на приятеля Чернов“. Беше прекарал цяла една вечер в ателието, разговаряйки с него и с Архенсола за публикуваните във вестниците новини за започналата голяма френска офанзива в Шампан и взимането на много пленници. Тогава Деноайе си помисли колко много човешки животи би могло да струва всичко това. Но за съдбата на Хулио не изпита никаква тревога. Синът му не се намираше в тази част на фронта. Предния ден беше получил от него писмо с дата отпреди седмица, но всичките пристигаха с подобно закъснение. От него лъхаше радост и повишено самочувствие. Всеки момент младши лейтенант Деноайе щял да бъде предложен за кавалер на Почетния легион. За в бъдеще господин Марсел се видя баща на млад генерал, като онези по време на Революцията. Погледна скиците, разпръснати в ателието, и се зачуди как войната съвсем неочаквано беше променила кариерата на сина му.

На връщане към къщи се размина с Маргарита Лорие, облечена в траур. Само преди няколко дни сенаторът му беше говорил за нея. Брат й, артилеристът, бил загинал във Вердюн.

„Колко много загинаха! — си каза. — Как ли ще го понесе клетата му майка!“

Веднага обаче се усмихна, като си спомни и колко много се раждат. Досега хората никога не се бяха грижили толкова много за репродуктивността. Самата госпожа Лорие показваше с гордост издутия си корем, достигнал вече забележителни размери. Очите й галеха зараждащия се под траурните дрехи нов живот. Отново си помисли за Хулио, без да си даде сметка за изминалото време. Почувства привличането на бъдещото създание, сякаш имаше някаква роднинска връзка с него, даде си дума да помага щедро на сина на семейство Лорие, ако някога пътищата им в живота се пресекат.

Като влезе вкъщи, доня Луиза го пресрещна, за да го предупреди, че Лакур е дошъл и го очаква.

— Да видим какво има да каже нашият знаменит сват — отговори й той весело.

Добрата госпожа беше разтревожена. Беше се притеснила без причина от тържествения вид на сенатора, подтиквана от онзи женски инстинкт, който прониква през мъжките тревоги, за да познае какво се крие зад тях. Беше видяла освен това как Рене и баща му си говорят тихо и крадешком с едва сдържано вълнение.

Започна с неудържимо любопитство да обикаля около кабинета с надеждата да дочуе нещо. Но чакането й не трая дълго.

Изведнъж чу вик… вопъл… глас, който може да издаде само тяло, което силите бързо напускат.

И доня Луиза влезе точно навреме, за да задържи мъжа си, който се свличаше на пода.

Смутен, сенаторът мълвеше извинения на мебелите, на стените, обърнал гръб на свелия глава Рене, който единствен можеше да го чуе.

— Не ми даде да довърша… Разбра още от първата дума…

Дотича Чичи, привлечена от вика и видя как баща й се изплъзва от ръцете на съпругата си, пада върху един диван и след това се търкулва на пода с изцъклен поглед, със сгърчена, бълваща пяна уста.

Един вопъл бързо прекоси луксозно обзаведените стаи, един жален, неизменен стон, промъкващ се под вратите, стигна до величественото самотно стълбище.

Ах, Хулио!… Сине!…