Висенте Бласко Ибанес
Четиримата конници на Апокалипсиса (3)

III
Семейство Деноайе

„Наследството Мадариага“, както се изразяваха на своя професионален жаргон юристите, заинтересовани да го протакат по-дълго, за да увеличат хонорарните си сметки, се оказа разделено на две групи от двете страни на океана. Семейство Деноайе се установи в Буенос Айрес. Семейство Хартрот се премести в Берлин, след като Карл продаде всичко, оставено им в наследство, за да вложи получените пари в индустриални предприятия и земи в родната си страна.

Деноайе не пожела да продължат да живеят в имението сред равнината. Двадесет години беше ръководил едно огромно земеделско и скотовъдно стопанство, управлявайки работата на стотици мъже в многобройните ферми. Радиусът на авторитета му се беше скъсил значително след разделянето на наследеното имущество на няколко части. Беше го яд да гледа как в непосредствено близките земи се настаняват чужденци, почти без изключение германци, купили ги от Карл. Освен това започваше и да остарява, състоянието на съпругата му възлизаше на около двадесет милиона песос, а амбициозният му баджанак в Европа като че ли демонстрираше по-здрав разум, отколкото той.

Отдаде под аренда част от получените в наследство земи, повери администрирането на друга част на някои от облагодетелстваните в завещанието и се премести в Буенос Айрес. Така можеше да наблюдава по-отблизо сина си, който продължаваше да води безразсъден живот, без изобщо да напредва в подготвителния курс по инженерни науки… Освен това Чичи беше станала вече почти жена, снажната й фигура я правеше да изглежда по-зряла за годините си. Не беше подходящо да я оставят да живее на село като провинциална госпожица, подобно на майка й. И доня Луиза изглеждаше уморена от живота в имението. Важниченето на сестра й изглежда я караше да се чувства неудобно. Беше неспособна да ревнува, но от чисто майчина амбиция искаше децата й да не остават по-назад, да са умни и да напредват в учението, както тези на другата.

В продължение на цяла една година в дома на семейство Деноайе в столицата пристигаха смайващи новини от Германия. „Лелята от Берлин“, както племенниците й наричаха Елена, изпращаше безкрайно дълги писма с описания на пищни балове с танци, тържествени вечери, ловни подвизи и всичко това изпъстрено с титли, с много благороднически титли и военни звания: „нашият брат полковникът“, „нашият братовчед баронът“, „нашият чичо — довереният съветник“, „другият наш чичо — истински довереният съветник“. Цялата екстравагантност на германската социална йерархична стълбица, постоянно допълвана с нови и нови титли, за да бъде задоволена жаждата за почести на един разделен на касти народ, беше най-подробно описана с цялото й странно своеобразие в писмата на бившата „романтичка“. Тя разказваше най-подробно дори за секретаря на съпруга си, уверявайки, че и той не е кой да е, защото като писар в държавна канцелария бил удостоен с титлата Rechnungsrath (Съветник по счетоводните въпроси). Освен това споменаваше с гордост пенсионирания Oberpedell, който живеел в тяхната къща, обяснявайки, че това означава „Главен портиер“.

Новините, отнасящи се до синовете й, не бяха по-малко забележителни. Най-големият бил мъдрецът на семейството. Посветил се на филологията и на историята. Зрението му обаче прогресивно отслабвало, поради непрекъснатото четене. Скоро щял да стане доктор на науките, а преди да навърши тридесет години — професор. Лично тя съжалявала, че не се е отдал на военната кариера, считайки хуманитарните му увлечения като неподходящи за великата мисия на фамилията. Професорството, науките и литературата били убежище за евреите, които поради произхода си не можели да получат чин в армията. Но се успокоявала с мисълта, че един прочут професор може с времето да получи същото обществено уважение, както и полковникът.

Останалите й четирима синове щели да станат офицери. Татко им подготвял почвата да бъдат приети приоритетно в гвардията или в някой полк на аристократи. Двете момичета щели със сигурност да се омъжат, щом достигнат подходящата за целта възраст, разбира се, за хусарски офицери с частица за благороден произход пред името, горди и напети млади господа, както с пламенен ентусиазъм ги описваше дъщерята на госпожа Петрона.

Установяването на семейство Хартрот на новото място отговаряло напълно и на новите им приятелства. По време на официалните вечери в дома им в Берлин прислугата ходела с тесни, къси до коленете панталони и бели перуки. Карл бил купил един стар замък с островърхи кули, около който витаели множество легенди за призраци в подземията, убийства, нападения и изнасилвания, които придавали особен колорит на историята му. Един архитект, носител на много международни ордени и награди и притежаващ освен това титлата „Съветник по строителството“, поел задължението да модернизира средновековната сграда, без да наруши внушаващия й ужас вид. „Романтичката“ описваше още несъстоялите се предварително замислени приеми в мрачния салон на разсеяната светлина на електрическите лампи във вид на факли, старинната камина с изкуствени цепеници, обвити в пламъци от горящ газ, целия блясък на съвременния лукс в съчетание със спомените от една епоха на всесилно благородническо съсловие, най-доброто, според нея, в историята на Европа. Освен това — походите, бъдещите ловни походи из обширните песъчливи земи с борови гори, трудно сравними с плодородните почви на родното имение, но пък имали честта векове наред по тях да отекват стъпките на Бранденбургските маркизи, основатели на властващата в Прусия династия. И целият този напредък, този бърз възход на семейството, постигнат за няма и година!… Трябвало да се преборят с други дошли отвъд морето фамилии, натрупали огромни богатства в Съединените щати, Бразилия или по бреговете на Тихия океан. Но това били най-вече германци „без родословие“, груби плебеи, стараещи се напразно да се доберат до висшето общество чрез щедри дарения за императорските каузи. С всичките си милиони обаче най-многото, на което били могли да се надяват, е да омъжат дъщерите си за офицери от пехотата. Докато Карл!… Роднините на Карл!… И „романтичката“ оставяше перото да препуска по листа, славейки до небесата една фамилия, в чието лоно вече вярваше, че е родена.

От време на време заедно с дългите епистоларни излияния на Елена пристигаха и кратки съобщения специално за Деноайе. Баджанакът му даваше отчет за предприетите напоследък действия, също както го правеше, когато живееха под негова защита в имението. С тази разлика, че сега на преден план изпъкваше едно зле прикрито тщеславие и желание да вземе реванш за времето на доброволно унижение. Всичко, с което се захванел, било славно и велико. Вложил милионите си в индустриалните предприятия на модерна Германия. Имал акции в огромните като градове оръжейни фабрики, в корабостроителниците, които на всеки шест месеца пускали на вода по един кораб. За императора тези стълбове на германската икономика били от изключителна важност и той гледал с много добро око на онези, които го подпомагали в усилията му да обезпечи тяхното развитие. Освен това Карл купувал земи. На пръв поглед можело да изглежда налудничаво да продадеш наследствените плодородни поля, за да купиш безводни песъчливи пруски земи, даващи плод само благодарение на изкуствените торове. Но пък като земевладелец станал член на „аграрната партия“, една предимно аристократична и консервативна група. Така живеел в два противоположни, но и представителни всеки един за себе си свята — този на големите индустриалци, приятели на императора и този на junkers, благородниците с огромни поземлени имения извън градовете, съблюдаващи традицията и доставящи офицери на монарха на Прусия.

Научавайки за всички тези подвизи, Деноайе си помисли за финансовите жертви, чийто израз са те. Познаваше миналото на Карл. Един ден, в имението, в изблик на благодарност той беше разкрил пред французина причината за идването си в Америка. Бил офицер от армията на страната си с желание да живее нашироко, за което заплатата му не стигала. Извършил осъдителни постъпки: присвоил пари от фонда на полка, не връщал дълговете си, фалшифицирал подписи. За тези си простъпки не бил официално наказан от уважение към паметта на баща му, но другарите му във войсковата част го изправили пред съда на честта. Братята и приятелите му го посъветвали да измие позора, като доброволно си тегли куршума, но той обичал живота и избягал в Америка, където с цената на много унижения успял да стигне до триумфа. Парите заличили петната от миналото много по-бързо, отколкото времето. Вестта за голямото му богатство отвъд океана накарала семейството му да го приеме добре при първото му пътуване до родината, въвеждайки го отново в „неговия свят“. Никой не си спомнял срамните истории за стотици марки, щом ставало дума за човек, чийто тъст притежавал земи, по-обширни от много германски княжества. Сега, когато окончателно се установил в страната си, всичко било вече забравено, но и доста висок данък бил платил за суетата си…

Деноайе си представи хилядите марки, изсипали с пълни шепи за благотворителната дейност на императрицата, за имперските пропагандни изяви, за сдруженията на ветераните, за всички сформирани на базата на германските амбиции групи за агресия и експанзия.

Французинът, човек трезвомислещ, пестелив в разходите си и неробуващ на прекомерни амбиции, приемаше с усмивка големеенето на баджанака си. Смяташе Карл за чудесен приятел, въпреки че беше по детински горделив. С удоволствие си спомняше за годините, преживени съвместно в имението. Не можеше да забрави как германецът се умилкваше около него, смирен като по-малък брат. Когато в семейството му коментираха развълнувано, но и с известна завист забележителния възход на роднините от Берлин, той казваше усмихнат: „Оставете ги на мира, дължат всичко на парите си“.

Но ентусиазмът, който излъчваха писмата от Германия, с времето постепенно създаде около него една атмосфера на тревожност и съпротива. Чичи първа тръгна в атака. Защо и те да не отидат в Европа като другите? Всичките й приятелки бяха там. Семействата на италианските и испанските търговци на дребно вече бяха предприемали поне веднъж такова пътуване. А тя, дъщеря на французин, още не беше виждала Париж… Ах, Париж! Лекарите, които се грижеха за здравето на обхванатите от меланхолия госпожи, твърдяха, че се е появила една нова и опасна болест — „болест за Париж“. Доня Луиза застана на страната на дъщеря си. Защо и тя да не отиде да живее в Европа както сестра си, след като е дори по-богата от нея? Дори Хулио заяви съвсем сериозно, че в Стария свят би учил с по-голямо удоволствие и би постигнал забележителни успехи. Америка не била земя на учени хора…

След всичко това и бащата си зададе същия въпрос. Дори в един момент се учуди, че досега не му бе хрумвала идеята за Европа. Тридесет и четири години, без да напуска тази страна, която дори не му беше родна!… Време беше да си тръгне оттук. Живееше прекалено обвързано с търговските дела. Напразно се стараеше да проявява безразличието на оттеглил се от активна дейност заможен фермер. Около него всички печелеха пари. В клуба, в театъра, навсякъде, където и да отидеше, хората говореха за покупка на земи, за продажби, за бързи сделки с тройна печалба, за доходоносни ликвидации. Започваха да му тежат сумите, които държеше пасивни в банките. Щеше в края на краищата да се замеси в някоя спекулация, също както любителят на хазарта не може да гледа рулетката, без да посегне към джоба си. А подобно стечение на обстоятелствата щеше да обезсмисли факта на преместването му от имението в града. Семейството му имаше право: „В Париж!…“ Защото за семейство Деноайе да отидат в Европа, означаваше да отидат в Париж. „Лелята от Берлин“ можеше да величае колкото си иска родната земя на съпруга си. „Лъжи! — възкликваше Хулио, който беше направил сериозни географски и етнически сравнения по време на нощните си набези. — Няма нищо друго, което да се сравни с Париж“. Чичи посрещаше с иронична гримаса и най-малкото съмнение в това отношение: „Да не би случайно съвременните тенденции в модата да ги създават в Германия?“ Доня Луиза подкрепи децата си. Париж!… Никога не би й дошло наум да отиде в земя на лютерани, за да живее под покровителството на сестра си.

— Я виж ти, Париж! — каза Деноайе, сякаш му говореха за някакъв непознат град.

Беше свикнал с мисълта, че никога вече няма да се върне там. През първите години на пребиваването му в Америка подобно пътуване беше невъзможно, тъй като не беше минал военната служба. Впоследствие до него достигнаха смътни вести за различни амнистии, но всички те бяха с изтекъл срок на давност. Освен това някаква странна вялост го караше да смята връщането в родината за нещо абсурдно и ненужно. Не беше оставил нищо отвъд морето, което да го влече натам. Беше дори загубил връзка и с онези роднини от провинцията, приютили майка му. Щом го налегнеха тъжни мисли, правеше планове да построи голям мраморен мавзолей в Реколета — гробището на богатите, за да премести там тленните останки на Мадариага като основател на династията, където след време да го последва и той, и всички от семейството му, когато им дойдеше времето. Започваше да усеща тежестта на годините. Наближаваше шестдесетте и нелекият живот в имението, дългите преходи с кон под проливния дъжд, преминаването през ледените води на реките, нощите, прекарани под открито небе, му бяха докарали ревматизъм, който вгорчаваше дните му.

Семейството обаче му предаде част от своя ентусиазъм. „В Париж!“… Стори му се, че е на двадесет години. И забравил обичайната си пестеливост, реши семейството да пътува кралски в най-луксозните каюти и със собствен обслужващ персонал. На две девици с бакърен цвят на кожата и дръпнати очи, родени в имението и издигнати в ранг на камериерки на госпожата и дъщеря й, им беше разпоредено да тръгнат с тях.

Когато се установиха в Париж, Деноайе се почувства объркан. Бъркаше имената на улиците и предлагаше да отидат в отдавна несъществуващи сгради. Всичките му опити да се покаже като добър познавач завършваха с пълен неуспех. Децата му, натрупали впечатления от наскоро прочетеното, познаваха Париж по-добре от него. Чувстваше се като чужденец в родината си. В началото дори му се стори странно, че трябва да говори на майчиния си език. В течение на дългите години живот в имението не беше произнасял нито една дума на своя език. Мислеше на испански и превеждайки идеите си на езика на предците си, изпъстряше френския с всякакви креолски изрази.

— Там, където човек изкарва хляба си и създава семейство, там е и истинската му родина — казваше нравоучително, припомняйки си за Мадариага.

Споменът за далечната страна започна да се връща като натрапчива мисъл в съзнанието му веднага, след като се уталожиха първите впечатления от пътуването. Нямаше приятели французи и щом излезеше на улицата, краката му сами го отвеждаха до местата, където се събираха аржентинците. И те се чувстваха като него. Далеч от родината си, усещаха силното желание да говорят непрекъснато за нея. Четеше тамошните вестници, коментираше повишаването на цените на обработваемата земя, състоянието на предстоящата реколта, продажбите на млади бичета. И на връщане към къщи не го напускаше споменът за далечната южноамериканска страна, но едновременно с това си мислеше с наслада как двете „китайки“ са смачкали професионалното самочувствие на френската готвачка, приготвяйки вкусна каша от царевично брашно, печено на дървени въглища месо и говеждо по креолски с картофи и с много подправки.

Семейството се беше настанило в обширно жилище в една разкошна сграда на булевард „Виктор Юго“ за което плащаше наем от двадесет и осем хиляди франка. Наложи се доня Луиза да направи многократни влизания и излизания през входа на сградата, за да свикне с внушителния вид на двойката портиери — той, носител на орден, облечен в черно, с бели бакенбарди като нотариус от някоя комедия; тя, с величествена осанка и с блестяща дебела златна верижка върху едрите гърди. В жилищата нагоре по етажите цареше ултрамодерен, но на пръв поглед студен и смразяващ с белите си стени и стъклени прегради на малки квадратчета лукс, който действаше потискащо на Деноайе, предпочитащ разнообразната украса и тежката мека мебел от детството си. Под неговото непосредствено ръководство започна мебелирането на многобройните стаи, но каквото и обзавеждане да подредяха в тях, те все изглеждаха празни.

Чичи се възмущаваше от скъперничеството на баща си, упреквайки го, че дълго избира и трудно се решава да купи.

— Не съм скъперник — отговаряше той. — Просто зная цената на нещата.

Харесваха му единствено онези предмети, които успяваше да придобие за една трета от стойността им. Заблудата на онзи, който се лишаваше от тях, представляваше свидетелство за превъзходство за този, който ги купуваше. Париж му предложи място за непрестанни удоволствия, каквото не би могъл да намери в целия останал свят — хотел „Друо“. Отиваше там всяка вечер, ако не намереше във вестниците обява за други значителни разпродажби. От известно време насам нямаше шумен фалит в Париж със съответната ликвидация на остатъчно имущество, от което той да не придобие една част. Полезността и необходимостта на закупеното оставаха на втори план, по-важното беше да го получиш на смешна цена. И тези търгове напълниха помещенията в жилището, чиято мебелировка в началото вървеше отчайващо бавно.

Тогава дъщеря му започна да се оплаква, че домът вече е претъпкан. Всички мебели и предмети за украса бяха скъпи и ценни, но прекалено много… Много! Салоните придобиха вид на антикварни магазини. Белите стени изглеждаха ярко неподходящи за прекрасните гарнитури мека мебел и препълнените с ценни сервизи кристални витрини. Разкошни килими, запазили спомен за стъпките на няколко поколения, покриха всички подове. Пищни завеси, ненамерили свободно място в салоните, украсиха вратите, водещи към кухнята. Стените се оказаха скрити под наредените плътно една до друга като металните пластини на рицарска ризница картини в тежки рамки. Кой можеше да обвини Деноайе в скъперничество?… За обзавеждането похарчи много повече, отколкото ако беше направил поръчка на най-модния мебелен дизайнер.

Мисълта, че придобиваше всичко на една четвърт от цената му, го накара да продължи с това разточителство на пестелив човек. Можеше спокойно да заспи единствено след като отчетеше, че през деня е направил сполучлива сделка. Купуваше от разпродажба хиляди бутилки след обявен фалит. И той, който почти не пиеше, пълнеше с тях мазетата си, препоръчвайки на семейството да пие шампанското като най-обикновено вино. След банкрута на един търговец на кожи изкупи цялата наличната стока за четиринадесет хиляди франка, докато действителната й стойност надвишаваше деветдесет хиляди.

Изведнъж като че всички от семейство Деноайе бяха обвеяни от леден студ, сякаш северният и южният полюси се бяха преместили на булевард „Виктор Юго“. Таткото се задоволи с едно кожено палто, но за сина си осигури три. Чичи и доня Луиза започнаха да се появяват навсякъде наметнати всеки път с различни пелерини от скъпи кожи — онзи ден от чинчили, вчера от сини лисици, днес от самури.

Той лично се заемаше да окачва нови картини по стените. Разгъваше стълба и забиваше пирони с чука, за да спести разходите за наемането на нарочен работник. Искаше да даде на децата си пример за икономии. В часовете, в които нямаше друго занимание, разместваше най-тежките мебели, измисляйки най-различни комбинации. Беше като реминисценция от добрите времена, когато в имението прехвърляше от едно място на друго чували със зърно и бали с кожи. Синът му, ако забележеше, че той се вглежда втренчено в някой огромен бюфет, благоразумно и внимателно се оттегляше далеч от погледа му. Деноайе чувстваше известна нерешителност пред двамата си прислужници — коректни, сериозни мъже, винаги във фракове, които не криеха учудването си да видят човек, разполагащ с повече от един милион рента, да се занимава с подобни дейности. В края на краищата единствено двете девойки с бакърен цвят на кожата помагаха на господаря, присъединявайки се към него с фамилиарността на другарки по заточение.

Четири автомобила допълваха луксозния живот на семейството. Децата биха се задоволили само с един, малък, блестящ, марка последна мода. Но Деноайе не обичаше да пропилява сгодните случаи и един по един, придоби и четирите, поблазнен от цената.

Бяха огромни и величествени като древни каляски. Когато се движеха по улиците, караха всички минувачи да извръщат глави. На шофьора му бяха необходими поне още двама помощници за поддръжката на това стадо мастодонти. Но собственикът си мислеше единствено за вещината, с която вярваше, че е подвел нетърпеливите да се отърват от подобни паметници продавачи.

На децата си непрестанно препоръчваше да бъдат скромни и пестеливи.

— Не сме толкова богати, колкото си мислите. Притежаваме добро състояние, но то ни осигурява оскъдна рента.

Случваше се да се откаже от разход за домашни нужди от двеста франка, а да даде пет хиляди за покупка на ненужна вещ, само защото представляваше, според него, голяма загуба за продавача. Хулио и сестра му негодуваха пред доня Луиза. Чичи стигна дотам да заяви, че никога няма да се омъжи за човек като баща си.

— Я да мълчиш! — заповядваше й разгневено креолката. — Има си своите странности, но е много добър. Никога не ми е дал повод да се оплача от каквото и да е. Иска ми се да срещнеш точно такъв като него.

Разприте с мъжа й, избухливият му характер, непрекъснатият му стремеж да налага волята си, губеха всякакво значение за нея, щом си помислеше, че й бе останал верен. За толкова години брак — нищо! И си спомняше за баща си… Дори сестра й би трябвало да бъде нащрек с тщеславния Карл, способен да изневери без друга причина, освен от желание да подражава на могъщите.

Деноайе вървеше плътно до жена си, воден от превърналата се в привичка любов. С недотам развитото си въображение доня Луиза си припомняше за впрегатните животни в имението, които отказваха да вървят напред, ако вместо обичайния другар до тях впрегнеха непознато добиче. Мъжът й лесно се ядосваше и я изкарваше виновна за всички неприятности, с които го огорчаваха децата, но не можеше да мръдне никъде без нея. Следобедите в хотел „Друо“ му се струваха безинтересни, ако не чувстваше до себе си постоянната свидетелка на своите проекти и ядове.

— Днес има търг на скъпоценности и накити. Отиваме ли?

Изричаше предложението си с нежен и многозначителен глас, който напомняше на доня Луиза за първите им разговори в околностите на бащиния й дом. И тръгваха, но по различни пътища. Тя — в един от монументалните автомобили, защото не обичаше да ходи пеш, привикнала със спокойствието на имението и с обиколките на кон из полето. Деноайе, собственикът на четири автомобила, ги мразеше поради упоритата си съпротива към всяка новост, от някаква стеснителност и защото искаше да повърви пеша, да осигури на тялото си раздвижване, компенсиращо липсата на друг вид физическа дейност.

Двамата се събираха в препълнената с хора зала на разпродажбата и заедно разглеждаха бижутата, определяйки предварително колко смятат да предложат. По-скоро от любов към съперничеството, след всяка обявена цена той вдигаше по-висока, като в същото време поглеждаше опонентите си така, сякаш всеки момент щеше да се нахвърли с юмруци върху тях. След тези разходки госпожата се появяваше величествена и ослепителна като византийска базилика: едри перли по ушите и около врата, блестящи брилянти на гърдите, гривни от скъпоценни камъни с всички цветове на дъгата.

Чичи протестираше: „Това е прекалено, мамо!“ Намираше я комична като някоя натруфена кокона. Но креолката, доволна от цялото това великолепие, което приемаше като заслужен апогей на един скромен живот, отдаваше тези вайкания на завистта. Дъщеря й бе млада госпожица и засега не можеше да носи подобни скъпоценности. Но по-късно щеше да й бъде благодарна, че ги е събирала за нея.

Жилището им започваше да става тясно за толкова много покупки. Килерите и всички възможни ниши бяха претъпкани с мебели, картини, статуи и тежки завеси, с които можеше да бъдат обзаведени много домове. Господин Марсел се оплакваше от теснотията в един апартамент с наем от двадесет и осем хиляди франка, в който спокойно биха могли да живеят четири семейства като неговото.

Започнал бе вече да се обезкуражава, затруднен от многото съблазнителни възможности за покупка на друго жилище, които му се предлагаха, когато един от онези посредници в търговията с недвижими имоти, които, освен всичко друго, внимателно следяха състоянието на този пазар и в чужбина, го изведе от това затруднение. Защо да не купи някой замък?… Цялото семейство прие идеята. Някой исторически замък, най-историческият, който можеше да се намери и който щеше да завърши по грандиозен начин настаняването им в бащината родина. Чичи дори пребледня от гордост. Някои от приятелките й живееха в замъци. Други, от стари колониални семейства, които я подценяваха заради селския й произход, щяха да почервенеят от завист, когато разберат за тази придобивка, равняваща се почти на придобиване на благородническа титла. Майката се усмихна при мисълта, че щеше да има възможност да прекарва няколко месеца сред провинциалния простор, който да й напомня за простия и щастлив живот в младостта й. Хулио като че ли беше най-малко ентусиазиран. „Старецът“ със сигурност щеше да го задържа продължително време извън Париж, но в края на краищата се примири с мисълта, че ще има възможност за по-чести пътувания с автомобил.

Деноайе си спомни за роднините в Берлин. Защо и той да не притежава замък като тях?… Имаше съблазнителни възможности. Предлагаха се дузини старинни палати. Собствениците им, изнемогнали от разходите по поддръжката, с нетърпение чакаха да се освободят от тях.

И той купи замъка Вилбланш-сюр-Марн, постройка от времето на религиозните войни, смесица от палат и крепост с италианска фасада от Възраждането, мрачни, островърхи, с формата на качулка, кули. Беше заобиколен от ров, пълен с вода с плуващи по нея лебеди.

Той не можеше да живее без парче земя, върху което да упражнява волята си, борейки се срещу съпротивата на хората и нещата. Привлякоха го и огромните пропорции на помещенията в замъка, изпразнени от всякакви мебели. Предоставяше му се чудесна възможност да подреди в тях натрупаните в килерите и мазетата на парижкото жилище мебели и да се посвети на нови покупки. Старинните вещи чудесно щяха да се впишат в тази атмосфера на благородна меланхолия, нямаше да го има биещият на очи контраст с белите стени на модерните парижки стаи… Историческата постройка, многократно сменяла собственика си, изискваше значителни разходи. Но той и земята се познаваха чудесно… И докато пълнеше с мебели и вещи салоните на замъка, се опита едновременно с това да организира в обширния парк отглеждането на земеделски култури и селскостопански животни в доста умален мащаб в сравнение с възможностите, които беше имал в Америка. Собствеността трябва да се поддържа с онова, което сама може да даде като приход. Не разходите го плашеха, а това, че самият той „не беше свикнал да губи пари“.

Покупката на замъка стана причина да завърже почетно приятелство, което се превърна за него в най-голямото преимущество от сделката. Запозна се с един съсед, сенатор Лакур, бил на два пъти министър, който понастоящем водеше спокоен живот в Горната камара, безмълвен по време на сесиите, но действен и приказлив в кулоарите, за да напомня за себе си. Беше видна личност от републиканската аристокрация с претенции за потекло още от бурните времена на Революцията, също както знатните предци на сегашните благородници свързват своето потекло с кръстоносните походи. Прадядо му бил член на Конвента — висшият законодателен и изпълнителен орган на Първата френска република, баща му — деец на Републиката от 1848 година. Той, като син на изгнаник, умрял в заточение, още съвсем млад станал последовател на красноречивия оратор Гамбета и непрекъснато славословел учителя с надеждата лъч от неговия ореол да засияе над главата на ученика. Синът му Рене, студент, смяташе баща си за „изпята песен“, затова се присмиваше със синовно добродушие на романтичния републиканец филантроп. Това обаче със сигурност нямаше да му попречи, щом завърши и стане инженер, да се възползва от всепризнатите заслуги в служба на Републиката на четири поколения Лакур.

Господин Марсел, който гледаше с леко безпокойство на всяко ново приятелство, опасявайки се от искане на пари в заем, се отдаде с ентусиазъм на отношенията си с „великата личност“. Човекът беше ценител на богатството и от своя страна откри известен талант у този отвъдморски милионер, разказващ с увлечение за безкрайни пасища и безбройни стада добитък. Добрите им взаимоотношения надхвърлиха егоизма на провинциалното съседство и продължиха в Париж. Рене започна често да посещава жилището на булевард „Виктор Юго“ където се чувстваше като у дома си.

Единствените неприятности в ежедневието на Деноайе произтичаха от децата. Чичи го нервираше с независимостта на вкусовете си. Не обичаше старинните неща, колкото солидни и прекрасни да бяха. Предпочиташе фриволната последна мода. Приемаше хладно всички подаръци, които нейният баща й правеше. Мръщеше се на купена на търг вековна копринена дантела: „Повече би ми харесала нова рокля за триста франка“. На всичкото отгоре подражаваше на лошия пример на брат си да се противопоставя на „старите“.

Баща й я беше поверил изцяло на грижите на доня Луиза. Момичето вече се превръщаше в жена. Но вчерашното „пастирче“ не проявяваше голям респект към съветите на добродушната креолка. Беше се отдала въодушевено на пързалянето с кънки, смятайки го за най-елегантното от развлеченията. Всеки следобед ходеше на ледената пързалка, а доня Чича я придружаваше, въпреки желанието си да съпроводи мъжа си при покупките му. Колко много прекарани с огромно отегчение часове пред замръзналата писта, докато гледаше как под звуците на един орган по белия кръг се плъзгат човешки същества, клатушкащи се като марионетки върху блестящите остриета на кънките, сами или на върволица!… Дъщеря й се появяваше и отминаваше пред погледа й зачервена от вълнение, с развети назад дълги къдрави коси, хубава, едра и силна, излъчваща крепко здраве — като създание, „закърмено с бифтеци“, както казваше баща й.

Накрая доня Луиза се умори от този дотеглив надзор. Предпочиташе да придружава мъжа си в преследването на богатства на ниска цена. И Чичи започна да ходи на ледената пързалка с една от цветнокожите прислужнички, прекарвайки следобедите сред приятелките си по спортни занимания, всички произхождащи от Новия свят. Разменяха си съкровени идеи, заслепени от лесния живот в Париж, освободени от скрупулите и предубежденията на родната земя. Всички те вярваха, че са се родили само преди няколко месеца, откривайки у себе си неподозирани досега преимущества. Преместването от едното земно полукълбо в другото ги караше да се чувстват много по-достойни. Някои дори прописаха стихове на френски език.

В главата на Деноайе започваха да бушуват тревожни мисли и той изпадаше в лошо настроение, когато късно вечер чуеше Чичи да декламира афоризми, които тя и приятелките й бяха резюмирали след прочетеното и видяното през деня: „Животът си е живот и трябва да го изживееш“. „Ще се омъжа за този, който ми хареса, независимо какъв е“.

Но тези негови тревоги губеха значението си в сравнение с проблемите, които му създаваше синът. Ах, синът!… Щом се озова в Париж, Хулио се отказа от предишните си стремежи. Вече не мислеше да става инженер. Искаше да бъде художник. В първия момент, крайно учуден, господин Марсел се противопостави рязко, но после отстъпи. Нека да е художник, щом иска. Важното е да има някаква професия. Считаше за свещени частната собственост и богатството, но смяташе като недостойни за вниманието му всички онези, които никога не бяха работили. Припомни си времената, когато самият той изкарваше прехраната си като каменоделец. Може заложбите, задушени у него от бедността, да се възродят у наследника му. Защо пък да не стане известен художник това мързеливо, но с пъргав ум момче, колебаещо се по какъв път да поеме в живота?… Постара се да понесе спокойно всички капризи на Хулио, който, правейки първите си стъпки в рисуването и колорита, поиска да има отделно място, където да разполага с повече свобода, за да работи. Баща му го настани близо до семейното жилище в едно ателие на улица „Де ла Помп“, принадлежало преди това на известен чуждестранен художник. Работната стая и прилежащите помещения бяха доста големи за един начинаещ, но маестрото беше починал и Деноайе се възползва от добрата възможност, която предлагаха наследниците, и купи всичко накуп, заедно с мебелите и картините.

Като любяща майка, доня Луиза идваше всеки ден в ателието, за да се грижи за сина си и той да може да работи спокойно. Още с влизането тя сваляше ръкавиците, почистваше препълнените с фасове бронзови пепелници и събираше от мебелите и килимите пепелта от лулите. Приятелите, които идваха при Хулио — дългокоси младежи, говорещи неща, които тя не разбираше, бяха доста небрежни… После започна да заварва и оскъдно облечени жени, а синът й я посрещаше недотам гостоприемно. Нямаше ли най-после мама да го остави да работи спокойно?… И клетата госпожа, излизайки всяка сутрин от дома си, се отправяше към улица „Де ла Помп“, но по средата на пътя се отклоняваше и влизаше в църквата „Сен-т-Оноре д’Ейло“.

Таткото прояви повече благоразумие. Реши, че човек на неговите години не бива да се натрапва в обкръжението на един млад човек на изкуството. Само след няколко месеца Хулио започна да не се вестява със седмици в бащиния дом. Накрая окончателно се настани в ателието, минавайки от време на време набързо през дома, за да може семейството да види, че все още съществува… понякога сутрин Деноайе идваше на улица „Де ла Помп“ и задаваше въпроси на портиерката. Едва десет сутринта е. Художникът още спи. Връщаше се по пладне и разбираше, че тежкият сън продължава. При поредното посещение след обяда получаваше по-добри новини. Два часа следобед е. Младият господин тъкмо става. И таткото си тръгваше ядосан. Кога ли рисува този художник?…

Отначало Хулио се опита да си спечели име с живопис, понеже му се струваше най-лесно. Смяташе, че като художник стои по-високо от приятелите си — южноамерикански момчета без друго занимание, освен да се радват на живота, пилеейки шумно пари, за да могат всички да разберат с колко много разполагат. С жизнерадостна смелост се впусна да рисува картини. Харесваше хубавата, „представителната“, изящната живопис, рисунката, нежна като романс, едва загатваща формите на женското тяло. Имаше пари и хубаво ателие. Баща му беше зад него, готов винаги да му помогне. Защо да не прави това, което вършат толкова други, без да разполагат с неговите възможности?… И с въодушевление зацапа с бои едно ленено платно, озаглавявайки получения резултат „Танцът на часовете“ — повод да продължи да скицира красиви момичета и да избира модели. Рисуваше с трескава бързина, изпълвайки вътрешността на рамката със съвкупност от багри. Дотук се справяше. Но след това започваше да се двоуми, стоеше известно време бездеен пред платното и накрая го захвърляше в ъгъла в очакване на по-добри времена. Същото се получи и при опитите му за етюди на женски глави. Не успяваше да завърши нищо окончателно и това го доведе до известно отчаяние. После се примири с положението, подобно на човек, който се отпуска уморен пред препятствието и очаква провидението да се намеси и да му помогне да го преодолее. Важното беше, че е художник, макар и да не рисуваше… Това все пак му позволяваше да раздава визитни картички на жизнерадостни девойки с покана да го посетят в ателието му. Живееше нощем. Господин Марсел не сдържаше възмущението си след поредната проверка в ателието на художника. И двамата всяка сутрин посрещаха първите слънчеви лъчи: бащата, ставайки от леглото, синът — на път към ателието си, за да се вмъкне под чаршафите и да спи непробудно до късния следобед.

Доверчивата доня Луиза измисляше най-абсурдните обяснения, за да защити сина си. Кой знае? Може би рисува нощем, повлиян от нови тенденции. Сега хората измислят какви ли не дяволии!…

На Деноайе тези нощни занимания му бяха добре известни — шумни скандали в ресторантите на Монмартър и побоища, много побоища. Хулио и младежите от бандата му считаха за задължително в седем вечерта да се явят с фрак или смокинг в някой скъп ресторант, където изпитото шампанско предизвикваше у тях желание за свади и ръкопашен бой. Сякаш си играеха на индианци, решили да установят в Париж жестоките нрави на пустинята. Чупеха и плащаха, но щедростта им винаги биваше последвана от битка. Никой друг не притежаваше толкова бърз и силен удар както Хулио, а също и ловкостта му при боравенето с острия нож. Бащата приемаше с тъжен жест разказите на някои от групата, които си въобразяваха, че ще погъделичкат самочувствието му, хвалейки подвизите на лидера си, който винаги успяваше да одраска кожата на противника. На художника явно му се отдаваше повече фехтовката, отколкото живописта. Беше шампион на няколко вида оръжия, боксираше се чудесно и умееше дори да прилага предпочитаните удари на сражаващите се върху крепостните стени рицари. „Безполезен и опасен като всеки търтей“, възразяваше бащата. Дълбоко в себе си обаче усещаше чувство на неудържимо удовлетворение, на животинска гордост при мисълта, че този вятърничав и всяващ страх индивид е негово творение.

В един момент му се стори, че е намерил начин да го отклони от подобен вид съществуване. Роднините от Берлин дойдоха на гости в замъка Вилбланш. Карл фон Хартрот похвали с добродушно превъзходство богатите и до известна степен безразборно струпани колекции на баджанака си. Оцени ги като добри. Призна, че жилището в Париж и замъкът имат стил. Биха могли да допълнят и да придадат блясък на една благородническа титла. Но Германия!… Какви прекрасни удобства предлага родината му!… Би искал Марсел на свой ред да оцени по достойнство неговия и на благородните му приятели начин на живот. И се показа толкова настоятелен в писмата си, че семейство Деноайе не можа да откаже поканата. А и промяната при едно подобно пътуване би могла да окаже благоприятно въздействие върху Хулио. Възможно бе да събуди у него желание за благородно съперничество, когато види отблизо трудолюбието на братовчедите си, всичките с многообещаваща кариера. Освен това французинът вярваше в покваряващото влияние на Париж и в чистотата на нравите в патриархална Германия.

Гостуването им трая четири месеца. Скоро след пристигането Деноайе почувства желание да се махне. Никой от семейството му не би могъл някога да се разбере с тези хора. Изключително любезни, натрапващи непрекъснато своята сладникава вежливост и настоятелното си желание да доставят удоволствие, но всичко това винаги придружено с пълна липса на каквато и да е тактичност, поради силния стремеж да изтъкнат величието си. Германците от приятелския кръг на семейство Хартрот на висок глас заявяваха обичта си към Франция, една състрадателна любов като тази, която предизвиква крехкото и слабо дете, нуждаещо се от защита. Към тези изблици прибавяха многобройни неуместни спомени за войните, в които французите са били побеждавани. Всичко германско — паметник, железопътна гара, обикновен кухненски предмет, ставаше повод за самодоволни сравнения: „Вие във Франция нямате подобно нещо“. „Несъмнено в Америка не сте виждали нищо такова“. Господин Марсел си тръгна уморен от толкова покровителство. Съпругата му и дъщеря му отказаха да се съгласят, че елегантността на берлинската висша мода превъзхожда парижката. С кощунствена дързост Чичи скандализира братовчедките си, заявявайки, че не може да понася офицерчетата в пристегнатите униформи и със здраво закрепени на носа монокли, като ги гледа как сковано се покланят пред девойките, докато с нескрито високомерие сипят баналните си любезности.

Хулио, оставил се на инициативата на братовчедите си, се потопи в непорочната атмосфера на Берлин. На най-големия, „мъдреца“, не можеше да се разчита за нищо. Беше един особняк, изцяло погълнат от книгите си, който гледаше отвисоко на цялото семейство. Останалите, наперени подофицери, с гордост му показаха германския маниер на забавления. Доби впечатления от няколко нощни ресторанта, които не се различаваха кой знае колко от тези в Париж, но бяха много по-големи. Жените, които там наброяваха дузини, тук бяха стотици. Напиването до несвяст не беше някаква случайност, а търсена напълно съзнателно необходимост за изпадане в състояние на еуфорична веселост. И всичко наоколо — грандоманско, блестящо, колосално. Хората на живота се забавляваха по взводове, останалите от мнозинството се напиваха по роти, труженичките на любовта наброяваха цели полкове. Изпита неприятно чувство при вида на тези раболепни и плахи жени на повикване, свикнали да бъдат удряни и жадно търсещи компенсация за големите сривове и разочарования в този вид търговия. Не му хареса как братовчедите му с гръмогласен смях посрещаха разочарованието на тези жени от изгубените часове, без да получат друго, освен пиене в изобилие. Притесняваше го и грубата, шумна и показна като на парад на богатството разпуснатост. „Това не може да се види в Париж — казваха придружаващите го, сочейки с възхита огромните салони, препълнени със стотици двойки и хиляди надигащи чашите хора. — Не, това го няма в Париж“. Подобно безмерно величие го уморяваше. Стори му се, че присъства на празник на изгладнели моряци, нетърпеливи незабавно да компенсират всички предишни лишения. И почувства силно желание да се махне оттук, също като баща си.

Марсел Деноайе се върна от това пътуване изпълнен с меланхолично примирение. Онези хора бяха напреднали много. Той не беше сляп патриот и признаваше очевидното. Само за няколко години те бяха преобразили страната си. Индустрията им ставаше все по-могъща. Като характер обаче бяха непоносими. Всеки мислеше егоистично само за себе си, без да се интересува от съдбата на останалите…

Но оптимизмът му на делови човек го караше веднага да отхвърли някои свои тревожни подозрения. „Ще станат много богати — мислеше си. — Работите им вървят, а богатият няма желание да води битки с когото и да било. Значи излиза, че войната, която виждат насън четирима луди, е невъзможна“.

Деноайе младши се потопи отново в парижката действителност. Живееше в ателието и рядко идваше в бащиния си дом. Доня Луиза започна да споменава някакъв си Архенсола, млад благоразумен испанец с много знания. Беше на мнение, че съветите на този нов приятел могат да бъдат от голяма полза за сина им.

Хулио обаче не можеше да определи със сигурност дали новият му другар е приятел, учител или слуга. Редовните посетители в ателието пък изпитваха други съмнения. Увлечените по литературата говореха за Архенсола като за художник. Любителите на изобразителното изкуство признаваха превъзходството му единствено като литератор. Никога не можа с точност да си спомни къде го беше видял за първи път. Беше един от онези, които се качваха в ателието му през зимните вечери, привлечени от топлата ласка на червените пламъци в камината и от бутилките с вино, предоставяни скришом от майката. Испанецът се настаняваше в непосредствена близост до поредната отворена бутилка и кутията с цигари и гръмогласно говореше авторитетно за всичко. Една нощ остана да спи на един от диваните. Нямаше постоянно жилище. И след тази първа нощ започна да прекарва всички следващи в ателието.

Хулио постепенно започна да му се възхищава като на свое собствено отражение. Колко много знаеше този Архенсола, дошъл от Мадрид с билет за трета класа и с двадесет франка в джоба, за да „насили славата“, както сам се изразяваше. Когато го видя да полага върху платното също толкова строги линии като него и да използва същия по детски непохватен начин на рисуване, изпадна в умиление. Само самозваните артисти, „занаятчиите“, простите изпълнители без мисъл в главата си се вълнуват от багрите и други подобни отживелици. Архенсола беше нов, духовен тип артист, той рисуваше души. И ученикът изпадна и в учудване, и в досада, като разбра колко е лесно да нарисуваш душа. Върху едно изпито лице с остра като кинжал брадичка испанецът очертаваше две почти кръгли очи и върху всяка зеница драсваше с натопения в бяла боя връх на четката едва забележим щрих, точица светлина… душата. После, застанал изправен пред платното, вдъхваше индивидуалност на тази душа с неизчерпаемото многообразие от изразни средства, присъщи на таланта му, правейки я подвластна на всякакъв вид противоречия и повратни моменти. И в резултат се получаваше толкова мощно въздействие, че Хулио виждаше онова, което другият беше вложил като душевно преживяване в кръглите като на бухал очи. Защо пък и той също да не започне да рисува души… души на жени?

Архенсола с лекота навлезе в духовния мир на Хулио. Все по-често с удоволствие се впускаше в сладки разговори, полегнал удобно на дивана, или се зачиташе в някоя книга на топлината на камината, когато приятелят му, който го беше приютил, се забавляваше извън ателието. Тази любов към четенето беше още едно преимущество в очите на младия Деноайе, който, щом вземеше някоя книга, веднага отваряше на последните страници или на съдържанието, за да „добие представа“, както сам се изразяваше.

Преди време, една вечер, в един от салоните, които най-често посещаваше, Хулио самоуверено бе попитал озовалия се в близост до него литератор коя е най-добрата му книга. И с многозначителната усмивка, появила се на устните му, смятайки я за привилегия на интелигентните хора, бе сметнал, че показва осведоменост относно предишните творби на събеседника си и бе изпаднал в конфузно положение. Сега вече нямаше нужда да прави подобни глупости. Архенсола четеше и заради него. Щом го видеше зачетен с интерес в някоя книга, веднага се присламчваше и той: „Разкажи ми сюжета“. И „секретарят“ не само предаваше обобщено съдържанието на нашумели драми и романи, но и насочваше вниманието му към философската мисъл на Шопенхауер или тази на Ницше…

А доня Луиза почти се разплакваше от умиление, чувайки гостите в ателието да обграждат сина й с благосклонността, която вдъхва богатството: „Малко е необуздан младежът, но пък колко е начетен!…“

Като компенсация за уроците си Архенсола получаваше същото отношение, на което се е радвал гръцкият роб, преподаващ реторика на младите патриции в залязващия Рим. По средата на някое обяснение неговият господар и приятел го прекъсваше:

— Приготви ми подходяща риза за фрака. Тази вечер съм канен на прием.

Друг път, точно когато учителят изпитваше чувство на почти животинско доволство с книга в ръка до горящата камина, гледайки през прозореца сивата и дъждовна привечер, ученикът ненадейно връхлиташе в ателието:

— Веднага… излизай навън! Ще дойде една жена.

И Архенсола, разкършвайки тяло подобно на куче, което отърсва козината си, отиваше да продължи четенето в някое тясно и мрачно близко кафене.

Влиянието му постепенно премина от интелектуалната сфера в обикновеното ежедневие на материалния живот. Превърна се в нещо като интендант на господаря, посредник между парите му и онези, които идваха да си ги търсят с фактури в ръка. „Пари“, казваше лаконично в края на месеца. И Деноайе започваше да се вайка и да проклина. Откъде да ги вземе? Старецът беше все така неотстъпчиви не допускаше никакъв аванс за следващия месец. Подлагаше го на режим, граничещ с мизерията. Отпускаше му едва три хиляди франка месечно! Какво можеше да направи с толкова малко пари един достоен човек?… В желанието си да ги намали още, бащата затягаше обръча, намесвайки се пряко в управлението на домакинските дела, за да избегне възможността доня Луиза да отделя скришом за сина им. Хулио беше направил безуспешни опити да завърже контакти с някои от лихварите в Париж, изброявайки им имотите, които семейството притежава отвъд океана. Въпросните господа обаче държаха в ръцете си младежта на страната и нямаха никакво намерение да влагат капиталите си в този толкова далечен свят. Не постигна никакъв успех и когато с неочаквани прояви на синовна привързаност се опита на няколко пъти да убеди господин Марсел, че трите хиляди франка на месец го обричат на истинска мизерия. Милионерът само изръмжаваше с възмущение. Та малко ли са три хиляди франка! И на всичкото отгоре синковецът постоянно трупа дългове, които впоследствие таткото се вижда принуден да плаща!…

— Когато аз бях на твоите години… — започваше той назидателно.

Хулио обаче прекъсваше разговора. Хиляди пъти беше чувал историята на баща си. Ах, старият му скъперник! Даваше му всеки месец не повече от рентата, завещана от дядо му… И по съвет на Архенсола се осмели да си поиска полагащата му се земя. Стопанисването й смяташе да повери на Селедонио, бившия управител, който сега беше станал видна личност в страната си и когото шеговито наричаше „моят чичо“. Деноайе прие хладно този изблик на бунтарство. „Струва ми се справедливо. Вече си пълнолетен“. И след като му предаде наследството, засили до крайност контрола си над разходите в дома, отнемайки изцяло достъпа на доня Луиза до каквито и да било финансови средства. Постепенно започна да гледа на сина си като на противник, когото трябва непременно да победи. Отнасяше се с него хладно и като с напълно непознат през време на кратките му посещения на булевард „Виктор Юго“.

За известно време в ателието настъпи период на охолен живот. Хулио увеличи разходите си, смятайки се за богат. Но писмата на чичото от Америка скоро разсеяха тази илюзия. Първо, още от самото начало паричните преводи надвишаваха съвсем малко месечната сума, осигурявана от баща му. Но скоро и те застрашително намаляха. Сякаш всичките природни бедствия се бяха договорили да се струпат именно над неговата земя според Селедонио. Пасищата били почти изчезнали — или поради сушата, или поради наводненията, добитъкът масово измирал. Хулио настояваше да му изпраща повече пари и хитрият метис му изпращаше желаното, но като заем, с уговорката да му го върне, когато дойде времето да си уредят сметките. Въпреки тези финансови помощи младият Деноайе непрекъснато изпитваше нужда от още пари. Започна да играе хазарт в един от светските клубове, смятайки по този начин да компенсира периодичните си парични затруднения. Това доведе единствено до още по-бързото стопяване на получените от Америка средства… Как е възможно човек като него да страда от липсата на няколко хиляди франка! Каква му е ползата, че баща му притежава толкова много милиони?

Щом кредиторите започнеха да се държат заплашително, веднага прибягваше до помощта на „секретаря“. Поръчваше му незабавно да отиде при мама. Той искал да си спести сълзите и упреците. И Архенсола се промъкваше като крадец по сервизното стълбище на величественото здание на булевард „Виктор Юго“. Мястото за изпълнение на мисията беше неизменно кухнята, но и там съществуваше реалният риск ужасният Деноайе да се появи неочаквано и да изненада натрапника, правейки една от обичайните за всеки добър стопанин обиколки из просторното жилище. Доня Луиза изпадаше в умиление и се разплакваше, развълнувана от драматичния разказ на пратеника. Нищо обаче не можеше да направи. Беше по-бедна от слугините си. Имаше бижута, много бижута, но нито един франк. И Архенсола направи предложение за разрешаване на проблема, достойно за натрупания му до момента опит. Ще спаси добрата майка от затрудненото положение, като саморъчно занесе в заложната къща някои от скъпоценните й накити. Знаеше отлично къде се намира. Госпожата прие предложението, но винаги подбираше и му даваше по-евтините, подозирайки, че няма да ги види повече. Понякога позакъснели угризения я подтикваха към категоричен отказ. Ами ако нейният Марсел разбере? Какъв ужас!… Но на испанеца му се струваше позорно да си тръгне с празни ръце и поради липса на пари отнасяше пълна мрежа с бутилки от богатата изба на Деноайе.

Всяка сутрин доня Луиза влизаше в „Сен-т-Оноре д’Ейло“, за да се помоли за сина си. Чувстваше тази църква като нещо свое. Беше като близък гостоприемен остров сред непознатия парижки океан. Разменяше сдържани поздрави с постоянно идващите тук богомолци, живеещи в квартала и произхождащи от различни републики от Новия свят. Чувстваше се по-близо до Господ и до светиите, чувайки в притвора да се говори на родния й език. Атмосферата тук създаваше у нея усещането за големите успехи на южноамериканската колония. Веднъж заедно с придружаващата я Чичи попаднаха на сватба. Имаше много цветя, оркестър и песни. Пътьом поздравиха познатите сред мнозинството и изказаха поздравления на младоженците. Случваше се доня Луиза да стане свидетел и на погребение на бивш президент на Републиката или друга видна отвъдморска личност, приключила в Париж земния си път. Горкият президент!… Клетият генерал!… Тя си спомняше починалия. Беше го виждала много пъти тук, в тази църква, да слуша с набожно смирен вид литургията и у нея се надигаше вълна от негодувание срещу злите езици, които, вместо сега да мълвят заупокойни молитви, говореха за разстрели и за фалирали банки там, в неговата страна. Един толкова добър и набожен господин! Царство му небесно!… Но излязла отвън на площада, се заглеждаше с разнежен поглед в ездачите, мъже и жени, отправили се на дорестите си коне към Булонския лес, в преминаващите луксозни автомобили, в окъпаната от ярко слънце утрин, в цялата тази новородена свежест на първите часове на деня и с умиление си казваше колко прекрасно е да се живее.

Накрая изпълненият й с благодарност към всичко съществуващо на този свят поглед се спираше в центъра на площада и погалваше със семейна интимност паметника с многобройните разперени криле, сякаш всеки миг щеше да полети над земята. Виктор Юго!… Чу това име от устата на сина си и това й бе достатъчно, за да се загледа с почти интимен интерес в статуята. За този поет знаеше единствено, че е починал. Беше почти сигурна в това. Но ако все още беше сред живите, си го представяше като голям приятел на Хулио, защото той много често повтаряше името му.

Ох, този неин син!… Всичките й мисли, желания, въжделения бяха свързани с него и с непреклонния й съпруг. Мечтаеше двамата най-накрая да се спогодят и да престанат с враждата, чиято единствена жертва се оказваше тя. Няма ли най-накрая Господ да извърши чудо?…

Най-после един ден славата споходи Хулио, приласкавайки го в слънчевата си прегръдка. Неочаквано се озова във водовъртежа на светската известност и всички произтичащи от това последствия. Популярността изненадва внезапно по най-неочакван и неподозиран начин. Нито опитите да изобрази с няколко щрихи женската душевност, нито бурният му живот, изпълнен със скъпоструващи любовни похождения, често водещи до усложнени взаимоотношения, успяха да направят младия Деноайе известен. Не друго, а краката му го понесоха стремглаво нагоре към така жадуваната слава.

Довеяно отвъд морето, едно ново удоволствие направи щастливи повечето хора тук. Всички чести посетители на салоните и баловете започнаха да се питат съзаклятнически: „Умеете ли да танцувате танго?“… Този танц изведнъж завладя света. Стана химн на цялото човечество, съсредоточило стремежа си към красота в хармоничното поклащане на ханша и интелигентната пъргавина на краката. Нестройната и монотонна музика с африканско звучене задоволяваше идеала за артистичност на едно общество, което и не желаеше нищо повече. Светът танцуваше… танцуваше… танцуваше… Един танц на чернокожите в Куба, зародил се на Антилите, за няколко месеца завладя земята, обиколи я цялата, покорявайки победоносно нация след нация — също както Марсилезата. Проникна дори и в най-церемониалните монархически дворове, нарушавайки традициите на сдържаността и строгия етикет подобно на революционната песен.

Срещнал отново танца от своето юношество, шестващ днес триумфално из цял Париж, Хулио Деноайе му се отдаде с доверието, което вдъхва всяка стара любов. Как можеше да предположи, че когато беше студент и ходеше на най-долнопробните танцови забави в Буенос Айрес, охранявани от полицията, е правел първите стъпки към върха на славата…

От пет до седем следобед стотици очи го следяха с възхищение в салоните на „Шанз-Елизе“, където чаша чай и правото да се включиш в свещения танц струваха само пет франка. „Съвършен танцьор е“, казваха дамите, преценявайки стройното със среден ръст тяло и гъвкавите му движения. А той, облечен с пристегнат в талията и подчертаващ раменете фрак, с черни лачени обувки с високи токове на по женски малките крака и с бели чорапи, танцуваше сериозен, съсредоточен, мълчалив, подобно на математик, стигнал до най-сложната част на задачата. Под ярките светлини в салона разделената му на път дълга права черна коса блестеше със синкави оттенъци. Жените настоятелно молеха да му бъдат представени с тайната надежда да предизвикат завистта на приятелките си, щом ги видят в прегръдките на маестрото. Поканите започнаха да се изсипват като пороен дъжд над Хулио. Вратите на най-недостъпните салони вече бяха отворени за него. Всяка вечер завързваше дузина нови приятелства. Новата мода беше довела отвъдморски учители, побратими от предградията на Буенос Айрес, горди и смутени от шумните приветствия, достойни за всеки прочут тенор. Но Хулио Деноайе изпъкваше с уменията си и пред тези платени, но с най-обикновен произход танцьори. Жените коментираха събитията от предишния му живот като подвизи на галантен кавалер от романите.

— Направо се убиваш — казваше Архенсола. — Танцуваш прекалено много.

Славата на приятеля му струваше нови неудобства. Вече не можеше да се усамоти спокойно пред галещата топлина на камината с книга в ръка. Едва прочел една глава, прочутият танцьор настоятелно го подканяше да излезе навън. „Ще имам урок“ — казваше тунеядецът. И щом останеше сам, се зареждаха многобройни посещения, жени без изключение, някои — напористи и приказливи, други — меланхолично настроени и с вид на страдащи от самота, осуетяваха собствените му намерения. Една от тях ужасяваше с настойчивостта си обитателите на ателието. Беше североамериканка на неопределена възраст между тридесет и петдесет и девет години, ходеше винаги с къси поли, които при сядане се повдигаха недискретно още по-нагоре, сякаш дръпнати от невидима пружина. Няколко танца с Деноайе и едно гостуване на улица „Де ла Помп“ я накараха да си въобрази, че е придобила свещени права и преследваше маестрото с отчаянието на низвергната вярваща. Хулио започна да я отбягва веднага, щом научи, че тази по младежки стройна, ако я гледаш откъм гърба, хубавица има внуци. „Мастер Деноайе излезе“ — неизменно уведомяваше Архенсола, спирайки я на прага. И бабата избухваше в плач, заплашвайки, че ще се самоубие тук на място, за да плаши трупът й другите жени, които идват да й отнемат онова, което считаше за свое. Сега вече Архенсола беше този, който пращаше другаря си навън, щом искаше да остане сам. „Мисля, че онази янки ще дойде“ — подмяташе с безразличие. И прочутият мъж тичешком напускаше студиото, използвайки в повечето случаи сервизното стълбище.

Точно по това време започна и подготовката на едно от най-важните събития в досегашното му битие. Семейство Деноайе щеше да се сроди с това на сенатор Лакур. Рене, единственият син на Лакур, беше успял най-накрая да събуди у Чичи известен интерес, нещо като почти любов. Видната личност искаше за своя потомък безкрайните поля, огромните стада, разказите за които го омайваха като легенди. Представяше си безчет пищни приеми.

Всяка новоизгряла в обществото бележита личност незабавно го вдъхновяваше да организира в нейна чест тържествен обяд. Нямаше знаменитост, полярен изследовател или прочут певец, които да минават през Париж и да не бъдат поканени в трапезарията на Лакур, за да задоволят тщеславието му. Синът на Деноайе, когото досега почти не забелязваше, изведнъж предизвика у него силна симпатия. Сенаторът беше човек в крак с времето и не степенуваше нито славата, нито добрата репутация. Стигаше му някое име да зазвучи силно в публичното пространство, за да го приеме с ентусиазъм. Когато Хулио го посещаваше в дома му, той с гордост го представяше на приятелите си и малко оставаше да го нарече „скъпи маестро“. Темата за тангото преобладаваше във всички разговори. Дори в Академията се занимаха с нея, за да докажат красноречиво, че в древността младежите в Атина са се забавлявали с нещо подобно… А Лакур през целия си живот беше мечтал за установяване на атинска република в страната си.

При тези свои посещения младият Деноайе се запозна със семейство Лорие. Мъжът беше инженер и притежаваше фабрика за автомобилни двигатели в околностите на Париж. Беше на тридесет и пет години, едър, леко тромав, мълчалив. Озърташе се внимателно с бавен поглед, сякаш искаше да проникне колкото е възможно по-надълбоко в хората и нещата около себе си. Госпожа Лорие беше с десет години по-млада от мъжа си и не изглеждаше много привързана към него, поради очевидно несходство на характерите. Тя беше темпераментна, грациозна, фриволна и обичаше живота заради удоволствията и насладите, които предлагаше. Приемаше с усмивка на примиреност мълчаливото и обременително обожание на съпруга си. Не можеше да даде по-малко на човек с неговите заслуги. Освен това беше донесла в семейството зестра от триста хиляди франка — капитал, позволил на инженера да разшири производството си. Сенаторът имаше голяма заслуга за сключването на този брак. Лорие беше син на скъп другар от младежките му години и той чувстваше привързаност към него.

Присъствието на Хулио в скучния салон на Лакур беше като слънчев лъч за Маргарита Лорие. Тя се беше научила да танцува модния танц като редовна посетителка на „чай-танго“ кафенетата, в които се носеше славата на Деноайе. И ето че изведнъж се озова редом до този прочут и интересен мъж, когото си оспорваха толкова много жени!… За да не я помисли за обикновена буржоазка като останалите посетителки в салона на сенатора, тя се похвали с шивачите си, всичките от улица „Дьо ла Пе“, заявявайки категорично, че една уважаваща себе си жена не може да се покаже на улицата с тоалет за по-малко от осемстотин франка и че шапката за хиляда — аксесоар, будещ учудване само допреди година-две, сега бе вече нещо съвсем обикновено.

В резултат на това запознанство „малката Лорие“, както я наричаха приятелките й въпреки високия й ръст, се оказа най-търсената от маестрото по време на баловете и щом излезеше да танцува с него, чувстваше как я пронизват стотици погледи, изпълнени с отчаяние и завист. Какъв триумф за една съпруга на обикновен инженер, който, за да отиде някъде, взимаше автомобила на майка си!… В началото Хулио се почувства привлечен от загадъчността на неизвестното. Беше му се сторила същата като другите, които прималяват в ръцете му под ритъма на танца. После си даде сметка, че е различна. Съпротивата й след първите му по-интимни словесни излияния засили желанието му. В действителност той досега никога не бе имал отношения с жена от нейната класа. Преди време завързваше мимолетни връзки с някоя от постоянните посетителки на нощните ресторанти, която след това настояваше да й плати. Сега славата привличаше в прегръдките му високопоставени и прекомерно зрели дами с незавидно минало, търсещи нови изживявания. Но тази буржоазка, на която очевидно й се нравеше да бъде с него, но която точно преди момента на пълното отдаване внезапно свенливо се отдръпваше, беше нещо различно.

Салоните за танци постепенно започнаха да замират, понасяйки сериозни финансови загуби. Деноайе все по-рядко се вясваше в тях, предоставяйки славата си на професионалистите. Минаваха цели седмици, без преданите му симпатизантки да могат от пет до седем да се насладят на черните му, сресани на път коси и на проблясващите под светлините в такта на грациозните му движения лачени обувки.

И Маргарита Лорие престана да посещава тези места. Срещите между двамата се осъществяваха по сценарий, какъвто тя избираше според сюжетите на прочетените любовни романи с място на действие в Париж. Тръгваше към мястото на срещата трепереща от вълнение някой да не я познае, облечена в небиещ на очи скромен тоалет и покрила лицето си с плътен воал, „воалът на прелюбодеянието“, според приятелките й. Виждаха се най-вече в по-рядко посещаваните квартални градинки, често променяйки мястото — като плашливите врабчета, които при най-малкия шум хвръкват, за да кацнат много, много по-далеч. Понякога се срещаха на възвишенията Шомон, друг път предпочитаха градинките на левия бряг на Сена, Люксембургските градини или отдалечения Парк дьо Монсури. Побиваха я тръпки при мисълта, че мъжът й може да я изненада, въпреки че трудолюбивият инженер по това време се намираше във фабриката и на огромно разстояние от мястото на срещата. Смутеният й вид и прекаленото й старание да остане незабелязана привличаха в крайна сметка вниманието на минувачите.

Хулио започна да губи търпение, изнервен от неудобствата на тази бездомна любов, без какъвто и да е друг резултат, освен няколко бегли целувки. Но замълчаваше пред умолителните думи на Маргарита. Не желаеше да бъде негова, подобно на толкова други. Искаше да бъде уверена, че тази любов ще трае вечно. Беше първото й прегрешение и държеше да бъде и последно. Да, боеше се да не изгуби неопетнената си досега репутация!… Да, беше я страх от това какво ще кажат хората!… Двамата като че ли се бяха върнали в юношеските си години, любовта им беше по детски доверчива като на петнадесетгодишни, такава, каквато никога не я бяха изпитали. От детството Хулио се беше потопил направо в удоволствията на разгулния живот, сблъсквайки се наведнъж с всичко, което човешкото битие можеше да му предложи. Тя беше побързала да се омъжи, за да бъде като всички други и да получи уважението и свободата на семейна жена, изпитвайки към съпруга си единствено смътна благодарност. „Стигнахме дотам, откъдето другите започват“ — казваше Деноайе.

Избликналите им чувства преминаваха през всички проявления както на силната, изпълнената с вяра, така и на тривиалната любов. Разнежваха се с романтична сантименталност при докосването на ръцете си или при бърза целувка на някоя градинска пейка при залез-слънце. Той пазеше кичур от косите на Маргарита, макар да не бе съвсем сигурен в автентичността му поради смътното подозрение, че би могъл да е продукт на някоя от най-новите тенденции в коафьорската мода. Тя отпускаше глава на рамото му, притискаше се силно до него, сякаш се оставяше на властта му, но винаги под открито небе. Не позволяваше дори да се качат на файтон. Някаква противоречива двойственост направляваше постъпките й. Всяка сутрин тя се събуждаше с готовност да предприеме решителната стъпка. Но после, озовавайки се до любимия, у нея отново заговаряше малката буржоазка, страхуваща се за репутацията си и послушно изпълняваща заръките на майка си.

Един ден се съгласи да посети ателието, подтиквана от любопитството, което предизвикват местата, обитавани от любимия човек. „Закълни се, че ще се държиш почтително и любезно“. Той беше лесен на клетвите и се закле във всичко, което Маргарита пожела… От този ден нататък престанаха да се виждат по градинките и да правят дълги безцелни разходки, брулени от студения зимен вятър. Застояваха се продължително в ателието и на Архенсола му се наложи да потърси друг приятел художник, край чиято камина да продължи да чете.

Това положение продължи два месеца. Никога не успяха да разберат каква тайнствена сила внезапно разруши безоблачното им щастие. Може би някоя нейна приятелка, досетила се за връзката им, да е уведомила с анонимна бележка съпруга; може би самата тя несъзнателно да се е издала с честите и необясними изблици на радост, с постоянните закъснения вечер, прибирайки се вкъщи след като вечерята вече е сервирана, с проявите на внезапна неохота в моментите на съпружеска интимност, за да остане вярна на спомена за другия. Това раздвоение между законния спътник в живота и любимия мъж представляваше мъчение, което сегашната й екзалтираност трудно понасяше.

Когато една късна вечер забързано крачеше по улица „Дьо ла Помп“, поглеждайки постоянно часовника си почти отчаяна, че не може да срещне нито автомобил, нито обикновен файтон, на пътя й застана мъж… Естебан Лорие! И до днес потреперваше от страх при спомена за този драматичен момент. За миг си помисли, че ще я убие. Сериозните, мълчаливи и смирени мъже стават страшни в гнева си. Съпругът знаеше всичко. Със същото търпение, с което разрешаваше проблемите си на индустриалец, той я беше наблюдавал ден след ден, без тя да разбере нищо по невъзмутимото му изражение. После я беше проследил, за да добие пълна представа за своето нещастие.

Маргарита никога не го беше виждала толкова брутален и невъздържано крещящ. Надяваше се да приеме фактите хладнокръвно, с лек оттенък на философска ирония, както постъпват истински благородните мъже, както бяха постъпили съпрузите на много от приятелките й. Но горкият инженер, който извън работата си имаше очи единствено за своята съпруга, обичаше я като жена и я боготвореше като олицетворение на изяществото и като едно много по-висше същество, не успя да се примири, крещя и заплашва, без да се съобразява с нищо. Скандалът бързо обиколи всичките им близки, приятели и познати. Сенаторът беше крайно притеснен от факта, че двамата виновници се бяха видели за първи път именно в уважавания му дом. Но раздразнението му се насочи към съпруга. Как е възможно изобщо да не познава живота!… Жените са си жени и няма нещо, което да не може да се уреди. Но след крайно необмислените гневни изблици на този негов обладан от дявола приятел, елегантното разрешаване на проблема беше вече немислимо и единствената възможност оставаше разводът.

Старият Деноайе се възмути, като научи за последното геройство на сина си. Лорие много му допадаше. Оказаха се здраво свързани от интуитивната солидарност между съвестните, търпеливи и мълчаливи труженици. По време на вечерните приеми в дома на сенатора той живо се интересуваше от работите на инженера, от прогреса на фабриката, за която говореше с бащинска нежност. Милионерът, който имаше славата на скъперник, стигна дотам да предложи на индустриалеца безвъзмездна подкрепа, ако някой ден реши да разшири дейността си. И ето че родният му син, леконравният и негоден за нищо друго танцьор, си бе позволил да открадне единственото щастие на този толкова добър човек…

Още в първия момент Лорие заговори за дуел. Беше толкова гневен, колкото и разгневеният впрегатен кон, който, един път разкъсал оглавника, с настръхнала грива и бясно цвилещ, се нахвърля да хапе. Бащата възнегодува срещу решението му… Един скандал в повече! Хулио беше посветил по-голямата част от живота си на обучението да борави с всички всевъзможни оръжия.

— Ще го убие — казваше той на сенатора. — Сигурен съм, че ще го убие. Такава е логиката на живота: негодният за нищо винаги убива този, който става за нещо.

Не се стигна до ничия смърт. Бащата на Републиката успя умело да се справи и с едните, и с другите със същата вещина, която демонстрираше в коридорите на сената при възникването на правителствена криза. Скандалът се уталожи. Маргарита отиде да живее при майка си. Започна процедурата по развода.

През някои от отминалите щастливи вечери, когато стрелките на часовника в ателието наближаваха седем, тя, премаляла от сласт, с тъга промълвяше:

— Как да си тръгна… Как да си тръгна, когато това е истинският ми дом… Ох, защо не сме женени!…

А той, усещайки как пред душата му се разкрива цялата цветна градина на непознатите му досега буржоазни добродетели, повтаряше убедено:

— Да, наистина, защо да не се оженим?

Желанието им можеше да се осъществи. Съпругът ги улесни с неочакваното си съгласие. И младият Деноайе отпътува за Америка, за да събере пари и да се ожени за Маргарита.