Висенте Бласко Ибанес
Четиримата конници на Апокалипсиса (5)

V
Появата на четиримата конници

През следващите дни двамата приятели живееха в трескаво напрежение поради бързината, с която събитията започнаха да следват едно след друго. На всеки час се раждаше новина, в повечето случаи невярна, която бързо завладяваше общественото мнение и всяваше тревога. Веднага, щом се появеше надеждата опасността от предстояща война да бъде предотвратена, незабавно тръгваше слухът, че мобилизацията ще бъде разпоредена само след броени минути.

В рамките на двадесет и четири часа се съсредоточаваха толкова много тревоги, безпокойства, нервно напрежение, колкото за цяла една година. Положението се усложняваше от несигурността, от напрегнатото мъчително очакване на всяващата страх и все още невидима опасност.

Историята преливаше извън своето русло, събитията бурно се застигаха като огромни вълни на чудовищно наводнение. Австрия пристъпи към обявяване на война на Сърбия, докато дипломатите на великите сили продължаваха да работят за избягването на конфликта. Телеграфната мрежа, опъната около планетата, вибрираше непрекъснато в дълбините на океаните и над релефа на континентите, излъчвайки надежди или отчаяние. Русия мобилизираше част от армията си. Германия, която поддържаше войските си в готовност под претекст за маневри, обяви положение на „заплаха от война“. Австрийците, без да изчакат резултатите от дипломатическите действия, започнаха да бомбардират Белград. Вилхелм II, опасявайки се, че намесата на великите сили може да разреши конфликта между царя и австрийския император, насили хода на събитията, като обяви война на Русия. След това Германия се изолира, прекъсвайки железопътните и телеграфните линии, за да потопи в тайнственост щурмовите си сили.

Франция участваше в тази лавина от събития с предпазливи изказвания и умерени прояви на въодушевление. Една хладна и строга вътрешна решителност даваше кураж на всички. Две поколения бяха дошли на белия свят, срещайки, едва отворили очи, образа на войната, която със сигурност щеше да дойде някой ден. Никой не я желаеше. Враговете я налагаха… И всички я приемаха с твърдото намерение да изпълнят дълга си.

Денем Париж оставаше мълчалив и мрачен, отдаден на грижите си. Единствено малки групички от екзалтирани патриоти с развети над главите трицветни знамена минаваха по площад Конкорд и скандираха „Да живее!“ пред статуята, символ на един от осемте най-големи градове на Франция — Страсбург. Хората се разминаваха по улиците, поздравявайки се дружески. Всички се познаваха, без някога да са се виждали. Погледите взаимно се привличаха, усмивките се разменяха с приятното усещане за съпричастност към една обща идея. Жените изглеждаха тъжни, но говореха гръмко, за да прикрият страховете си. През дългите летни вечери булевардите се изпълваха с хора. Жителите на крайните квартали се стичаха в центъра на града, както в дните на вече отдавна отминалите революции. Отделните групи се смесваха и образуваха необозримо множество, над което се понасяха скандирания и песни. Импровизираните манифестации минаваха през центъра под току-що запалените електрически фенери. Дефилирането им продължаваше до полунощ, с високо развято национално знаме, ескортирано от знамената на други нации.

През една от тези нощи на искрен ентусиазъм двамата приятели чуха неочакваната, абсурдна новина: „Убиха Жорес!“. Събрани на групи, хората я повтаряха с покруса, която сякаш отказваше да приеме болезнения факт: „Жорес убит! Но защо?“ Народният здрав разум, който по инстинкт търси обяснение на всяко незаконно нещо, бе обхванат от изумление и объркване. Трибунът — мъртъв точно в момента, когато пламенното му словото би могло да е от най-голяма полза за повдигане духа на хората!… Архенсола веднага си помисли за Чернов. Какво ли би казал съседът? Привържениците на реда се страхуваха от евентуална революция. За момент на Деноайе му се стори, че мрачните предсказания на братовчед му започват да се сбъдват. Това убийство, заедно с репресиите, които често следват подобни актове, можеше да послужи като сигнал за гражданска война. Но обикновените французи, вцепенени от мъка поради смъртта на героя, запазваха трагично мълчание. Отвъд представата за трупа всички виждаха образа на родината.

На сутринта опасността се беше разсеяла. Работниците разговаряха за генерали и война, показваха един на друг военните си книжки и съобщаваха датата, на която трябваше да се явят на сборния пункт след обявяване заповедта за мобилизация: „Аз съм на втория ден“. „Аз — на първия“. Военните на действителна служба, които в момента се намираха в отпуск по домовете си, бяха извикани поименно в казармите. Събитията буквално се блъскаха, изпреварвайки се едно друго, бързащи в една и съща посока: войната. Германците нахлуват в Люксембург, германците напредват към френската граница, докато посланикът им е все още в Париж и дава обещания за мир. На другия ден след смъртта на Жорес, 1-ви август следобед, големи групи хора се струпваха около листчета хартия, написани очевидно набързо на ръка. Тези листчета се оказаха предшественици на други, по-големи, напечатани и носещи най-отгоре две кръстосани знаменца. „Ето я, вече е факт…“ Беше заповедта за всеобща мобилизация. Франция цяла грабваше оръжието. И от гърдите на всички се изтръгна въздишка на облекчение. Очите заблестяха с удовлетворение. Край на кошмара!… Жестоката действителност беше за предпочитане пред ежедневната несигурност, продължила сякаш безкрайни седмици.

Напразно президентът Поанкаре, въодушевен от една последна надежда, правеше обръщение след обръщение към французите, за да обясни, че „мобилизацията още не значи война“ и че свикването при оръжията е само една превантивна мярка. „Пред война сме, пред неизбежна война“, приемаха съдбоносно фактите хората. Онези, които трябваше да се явят под знамената същата нощ или на другия ден, бяха най-ентусиазирани и въодушевени: „Щом ни търсят, ще се явим насреща им. Да живее Франция!“ Химнът на доброволците от Първата република отново зазвуча благодарение на инстинкта на народа, който винаги го бе подемал в критични моменти. Заедно с Марсилезата по улиците кънтяха стиховете на Шение в строгия ритъм на военната музика:

Републиката ни зове,

от нас зависи да победим или да загинем,

всеки французин живее заради нея,

за нея всеки французин е длъжен да умре.

Мобилизацията започна точно в дванадесет през нощта. Още на свечеряване по улиците тръгнаха групи мъже, отправили се към гарите. Придружаваха ги членове на техните семейства, които носеха куфарите им или вързопите с дрехи. До тях пък крачеха приятелите от квартала. Начело на всяка група се развяваше трицветното знаме.

Офицерите от запаса бяха влезли в калъфите на униформите, които им причиняваха всички неудобства на отдавна необличани дрехи. С пристегнат от новия колан поиздут корем и с пистолет на хълбока, всеки от тях вървеше към железопътната композиция, която щеше да го откара до сборния пункт. Синът му носеше сабята, скрита в платнен калъф, а съпругата, опряна на ръката му, тъжна и горда едновременно, шепнеше любовно последните си заръки в ухото му.

С бясна скорост профучаваха трамваи, автомобили и фиакри. По улиците на Париж никога преди не беше имало толкова много превозни средства. Въпреки това много от пешеходците напразно махаха с ръка, за да привлекат вниманието на водачите. Никой не искаше да обслужва цивилни. Всички се бяха поставили в услуга на военните, всички маршрути свършваха на железопътните гари. Тежките камиони на интендантството, препълнени с чували, бяха приветствани с всеобщ ентусиазъм: „Да живее армията!“ Войниците в гащеризони на механици, полегнали високо върху движещите се на колела пирамиди, отговаряха на приветствията с помахване на ръка и с викове, които никой не успяваше да чуе. Дружеските чувства породиха никога невиждана толерантност. При блъсканицата в многолюдните струпвания хората запазваха неизменно благоприличие. В случай на удар между два автомобила, щом шофьорите по стар навик започнеха бурна препирня, околните веднага се намесваха и те приятелски си стискаха ръце. „Да живее Франция!“ Пешеходците, които по чудо успяваха да се изплъзнат измежду колелата на колите и камионите, се смееха, скастряйки добродушно водача. „Как ти дава сърце да прегазиш французин, тръгнал да се присъедини към полка си!“ А шофьорът отговаряше: „И аз тръгвам след няколко часа. Това ми е последният курс“. С напредването на нощта трамваите и автобусите минаваха все по-рядко. Повечето от чиновниците бяха напуснали предварително работните си места, за да си вземат сбогом с роднините и да се качат на влака. Животът в Париж като че се беше съсредоточил в половин дузина човешки реки, вливащи се в железопътните гари.

Деноайе и Архенсола се срещнаха в едно кафене на булеварда малко преди полунощ. И двамата бяха уморени от силните вълнения през деня и се чувстваха потиснати като след шумен и лудешки спектакъл. Изпитваха нужда да си починат. Войната беше вече факт и след като го знаеха със сигурност, не им беше необходимо да научават други новини. Атмосферата в кафенето не беше от най-приятните. Беше горещо и задимено, а посетителите пееха и викаха гръмко, размахвайки малки знаменца. Тази космополитна публика назоваваше една след друга европейските нации, поздравявайки всяка с въодушевени възгласи. Всички, абсолютно всички заставаха на страната на Франция! „Да живее!… Да живее!“ На масата до тази на двамата приятели седеше възрастно семейство. Очевидно бяха рентиери с подредено и тихо съществуване, които вероятно не си спомняха да са били будни по това време през целия си досегашен живот. Увлечени от общия ентусиазъм, те също бяха излезли на булеварда, за да „видят по-отблизо войната“. Чуждият език, на който говореха съседите, изглежда повиши самочувствието на съпруга.

— Смятате ли, че Англия ще тръгне с нас?…

Архенсола знаеше отговора точно колкото и той, но отвърна авторитетно: „Абсолютно сигурно, решено е“. Възрастният мъж стана на крака: „Да живее Англия!“ И под галещия и изпълнен с възхищение поглед на съпругата си подхвана отдавна забравена патриотична песен, подчертавайки с махане на ръка припева, на който твърде малко от присъстващите успяваха да пригласят.

Наложи се двамата приятели да се приберат вкъщи пеша. Не намериха кола, на която да се качат. Всички пътуваха в обратна посока, към железопътните гари. И двамата бяха в лошо настроение, но Архенсола не можеше да върви мълчешком.

„Ах, тези жени!“ От няколко месеца Деноайе знаеше за почтените му отношения с една млада работничка от шивашката фабрика на улица „Тетбу“. Неделни разходки в околностите на Париж, няколко ходения на кино, коментари по най-интересните моменти в последния роман, публикуван в подлистника на популярен ежедневник, бегли целувки на прощаване привечер, преди тя да се качи на влака за Боа Коломб, за да прекара нощта в бащината къща, и нищо повече. Архенсола търпеливо, но не и без задни мисли, разчиташе на времето, което може да накара и най-строгата добродетел да се пречупи. Тази вечер се срещнали да пийнат по аперитив с един френски приятел, който утре сутринта заминавал да се присъедини към полка си. Девойката ги била виждала и друг път заедно, но не му обръщала особено внимание. Сега обаче започнала да го гледа с възхита, сякаш бил друг човек. Решила тази вечер да не се връща в дома на родителите си, искала да види как започва една война. Вечеряли тримата заедно. Цялото внимание на девойката било насочено към заминаващия. Дори проявила внезапен порив на свян, когато Архенсола поискал да й напомни за своето по право полагащо му се предимство, хващайки ръката й под масата, докато тя междувременно почти била положила глава на рамото на бъдещия герой, гледайки го с изпълнени с възхищение очи.

— И си тръгнаха!… Тръгнаха си заедно! — почти изсъска злобно той. — Не тръгнах след тях, защото не исках да удължавам терзанията си. Толкова усилия положих, но в полза на друг!

Замълча за момент и замисляйки се за друго, допълни:

— Признавам все пак, че поведението й е прекрасно. Колко щедри стават жените, щом решат, че е дошъл моментът да предлагат!… Изпитва силен страх от гневните изблици на баща си и въпреки това решава да не се прибира и да прекара нощта с почти непознат, за когото допреди няколко часа дори не си е помисляла… Цялата нация изпитва топли чувства на благодарност към тези, които отиват да изложат на риск живота си, и тя, бедничката, също иска да направи нещо за поелите по пътя към смъртта, в последния час да им даде малко щастие. Подарява най-хубавото, което притежава и което никога няма да може да си върне. Лоша роля изиграх!… Присмивай ми се, ако искаш, но трябва да признаеш, че това е прекрасно.

Деноайе наистина се усмихна на признатия неуспех на приятеля си, въпреки че тайно също изживяваше големи неприятности. Бяха се срещнали за кратко с Маргарита на следващия ден след завръщането му от Буенос Айрес. И това беше. Повече не се бяха виждали. Научаваше по нещо за нея от кратките й писма… Проклета война! Какъв обрат в живота на щастливите хора! Майката на Маргарита страдаше от тежка болест. Мислеше освен това за сина си, който беше офицер и трябваше да замине още първия ден на мобилизацията. И тя се притесняваше за брат си и смяташе за неуместно да идва в ателието, докато вкъщи майка й страдаше. Кога ли щеше да приключи всичко това?…

Безпокоеше го и този чек за четиристотин хиляди франка, донесен от Америка. Предния ден от Банката бяха отказали изплащането му поради липса на известие. После казаха, че известието вече е при тях, но пак не му изплатиха парите. В късния следобед, когато кредитните институции бяха вече затворени, правителството издаде декрет за мораториум с цел избягване на общ банкрут вследствие финансовата паника. Кога ли щяха да му ги изплатят?… Може би след като все още незапочналата война приключи, може би никога. Не разполагаше с налични пари, освен двете хиляди франка, останали му от пътуването. И всичките му приятели се намираха в притеснено положение, лишени от възможността да теглят от вложените си в банките пари. Ах, тази война! Тази глупава война!

По средата на булевард „Шанз-Елизе“ видяха един мъж с широкопола шапка, който бавно вървеше пред тях и си говореше сам. Архенсола го позна на светлината на един от фенерите: „Приятелят Чернов“. Като отговори на поздрава им, от скритата в рунтавата брада уста на руснака ги лъхна дъх на вино. Без да чака покана, той закрачи редом с тях по посока на Триумфалната арка.

Хулио беше разменял единствено мълчаливи поздрави с този приятел на Архенсола, срещайки го във входа на сградата. Тъгата обаче смирява духа и кара да търсиш като освежителна сянка приятелството на хрисимите. От своя страна Чернов погледна Деноайе така, сякаш го познаваше цял живот.

Беше прекъснал монолога си, който слушаха само тъмните корони на дърветата, самотните пейки, синкавите сенки около червеникавата светлина на фенерите, лятната нощ с лекия топъл повей на вятъра и примигващите в небето звезди. Направи мълчаливо няколко крачки, като че в знак на уважение към вървящите до него. След това продължи на глас размишленията си оттам, откъдето ги беше прекъснал, без каквото и да е обяснение, все едно вървеше сам.

— … Сега и те ще започнат да крещят въодушевено, също както и тези тук, искрено ще си вярват, че отиват да защитават родината си и че ще умрат за семействата си и за домашното си огнище, които никой не заплашва.

— Кои имаш предвид бе, Чернов? — попита Архенсола. Руснакът го погледна втренчено, вероятно сметнал въпроса за изключително странен.

— Тях — отговори лаконично.

Двамата разбраха… „Тях“! Не можеше и да бъдат други.

— Десет години живях в Германия — продължи той вече доста по-свързано, разбирайки, че го слушат. — Бях кореспондент на вестник в Берлин и познавам тези хора. Минавайки сега по пълния с хора булевард, си представих онова, което в момента се случва там. И там пеят гръмко и крещят ентусиазирано, размахвайки знамена. Външно и едните, и другите са еднакви, но вътрешно са съвсем различни!… Снощи тук на булеварда множеството преследваше едни кресльовци, които викаха: „Към Берлин!“ Подобни скандирания навяват лоши спомени и са признак на лош вкус. Франция не се стреми към нови завоевания. Единственото й желание е да бъде уважавана, да живее в мир, без унижения и тревоги. Тази нощ двама мобилизирани казаха на тръгване: „Когато влезем в Германия, ще я направим република“… Републиката не е перфектно решение, приятели мои, но предоставя по-добри условия за живот, отколкото можеш да получиш под властта на безотговорен и по Божия воля монарх. Най-малкото предполага спокойствие и отсъствие на лични амбиции, които да объркват живота. И аз се развълнувах от чувството за щедрост на тези двама работници, които вместо да мислят за изтреблението на враговете, искат да ги вкарат в правия път, предлагайки им онова, което смятат за най-добро.

Чернов замълча за кратко, за да се усмихне иронично на сцената, която въображението му представяше.

— В Берлин масите изразяват ентусиазма си по много по-извисен начин, както подобава на един висш народ. Другите, нисшите, които се утешават за унижението си с груб материализъм, в този час крещят: „Към Париж! Да пием шампанско гратис!“ Благочестивата буржоазия, способна на всичко, за да си спечели още и още почести, и аристокрацията, предизвикала едни от най-големите скандали в света през последните години, също скандират: „Към Париж!“ В техните представи Париж е съвременният Вавилон на греха, градът на „Мулен Руж“ и на ресторантите на Монмартър, единствените места, които познават… И моите другари социалдемократи там също викат, но тях са ги научили на друга песен: „Към Москва! Към Петербург! Да смажем тиранията в Русия, заплаха за цивилизацията!“ Кайзерът, използващ тиранията в друга страна като плашило за собствения си народ — каква смешка!

И гръмкият смях на руснака проехтя в тишината на нощта като барабанен тътен.

— Ние сме по-цивилизовани от германците — каза, след като престана да се смее.

Деноайе, който го слушаше с интерес, се стъписа учуден и си каза: „Този Чернов добре си е пийнал“.

— Цивилизацията — продължи — не означава единствено развита индустрия, много кораби, силна армия и дузина университети, които преподават само наука. Това е материална цивилизация. Има и друга, висша, която издига душата и не позволява човешкото достойнство да бъде безнаказано накърнявано от постоянни унижения. Швейцарският гражданин, който живее в дървената си къща в планината, считайки се за равен с всички останали хора в страната си, е по-цивилизован от хер професора, който трябва да даде предимство на някакъв си лейтенант или от богаташа от Хамбург, който се кланя като лакей пред парадиращия с частицата „фон“ пред името си.

Тук испанецът кимна утвърдително, отгатнал сякаш какво Чернов щеше да добави още.

— Ние, руснаците, страдаме от жестока тирания. Известно ми е. Познавам глада и студа в затворите, живял съм в Сибир… Но срещу тази тирания винаги е съществувал и революционен протест. Една част от нацията живее в полудиво състояние, но другата е висококултурна и с възвишен морален дух, който й позволява смело да се изправя срещу опасностите и да прави жертви в името на свободата и истината… А Германия? Кой някога е протестирал в защита на човешките права в тази страна? Колко революции е имало в Прусия, земя на действително големи деспоти? Основоположникът на милитаризма Фридрих Вилхелм, щом се уморял да бие жена си и да плюе в яденето на децата си, излизал на улицата с тояга в ръка, за да налага неуспелите да избягат навреме поданици. Неговият син, Фридрих Велики, заявил, че умира крайно отегчен да управлява народ от роби. За два века пруска история виждаме една-единствена революция с барикадите през 1848, лошо берлинско копие на Парижката революция и то без никакъв резултат. Бисмарк оказал силен натиск за смазването и на последните опити за протест, ако изобщо е имало такива. И когато приятелите му го заплашвали с революция, свирепият юнкер слагал ръце на кръста и се изкикотвал с най-наглия си смях. Революция в Прусия!… Никой по-добре от него не е познавал народа си.

Чернов не беше патриот. Много пъти Архенсола го беше чувал да говори против страната си. Но се възмущаваше от презрението, с което високомерният германец се отнася към руския народ. Къде през последните четиридесет години на империалистическо величие остана интелектуалната хегемония, с която германците толкова се хвалят?… Превъзходни пешки на науката, упорити и недалновидни учени, всеки ограничен в тясната си специалност, лабораторни бенедиктинци, работещи много и сполучващи понякога с цената на огромни заблуди, представяни за истини, понеже самите те са ги допуснали — и това е всичко. А редом до това търпеливо и достойно за уважение трудолюбие — колко много шарлатанство! Колко много велики имена, експлоатирани като обикновена търговска марка! Колко много учени, превърнати в управители на санаториуми!… Един хер професор открива начин за лечение на туберкулозата, а страдащите от тази болест продължават да умират, както и преди. Друг лепва етикет със съкратено обозначение на лекарството срещу най-срамната от болестите и гениталната чума продължава да е бич за света. А всички тези грешки предпоставят огромни богатства: всяка спасителна панацея дава повод за образуването на цяло ново индустриално общество, продаващо продуктите си на високи цени, сякаш болката е привилегия единствено на богатите. Колко далече от този блъф са Пастьор и редица други учени от така наречените по-нискостоящи народи, открили толкова много от тайните на заобикалящия ни свят, без да се поставят в полза на монополите!

— Германската наука — продължи Чернов — е дала много на света, признавам, но и науката на останалите нации също не му е дала по-малко. Само един заслепен от надменност народ може да си въобрази, че за цивилизацията той е всичко, а останалите са нищо… Освен специализираните си учени кой друг гений е създала напоследък тази Германия, която се смята за универсална? Вагнер е последният романтик, с него приключва една епоха и той принадлежи на миналото. Ницше положи много усилия, за да доказва полския си произход и ненавиждаше Германия — една, според него, страна на педантични буржоа. Славянофилството му е толкова отявлено, че дори пророкува как германците ще бъдат смазани от славяните… И няма други. Ние, див народ, напоследък дадохме на света творци с възхитителен морален дух. Толстой и Достоевски са универсални. Кои имена би могла да постави до техните Германия на Вилхелм II?… Страната му беше родината на музиката, но съвременните руски музиканти са по-оригинални от продължителите на вагнеризма, прикриващи зад разяреността на оркестъра своята посредственост… Германският народ е имал своите гении през времената на страдания и болка, когато все още не се е била зародила пангерманската мания за величие, когато Империята не е съществувала. Гьоте, Шилер, Бетовен са били поданици на малки княжества. Изпитали са влиянието на други страни, допринесли са за универсалната цивилизация като граждани на света, без да им хрумне дори, че светът трябва да стане изцяло германски само защото оценява високо произведенията им.

Царизмът беше допуснал много жестокости. Чернов го знаеше от личен опит и нямаше защо да идват германците, за да му го съобщят. Но интелигенцията на Русия, духовният й елит, винаги са се противопоставяли на тиранията и са въставали срещу нея. Къде са в Германия интелектуалците — противници на пруския царизъм? Мълчат или угоднически ласкаят Богопомазания, музикант и комедиант като Нерон, който, понеже е способен да изсвири всичко, смята и че знае всичко. В желанието си да заеме сценична поза в историята, той в края на краищата причини на света най-голямата от злочестините.

— Защо трябва да бъде пруска тиранията, тегнеща над страната ми? Най-лошите царе са взимали пример от Прусия. В наше време всеки път, когато руският или полският народ се е опитал да потърси правата си, реакционерите винаги са използвали кайзера като заплаха, твърдейки, че ще им дойде на помощ. Половината от руската аристокрация е германска, германци са генералите, изявили се най-вече с кланетата на народа, германци са функционерите, които поддържат и съветват тирана, германци са офицерите, заели се да накажат с кръв работническите стачки и бунтовете на анексираните народи. Славянинът реакционер е брутален, но притежава сантименталността на една раса, в която много принцове стават нихилисти. Лесно вдига камшика, но после се разкайва и понякога плаче. Виждал съм с очите си руски офицери да се самоубиват, за да не тръгнат срещу народа си, или от угризения след извършени кървави кланета. Германецът, поставил се в служба на царизма, не изпитва скрупули, нито съжалява за поведението си: убива хладнокръвно, съвестно и точно, както върши и всичко останало. Руснакът е варварин, удря и съжалява; цивилизованият германец разстрелва без колебание. Нашият цар, увлечен в един момент от славянски порив по хуманизма, прегърна благородната утопична идея за универсален мир, организирайки мирни конференции в Хага. Кайзерът, блюстителят на културата, работи години и години над монтажа и смазването на невиждан досега разрушителен механизъм, за да стъпче цяла Европа. Руснакът е смирен християнин, не обича да се изтъква, демократ е по душа, жаден е за справедливост; германецът възхвалява християнството, но в действителност е идолопоклонник като германците от древните векове. Неговото вероизповедание обича кръвта и уважава кастите, истинската му религия е култът към Один, само че сега богът на войната е променил името си и се нарича Държава.

Чернов млъкна за момент, вероятно за да оцени по-добре удивлението на спътниците си и след това рече просто:

— Аз съм християнин.

Архенсола, който познаваше идеите и историята на руснаците, го погледна смаяно. Хулио упорито настоя на своето: „Този Чернов направо си е пиян“.

— Истина е — продължи той, — че не ме е грижа кой знае колко за Господ и не вярвам в догмите, но душата ми е християнска, като тази на всички революционери. Философията на модерната демокрация е един вид светско християнство. Ние, социалистите, обичаме обикновените смирени люде, нуждаещите се, слабите. Защитаваме тяхното право на живот и благополучие, също както и вдъхновените от вярата религиозни водачи, които са виждали във всеки нещастник свой брат. Ние настояваме за уважително отношение към бедния в името на справедливостта, докато другите го искат в името на състраданието. Разделя ни единствено това. И едните, и другите търсим начини хората да намерят общо съгласие за един по-добър живот, силният да се жертва за по-слабия, амбициозният — за смирения и светът да изпита непреодолимо желание за братство и възможно най-голямо равенство. Славянството обобщава историята на човешките копнежи. Гръцката мисъл установява благополучието на земята, но не за всички, а само за гражданите на малките им демокрации, за свободните хора, изоставяйки на мизерията робите и варварите, които въпреки всичко са били мнозинство. Християнството, религията на смирените, още в началото призна правото на щастие на всички същества, но постави това щастие на небето, далеч от този свят, от тази „долина на сълзите“. Революцията и нейните наследници, социалистите, поставят щастието сред непосредствените реалности на земята, също както и древните, и считат за достойни да го изживеят всички хора, също както християните. Какво става с християнството в днешна Германия?… В социалистическата нагласа на светската Френска република, защитаваща слабите, има повече християнски дух, отколкото в религиозните настроения на консервативно настроените юнкери. Германия си е произвела един бог по нейно подобие и когато му се прекланя, се прекланя на самата себе си. Германският бог е отражение на германската държава и учи, че войната е първостепенно дело за всеки народ и едно от най-благородните занимания. Другите християнски народи, когато им се наложи да воюват, усещат съществуващото противоречие между поведението си и Евангелието и просят извинение за жестоката необходимост да се защитават. Германия тръби на висок глас, че войната се нрави на Господ. Слушал съм германски проповедници да твърдят, че Христос е бил привърженик на милитаризма. Германската горделивост, убеждението, че расата им е предопределена от провидението да властва над света, сплотява в съгласие протестанти, католици и евреи. Над догматичните им различия стои богът на Държавата, който е германец, богът Воин, когото в този момент Вилхелм сигурно нарича „моят уважаван съюзник“. Религиите винаги са се стремели към универсалността. Целта им е да свържат хората с Бога и да поддържат връзките между всички човешки същества. Прусия постъпи ретроградно, връщайки се към варварските епохи, след като си създаде за собствено ползване втори Йехова, едно враждебно към по-голямата част от човешкия род божество, злобно и болезнено амбициозно, също като германския народ.

После Чернов започна да обяснява по свой начин създаването на този амбициозен, жесток и отмъстителен германски бог. Германците отскоро били християни, едва от шест века, докато сред другите народи християнството се е наложило отпреди десет, петнадесет, осемнадесет столетия. Когато кръстоносните походи вече отивали към своя край, прусаците все още са живели като идолопоклонници. Расовата надменност, подтиквайки ги към война, е накарала да възкръснат и мъртвите божества. По подобие на древния германски Один, който е бил пълководец, германците са нагиздили Господ от Евангелието с копие и щит. Християнството в Берлин носи каска и ботуши. В момента дори и Господ е мобилизиран подобно на Ото, Фриц и Франц, за да накаже враговете на народа-избраник. Няма значение, че е казал: „Не убивай!“ и че на земята синът му е изрекъл: „Блажени миролюбивите“. Християнството според германските духовници от всички вероизповедания трябва да оказва влияние единствено върху индивидуалното усъвършенстване на хората и да не се намесва в живота на Държавата. Бог на Пруската държава е старият германски бог, наследен от жестоката германска митология, една амалгама от жадни за войни божества.

В надвисналата над булеварда тишина руснакът възкреси спомените за ярките изображения на безмилостните богове. Тази нощ те ще се събудят, като чуят с ушите си звънтенето на оръжията и доловят с обонянието си парливата миризма на кръвта. Тор, бруталният бог с малка глава, ще напрегне мишци и ще размаха тежкия чук, с който смазва цели градове. Вотан ще наточи пиката си със светкавица за острие и гръмотевица за кука. Один, онзи с едното око, ще се прозява от лакомия на върха на планината си в очакване на мъртвите воини, които ще се натрупат около трона му. Разчорлените валкирии, потни и миришещи на жребци девици, ще заподскачат от облак на облак, за да насъскват с вой мъжете и после ще отнесат труповете им, преметнати като дисаги през задницата на дръгливите си летящи коне.

— Германската религиозност — продължи руснакът — отрича християнската идея. Според нея хората не са равни пред Бога, който цени само силните и ги подкрепя с влиянието, което има, окуражавайки ги да не се спират пред нищо. Родените немощни трябва да се подчиняват или да изчезнат. Народите също не са равни помежду си. Разделят се на народи водачи и нисши народи, чиято съдба е да бъдат раздробени и асимилирани от първите. Такава е Божията воля. Излишно е да казвам, че великият народ водач е германският.

Архенсола го прекъсна. Високомерието на германците не произтича само от техния бог, а се дължи до голяма степен и на науката.

— Наясно съм с това — каза руснакът, без да го остави да довърши. — Детерминизмът, неравенството, подборът, борбата за живот… Германците, толкова горди с достойнствата си, строят върху чужд терен интелектуалните си монументи и внасят от чужбина материалите за циментиране на всеки нов строеж. Един французин и един англичанин — Гобине и Чембърлейн, им осигуриха аргументите, дали им възможност да защищават самоуверено превъзходството на расата си. Върху недовършеното от Дарвин и Спенсър дядо Хекел изгради „монизма“ — доктрина, която, приложена в политиката, освещава научно германското величие и признава правото му да завладее света, бидейки най-силно.

— Не, хиляди пъти не — продължи още по-възбудено той след кратко мълчание. — Всички тези приказки за борбата за живот с всички съпътстващи я жестокости може би са верни за нисшите видове, но не и за хората. Ние сме разумни, стремящи се към прогрес същества и можем да избегнем фаталността на средата, като я видоизменим в наша полза. Животното не познава правото, справедливостта, състраданието, живее в плен на не съвсем ясните си инстинкти. Ние мислим, а мисловната дейност означава свобода. Силният, за да се покаже такъв, няма нужда да проявява жестокост, по-велик е, когато не злоупотребява със силата си и се отличава с доброта. Всички имат право на живот още с раждането и по същия начин, както съществуват гордите и смирените, красивите и слабите същества, така трябва да продължат да живеят големите и малките, старите и младите нации. Целта на съществуването ни не е борбата, не е да убиваме, за да ни убият след това и нас и после да падне мъртъв и убиецът ни. Нека оставим това на сляпата Природа. Цивилизованите народи, ако решат да се водят от общо мислене, ще трябва да приемат това на Средиземноморска Европа, за да реализират възможно най-мирната и човеколюбива концепция за живота.

Горчива усмивка раздвижи гъстата брада на руснака.

— Но съществува така наречената „Култур“, която германците искат да ни наложат и която е нещо напълно противоположно на цивилизацията. Цивилизацията означава изтънченост на духа, уважение към ближния, толерантност към чуждото мнение, доброта в нравите. А „Култур“ е действие на Държавата, която организира и асимилира индивиди и колективи, за да й служат в мисията й, която основно се състои в това да се постави над всички други държави, смазвайки ги с величието си или с гордостта, жестокостта и свирепостта си, което е същото.

Бяха стигнали до площад „Етоал“. Тъмната сянка на Триумфалната арка се открояваше на фона на звездното небе. Булевардите протягаха във всички посоки двойни низи светлини. Фенерите около монумента осветяваха гигантските му основи и долната част на скулптурните групи. По-нагоре сенките се сгъстяваха, придавайки на светлия паметник черната плътност на абаноса.

Прекосиха площада и когато навлязоха под свода на Арката, който повтаряше и усилваше ехото от стъпките им, се спряха. От промъкващия се във вътрешността на конструкцията нощен бриз полъхваше зимен студ. Тримата инстинктивно обърнаха глави, за да погледнат към булевард „Шанз-Елизе“, останал зад гърба им. Видяха само река от мрак, по която плуваха броеници от червени звезди между дългите черни отвесни стени, образувани от сградите. Но те добре познаваха панорамата и им се стори, че виждат ясно в тъмнината величествения булевард, спускащ се надолу между двата реда палати, после площад „Конкорд“ в дъното с египетския иглоподобен паметник, а оттатък него — алеите на градината на Тюйлери.

— Прекрасно е — каза Чернов, който виждаше и нещо повече от сенки. — Една цяла цивилизация, влюбена в мира и сладостта на живота, е минала оттук.

Скъп спомен разчувства руснака. Много пъти, малко след обяд, беше срещал на същото това място един едър силен мъж с широки рамене, рижава брада и добродушни очи. Изглеждаше като гигант, спрял да расте по средата на развитието си. Придружаваше го едно куче. Беше Жорес, приятелят му Жорес, който, преди да отиде в камарата, правеше обичайната си разходка от дома си до Арката.

— Обичаше да застава точно тук, където се намираме в момента. Съзерцаваше булевардите, далечните градини, цялата тази част от Париж, на която човек може да се любува от тази височина. И ми казваше развълнуван: „Прекрасно е. Една от най-красивите гледки, които могат да се срещнат по света…“ Бедният Жорес!

По една странна асоциация на идеи в паметта на руснака изплува образът на съотечественика му Михаил Бакунин — друг революционер, бащата на анархизма, плачещ от вълнение на един концерт при изпълнението на симфония за хор и оркестър от Бетовен, дирижирана от един негов млад приятел — Рихард Вагнер. „Когато настъпи нашата революция — викаше, стискайки силно ръката на маестрото, — и всичко, което съществува сега, отмре, това ще трябва да бъде спасено на всяка цена“.

Чернов се откъсна от спомените си, огледа се наоколо и каза тъжно:

— Те са минали оттук.

Всеки път, когато минаваше под Арката, в паметта му изплуваше една и съща картина. „Те“, това бяха хилядите блестящи на слънцето каски, хилядите тежки, повдигащи се едновременно с механична точност ботуши, късите тромпети, пиколата, плоските барабанчета, смущаващи величественото мълчание на камъка, бойният марш от „Лоенгрин“, звучащ над пустите булеварди пред плътно затворените врати и прозорци на сградите.

Той, който беше чужденец тук, се чувстваше привлечен от този монумент, както могат да привличат само почитаните сгради, съхранили славата на предците. Не искаше да знае кой го е издигнал. Хората строят с вярата, че правят непоклатима една непосредствена идея, която ласкае гордостта им. После внезапно се появяват други, с по-широк мироглед, променят значението на творението и го правят по-голямо, отнемайки му първоначалната егоцентричност. Древногръцките статуи, образци на висша красота, при създаването им са били предназначени за украса на храмовете като дарения от набожните хора в онези времена. Когато споменем величието на Рим, всички виждат във въображението си Колизеума, арена на кървави кланета, и издигнатите във възхвала на бездарни цезари арки. Представителните творения на народите имат две страни: вътрешна и непосредствена, която влагат създателите им, и външна, от всеобщ интерес, която им придават впоследствие вековете, превръщайки ги в символи.

— Арката — продължи Чернов — е френска отвътре с изброените битки и имена на генералите, които подлежат на критика. Външно това е паметник на народа, извършил най-великата революция, и на всички народи, които вярват в свободата. Прославата на човека може да се види малко по-надолу — колоната на площад Вандом. Тук няма нищо индивидуално. Строителите й са я издигнали в памет на Великата армия, съставлявана от въоръжения народ, посял семената на революцията из цяла Европа. Артистите разгадаха с отличния си нюх истинското значение на тази творба. Воините, сътворени от скулптора Франсоа Рюд, които на монументалния му релеф от лявата ни страна пеят Марсилезата, не са професионални войници, а въоръжени граждани, тръгнали да изпълнят висшата си и дръзка апостолска мисия. Голотата им ме кара да виждам в тях едни санкюлоти с гръцки шлемове… Тук има нещо повече от ограничената и егоистична слава на една-единствена нация. Всички в Европа се пробуждаме за нов живот благодарение на тези кръстоносни походи на свободата… Народите приемат образи в мислите ми. Ако си кажа Гърция, виждам колоните на Пантеона; за Рим, Вечния град, това е Колизеумът и арката на Константин; за революционна Франция — Триумфалната арка. Тя обаче е и нещо много повече от визуален образ. Тя е исторически реванш: народите от Юга, така наречените латински раси, отговарят след много векове на нашествието, сразило римската мощ; хората от Средиземноморието, разпръснали се победоносно по земите на древните варвари, като разрушителна вълна заличили миналото и незабавно се оттеглили. Огромният прилив отлагал всичко, което носел в себе си, подобно на водите на някои реки, които, заливайки бреговете, ги облагородяват. Така след оттеглянето на хората земята ставала плодородна и обогатена с нови и благородни идеи.

— Ами ако те се върнат! — допълни с жест на силно безпокойство Чернов. — Ако пак стъпят на тези плочи!… Миналия път това бяха едни нещастни хора, удивени от благосклонността на съдбата, които минаха оттук като селянин през изискан столичен салон. Задоволиха се с джобни пари и две провинции, които да увековечат спомена за победата им… Но сега срещу Париж ще тръгнат не само войници. След войската, като възбудени лавкаджийки, вървят хер-професорите, който носят на хълбок бъчонки с вино, примесено с влудяващ варварина прах, виното на Културата. Фургоните на обоза са натоварени с огромен багаж от научна диващина, една нова философия, провъзгласяваща силата за начало и прослава на всичко, отричаща свободата, отхвърляща слабия. Една философия, поставяща целия свят в подчинение на едно богоизбрано малцинство само защото то разполага с най-бързите и сигурни начини за причиняване на смърт. Човечеството трябва да се страхува за бъдещето си, ако под този свод пак стъпи германски ботуш под звуците на някой марш от Вагнер или от друг полкови капелмайстор.

Отдалечиха се от Арката и тръгнаха по булевард „Виктор Юго“. Чернов крачеше мълчаливо, сякаш натъжен от представата за това хипотетично шествие. Изведнъж продължи на висок глас хода на мислите си:

— И дори да влязат, какво от това?… Справедливостта няма да умре. Познава периоди на забрава, но винаги се възражда. Добронамерените я признават за единственото житейско правило. Един народ от луди иска да положи насилието на пиедестала, върху който останалите са издигнали Справедливостта. Ненужно усилие. Вечно ще бъде желанието на хората да има повече свобода, повече братство, повече справедливост.

След това твърдение руснакът като че ли се успокои. И тримата заговориха за спектакъла, който представяше подготвящият се за войната Париж. Чернов изпитваше състрадание към болката на хилядите семейства, които в момента изживяваха голяма трагедия заради катастрофата. На пръв поглед нищо не се беше променило. В центъра на града и около железопътните гари имаше необичайно голямо движение, но останалата част на мегаполиса с нищо не издаваше голямото объркване на нормалния житейски ритъм. Безлюдната улица изглеждаше същата, както през всички други нощи. Ветрецът караше листата на дърветата леко да потрепват. Сякаш някакво тържествено спокойствие струеше от безкрая на пространството. Къщите спяха, но зад затворените им прозорци будуваха зачервени от плач очи, дишаха притиснати от мъка гърди, треперещи от безпокойство пред надвисналата заплаха ръце подреждаха багажа на тръгващия на война, един може би последен жест на обич, възпиращ порива за удавени в плач целувки.

Чернов си спомни за съседите си, за семейната двойка, която живееше в другото вътрешно помещение зад ателието. Не чуваше вече жената да свири на пианото. До слуха му бяха достигнали шумни разправии между двамата, трясък на затръшнати врати и стъпките на мъжа, бягащ посред нощ от риданията на жената. От другата страна на иззиданата преграда беше започнала една обикновена драма, повторение на толкова много други, случващи се по същото време.

— Тя е германка — продължи руснакът. — Портиерката ни съвсем точно надуши националността й. Той сигурно сега е на път, за да се присъедини към полка си. Миналата нощ почти не можах да спя. Чувах плача й през стената, проточен и отчаян плач на изоставено същество, и гласа на мъжа, опитващ се напразно да я успокои… Какъв порой от печал се изсипва върху света!

Същият следобед, на излизане от къщи, я бил срещнал пред вратата. Изглеждала съвсем друга жена, почти старица, сякаш само за няколко часа е преживяла петнадесет години. Напразно се опитал да й вдъхне кураж, посъветвал я да приеме по-спокойно отсъствието на мъжа си, за да не навреди на другото същество, което носеше в утробата си.

— Защото ще става майка, горката. Крие от свян състоянието си, но аз един път случайно я видях през прозореца да подрежда детски дрешки.

Жената го слушала, без да го разбира. Пред отчаянието й думите му били безсилни. Тя само тихо мълвяла, сякаш говорела на себе си: „Аз германка… Той тръгва, трябва да замине… Сама… Сама завинаги!…“

— Мисли за своята националност, която я разделя от другия, мисли за концентрационния лагер, в който ще я отведат заедно със сънародниците й. Страх я е, че е изоставена в една враждебна страна, която ще трябва да се защитава от агресията на нейните… И всичко това, когато ще става майка. Какво нещастие! Каква мерзост!

Стигнаха до улица „Дьо ла Помп“ и щом влязоха в сградата, Чернов си взе довиждане с двамата младежи, за да се качи по сервизното стълбище. Деноайе изпита желание да продължи разговора. Не му се искаше да остава насаме с приятеля си, изпаднал в крайно лошо настроение след случилите се неприятности. Разговорът с руснака му беше интересен. Тримата се качиха с асансьора. Архенсола спомена за възможността да отворят една бутилка от многото, които пазеше в кухнята. Чернов би могъл да се прибере в жилището си през водещата към сервизното стълбище врата на ателието.

Крилата на големия прозорец бяха широко отворени. Малките прозорчета към вътрешното дворче — също. Един постоянен ветрец полюшваше завесите. Старинните фенери, проядените от молци знаменца и още някакви романтични украси на ателието потрепваха на изкуствената светлина. Седнаха около една малка масичка до прозореца далеч от лампите, които осветяваха другия край на обширното помещение. Бяха в полусянка, с гръб към вътрешността на стаята. Виждаха пред себе си насрещните покриви и един огромен четириъгълник синя сянка, надупчен от студените остри лъчи на звездите. Светлините на града оцветяваха тъмното пространство с кървавочервени отблясъци.

Чернов изпи две чаши, като премляскваше с език в потвърждение на доброто качество на червената течност. Тримата замълчаха. Възцари се тишина на възхита и боязън, каквато само величествеността на нощта налага на хората. Очите им скачаха от звезда на звезда, подреждайки ги в идеално прави линии, образуващи триъгълници или четириъгълници с фантастична неправилност. Понякога примигващият блясък на някоя звезда привличаше мимоходом погледите им, задържайки ги с хипнотизираща настойчивост.

Загледан в нощта, руснакът си наля друга чаша. След това се усмихна с горчива насмешка. Брадатото му лице прие изражението на трагична маска, надничаща през завесата на мрака.

— Какво ли си мислят там горе за хората? — измърмори едва чуто. — Знае ли някоя от звездите, че Бисмарк съществува?… Запознати ли са небесните тела с божествената мисия на германския народ?

И продължи да се усмихва.

Нещо далечно и колебливо смути тишината на нощта, промъквайки се от дъното на една от пролуките, разделящи огромната равнина от покриви. Тримата подадоха напред глави, за да чуват по-добре… Бяха гласове. Мъжки хор пееше прост, монотонен, сериозен химн. Доловиха го по-скоро с мисълта си, отколкото със слуха си. Няколко откъслечни тона, достигнали с по-голяма сила до тях благодарение на нощния бриз, позволиха на Архенсола да разпознае в краткия, завършващ с мелодичен възглас припев, една бойна песен:

И Елзас, и Лотарингия,

на нас Елзас ни трябва.

Да, да, да, да.

Някаква група мъже минаваше далеч в края на една от улиците на път към железопътната гара, врата към войната. Вероятно бяха от околните на Париж квартали или пък от близките населени места и прекосявайки потъналата в тишина столица, изпитваха нужда да изразят с песен голямото национално въжделение, за да могат бодърстващите зад тъмните фасади да разберат, че не са сами.

— Също като в оперите — каза Хулио, заслушан в последните звуци на песента на невидимия хор, който чезнеше… чезнеше погълнат от разстоянието и дълбокото вдишване на нощта.

Чернов продължи да пие с разсеян вид, загледан втренчено в червеникавата мъгла над покривите.

Въпреки това двамата приятели разбраха по честите потрепвания на челото му, по глухото ръмжене, което от време на време се чуваше под рошавата му брада като ехо на вътрешния му монолог, че той усилено мисли. Внезапно, без никаква подготовка, премина от размисли към думи, продължавайки на висок глас мисълта си.

— … И когато след няколко часа слънцето изгрее, светът ще види по обширните му поля да препускат четиримата вражески настроени към хората конници… Вече цвилят нетърпеливо злите им коне, предусещащи бързия бяг, а сърдитите им ездачи се договарят помежду си, разменяйки последни думи, преди да скочат на седлата.

— Какви са тези конници? — попита Архенсола.

— Тези, които предхождат Звяра.

На двамата приятели този отговор им се стори също толкова неясен, колкото и предходните думи. Деноайе за пореден път си каза наум: „Пиян е“. Любопитството му обаче го накара да бъде настоятелен. Какъв е този звяр?

Руснакът го погледна така, сякаш въпросът го беше озадачил. Мислеше, че е говорил на глас още от самото начало на размишленията си.

— Този на Апокалипсиса.

Настъпи тишина, но мълчанието на руснака не продължи дълго. Не можа да се сдържи да не спомене мечтателя и поета на грандиозните и смътни видения, оказал след две хиляди години такова огромно въздействие върху него — мистичния революционер, приютил се на последния етаж в една жилищна сграда в Париж, човекът, предсказал с непонятни за обикновените хора думи великите събития в човешката история. Чернов описа апокалиптичния звяр, появил се от дълбините на морето. Подобен на леопард, с лапи като на мечка и с муцуна на лъв. Бил със седем глави и десет рога. От рогата висели десет диадеми и на всяка една от главите било написано по едно злодумство. Евангелистът не цитирал злодумствата, може би защото винаги са били различни според епохите, променяйки се на всеки хиляда години, когато звярът се появявал за пореден път. Руснакът прочете тези, които пламтяха сега върху главите на звяра — злодумства срещу човечеството, срещу справедливостта, срещу всичко, което прави поносим и приятен живота на човека. „Силата стои над справедливостта…“ „Слабият няма право на съществуване…“ „Бъдете твърди, за да сте велики…“ И звярът, с цялата си грозота, имал претенцията да управлява света и хората да го боготворят.

— Ами четиримата конници? — попита Деноайе.

Четиримата конници предхождат появата на звяра, според видението на евангелиста.

Агнецът Божи счупва седемте печата на книгата на тайнствата пред великия трон, на който седи същество, изваяно като че от яспис. Небесната дъга образува около главата му изумруден балдахин. Двадесет и четири трона са разположени в полукръг и на тях седят двадесет и четири достолепни, облечени в бяло и със златни корони на главите, старци. Четири огромни животни с обсипани с многобройни очи тела и с по шест крила охраняват най-големия трон. Звън на тромпети поздравява счупването на първия печат.

„Гледай!“, крещи с гръмовния си глас на поета, наблюдаващ всичко това, едно от животните… И се появява първият конник на бял кон. В ръката си държи лък и носи корона на главата: това е Покорителят според едни, Чумата — според други. Възможно е да е едновременно и двете. Притежава корона и това за Чернов бе достатъчно.

„Покажи се!“, крещи второто животно, въртейки във всички посоки хилядите си очи. И от счупения печат изскача един червеникав кон. Конникът върху него върти над главата си огромен меч. Това е Войната. Бесният галоп кара спокойствието да изчезне от света, хората започват да се избиват.

При отварянето на третия печат друго от крилатите животни вика с тътнещ като гръмотевица глас: „Излез!“ И поетът вижда черен кон. Ездачът му държи в ръката си везни, за да измерва храната на хората. Това е Гладът.

Четвъртото животно поздравява с рев счупването на четвъртия печат. „Изскачай!“ И се появява кон, белезникав на цвят. „Ездачът му е Смъртта, в чиято власт е да прави хората да гинат от меча, от глада, от чумата и от дивите зверове“.

Четиримата конници се впускат в луд, смазващ бяг над главите на ужасените хора.

Чернов описваше четирите бича на земята, сякаш ги виждаше непосредствено пред себе си. Конникът върху белия кон е облечен в пищна дреха на варварин. Ориенталското му лице се криви в злобна гримаса в желанието му да подуши жертвите си. Докато конят му се носи в галоп, той зарежда лъка си, за да изстреля Чумата. На гърба му подскача бронзов колчан, пълен с отровни стрели, носещи зародишите на всички болести, които не само изненадват мирните хора в тяхното усамотение, но и отравят раните на войника на бойното поле.

Вторият конник, този с червения кон, размахва с две ръце огромния меч над разветите си от лудешкия бяг коси. Млад е, но свъсените му вежди и силно стиснатите му устни го правят да изглежда неумолимо жесток. Под дрехите, веещи се свободно около тялото му заради вихрения галоп, личи атлетичното му тяло.

Стар, плешив и отблъскващо слаб, третият конник подскача върху острия гръб на черния си кон. Сухите му крака притискат хълбоците на дръгливото животно. Със съсухрената си ръка протяга напред везните, символ на недостатъчната храна, чиято цена достига тази на златото.

Коленете на четвъртия конник, остри като шпори, се забиват в хълбоците на белезникавия кон. През пергаментовата кожа прозират ребрата и костите на скелета му. Лицето му на мъртвец е сгърчено в язвителната усмивка на разрушението. С двете си ръце, подобни на тръстикови стъбла, върти гигантска коса. От ъгловатите му рамене виси извехтяла продрана плащаница.

И бясната кавалкада на четиримата конници минава като ураган над човечеството. Над главите на хората небето потъва в смъртнобледия полумрак на залеза. Противни безформени чудовища кръжат над яростната хайка като отвратителен ескорт. Клетото човечество, полудяло от страх, се разбягва във всички посоки, чувайки галопиращите Чума, Война, Глад и Смърт. Мъже и жени, млади и стари, се блъскат и падат на земята в най-различни пози, поразени от страх, смайване и отчаяние. А белият, червеният, черният и белезникавият коне ги тъпчат равнодушно с копита. Силният мъж чува как костите му с хрущене се чупят, детето агонизира в прегръдките на майка си, старецът затваря завинаги очи с по детски невинен стон.

— Господ е заспал и е забравил света — продължи руснакът. — Няма скоро да се събуди и докато той спи, четиримата конници, васалите на Звяра, ще препускат по земята като единствени господари.

Въодушевяваше се от думите си. Стана от стола и започна да снове с широки крачки из помещението. Явно му се стори невзрачно описанието на четирите бедствия, видени от мрачния поет. Един велик художник беше придал телесна форма на тези видения.

— Имам една книга — мърмореше под носа си той — една безценна книга…

И внезапно излезе от ателието, тръгвайки към вътрешното стълбище, за да влезе в жилището си. Искаше да вземе и да покаже книгата на приятелите си. Архенсола отиде с него. Малко след това двамата се върнаха с томчето. Оставиха отворени вратите след себе си. Стана силно течение между пролуките в отсрещните фасади и вътрешния двор.

Чернов постави под светлината на една от лампите ценната книга. Беше томче, отпечатано през 1511 година на латински език, изпъстрено с гравюри. Деноайе прочете заглавието: Apocalipsis cum figures. Гравюрите бяха дело на Албрехт Дюрер от младежкия му период, когато маестрото е бил едва на двадесет и седем години. И тримата застинаха очаровани пред страницата с изображението на бесния галоп на конниците от Апокалипсиса. Четворното бедствие се носеше стремглаво върху фантастичните ездитните животни, премазвайки полудялото от страх човечество.

Внезапно се случи нещо, което накара тримата мъже да излязат от съзерцателното си възхищение, нещо необикновено, неописуемо: силен трясък, който като че ли проникна направо в мозъците им, без да минава през слуха, един удар направо в сърцето. Инстинктът им подсказа, че се е случило нещо много сериозно.

Останаха мълчаливи, споглеждайки се. Мълчание, траяло секунди, но сторило им се безкрайно.

През отворените врати долетя шум на силна тревога, идващ откъм вътрешния двор: отварящи се с трясък щори, забързани стъпки по етажите, викове на учудване и ужас.

Тримата инстинктивно се втурнаха към вътрешните прозорци. Преди да стигнат до тях, руснакът сподели обзелото го предчувствие:

— Съседката ми… Сигурно е съседката ми. Може би се е самоубила.

Надвесиха се навън и видяха светлини в ниското. Хора се суетяха около неясен предмет върху плочите. Тревогата мигновено беше довела до прозорците и останалите обитатели на сградата. И без случилото се нощта щеше да бъде безсънна, нервна, държаща всички в мъчително бдение.

— Самоубила се е — каза един глас, като че излизащ от кладенец. — Германката се е самоубила.

Това обяснение на портиерката обиколи бързо всички прозорци чак до последния етаж.

Руснакът поклати глава с провиденчески вид. Нещастницата не се беше хвърлила сама във фаталния скок. Някой е бил свидетел на отчаянието й, някой я е бутнал… Конниците! Четиримата конници на Апокалипсиса!… Те вече са яхнали конете и са се понесли в неумолим разрушителен галоп.

Сляпата сила на злото бе тръгнала необезпокоявана на обиколка по света.

Започнало бе жестокото мъчение на човечеството под дивата кавалкада на четиримата му врагове.