Висенте Бласко Ибанес
Четиримата конници на Апокалипсиса (13)

III
Войната

Катереше се господин Марсел по един обрасъл с дървета хълм.

Гората представляваше тъжна, трагична гледка. В нея беше спряла неподвижно и онемяла една буря, накарала всичко да застине в мъчително, противоестествено положение. Нито едно дърво не беше запазило изправеното си състояние и листата си от мирните дни. Боровете напомняха полуразрушените колонади от останките на древните храмове. Едни стояха изправени с цялата си височина, но без завършващата корона, други бяха прекършени по средата. От раните по стволовете на някои висяха жилки засъхнала дървесина като снопове пречупени клечки за зъби.

Разрушителната сила беше показала възможностите си върху вековните буки и дъбове. Купчини безразборно нападали клони покриваха земята, сякаш оттук беше минала бригада от гигантски секачи. Дънерите едва стърчаха над земята, отсечени сякаш с един-единствен удар на брадвата. Около изтръгнатите от земята корени се търкаляха изхвърлени на повърхността от експлозиите камъни, спали векове в недрата на земята.

Тук-там, проблясвайки между дърветата или насред пътя, принуждавайки към неудобни обиколки, се появяваха кръгли, огромни, еднакви по размери локви. Деноайе ги сравни с дълбоко вкопани в почвата легени, направени от невидими великани, надупчили с огромните си свредели земята. Ставаха дълбоки още от краищата. Хвърлил се в тях плувец не би могъл да достигне дъното им. Водата вътре беше мъртвешки зеленикава — дъждовна вода с покривка от водорасли, надупчена от въздушните мехурчетата на микроорганизмите, зараждащи се в утробата й.

По средата на хълма, обградени от борове, имаше няколко гроба с дървени кръстове. Гробове на френски войници, покрити с трицветни знамена. Върху тези могили, покрити с мъх, почиваха стари артилерийски кепета. Свирепият секач, унищожавайки гората, беше сляпо покосил и мравките, движещи се между дърветата.

Господин Марсел носеше гамаши, широкопола шапка, а върху раменете си беше наметнал навито на руло тънко пончо. Беше извадил на бял свят тези части от облеклото, напомнящи му годините, прекарани в имението. Зад него вървеше Лакур, който с мъка прикриваше задъхването от умората в желанието си да спаси сенаторското си достойнство. Беше обут с високи ботуши, с мека шапка на главата, но не се беше отказал от контешкото дълго сако с големи пешове, за да не пренебрегне съвсем вида си на парламентарист. Пред тях вървяха двама капитани в качеството на водачи.

Намираха се в един планински масив, зает от френската артилерия. Вървяха към върховете, където имаше скрити оръдия, както и оръдия, подредени в боева линия, дълга няколко километра. Германската артилерия беше нанесла тези поражения, отговаряйки на стрелбата на френските оръдия. Гората беше сравнена със земята от снарядите.

Бяха оставили колата в подножието на планината. Единият от офицерите, стар артилерист, ги посъветва така. Трябваше много внимателно и незабелязано да се изкачат по склона. Намираха се в обсега на врага и автомобилът можеше да стане лесна мишена за оръдията му.

— Изкачването е наистина уморително — опита се да им влее нови сили той. — Кураж, господин сенатор!… Наближаваме.

Започнаха да се разминават с войници артилеристи. Много от тях носеха като единствен отличителен военен знак кепето. Приличаха на металурзи, леяри и шлосери с широките си панталони и елеци от зебло. За да вървят по-сигурно в дълбоката кал, някои бяха обули дървени налъми. Бяха бивши работници от металообработващите фабрики, които мобилизацията беше изпратила в артилерията от резерва. Сержантите бяха техни бивши главни майстори, а много от офицерите — инженери и началници на цехове.

Изведнъж изкачващите се по стръмното се натъкнаха на железните обитатели на гората. Щом те заговореха, земята започваше да се тресе, въздухът да трепери, горските жители, гарваните и дивите зайци, пеперудите и мравките да бягат уплашени, за да се скрият, сякаш светът загиваше в гърмяща конвулсия. Сега гръмогласните чудовища мълчаха. Можеше да се блъснеш в тях, без да ги видиш. Понякога сред зеления клонак едва се подаваше краят на нещо подобно на сива греда, друг път същото това нещо надничаше изпод куп изсъхнали дънери. Щом заобиколиш препятствието, попадаш на чиста равна площадка, заета от няколко души, които живееха, спяха и работеха около едно огромно съоръжение на колела.

Сенаторът, който беше писал стихове в младежките си години и говореше в рими, когато откриваше някоя статуя в избирателния си район, видя в тези планински самотници, почернели от слънцето и пушека, свещенослужители, поставили се в служба на фатално божество, получаващо като приношение от ръцете им огромните гърмящи капсули, които после избълваше с гръмотевичен трясък.

Скрити под гъстия листак, за да избегнат наблюдението на вражеските авиатори, френските оръдия се разпростираха по билата и платата на веригата от планини. В това желязно стадо имаше огромни екземпляри с подсилени с плазове колела, подобни на тези на земеделските локомобили, които Деноайе ползваше в имението си за обработка на земята. Като по-дребни животни, пъргави и игриви в непрекъснатия си лай, седемдесет и пет милиметровите се гушеха между мрачните чудовища.

Двамата капитани бяха получили от генерала, командващ тази войскова част, заповедта да запознаят подробно сенатора с дейността на артилерията. И Лакур приемаше със задълбочен вид обясненията им, докато въртеше очи във всички посоки с надеждата да съзре сина си. Най-важното за него беше да види Рене… Но сещайки се за официалния претекст на пътуването си, продължаваше да се спира пред всяко едно от оръдията, изслушвайки търпеливо подробните обяснения.

Артилеристите му показваха огромните яйцевидни снаряди, доставени от подземните складове. Тези складове, наричани „подслони“, представляваха дълбоки ями или кръгли кладенци, подсилени с пълни с пръст чували и с дървени греди. Служеха за убежище на свободните от наряд войници и предпазваха мунициите от пряко попадение.

Продължиха да се изкачват. Вече почти на върха на планината видяха една полуразрушена кула. Беше най-опасният пост. Един офицер оглеждаше от нея вражеската линия, за да направи корекции в точността на стрелбата. Докато другарите му се прикриваха под повърхността на земята или в гъсталака на гората, той изпълняваше дълга си на това най-уязвимо място.

Наблизо до кулата пред очите им се отвори подземен коридор. Спуснаха се по мрачните му извивки, докато стигнаха до няколко подземни помещения. През тесните процепи, издълбани в скалите, в тях влизаше светлина и въздух.

Един възрастен майор, отговарящ за сектора, както скоро след това разбраха, излезе да ги посрещне. На Деноайе му се стори, че вижда някой секционен началник в голям парижки магазин. Маниерите му бяха изискани, спокойният му глас сякаш просеше извинение на всяка дума, все едно говореше за група дами, предлагайки им най-новата стока. Това впечатление обаче трая само един кратък момент. Ръцете, подаващи се от ръкавите на беловласия войник с очила за късогледство, който и във военно време изглеждаше като директор за фабрика, посрещаш клиентите си, бяха превързани с памуци и бинтове. Беше ранен и в двете китки от парчета избухнал снаряд и въпреки това продължаваше да изпълнява задачите си.

„Виж го ти, този на пръв поглед сладникав и предвзет господинчо! — помисли си Деноайе. — Трябва да му се признае, че притежава силен характер.“

Бяха влезли в командния пункт — обширна стая, получаваща светлина през един хоризонтален прозорец, широк четири метра и висок само педя и половина. Изглеждаше като отвореното пространство между две летви на дървена щора. Под него имаше голяма чамова маса, отрупана с карти и документи, а около нея — няколко дървени табуретки. Седналият на някоя от тях можеше да види цялата равнина. По стените висяха окачени електрически апарати, разпределителни електрически табла, акустични рупори и телефони, много телефони.

Майорът натрупа картите и документите в единия край на масата и предложи табуретките със същия маниер, сякаш се намираха в най-изискания салон.

— Заповядайте, господин сенатор.

Деноайе, скромен придружител, приседна до него. Майорът приличаше на директор на театър, подготвяш се да покаже нещо необикновено. Разтвори върху масата една огромна карта на простиращата се пред тях равнина с пътищата, селата, нивите, височините и долините. Върху картата имаше очертан с червени линии триъгълник във формата на ветрило. Върхът му беше мястото, на което се замираха, а широката му част — границата на видимия с просто око хоризонт.

— Ще стреляме по тази гора — каза артилеристът, посочвайки единия край на картата. — Тук е там — продължи, показвайки една малка тъмна линия на хоризонта. — Вземете биноклите.

Но преди двамата да опрат окулярите до веждите си, майорът постави върху картата друг голям лист хартия. Беше малко неясна снимка, върху която се виждаше начертан с червени линии същият като на картата ветрилообразен триъгълник.

— Тази сутрин нашите авиатори — продължи вежливият артилерист — успяха да заснемат някои от вражеските позиции. Тази снимка е увеличена многократно в нашето фотографско студио… Според разчетените по нея данни, в гората са разположени два германски полка.

Господин Марсел видя на снимката тъмното петно на гората, белите линии на пътищата, групите малки квадрати, представляващи къщите на село. Стори му се, че е в самолет и наблюдава земята от хиляда метра височина. После погледна през бинокъла, проследявайки посоката на една от червените линии, и видя през увеличителната леща една дебела черна линия — гората, послужила за убежище на врага.

— Щом разпоредите, господин сенатор, ще започнем — каза майорът, довеждайки до крайност вежливостта си. — Готов ли сте?

Деноайе се подсмихна. За какво да е готов знаменитият му приятел? Какво можеше да направи един обикновен зрител като него, развълнуван от неочакваната новост на спектакъла?…

Зад гърбовете им зазвъняха безброй звънци: едни зовяха, други отговаряха. Акустичните тръби сякаш се издуха под напора на пороя от думи. Електрическите жици изпълниха тишината на помещението с туптящия си мистериозен живот. Любезният началник вече не се занимаваше с тях. Чуваха го да разговаря по телефона с офицерите си, намиращи се на няколко километра разстояние. Вежливият герой и за момент не изоставяше своята сладникаво усукана учтивост.

— Бихте ли имали добрината да започнете?… — каза той благовъзпитано на далечния офицер. — Имам удоволствието да ви предам заповедта.

Господин Марсел усети леко нервно потрепване до единия си крак. Беше Лакур, обезпокоен от новината. Започваше стрелбата. Предстоеше да се случи нещо, което никога не беше виждал. Оръдията се намираха точно над главите им. Подземието щеше да се разлюлее като палубата на кораб при силна буря. Помещението с акустичните тръби и безбройните звънящи телефони щеше да заприлича на мостика на военна фрегата по време на бойна тревога. Какъв оглушителен трясък щеше да настане!… Изминаха няколко безкрайно дълги секунди… Изведнъж отекна далечна гръмотевица, идваща като че ли отвисоко, от облаците. Деноайе вече не усещаше нервното потрепване до крака си. Видът на учудения сенатор сякаш питаше: „Това ли беше всичко?…“ Няколкото метра земя над главите им омекотиха детонациите. Изстрелът на най-голямото оръдие се чу като удар с тояга по дебел дюшек. По-впечатляващо беше свистенето на снаряда, порещ с висока скорост въздуха, и силното трептене на прозореца под напора на образувалите се вследствие на движението му въздушни вълни.

Летеше, отдалечаваше се, ревът му отслабваше. Мина доста време, преди да се види ефектът му. На двамата приятели дори им се стори, че се е изгубил някъде в пространството. „Няма да стигне… няма да стигне“ — си помислиха. Изведнъж на хоризонта, в точно посоченото място, върху мастилената капка на гората, изникна огромна колона дим, подобна на въртяща се черна кула, и последва мощен като от вулканично избухване грохот.

— Колко зле трябва да се чувстват сега там! — каза сенаторът.

Той и Деноайе изпитаха една почти животинска радост, истинска егоистична наслада от усещането, че се намират на сигурно място на няколко метра под земята.

— Всеки момент германците ще започнат на свой ред да стрелят — каза тихо господин Марсел на приятеля си.

Сенаторът сподели мнението му. Със сигурност щяха да отговорят и артилерийският дуел щеше да продължи.

Всички френски батареи бяха открили огън. Планината се тресеше от непрекъснатия тътен, снарядите с остро свистене пореха въздуха, хоризонтът, все още тих, се наежи от черни, извиващи се нагоре, димни колони. Двамата безмълвно се съгласиха, че се чувстват много добре в това убежище — също както в театрална ложа…

Някой докосна Лакур по рамото. Беше единият от капитаните, които имаха задължението да ги водят по фронтовата линия.

— Да отидем горе — каза простичко. — Трябва да видите отблизо как работят нашите оръдия. Спектакълът си заслужава.

Горе?… Високопоставеният гост остана слисан, объркан, сякаш му предлагаха междупланетно пътуване. Как така горе? Та нали врагът щеше всеки момент да отговори на огъня с огън?…

Капитанът обясни, че младши лейтенант Лакур сигурно вече очаква баща си. Били уведомили по телефона неговата батарея, разположена на няколко километра оттук. Сега бил моментът, в който можел да го види.

Излязоха отново на дневна светлина през тесния проход на подземието. Изпъчен, сенаторът пристъпваше величествено.

„Ще стрелят — говореше един глас вътре в него, — враговете съвсем скоро ще отговорят“.

Поопъна с драматичен жест фрака си и продължи да върви напред, сериозен и тържествен. Ако онези военни, противници на парламентаризма, се готвеха скрито да се присмиват на чувствата на едно цивилно лице, щяха да останат горчиво разочаровани.

Деноайе се възхити на решителността, с която великият мъж излезе от подземието, устремил се сякаш право срещу противника.

На няколко крачки разстояние бурни вълни разтресоха въздуха. Двамата залитнаха, ушите им писнаха, стори им се, че някой с все сила ги беше ударил отзад по тила. В същото време си помислиха, че германците са започнали да стрелят. Но тези, които стреляха, бяха своите. На около десетина метра от тях над гората се издигна спирала дим и бързо се разсея. Току-що бе изстреляло снаряд едно от оръдията огромен калибър, скрито в близкия гъсталак. Капитаните дадоха разяснения, без да забавят крачка. Необходимо бе да вървят пред оръдията въпреки силния трясък на изстрелите, за да не се озоват на откритото, където бе издигната наблюдателната кула на дежурния офицер. Всеки момент се очакваше отсреща да отговорят.

Този, който вървеше до господин Марсел, го похвали за неустрашимостта, с която понася гърмежите.

— Приятелят ми вече го е преживял — каза сенаторът гордо. — Бил е на битката при Марна.

Двамата военни прецениха малко учудено възрастта на Деноайе. Къде точно е бил? Към коя войскова част се е числял?

— Бях като пленник — каза споменатият скромно.

Откъм наблюдателната кула, през необраслото с дървета пространство, към тях дотича един офицер. Размаха няколко пъти кепето си, за да го забележат по-добре. Лакур се уплаши за него. Враговете можеха да го видят, представляваше лесна мишена, тичайки, без да се прикрива, през откритото, в желанието си да стигне по-бързо до тях. И се уплаши още повече, като го видя отблизо… Беше Рене.

Ръцете му стиснаха малко отчуждено две други силни, жилести ръце. Видя лицето на сина си с доста по-изострени черти, потъмняло от живота на открито. Излъчваше решителност, вяра в собствените сили. Шестте месеца на трудно и напрегнато ежедневие го бяха променили. Уж беше същият, но по-широкоплещест, по-силен в ръцете. Меките и нежни майчини черти се бяха изгубили, скрити зад новопридобития мъжествен вид. Лакур си каза с гордост, че сега вече синът му прилича на него.

След разменените за поздрав прегръдки Рене обърна повече внимание на господин Марсел, отколкото на баща си. Стори му се, че долавя у него нещо от парфюма на Чичи. Попита за нея, поиска да научи подробности за живота й въпреки писмата, които тя редовно и често му пишеше.

Междувременно сенаторът, все още развълнуван от току-що изпитаните чувства, прие заучената ораторска поза, обръщайки се към сина си. Импровизира нещо като реч в чест на този воин на Републиката, носещ славното фамилно име Лакур, считайки момента за съвсем подходящ да запознае тези професионални военни с предците на своя род.

— Изпълнявай дълга си, сине. Ние от фамилията Лакур имаме воински традиции. Спомни си за нашия дядо, комисарят на Конвента, който се покри със слава при отбраната на Магунсиа.

Докато говореше, всички тръгнаха покрай единия край на гората, за да минат зад оръдията.

Тук тътенът беше по-поносим. След всеки изстрел големокалибрените оръдия изпускаха малко бяло облаче, подобно на пушеща лула. Сержантите диктуваха числа, съобщени на тих глас от друг артилерист с опряна до ухото телефонна слушалка. Обслужващите оръдието артилеристи изпълняваха тихомълком задачите си. Завъртаха едно колело и чудовището повдигаше сивата си муцуна, отместваше я на една страна, после на другата, с интелигентен вид и с пъргавината на слонски хобот. До най-близкото оръдие стоеше изправен и невъзмутим, с възпламенителния шнур в ръка, един артилерист. Сигурно беше глух. Безизразното му лице излъчваше сила. За него животът не беше нищо друго, освен серия от резки дръпвания на шнура и оглушителни гърмежи. Съзнаваше значението си. Беше служител на бурята, пазител на светкавицата.

— Огън! — извика сержантът.

И след заповедта му гръмотевицата избухна. Всичко наоколо потрепери, но свикнали вече със стрелбата, на двамата посетители този изстрел като че ли се стори от второстепенна важност.

Лакур се канеше да продължи разказа си за славния дядо от Конвента, когато нещо необикновено прекъсна намерението му.

— Стрелят — каза само артилеристът, говорещ по телефона.

Двамата офицери повториха новината на сенатора, предадена от наблюдателя на кулата. Не беше ли ги вече предупредил, че врагът всеки момент ще отговори?… Подчинявайки се на светия инстинкт за самосъхранение и подтикван в същото време от сина си, сенаторът се озова в един от „подслоните“ на батареята. Не пожела да се свре навътре в тясната пещера. Остана близо до входа, дал воля на любопитството, победило безпокойството.

Усети приближаването на невидимия снаряд въпреки гърмежите на непосредствено близките оръдия. Долавяше с изострената си чувствителност полета му във въздуха, изместващ останалите по-силни и близки шумове. Приличаше на непрекъснато увеличаващ силата си стон, един звънлив триъгълник с връх на хоризонта, който се уголемяваше с напредването, изпълвайки цялото пространство. Скоро след това не беше вече стон, а рязък грохот, подобен на спускащ се по стръмна улица електрически трамвай или на бързо профучаване на влак през железопътна гара.

Видя го да се появява с формата на облак и непрекъснато да увеличава размерите си, готов всеки миг да избухне над батареята. Озова се неизвестно как в дъното на „подслона“ и ръцете му усетиха студения контакт с куп подредени стоманени бутилки — снарядите.

„Каква страховита експлозия ще се получи — помисли си, — ако германската «тенджера под налягане» се стовари върху тази бърлога!…“

Успокои се, като забеляза стабилно укрепения свод: греди и чували, пълни с пръст, се редуваха последователно в слой, дебел няколко метра. Изведнъж настъпи пълен мрак. Друг някой беше влязъл в „подслона“, заставайки с тялото си на пътя на светлината. Може би приятелят му Деноайе.

Измина една година, която часовникът му отброи като секунда. После измина цял век със същата продължителност… и накрая изтряска очакваният гръм, „подслонът“ потрепери, но слабо, с глуха еластичност, сякаш беше от каучук. Експлозията въпреки всичко беше ужасна. Други по-слаби експлозии, виещи се сякаш по спирала, игриви и свистящи, последваха първата. С въображението си Лакур придаде форма на този катаклизъм. Видя една летяща змия, бълваща огън и дим, едно като че излязло от Вагнерово произведение чудовище, от чиито разтворили се при сблъсъка със земята вътрешности изпълзяваха хиляди огнени змийчета, покривайки всичко наоколо със смъртоносните си гърчения… Изглежда снарядът беше избухнал съвсем близо, може би на самата площадка, заемана от батареята.

Излезе от „подслона“, очаквайки да се натъкне на ужасяваща картина с разкъсани на парчета човешки тела, а видя сина си да се усмихва, палейки цигара, и да разговаря с Деноайе… Нищо! Артилеристите спокойно привършваха със зареждането на едно от големокалибрените оръдия. Бяха вдигнали за момент очи при преминаването на вражеския снаряд и след това бяха продължили работата си.

— Сигурно е паднал на около триста метра оттук — каза спокойно Рене.

Сенаторът, впечатлителен по природа, веднага почувства героична увереност. Не си струваше да отделя толкова голямо внимание на собствената си безопасност, когато другите мъже, същите като него, макар и облечени по различен начин, не се стряскаха от нищо.

И при следващите снаряди, избухващи сред дърветата в гората, остана до сина си, без друг признак на вълнение, освен леко треперене в краката. Сега вече му се струваше, че единствено френските снаряди, понеже са свои, попадаха в целта и сееха смърт. Другите задължително трябваше да минават високо и да избухват далеч с безполезен трясък. С подобни илюзии се подхранва храбростта… „И това е всичко?“ — като че ли питаха очите му.

Припомни си с известен срам за бягството си преди минути в „подслона“, но вече се считаше способен да живее в него, също както Рене.

С всяка изминала минута германските снаряди ставаха по-чести. Не се губеха вече в гората. Избухванията им се чуваха все по-близо. Двамата офицери се спогледаха. Имаха задачата да бдят за сигурността на знаменития посетител.

— Положението започва да става горещо — отбеляза единият от тях.

Отгатнал мислите им, Рене се приготви да си тръгва. „Сбогом, татко!“ Нужен бе в батареята си. Сенаторът се опита да се противопостави, настоя срещата да продължи, но се сблъска с твърда непреклонност, отхвърляща категорично авторитета и влиянието му. Един сенатор не може да има кой знае какво голямо влияние сред тези привикнали с военната дисциплина мъже.

— Бъди здрав, сине!… Нека късметът бъде с теб!… Винаги помни кой си.

И баща му се разплака, притискайки го в прегръдките си. Безмълвно съжали за краткостта на срещата, помисли си за опасностите, очакващи единствения му син след тази раздяла.

Веднага, след като Рене се отдалечи, капитаните подканиха групата да тръгне отново на път. Ставаше късно, а преди мръкване трябваше да стигнат до определеното за разквартируване място. Спускаха се надолу по склона под прикритието на един планински хребет. Вражеските снаряди летяха високо над главите им.

В една котловина се сблъскаха с няколко групи 75 милиметрови оръдия. Бяха разпръснати между дърветата, затрупани под купчини клони и показващи сивите си муцуни като скрити лаещи кучета. Големите оръдия ревяха през интервали от дълги паузи. Тези железни глутници лаеха непрестанно, без нито за миг да прекъсват шумната си ярост, изпълвайки въздуха с резкия и неспирен звук на раздиращо се платно. Оръдията бяха много, изстрелите — главозамайващо бързи и детонациите се сливаха в една, както в математиката безброй поредни точки образуват плътна линия.

Командирите, оглушени от грохота, крещяха високо заповедите си и размахваха ръце, минавайки зад оръдията, които при изстрелите се плъзгаха напред и назад върху неподвижните лафети, подобно на автоматични пистолети. Всеки изстрел изхвърляше една празна гилза, а в димящата цев веднага влизаше нов снаряд.

Зад батареите въздухът се завихряше с яростни вълни. При всеки изстрел Лакур и другарят му получаваха удар в гърдите, сякаш невидима ръка брутално ги блъскаше назад. Трябваше да пригодят дишането си към ритъма на изстрелите. През стотна от секундата, между отшумяващата въздушна вълна и новата, която връхлиташе, гърдите им изпитваха мъчителна празнота. Деноайе се възхити на лая на тези сиви кучета. Познаваше добре ухапванията им, които могат да те настигнат на много километри разстояние. Все още стояха готови и нащрек в измъчената му памет.

На Лакур му се стори, че подредените в редици оръдия пеят нещо монотонно и свирепо, каквито би трябвало да са били военните химни на хората през праисторическите времена. Тази музика от строги, оглушителни, вълнуващи ноти събуди и у двамата нещо спящо дълбоко във всички души: вандализмът на далечните прадеди. Въздухът се нажежи и изпълни с горчиви, остри, зашеметяващи миризми. Изпаренията от експлозивите достигаха през устата, ушите и очите чак до мозъка.

Почувстваха същата разпаленост, както командирите на оръдия, които крещяха и ръкомахаха сред страхотния тътен. Празните гилзи бяха образували дебел плътен слой зад оръдията. Огън!… Непрестанен огън!

— Трябва добре да ги окъпем — викаха началниците. — Трябва обилно да полеем градината, в която са „бошовете“.

И зейналите пасти на 75-милиметровите бълваха безспир, наблъсквайки със снаряди далечната гора.

Окуражени от тази сееща смърт активност, опиянени от скоростта на разрушенията, попаднали под властта на водовъртежа на кървавочервените отблясъци, Лакур и Деноайе започнаха да размахват високо шапките си, подскачайки от едно място на друго, сякаш танцуваха свещения танц на смъртта, крещейки с пресъхнала от киселата пара на барута уста: „Да живее… живее!“ Наложи се автомобилът да пътува през целия следобед, задържан понякога доста време на едно място, за да пропусне дългите военни конвои. Прекосиха необработени поля, осеяни със скелети на сгради. Минаха през опожарени населени места, от които бяха останали единствено поредици от опушени черни фасади с пусто зеещи отвори.

— Сега е ваш ред — каза сенаторът на Деноайе. — Отиваме да се видите със сина си.

Привечер се разминаха с многобройни групи пехотинци, войници с дълги бради и сини, избелели от живота под открито небе униформи. Връщаха се от местата за окопаване и носеха окачени на раниците си лопати, кирки и други инструменти за прокопаване на земята, придобили вече значението на бойни оръжия. Бяха покрити с кал от глава до пети. Всички изглеждаха състарени в разцвета на младостта си. Радостта им, че се връщат в базовия лагер след седмица живот в окопите, изпълваше тишината на равнината с песни, в такт с глухата маршова стъпка на подкованите им обувки. Мъжкият хор огласяше виолетовия залез с крилатите строфи на Марсилезата или с героичните призиви на Походната песен.

— Ето ги войниците на Революцията — възкликна въодушевен сенаторът. — Франция се е върнала в 1792 година.

Прекараха нощта в едно полуразрушено село, в което се беше установило командването на една дивизия. Двамата капитани си взеха сбогом. На следващата сутрин други щяха да им бъдат водачи.

Настаниха се в „Хотела на сирената“, стара сграда с надупчена от снаряди фасада. Собственикът гордо им показа един счупен прозорец с формата на вулканичен кратер. Този прозорец беше изместил досегашния символ на заведението — отлято от желязо женско тяло с рибя опашка. Понеже Деноайе реши да се настани в съседната на улучената от снаряда стая, хотелиерът поиска да му я покаже предварително.

Всичко бе изпочупено — стени, под, покрив. В ъглите — остатъци от мебели, по стените — парцали висящи тапети. През една огромна дупка се виждаха звездите и лъхаше нощният хлад. Собственикът поясни, че тези щети не са нанесени от германците. Причинил ги снаряд от 75 милиметрово оръдие при отблъскването на агресора от землището на селото. И повтори с горда патриотична усмивка пред последствията от поражението:

— Това е дело на нашите. Виждате ли каква сила притежава 75 милиметровото оръдие?… Какво ще кажете за това тук?…

Въпреки умората от пътуването господин Марсел спа зле, развълнуван от мисълта, че синът му е съвсем наблизо.

Час след разсъмване потеглиха с колата от селото, водени от един офицер. От двете страни на пътя следваха лагер след лагер. Назад останаха складовете за муниции. Пресякоха третата фронтова линия. После втората. Хиляди и хиляди мъже се бяха настанили сред полето в импровизирани жилища. С разнообразието си от раси и униформи този мъжки мравуняк напомняше за големите нашествия в историята. Не приличаше на преселение на народи, защото липсваха жени и деца. Тук имаше само мъже, навсякъде само мъже.

Всички видове жилищни помещения, използвани от човечеството, пещерите включително, бяха влезли в употреба тук във военните агломерации. Пещерите и каменните кариери служеха за казарми. Някои от дървените постройки напомняха на американско ранчо, други, конични и удължени — на африканско гурби. Много от войниците бяха от колониите, някои бяха живели като търговци в страни от Новия свят и след като им се беше наложило да съградят по-стабилно жилище от брезентовата палатка, бяха прибягнали до спомените си, използвайки архитектурните умения на племената, с които са били в контакт. В тази войнишка маса имаше марокански стрелци, чернокожи, азиатци, израснали далеч от градовете, но сега с предимство в равното голо поле, правещо ги вещи учители на много по-цивилизованите.

До потоците се вееха бели дрехи, прострени да съхнат. Голи до кръста мъже, радващи се на утринната свежест и нагазили до колене в прохладните води, се миеха шумно, весело си подвикваха… На един мост войник пишеше, ползвайки парапета вместо маса… Готвачите се суетяха около димящите тенджери. Миризмата на мазна сутрешна супа се смесваше със смолистия дъх на дърветата и аромата на мокра земя.

Дълги бараки от греди и ламарина служеха на кавалерията и артилерията за подслон на животните и оборудването. Войниците чистеха и подковаваха на открито охранените и с лъскав косъм коне. Окопната война ги беше обрекла на спокойно бездействие.

— Де да бяха такива в битката на Марна!… — подметна Деноайе на приятеля си.

Сега конете прекарваха времето си в непрекъсната почивка. Ездачите им се сражаваха от окопите. Животните дебелееха от спокойния живот и трябваше задължително да ги разхождат, за да не се разболеят от преяждане.

В равнината, като сиви водни кончета, се виждаха няколко самолета, готови да полетят. Около тях се суетяха много мъже. Селяните, превърнали се във войници, наблюдаваха с възхита офицера, отговарящ за тези машини. В негово лице виждаха властелина на почитаните и страшни магьосници от селските легенди.

Господин Марсел обърна внимание на цялостната промяна на униформата на французите. Всички бяха облечени от глава до пети в сиво-синьо. Яркочервените панталони и червените кепета, които беше видял през дните на битката при Марна, вече ги нямаше.

Мъжете, които се движеха по пътищата, бяха военни. Всички автомобили, дори волските каруци, бяха карани от войници.

Колата им изведнъж спря до няколко разрушени и почернели от пожара къщи.

— Пристигнахме — каза офицерът. — Сега ще трябва да повървим малко.

Сенаторът и приятелят му се наканиха да тръгнат по пътя.

— Оттам не — спря ги водачът им. — Този път е вреден за здравето. Има много въздушни течения, които трябва да се избягват.

Обясни, че оръдията и окопите на германците са в края на този път, който се спуска по едно нанадолните и след това се изкачва нагоре към хоризонта сред два реда изгорели дървета и къщи. Ранната утрин с мъгливите си изпарения ги прави незабележими за вражеските наблюдатели. В ясен слънчев ден пристигането на автомобила щеше да бъде посрещнато със снаряд. „Такава е тази война — заключи той накрая, — приближаваш се към смъртта, без да я виждаш“.

Двамата си спомниха препоръките на генерала, който преди ден ги беше поканил на масата си. „Внимавайте много: окопната война е коварна“. Видяха пред себе си обширното поле без жива душа по него, което можеше да се приеме и за нормално. Изглеждаше като неделно поле в мирно време, когато земеделците са по домовете си и земята се вглъбява в себе с мълчалив размисъл. Тук-там се виждаха безформени предмети, като изоставени земеделски машини в нивите през почивния ден. Вероятно бяха аварирали автомобили и излезли от строя оръдия.

— Оттук — каза офицерът, към когото се бяха присъединили четирима войници, за да носят чувалите и няколкото пакета, натоварени от Деноайе на покрива на автомобила.

Тръгнаха в колона покрай една почерняла от огъня тухлена стена и заслизаха надолу. След няколко крачки повърхността на земята се оказа на височината на коленете им, малко по-нататък — до кръста, след това — до раменете и скоро се озоваха под нея, съзирайки единствено тънка ивица небе над главите си.

Намираха се насред полето. Зад гърба им останаха развалините, скриващи входа на пътя. Вървяха по един абсурден начин, непознаващ сякаш правата линия — на зигзаг, правейки неочаквани по-плавни или по-остри завои. Други, не по-малко усукани пътеки, тръгваха от този ров, представляващ централния булевард на един огромен подземен град. Вървяха… вървяха. Измина четвърт час, измина половин час, измина цял час. Лакур и приятелят му си припомниха със съжаление широките пътища и редиците високи клонести дървета покрай тях, пътуването сред простора на чист въздух под ясното синьо небе. Сега не можеха да направят и двадесет крачки в една посока. Офицерът, който ги водеше, най-неочаквано изчезваше в някоя отбивка. Вървящите зад него, задъхани и притеснени, че вече не го виждат, трябваше да ускорят още повече крачка, за да не се изгубят.

Шумът от стъпките им и неволният допир с раменете предизвикваха свличането на буци пръст и камъчета от двата скосени бряга на изкопа. От време на време ровът започваше да се изкачва нагоре и вървящите по него се изкачваха заедно с него. Трябваше съвсем малко усилие, за да погледнат над купчините земна маса. Но това, което виждаха, бяха безлюдни необработени ниви, обградени с бодлива тел. Офицерът знаеше от опит до какво може да доведе подобно любопитство и не им позволяваше да се заглеждат продължително: „Напред, не спирайте“.

Вървяха вече час и половина. Двамата цивилни започнаха да чувстват умора и изгубиха ориентация при това непрекъснато ходене на зигзаг. Вече не знаеха напред ли вървят, или назад. От стръмните спускания и изкачвания и непрекъснатите завои започна да им се вие свят.

— Още много път ли ни остава? — попита сенаторът.

— Ето там — отговори офицерът, посочвайки над струпаната на камари пръст.

Това там представляваше една полуразрушена камбанария и няколко изгорели къщи в далечината, останките от едно село, превземано и изгубвано на няколко пъти и от едните, и от другите.

Същото разстояние биха изминали за половин час по права линия по повърхността на земята. Към резките завои на подземния път, направени да възпрепятстват напредването на врага, се прибавяха препятствията на фортификационните съоръжения: прекъснати с огради тунели, висящи клетки от бодлива тел, които при падането си запушват прохода, а защитниците му могат да стрелят през решетката.

Започнаха да срещат войници с вързопи и кофи с вода. Изчезваха бързо в извивките на страничните проходи. Някои, седнали върху купчина греди, се смееха, четейки малък вестник, издаван в окопите.

По подземния път започнаха да се забелязват същите признаци, каквито на повърхността на земята указват за близостта на населено място. Войниците се отдръпваха встрани, за да направят път на групата, от страничните улици надничаха брадясали любопитни лица. Надалеч кънтяха изстрелите на глуха стрелба, сякаш в края на лъкатушещия път се намираше стрелбищен полигон и група ловци се упражняваха в стрелба по гълъби.

Утрото продължаваше да е мъгливо и студено. Въпреки околната влага един жужащ облак от нахални конски мухи прелетя на няколко пъти над двамата посетители.

— Куршуми — каза лаконично офицерът.

Деноайе беше свил леко глава между раменете си. Познаваше много добре това характерно за насекомите бръмчене. Сенаторът ускори крачка, забравил за умората.

Озоваха се пред един подполковник, който ги посрещна като инженер, готов да ги разведе из цеховете във фабриката си, като морски офицер, горд да покаже батареите и топовете на броненосеца си. Беше командирът на батальона, заемащ този сектор от окопи. Господин Марсел го погледна заинтригуван при мисълта, че синът му служи под неговите заповеди.

— Тук е същото като на военен кораб — каза подполковникът, след като ги поздрави.

Двамата приятели признаха, че подземните фортификационни съоръжения имат известна прилика с вътрешността на голям плавателен съд. Преминали бяха през много окопи. Тези бяха от последната линия, най-старите: тъмни галерии, в които едва проникваше светлина. Дългата отбранителна линия образуваше тунел, прекъсван от малки открити пространства. Непрестанно трябваше да се преминава от светлина към мрак и от мрак към светлина, което уморяваше очите. Нивото на откритите пространства беше по-високо. Имаше вградени в стените на изкопите банкети от дъски, от нивото на които наблюдателите можеха да оглеждат околността с помощта на перископ. Затворените пространства служеха едновременно за работни помещения при изпълнението на ежедневните военни задачи, както и за спални.

Първоначално тези места за разполагане на войската били представлявали открити окопи, като тези от първа линия. След отблъскването на врага и спечелването на терен бойците, които били прекарали в тях цялата зима, потърсили начин да се настанят по-удобно. Напряко над откритите ровове наредили греди от разрушените къщи, над гредите поставили дъски, врати, прозорци, а над тях — няколко слоя чували с пръст. Чувалите покрили с пласт хумус, от който поникнали треви, придаващи на повърхността на окопите зелено пасторално спокойствие. Така направената конструкция устоявала на снарядите, които падали върху нея, без да причиняват големи щети. Когато някоя експлозия нанасяла по-сериозни поражения, пещерните хора излизали през нощта и като старателни мравки сръчно поправяли „покрива“ на жилището си.

Всичко изглеждаше чисто, благодарение на грубото и малко несръчно усърдие, което могат да вложат мъжете, когато живеят далеч от жените и са оставени да разчитат само на собствените си умения. Тези галерии напомняха на градина в манастир, на квадратен двор на затвор, на междупалубно пространство в броненосец. Подът им беше на половин метър под откритите пространства, свързващи окопите помежду им. За да могат офицерите да преминават по тях без качвания и слизалия, от вход до вход бяха опънати скелета от дебели дъски.

Забелязвайки командира, войниците се подреждаха в редица. Главите им оставаха на нивото на ръста на тези, които минаваха по скелетата. Деноайе се вглеждаше с жаден поглед във всички тези мъже. Къде може да е Хулио?…

Загледа се в особения вид на отделните укрепления. По конструкция всички изглеждаха еднакви, но обитателите на всяко едно от тях го бяха направили различно с допълненията, които бяха внесли в него. Лицевата част беше една и съща, насечена с пролуки, в които имаше пушки, насочени към врага, и отвори за дулата на картечниците. Войниците от дежурния наряд, прави до тези отвори, внимателно наблюдаваха самотното поле, както моряците на вахта оглеждат морето от мостика. Отвътре се намираха арсеналът и спалните: три редици дъсчени нарове, подобно на койките на моряците. Желанието за артистичен колорит, което изпитват обикновените души, беше разхубавило подземията. Всеки един войник имаше собствен музей от изрезки от вестник и цветни пощенски картички. Портрети на артистки и балерини със силно изчервени устни се усмихваха от лакираните афиши, развеселяващи целомъдрената обстановка във вътрешното укрепление.

Господин Марсел изгуби търпение да оглежда толкова много мъже, без да може да открие между тях сина си. Сенаторът, предупреден от многозначителните му погледи, каза няколко думи на командира, който почтително ги предвождаше. Последният направи усилие да си спомни кой беше този Хулио Деноайе. Двоумението обаче не трая дълго. Почти веднага си спомни за геройските подвизи на сержанта.

— Отличен войник — каза. — Веднага ще го извикат, господин сенатор… С взвода си сега е на първа линия.

Бащата, нетърпелив да го види, предложи да го заведат при тях на това предно място, но думите му само накараха командира и другите офицери да се усмихнат. Тези открити окопи, намиращи се само на сто или петдесет метра от врага и защитени единствено от телени мрежи и чували с пръст, изобщо не бяха подходящо място за посещения от страна на цивилни. Калта в тях е до колене, а трябва да лазиш с риск всеки момент да получиш вражески куршум, усещайки зад гърба си фонтаните пръст, вдигани от избухващите непрекъснато снаряди. В тази най-предна линия имаха достъп само опитните бойци.

— Опасността е навсякъде — продължи командирът. — Стреля се непрекъснато… Чувате ли стрелбата?

Деноайе действително долови един далечен пукот, на който досега не беше обърнал внимание. Мъката го стисна за гърлото при мисълта, че синът му е там, където оръжията не млъкват. Видя цялата жестока реалност на опасностите, дебнещи го ежедневно. Ами ако загине точно сега, преди да успее да го види?…

За господин Марсел времето започна да тече отчайващо бавно. Помисли си, че куриерът, тръгнал да предаде съобщението в предната позиция, няма да стигне никога. Едва обърна внимание на помещенията, които им показваше командирът: подземни стаи, служещи на войниците за работа и почивка, бани с примитивна водопроводна система, пещера с табела: „Кафене Виктория“, друга с надпис „Театър“… Лакур се впечатляваше от всичко това, възхвалявайки френската жизнерадост, неустрашима пред опасността. Приятелят му не преставаше да си мисли за Хулио. Кога ще го види?…

Спряха до едно от прозорчетата за дулата на картечниците. По препоръка на военните застанаха от двете страни на хоризонталния процеп и прикривайки телата си, подадоха внимателно глави и погледнаха навън с едно око. Видяха дълбок изкоп и насрещния му бряг. На малко разстояние след това — няколко редици от дървени греди, кръстосани под формата на хиксове, свързани с бодлива тел. Сто метра по-нататък — още няколко такива редици. Цареше дълбока тишина, безмълвие на абсолютна самота, сякаш светът беше заспал.

— Там са швабите — каза приглушено командирът.

— Къде? — попита сенаторът, опитвайки се да ги види.

Командирът посочи към втория ред телени заграждения, който Лакур и приятелят му бяха сметнали за принадлежащ на французите. А той бил точно пред германските окопи.

— На сто метра сме от тях — продължи офицерът, — но вече доста време не атакуват от тази страна.

Двамата се развълнуваха при мисълта, че противникът е толкова близо, скрит под земята и тайнствено невидим, което го правеше още по-страшен. Ами ако изскочеше стремително с натъкнат на пушките щик, с граната в ръка, разпръскващ запалителни течности и задушливи бомби, за да превземе този редут!…

През малкото прозорче дочуха по-отчетливо стрелбата на първата линия. Изстрелите като че ли приближаваха. Командирът със строг глас ги накара да напуснат наблюдателните си постове. Опасяваше се, че огънят може да обхване по-голяма територия и да стигне до тук. Войниците, без да чакат нарочни заповеди, с бързината на навика, бяха заели местата си до импровизираните бойници, през които се подаваха дулата на пушките им.

Посетителите отново тръгнаха един след друг. Слязоха в подземия, бивши зимници на вече несъществуващи къщи. В тези пещери се бяха настанили офицерите и бяха използвали за оборудването им всички останки от развалините. Входна врата върху две дървени магарета служеше за маса. Сводовете и стените бяха тапицирани с дамаска от парижките магазини. Снимки на жени и деца украсяваха стените сред матовия блясък на телеграфните и телефонните апарати.

Над една врата Деноайе забеляза статуетка на Христос от слонова кост, леко пожълтяла от годините или може би от вековете, един свещен лик, предаван от поколение на поколение, свидетел вероятно на безброй много агонии… В друга от пещерите видя поставена на видно място подкова със седем дупки. Религиозните вярвания бяха разтворили широко криле над това пространство на опасности и смърт и в същото време най-смешните суеверия придобиваха нова стойност, без някой да се осмели да им се присмее.

На излизане от едно от подземията, насред откритото пространство, срещна сина си. Разбра, че е той, от указателния жест на командира, защото към него се приближаваше един усмихнат офицер, протегнал напред ръце. Бащинският инстинкт, за който толкова пъти беше говорил като за нещо безпогрешно, в този случай не го предупреди. Как би могъл да познае Хулио в този сержант, чиито крака представляваха две големи кални топки, облечен в избелял и с разкъсани краища шинел, миришещ на мокро сукно и на кожени ремъци?… След първата прегръдка отдръпна назад глава, за да го огледа по-добре, без да се отделя от него. Мургавата му бледност беше придобила бронзови оттенъци. Беше оставил брадата си да расте на воля, черна и къдрава. Господин Марсел си спомни за тъста си. Без съмнение, кентавърът Мадариага можеше да се разпознае в този закоравял от живота под открито небе воин. В първия момент му стана мъчно заради мръсния му и уморен вид, но после отново му се стори по-красив, по-интересен, отколкото по времето на светската му слава.

— Имаш ли нужда от нещо?… Какво искаш?

Гласът му трепереше от любов. Заговори на загорелия и силен боец със същото вълнение, с което го беше направил преди двадесет години, заставайки пред витрините на магазините в Буенос Айрес, хванал малкото момче за ръка.

— Трябват ли ти пари?…

Беше взел със себе си доста голяма сума, за да я даде на сина си. Но военният махна безразлично, сякаш му предлагаха играчка. Никога не е бил по-богат, отколкото в този момент. Имаше много пари в Париж и не знаеше какво да прави с тях: не му бяха от никаква полза.

— Изпрати ми цигари… За мен и за другарите.

Получаваше големи колети от майка си с подбрани хранителни продукти, тютюн, дрехи. Не запазваше нищо за себе си. Раздаваше всичко на другарите си, синове на бедни семейства или момчета без нито един близък човек на този свят. На щедростта му се радваха всички от батальона. Господин Марсел долови симпатията, предизвикана от популярността, в погледите и усмивките наминаващите покрай тях войници. Всички познаваха щедрия син на богаташа. Тази популярност докосна и него самия при вестта за пристигането на бащата на сержант Деноайе, състоятелен човек, притежаващ баснословни богатства отвъд морето.

— Предусетих желанията ти — продължи старецът.

И потърси с поглед чувалите и пакетите, пренесени от автомобила по криволичещия подземен път.

Всички геройски подвизи на сина му, преувеличени и украсени от Архенсола, се заредиха в мислите му. А ето че сега героят стоеше пред очите му.

— Доволен ли си?… Не съжаляваш ли за решението си?…

— Да, доволен съм, татко… много доволен.

Хулио изрече тези думи без самохвалство, скромно. Животът му беше тежък, но еднакъв с този на още хиляди мъже. Във взвода му, състоящ се от една дузина войници, имаше и такива, които го превъзхождаха по интелигентност, образование, нравствени качества. И всички бодро понасяха ежедневните трудности и се справяха с тежките изпитания, удовлетворени от изпълнения дълг. Освен това общата опасност развиваше у всички тези мъже най-благородните добродетели. Никога в мирно време не си беше давал сметка колко велико нещо е другарството. На какви прекрасни самоотвержени постъпки беше ставал свидетел!

— Когато всичко това свърши, хората ще станат по-добри… по-великодушни. Онези, които останат живи, ще могат да направят велики неща.

Да, беше доволен. За първи път вкусваше радостта да се чувства полезен, изпитваше убеждението, че е способен на нещо, че минаването му през света няма да е безплодно. Със съжаление си спомняше за онзи Деноайе, който не знаеше как да запълни празното си съществуване и го прахосваше лекомислено. Сега имаше задължения, които изсмукваха всичките му сили, съдействаше за изграждането на бъдещето, беше мъж.

— Доволен съм — повтори той.

Баща му не се усъмни. Но в ъгълчето на прямия му поглед като че ли забеляза болка, може би някакъв спомен, продължил да съществува сред вълненията от бурното настояще. В съзнанието му изникна изящната фигура на госпожа Лорие. Досети си, че синът му още мисли за нея. „А не може да я има!…“ Строгият само преди година баща се учуди сам на себе си на тази своя нямаща нищо общо с морала мисъл.

Измина четвърт час, а те продължаваха да си стискат ръцете и да се гледат в очите. Хулио попита за майка си и за Чичи. Често получаваше писма от тях, но това не му беше достатъчно. Смя се дълго, научавайки за разточителния и изпълнен с важни събития живот на Архенсола. Тези повдигащи настроението му вести идваха от свят, отстоящ само на сто километра по права линия, но в същото време толкова далечен… толкова далечен!

Изведнъж бащата усети, че синът му го слуша разсеяно. Чувствата му, изострени от непрекъснатите бойни тревоги и постоянните бдения, като че ли напуснаха това място, привлечени от стрелбата. Това вече не бяха отделни изстрели. Превърнаха се в една неспирна пукотевица.

Приближи се сенаторът, който се беше отдалечил на известно разстояние, за да могат бащата и синът да си поговорят свободно.

— Настояват да се махаме оттук, приятелю. Нямаме късмет със срещите.

Покрай тях вече не минаваха войници. Всички те бяха отишли да заемат позициите си, също както моряците на военен кораб, подготвящ се да влезе в битка. Хулио взе пушката си, която беше опрял на стената на окопа. В същия момент над главата на баща му се вдигна малко облаче прах и в земята се образува дупчица.

— Бързо, да се махаме оттук, хайде — каза той, избутвайки господин Марсел.

Сбогуването се състоя в един от покритите окопи. Кратко, напрегнато. „Сбогом, татко“. Целувка. Веднага след това видя гърба му. Бързаше колкото се може по-скоро да се присъедини към своите.

По цялата линия стрелбата се беше засилила. Войниците стреляха спокойно, сякаш изпълняваха съвсем обикновена задача. Беше една от ежедневните престрелки, без да се знае със сигурност кой я е започнал, един резултат от близкото разположение на двете враждуващи войски. Командирът на батальона изостави посетителите, опасявайки се от опит за атака от страна на врага.

Офицерът, натоварен със задачата да ги съпровожда, отново ги поведе по криволичещите хлъзгави окопи.

Господин Деноайе вървеше с наведена глава, ядосан от намесата на врага, прекъснала щастието му.

Пред очите му продължаваше да се усмихва лицето на Хулио с черната къдрава брада, в ушите му звучеше сериозният глас на мъж, намерил нов смисъл в живота си. „Доволен съм, татко… доволен съм.“

Стрелбата, все по-далечна, го караше да изпитва мъчително безпокойство. После почувства инстинктивна, абсурдна, твърда вяра. Видя сина си красив и безсмъртен като бог. Обхвана го предчувствието, че ще премине невредим през всички опасности.

Да умират другите е нещо нормално, но Хулио!…

Докато вървеше, отдалечавайки се от него, надеждата сякаш пееше в ухото му. И като ехо на приятните й нашепвания бащата си повтори наум: „Никой няма да може да го убие. Казва го сърцето ми, което никога не ме е лъгало… Никой няма да може да го убие!“