Висенте Бласко Ибанес
Четиримата конници на Апокалипсиса (1)

I
В градинката с параклиса

Трябваше да се срещнат в пет часа следобед в малката градинка с параклиса, но Хулио Деноайе дойде половин час преди това, воден от нетърпението на влюбения, който вярва, че моментът на срещата ще настъпи по-скоро, ако подрани за нея. Преминавайки през решетъчната врата на градинската ограда откъм булевард „Осман“, той изведнъж си даде сметка, че през юли в Париж е лято. В онзи момент ходът на сезоните за него беше нещо крайно заплетено, изискващо сериозни изчисления. Бяха изминали пет месеца от последните срещи в тази градинка, предлагаща на разхождащите се влюбени двойки убежището на хладния си меланхоличен покой в непосредствена близост до широк булевард с непрекъснато движение и недалеч от голяма железопътна гара. Часът на срещите им беше винаги в пет. Хулио виждаше любимата си да идва в светлината на току-що запалените фенери, покрила гърди с широката яка на коженото палто и вдигнала маншона пред лицето си сякаш за да го прикрие като под маска. Докато го поздравяваше нежно, дъхът, излизащ от устата й, замръзваше от студа и образуваше малко бяло нежно облаче. След няколко подготвителни и колебливи срещи окончателно изоставиха градинката. Любовта им беше придобила величествената значимост на консумирано събитие и от пет до седем часа ги караше да се приютят на петия етаж на улица „Дьо ла Помп“ където Хулио беше обзавел ателието си на художник. Плътно спуснатите завеси на прозорците, буйният огън в камината, чиито пламъци хвърляха единствената светлина в стаята, монотонната песен на врящия до чаените чаши самовар, цялата усамотеност на един отдаден на сладък егоизъм живот, не им позволяваха да забележат, че денят ставаше по-дълъг, че навън слънцето по-продължително надничаше от дъното на дълбоките седефенобели кладенци сред разкъсаните облаци и че пролетта, макар все още плаха и свенлива, започваше да показва зелени пръстчета в пъпките по клонките, тръпнещи от последните ухапвания на зимата — този зъл черен глиган, решил да се върне по стъпките си.

После Хулио направи пътуване до Буенос Айрес. Там, в другото полукълбо, той срещна последните усмивки на есента и първите ледени повеи на вятъра на пампата. Тъкмо беше започнал да си мисли, че зимата е неговият вечен сезон, тъй като именно тя го посрещаше при смяната на местопребиваването му от единия до другия край на планетата, когато тук, в тази малка квартална градинка, пред него неочаквано се появи лятото.

Рояк деца припкаха и весело крещяха около параклиса. Първото нещо, което Хулио забеляза на влизане в градинката, беше един обръч, търкалящ се бързо към него, подбутван от нетърпелива детска ръка. После в краката му се удари топка. Постоянните посетители, търсещи прохлада тук, седяха под сянката на кестените с играещите по нея светли слънчеви петна. Това бяха слугини от околните къщи, които бродираха или просто разговаряха помежду си, следейки с безразличен поглед игрите на поверените им малчугани; обитатели на квартала, дошли тук да прочетат вестника си, представяйки си, че се намират сред спокойствието на сенчеста гъста дъбрава. Всички пейки бяха заети. Няколко жени седяха на сгъваеми платнени столчета с тежестта, която придава правото на собственост. Железните столове, платените места за сядане, бяха приютили няколко важни госпожи с големи пакети около тях. Вероятно живееха в близките околности на Париж и очакваха други членове на семейството, за да вземат влака от гара „Сен Лазар“…

Хулио беше предложил с нарочна телеграма да се срещнат, както и преди, на това място, спомняйки си го като малко посещавано. И тя, забравила почти напълно реалността, беше посочила в отговора си същия неизменен час — пет, смятайки, че след като убие няколко минути в магазините „Прентан“ или „Галерия“ под претекст, че ще прави покупки, би могла да се промъкне до усамотената градинка, без да бъде видяна от някого от многобройните си познати…

Деноайе изпита едно почти забравено чувство на наслада — усещането да се движи в широко пространство и стъпвайки, да кара да скърца пясъкът под краката му. В продължение на двадесет дни беше ходил само по дъски, следвайки с автоматизма на цирков кон яйцевидната форма на палубата на презокеанския кораб. Ходилата му, привикнали към един нестабилен под, бяха все пак запазили и известно чувство за еластично движение по твърда земя. Непрекъснатото му сноване по алеите не предизвикваше любопитството на насядалите наоколо хора. Изглежда някаква обща грижа беше обхванала всички — и мъже, и жени. Отделните групи говореха помежду си на висок глас. Тези, които държаха вестник в ръцете си, виждаха как съседите им се приближават с въпросителна усмивка към тях. Като че по чудо бяха изчезнали недоверието и подозрителността, обичайни за жителите на големите градове, които ги караха да странят един от друг и да се гледат като врагове.

„Говорят за войната — каза си Деноайе. — Явно сега цял Париж говори единствено за предстоящата война“.

Извън градината се долавяше същото безпокойство, което сближаваше хората. Продавачите на вестници тичаха по булеварда, съобщавайки на висок глас вечерните заглавия. Устремът им често биваше спиран от жадните ръце на минувачите, оспорващи си ценните печатни страници. Всеки, разтворил вестник, мигом се виждаше заобиколен от голяма група хора, молещи го за новини или опитващи се да зърнат над раменете му изписаните с едри букви сензационни заглавия на първите страници. На улица „Матюрен“, от другата страна на градинката, група работници, седнали под брезентовия навес на една кръчма, слушаха речта на един свой другар, който енергично размахваше вестник в ръка. Потокът от хора по улиците и движението из целия град бяха същите, както всеки друг ден, но на Хулио му се стори, че колите се движат по-бързо, че във въздуха има някакво особено трептене, че хората говорят и се усмихват по различен начин. Всички се отнасяха като добри познати един с друг. Самия него жените в градинката гледаха така, сякаш го бяха виждали тук всеки ден преди това. Усещаше, че може да се приближи и да ги заговори, без да предизвика и най-малката изненада у тях.

„Говорят за войната“ — отново си каза той, но вече със съчувствието на по-високия интелект, който провижда бъдещето и е извисен над вълненията на простолюдието.

Беше слязъл от кораба снощи в десет часа и още нямаше двадесет и четири часа, откакто стъпваше по твърда земя. Съзнанието му все още беше на човек, идващ отдалеч, прекосил безкрайността на океаните, безпрепятствено преодолял далечните хоризонти, който изведнъж се вижда връхлетян от безпокойството, обхванало цели човешки общности. Когато пристигна в Европа и слезе от кораба, поседя два часа в едно кафене в Болоня, наблюдавайки как буржоазните семейства прекарват вечерта в монотонното спокойствие на един напълно безопасен живот. После със специалния влак за пътниците от Америка пристигна в Париж в четири часа сутринта. На перона на Северната гара го очакваше Пепе Архенсола, млад испанец, когото в някои случаи наричаше „моя секретар“, а в други — „моя оръженосец“, затруднен да определи точно функциите, които последният упражняваше по отношение на собствената му особа. В действителност този Пепе беше нещо средно между приятел и паразит. Услужливо придружаваше навсякъде младия господин от богато семейство, който беше в обтегнати отношения с родителите си, като споделяше с него обратите на съдбата. Заради бедността си смирено събираше трохите в дните на благоденствие, а в дните на недоимък успяваше да измисли начини за запазване на нужното приличие.

— Какво става с войната? — го беше попитал Архенсола, преди да се поинтересува как бе пътувал. — Идваш отвън и сигурно знаеш повече.

Хулио се отпусна и заспа в любимото си старо легло, запазило безброй нежни спомени, докато „секретарят“ се разхождаше из ателието, говорейки за Сърбия, Русия и кайзера. Това момче, скептично към всичко, което не му беше и кой знае колко близко, също изглеждаше заразено от общото безпокойство. Когато се събуди, видя писмото й, уточняващо часа на срещата им за пет следобед. То съдържаше и няколко думи относно надвисналата опасност. Между написаните от влюбената жена редове проличаваше тревогата на Париж. Излезе да вземе нещо за закуска и портиерката, която набързо го поздрави с добре дошъл, веднага го попита за новини. И в ресторанта, и в кафенето, и на улицата темата беше една — войната. Възможността за предстояща война с Германия…

Деноайе беше оптимист. Какво значение можеха да имат тези притеснения за човек като него, който само преди часове беше живял повече от двадесет дни между германци, прекосявайки Атлантика под флага на Империята?…

Беше отплавал от Буенос Айрес на борда на парахода от Хамбург „Крал Фридрих Велики“. В часа, в който корабът се отдалечи от сушата, светът все още живееше в свято спокойствие. Само в Мексико бели и метиси взаимно революционно се избиваха, за да няма повод някой да каже, че човекът е животно, дегенерирало заради непрекъснат мир. В останалата част на планетата народите демонстрираха изключително благоразумие. Дори малкият свят от пътници с различни националности на борда на презокеанския кораб изглеждаше като фрагмент от обществото на бъдещето, имплантирано като експеримент в настоящето, като ескиз на света на утрешния ден, без граници и расова нетърпимост.

Една сутрин корабният оркестър, който всяка неделя въодушевено изпълняваше хорал от Лутер, разбуди спящите в каютите от първа класа с най-оглушителната утринна серенада. Деноайе разтърка очи, мислейки, че все още сънува. От медните духови инструменти на германските музиканти гърмеше Марсилезата, огласяйки всички коридори и палуби. Камериерът, усмихвайки се на смайването му, обясни причината за събитието: „Четиринадесети юли.“ На германските параходи честват като собствени големите празници на всички нации, чиито товари или пътници превозват. Капитаните им следят строго за стриктното изпълнение на ритуалите със знамето и историческия спомен. Издигат знамето и на най-незначителната република. Това е не само още едно развлечение, което разнообразява монотонността на пътуването, но и служи на високите цели на германската пропаганда. За първи път великата за Франция дата се честваше на борда на германски кораб и докато музикантите обикаляха по различните етажи, свирейки прочутата Марсилеза, групи ранобудни пътници коментираха събитието. „Колко любезно от тяхна страна! — възклицаваха южноамериканските дами. — Тези германци не са толкова посредствени, колкото изглеждат. Какъв ярък жест на внимание правят… Много благородно от тяхна страна. И как може някои хора да смятат, че те и Франция ще се сблъскат?“

Французите, пътуващи на кораба, изглеждаха изключително горди от оказаните им почести и възторжено приемаха поздравленията. Бяха само трима — един възрастен бижутер, връщащ се след обиколка на филиалите на фирмата си в Америка, и две момичета, продавачки в магазините на улица „Дьо ла Пе“, най-скромните и срамежливи пътнички на борда, които гледаха да не се отдалечават прекалено много от каютата, която заемаха. Вечерта организираха тържествен банкет. В дъното на столовата френското знаме и това на Империята образуваха привличаща погледа, но и като че ли не на място окачена завеса. Всички германски пасажери бяха с фракове, а дамите им — с рокли с дълбоко изрязани деколтета. Униформите на обслужващия персонал блестяха като в ден на важна инспекция. По време на десерта отекна звън от почукване с нож по стъклена чаша и настъпи тишина. Капитанът беше станал на крака и се готвеше да говори. Смелият моряк, който към професионалните си функции по време на плаването прибавяше задължението да произнесе тържествената реч на банкетите и да открие танците с най-видната дама, започна да отронва като зърна от броеница думи, звучащи като скърцащи дъски, разделяни от продължителни паузи на изпълнено с колебание мълчание. Деноайе знаеше малко немски, останал му като спомен от връзките му с роднините в Берлин и успя да схване няколко думи. Капитанът почти непрекъснато повтаряше „мир“ и „приятели“. Един съсед по маса, търговски посредник, предложи услугите си като преводач с любезността на човек, изкарващ хляба си с пропаганда.

— Капитанът моли Господ да поддържа мира между Германия и Франция и се надява двата народа все повече да укрепват приятелството си.

Изправи се друг оратор от капитанската маса. Беше един от най-уважаваните германски пасажери, богат индустриалец от Дюселдорф, връщащ се от посещение при свои колеги в Америка. Никой не го наричаше по име. Имаше титлата Търговски съветник и за сънародниците си той беше Herr Comerzienrath. Съпругата му държеше и нея да титулуват като Frau Rath. „Госпожа съветничката“, доста по-млада от достолепния си съпруг, беше привлякла вниманието на Деноайе още в началото на пътуването. От своя страна тя също направи изключение за младия аржентинец, като още при първия им разговор се възпротиви той да се обръща към нея с титлата й. „Казвам се Берта“ — му каза тя предвзето, както би прошепнала дукеса от Версай на красив млад абат, седнал в краката й. Съпругът също запротестира, чувайки Деноайе да го нарича „съветник“, като сънародниците му „Приятелите ми ме наричат «капитана». Командир съм на един щурмови отряд“. Жестът, с който индустриалецът придружи тези думи, издаваше тъгата на неразбран човек, пренебрегнал днешните заслужени почести в името на постигането на онези, които все още не е получил.

Докато той произнасяше речта си, Хулио огледа малката му глава и якия му врат, които му придаваха известна прилика с бойно куче. Във въображението си виждаше високата, силно пристегната яка на униформата, караща шията да прелива извън нея във вид на двоен слой мазнина под зачервената кожа. Щом леко повишеше глас, намазаните му като че с блестяща черна боя мустаци щръкваха агресивно. Гласът му беше режещ и сух и изговаряше думите, сякаш се отърсваше от тях… Вероятно и императорът по същия начин произнасяше речите си. Войнственият буржоа инстинктивно сви лявата си ръка, сякаш опря длан на дръжката на невидима сабя.

Въпреки този заплашителен жест и командирския му тон при първите произнесени от него думи всички слушащи го германци избухнаха в смях, с което искаха да покажат, че знаят как да оценят саможертвата на един търговски съветник, благоволил да развесели събранието.

— Казва много забавни неща за французите — отбеляза тихо преводачът. — Но не са оскърбителни.

Хулио беше успял да подразбере нещо, чувайки на няколко пъти думата „franzosen“. Предположи, че ораторът казва приблизително следното: „Franzosen, тези големи деца, весели, мили, непредвидими. Колко много неща биха могли да направят заедно с германците, ако забравеха омразата от миналото!“ Слушащите го германци вече не се смееха. Съветникът беше изоставил иронията — ирония величествена, смазваща, тежаща хиляди тонове, огромна като кораба. Бе преминал към сериозната част на речта си и изглеждаше крайно развълнуван.

— Казва, господине — продължи да превежда той, — че желае Франция да е много велика и един ден да тръгнем заедно срещу други врагове… Срещу други!

И намигна, усмихвайки се хитро със същата общоразбираема усмивка, която събужда у всички намека за тайнствения враг.

Накрая командирът — търговски съветник вдигна чашата си в чест на Франция. „Хок!“ — извика той, сякаш заповядваше атака на подчинените си запасни войници. Повтори призива три пъти и всички германци около масата, скочили на крака, отговориха с едно гръмко: „Хок!“, подобно на рев на животно, докато оркестърът, подреден в преддверието на столовата, свиреше Марсилезата.

Деноайе се развълнува. Усети прилив на ентусиазъм. Очите му се навлажниха и отпивайки от шампанското, му се стори, че поглъща и няколко сълзи. Той носеше френско име, във вените му течеше френска кръв и това, което правеха тези gringos, които в повечето случаи му изглеждаха смешни и обикновени, беше достойно за дълбока благодарност. Поданиците на кайзера честваха великата дата на Революцията!… Помисли си, че присъства на важно историческо събитие.

— Много добре! — обърна се той към другите южноамериканци, заемащи околните маси. — Трябва да признаем, че това е изключително любезен жест от тяхна страна.

После, с пламенността на двадесет и седемте си години, отиде при бижутера и го упрекна за мълчанието му. Като единствен френски гражданин на борда, би било редно да каже три-четири думи на благодарност. По негова вина празникът приключваше зле.

— А защо не казахте нещо вие, който сте син на французин? — попита го другият.

— Аз съм аржентински гражданин — отвърна му Хулио.

Бижутерът започна да обяснява нещо на заобикалящите го, развълнуван от мисълта дали не би било добре, ако бе говорил. Все пак не беше съвсем безопасно за един обикновен бижутер да се меси в дипломатическите дела. Освен това „не е получавал никакви инструкции от правителството си“. И в продължение на няколко часа не можеше да се освободи от съмненията, че може би на косъм се е разминал с възможността да изпълни една изключително важна роля в световната история.

Деноайе прекарваше останалата част от вечерта в пушалнята, привлечен от присъствието на „госпожа съветничката“. Командирът на щурмовия отряд, захапал огромна пура, стърчаща изпод мустака му, играеше на покер с други свои сънародници, следващи го непосредствено по заслуги и богатство. Другарката му в живота седеше до него, наблюдавайки непрекъснатото сноване на камериерите с таблите пълни чаши, без да се осмели да се включи пряко в прекалената консумация на бира. Основната й грижа беше да запази свободен стол до себе си за Деноайе. Смяташе го за „най-забележителния“ мъж на борда, защото пиеше шампанско на всяко ядене. Освен това беше среден на ръст, мургав, късокрак, което я принуждаваше да крие своите крака под полите си. Лицето му приличаше на триъгълник под сресаните на път гладки, черни и сякаш лакирани коси. Беше абсолютно противоположния тип на мъжете, които я заобикаляха. На всичкото отгоре живееше в Париж — в града, който тя никога не беше виждала въпреки многобройните си пътувания в двете полукълба.

— Ах, Париж! Париж! — възкликваше тя, разтваряйки широко очи и стискайки устни, за да изрази възхищението си, докато говореше насаме с аржентинеца. — Колко много ми се иска да отида там!

И за да й разкаже той за Париж, тя си позволяваше да сподели някои деликатни сведения за удоволствията в Берлин, но винаги скромно изчервявайки се и правейки предварителната уговорка, че по света може да се види много повече и че тя има желание да го опознае.

Докато се разхождаше около параклиса в градинката, Хулио си спомни с известно угризение за приключението със съпругата на съветника Еркман. Той, който нарочно отиде до Южна Америка заради една жена с цел да събере пари и да се ожени за нея!… Веднага обаче намираше извинение за поведението си. Никой нямаше да разбере за случилото се. Освен това той не беше някакъв заклет аскет, а Берта Еркман се прояви като изкусителна любовница сред безбрежната морска шир. В спомените си я виждаше като състезателен кон на дълги разстояния, слаб, яростен и с дълги крака. Беше една от онези модерни германки, които не признаваха друг недостатък на страната си, освен наднорменото тегло на жените. Бореше се с личния си пример срещу тази национална опасност с най-различни видове хранителни диети. За нея храненето беше истинско изтезание, а парадът на халбите с бира в пушалнята — велико мъчение. Стройната фигура, поддържана с неимоверно усилие на волята, правеше още по-очевидна солидността на скелета й, подчертаваше силните челюсти с големи, блестящо бели, здрави зъби, дали може би повод за недотам почтителното сравнение на Деноайе. „Слаба е и въпреки това огромна“ — казваше си той, оглеждайки я. Веднага след това я обявяваше за най-забележителната жена на борда, елегантна в мюнхенски стил, с тоалети в неутрални цветове, напомнящи персийското изкуство и винетките на средновековните ръкописи. Съпругът съзерцаваше елегантната фигура на своята Берта, съжалявайки тайно за стерилността й, приемайки я почти като предателство от най-висша степен. Германската родина се гордееше с плодовитостта на жените си. Кайзерът, любител на артистичните хиперболи, беше наредил да се документира, че истинската германска красота трябва да е с ръст над метър и петдесет.

Когато Деноайе влезе в пушалнята, за да заеме мястото, запазено му от госпожа съветничката, съпругът й и богатите му другари току-що бяха раздали картите върху зелената покривка. Господин съветникът продължаваше своята реч в компанията на приятелите си и слушателите му от време на време изваждаха пурите от устата си, за да изръмжат по някоя и друга дума на одобрение. Появата на Хулио предизвика любезните усмивки на всички. Ето я Франция, която идва да се побратими с тях. Знаеха, че баща му е французин и това беше достатъчно да го приемат като представител от двореца д’Орсе, люлката на дипломацията на Републиката. Стремежът им да привличат нови и пламенни привърженици ги накара веднага да му придадат неимоверно голямо значение.

— Ние — продължаваше съветникът, гледайки втренчено Деноайе, сякаш очакваше тържествено изявление от негова страна, — желаем да живеем в добри приятелски отношения с Франция.

Младият Хулио кимна с глава, за да не изглежда неучтив. Струваше му се чудесно хората да не бъдат врагове. Според него те биха могли да засвидетелстват приятелството си, когато пожелаят. Онова, което най-много го интересуваше в онзи момент, беше едно коляно, което търсеше неговото под масата, предавайки му нежната си топлина през два слоя коприна.

— Но Франция — продължи с тон на обиден индустриалецът, — проявява известна заядливост спрямо нас. Колко години вече нашият император й протяга честно благородната си ръка, а тя се преструва, че не я забелязва… Признайте, че това не е коректно.

Тук Деноайе счете, че трябва да каже нещо, за да не се досети ораторът за истинското му занимание в момента.

— Може би вие не правите достатъчно. Ако най-напред върнете това, което й отнехте…

Настъпиха пълна тишина и всеобщо смайване, сякаш на кораба прозвуча сигнал за тревога. Някои от тези, които в момента поднасяха пури към устата си, останаха със замръзнали ръце и с широко отворени очи. Но командирът на щурмовия отряд беше тук, за да придаде форма на мълчаливия им протест.

— Да върнем! — каза той с глас, който излезе като че ли приглушен от внезапно подулия му се врат. — Ние няма защо да връщаме каквото и да било, тъй като нищо не сме отнемали. Всичко, което притежаваме, сме спечелили с героизма си.

Нежните докосвания на скритото коляно станаха по-многозначителни, сякаш искаха да приканят младежа към повече благоразумие.

— Не споменавайте и вие тези неща — въздъхна Берта. — За тях говорят само корумпираните републиканци в Париж. Изискан младеж сте, били сте в Берлин, имате роднини в Германия!…

При тези твърдения, направени с високомерен тон, Деноайе изпита наследствения порив на агресивност и каза студено:

— Все едно да ви отнема часовника и после да ви предложа да бъдем приятели, забравяйки за случилото се. Дори и вие да можете да забравите, първото, което би трябвало да се направи, е аз да ви върна часовника.

Съветник Еркман се опита да отговори с толкова много аргументи наведнъж, че започна да се запъва и да заеква, скачайки от една мисъл на друга: Да се сравнява отвоюването на Елзас с кражба!… Една германска земя!… Расата… езикът… историята…

— Но откъде сте сигурен, че волята й е да бъде германска? — попита младежът, без да губи спокойствието си. — Кога сте я питали за мнението й?…

Съветникът като че се подвоуми дали да се нахвърли върху нахалника, или да го смаже от разстояние с презрението си.

— Младежо, не знаете какво говорите — заяви тържествено накрая. — Вие сте аржентинец и понятие си нямате за нещата в Европа.

Останалите изразиха съгласие, освобождавайки го от гражданския дълг, с който го бяха натоварили преди малко. Съветникът с войнишка стегнатост му обърна гръб и вземайки тестето, започна да раздава картите. Играта започна. Виждайки се предмет на това мълчаливо пренебрежение, Деноайе усети желание да се намеси и със сила да прекъсне играта. Скритото коляно обаче го посъветва да остане спокоен и една също толкова невидима ръка потърси неговата, стискайки я нежно. Това му беше достатъчно, за да се успокои. „Госпожа съветничката“ следеше внимателно с очи хода на играта. Той също хвърли поглед към игралната маса и хитра усмивка заигра в края на устните му, когато мислено си казваше с цел да се успокои: „Капитане, капитане!… Изобщо не подозираш какво е положението“.

На сушата изобщо не би завързвал контакти с такива хора, но животът на борда на презокеански кораб, с неизбежната мешавица от всякакви индивиди, налагаше нещата бързо да се забравят. На другия ден съветникът и приятелите му го потърсиха, довеждайки любезностите си до крайност, за да заличат неприятния спомен. Похвалиха го като чудесен младеж от богато семейство и припомниха, че всички те имат сериозни търговски интереси в страната му. Обещаха да не споменават повече за френския му произход. Той, разбира се, е аржентинец и всички в един глас започнаха да възхваляват величието на нацията му и на всички нации в Южна Америка, където имаха клонове на фирмите си и отделни предприятия. Преувеличаваха значението на южноамериканските страни, сравнявайки ги с великите сили, коментираха с изключителна сериозност действията и думите на политическите им лидери, давайки да се разбере, че в Германия няма човек, който да не го е грижа за тяхното бъдеще. Предсказваха на всички бъдеща слава, точно отражение на тази на Империята, стига винаги да се придържат към нейните наставления.

Въпреки тези ласкателства Деноайе не се яви с предишното желание в началния час на играта на покер. Госпожа съветничката се оттегли в каютата си по-рано от обикновено. Близостта на равноденствието я правеше сънлива. Остави съпруга си да довърши играта. От своя страна Хулио имаше тайни занимания, които налагаха да се качва на палубата след полунощ. След привършването им, с привързаността на човек, желаещ да бъде забелязан, за да избегне всякакви подозрения, влезе в пушалнята говорейки високо, и седна до съпруга и другарите му. Играта беше приключила и сега победителите празнуваха победата, черпейки с големи количества бира и дебели хамбургски пури. Беше часът на германските експанзивни откровения, на интимните разговори между мъже, на бавните и тежки шеги, на цветистите разкази. Съветникът ръководеше с увереност и великодушие изблиците на приятелите си, едри търговци от Конфедерацията на германските градове, ползващи големи кредити от Дойче банк, или магазинери с многолюдни семейства, настанили се в републиките на Южна Америка. Той беше войник, капитан и одобрявайки всяка шега със смях, издуващ до крайност якия му врат, смяташе, че се намира в лагера сред бойните си другари.

В чест на южноамериканците, които, уморени от разходките по палубата, влизаха да чуят какво говорят тези gringos, разказвачите веднага обръщаха на испански недотам приличните си разкази, събудили се в паметта им вследствие значителните количества изпита бира. Хулио се учудваше колко лесно всички тези мъже се поддаваха на смеха. Докато чужденците оставаха невъзмутими, те звънко се смееха, оттласквайки се назад на столовете си. Понякога, за да преодолее хладното отношение на германската аудитория, разказвачът прибягваше до безпогрешен прийом, с цел да преодолее липсата на успех.

— На кайзера му разказаха тази история и когато кайзерът я чу, много се смя.

Не беше необходимо да казва нищо повече. Всички започваха да се смеят „ха, ха, ха!“ спонтанно, но кратко, извиквайки само три пъти „ха!“, защото по-продължителният смях можеше да се приеме като липса на уважение по отношение на величеството.

Близо до Европа корабът беше посрещнат от огромна вълна новини. Телеграфистите от безжичния телеграф работеха без прекъсване. Една вечер, влизайки в пушалнята, Деноайе видя достолепните германци оживено да жестикулират с възбудени лица. Не пиеха бира. Бяха отворили бутилки немско шампанско. Госпожа съветничката, без съмнение, впечатлена от събитията, се въздържаше да слезе в каютата си. Щом видя младия аржентинец, капитан Еркман му поднесе чаша вино.

— Войната — каза той ентусиазирано, — войната идва… Крайно време беше!

Деноайе направи жест на учудване. Войната!… Каква война е тази?… Беше прочел, както всички останали, окачената на таблото за съобщения радиограма, известяваща, че австрийското правителство е изпратило ултиматум на Сърбия, без вестта ни най-малко да го развълнува. Не се интересуваше от проблемите на Балканите. Смяташе ги за разправии между незначителни народи, стараещи се да привлекат вниманието на света, разсейвайки го от много по-сериозните му ангажименти. С какво тази случка би могла да заинтересува войнствения съветник? В края на краищата двете нации неминуемо ще се разберат. Понякога и дипломацията може да послужи за нещо.

— Не — настоя яростно германецът, — войната идва, благословената война. Русия ще подкрепи Сърбия, а ние ще дадем рамо на съюзниците си… Какво ще направи Франция? Знаете ли какво ще направи Франция?…

Хулио повдигна с безразличие рамене, сякаш молейки да го оставят на мира.

— Войната започва — продължи съветникът, — превантивната война, от която имаме нужда. Русия много бързо придобива все по-голямо значение и се подготвя да ни противостои. Още четири години мир и тя ще е готова със стратегическите си железопътни линии, а военната й мощ, в съчетание с тази на съюзниците й, ще се изравни с нашата. Много по-добре ще бъде да й нанесем удара сега. Трябва да се възползваме от ситуацията… Война! Превантивна война!

Целият му клан го слушаше мълчаливо. Някои като че ли не бяха заразени от ентусиазма му. Война!… Представяха си парализираната търговия, унищожените фирмени филиали, спрените от банките кредити… една много по-страшна за тях катастрофа от смъртоносните битки на бойното поле. Но одобряваха с кимания на глава и звучни изръмжавания свирепите слова на Еркман. Той беше едновременно и господин съветникът, и господин офицерът. Несъмнено познаваше тайните на бъдещето на родината и това беше достатъчно, за да пият мълчаливо за успешния край на войната.

Младежът си помисли, че съветникът и очарованите му слушатели са пияни.

С какво една война би допринесла за индустриалното развитие на Германия? Тя почти непрекъснато разширяваше зоните си на влияние, всеки месец завладяваше нови пазари, всяка година търговският й баланс отчиташе повишение в нечувани размери. Само преди шестдесет години трябваше да осигурява екипаж за малобройните си кораби от средите на наказаните от полицията берлински кочияши. Сега търговската и военната й флота браздеше всички океани и нямаше пристанище, където германските стоки да не запълват по-голямата част от доковете. Нужно й е единствено да продължи да живее по този начин, като стои настрана от военните авантюри. Още двадесет години мир и германците ще станат господари на световните пазари, побеждавайки Англия, вчерашния си учител, в тази безкръвна битка. И сега щяха да заложат всичко това, подобно на човек, който поставя цялата си съдба на една карта, в една битка, която може да се окаже неблагоприятна за тях?…

— Вижте, капитане — каза му той с помирителен тон, — в това, което казвате, няма никаква логика.

— Не, войната — настоя яростно съветникът, — превантивната война. Живеем заобиколени от врагове и това не може да продължи. Трябва да приключим с това един път завинаги. Или те, или ние! Германия чувства сили да предизвика света. Необходимо е да сложим край на руската заплаха. И ако Франция не стои спокойно, толкова по-зле за нея!… И ако още някой друг… друг някой се осмели да се изправи срещу нас, толкова по-зле за него! Когато монтирам в цеховете си нова машина, го правя с цел тя да произвежда непрекъснато, а не да бездейства. Ние имаме най-добрата армия в целия свят и трябва да я въведем в действие, за да остане стабилна.

После добави натъртено иронично:

— Пристегнали са ни в железен обръч, искат да ни задушат. Но Германия има здрави гърди и е достатъчно само да ги издуе, за да скъса корсета. Трябва да се събудим, преди да се озовем с вързани ръце, докато спим. Да му мисли този, който се осмели да застане срещу нас!…

Деноайе почувства нужда да отговори на това нахалство. Никога не беше виждал железния обръч, от който се оплакваха германците. Единственото, което народите правеха, беше да не продължават да живеят доверчиво и бездейно пред прекалените германски амбиции. Те просто се подготвяха да се защитят от една почти сигурна агресия. Стараеха се да запазят достойнството си, накърнявано постоянно от нечувани до момента претенции.

— Не са ли останалите народи — попита Хулио, — тези, които са принудени да се защитават, а вие да сте истинската заплаха за света?…

Една невидима ръка потърси неговата под масата, както и няколко вечери преди това, за да му напомни да бъде по-благоразумен. Но сега тя стискаше силно, с авторитета на придобитото право.

— О, господине! — въздъхна милата Берта. — Да говори подобни неща един толкова изискан младеж, който има…

Не можа да продължи, защото мъжът й я прекъсна. Вече не бяха в американски води и съветникът заговори с твърдостта на господар на дома.

— Имах честта да ви напомня, младежо — каза, имитирайки режещия студен тон на дипломатите, — че вие сте само един южноамериканец, който изобщо не познава Европа.

Не го нарече „индианец“, но Хулио чу вътре в себе си думата все едно германецът я беше изрекъл. Добре, че скритата нежна ръка трепетно и настоятелно стисна неговата. Този контакт го накара да запази самообладание и дори да се усмихне. „Благодаря, капитане! — рече си наум. — Това е най-малкото, което следва да направиш, за да получиш компенсация“.

С този разговор добрите му отношения със съветника и групата му приключиха. Търговците, които полагаха особено старание да се харесват по време на пребиваването си в Новия свят, сега се отърсваха от него, виждайки се все по-близо до родината. Освен това трябваше да се заемат с важни неща. Телеграфът работеше без почивка. Капитанът на кораба провеждаше в каютата си продължителни разговори със съветника в качеството му на един от най-авторитетните сънародници. Приятелите му търсеха най-закътаните места в салона, за да говорят помежду си. Дори Берта започна да избягва Деноайе. Все още му се усмихваше отдалеч, но усмивката й беше насочена по-скоро към спомените, отколкото към настоящата действителност.

Между Лисабон и бреговете на Англия Деноайе разговаря за последен път с Еркман.

Всяка сутрин на таблото за съобщения се появяваха тревожни вести, получени по телеграфа. Империята се въоръжаваше срещу враговете си. Господ щеше да ги накаже, изсипвайки върху главите им безброй нещастия. Деноайе остана смаян от учудване след последната новина: „Триста хиляди революционери обсаждат в момента Париж. Кварталите в покрайнините са в пламъци. Повтарят се ужасите на Комуната“.

— Ама тези германци направо са се побъркали! — провикна се младежът, след като прочете радиограмата, заобиколен от група любопитни, учудени колкото него. — Ще изгубим и малкото здрав разум, който ни е останал… За какви революционери говорят? Каква революция може да избухне в Париж, ако хората в правителството не са реакционери?

Зад гърба му прозвуча груб, заповеднически глас, с претенции да прекъсне съмненията на аудиторията. Говореше господин съветникът:

— Младежо, това са новини, предадени от най-големите информационни агенции в Германия! А Германия не лъже никога!

След тези думи му обърна гръб и повече не се видяха.

На следваща сутрин, последната от пътуването, камериерът на Деноайе го събуди припряно: „Господине, качете се на палубата, гледката си заслужава“. Над морето се стелеше гъста мъгла, но през плътната й завеса все пак можеха да се съзрат силуети, подобни на острови със здрави кули и остри минарета. Островите се плъзгаха по масленозеленикавите води бавно, тежко и величествено. Хулио преброи осемнадесет. Изглеждаха изпълнили океана. Беше флотилията на Ла Манша, напуснала преди малко бреговете на Англия по заповед на правителството и излязла в открито море без друга цел, освен да покаже силата си. За първи път, виждайки през мъглата парада на страховитите дреднаути, тези големи военни параходи, снабдени с далекобойни оръдия, наподобяващи стадо праисторически морски чудовища, Деноайе си даде ясна сметка за британската военна мощ. Германският кораб мина сред тях като че смален и изгубил достойнството си, ускорил до максимум ход. „Човек би казал — помисли си младежът, — че го измъчва гузната му съвест и се старае бързо да се скрие на безопасно място“. Близо до него един от южноамериканците се шегуваше с друг пътник — германец: „Ами ако войната между тях и вас вече е започнала!… Ако сега решат и ни вземат в плен!“.

Рано следобед влязоха в пристанището на Саутхемптън. Екипажът на „Фридрих Велики“ не скри нетърпението си да го напусне колкото е възможно по-скоро. Операциите по приемане на новите товари се извършиха с главозамайваща скорост. Количеството им беше огромно. На борда трябваше да се качат нови и много на брой пътници. Два препълнени с хора парахода спряха отстрани на двата борда на презокеанския кораб. Лавина от германци, пребиваващи в Англия, желаещи час по-скоро да се озоват в Хамбург, заля палубите му с буйната радост на хора, стъпващи на приятелска земя. Най-сетне корабът запори водите на протока с необичайна за тези места скорост.

Пътниците, струпани край бордовете, коментираха необикновените срещи по този морски булевард, по който обикновено преминават мирни кораби. Стълбове черен дим на хоризонта обозначаваха пътя на френската флотилия, с която президентът Поанкаре се връщаше от Русия. Настъпилата в Европа тревога беше прекъснала пътуването му. След това видяха още английски кораби, обхождащи бавно родните бреговете, подобно на агресивни и бдителни кучета. Разпознаха два северноамерикански блиндирани крайцера по мачтите им във формата на кошове. После по посока на Балтийско море с пълна пара мина руски кораб, блестящо бял от площадките на мачтите до ватерлинията. „Лошо! — викаха пътниците от Америка. — Много лошо! Изглежда този път нещата са сериозни“. И с безпокойство гледаха към близките брегове от едната и от другата страна. Те си бяха все същите, но навътре в тях може би се подготвяше нов период от историята.

Презокеанският кораб трябваше да пристигне в Булон посред нощ и да чака до сутринта, за да могат пътниците удобно да слязат. Той обаче пристигна в десет вечерта, хвърли котва далеч от пристанището и капитанът разпореди слизането на пътниците от кораба да стане за по-малко от час. Бързаше и точно заради това беше ускорил максимално ход, изразходвайки огромно количество въглища. Трябваше колкото е възможно по-скоро да напусне това място и да се прибере в Хамбург. Заслуга за това имаха и телеграфните апарати.

Под сините прожектори, които се отразяваха в морето с мъртвешки бледа светлина, започна прехвърлянето на багажите и пътниците, пътуващи за Париж, от презокеанския кораб на влекачите. „Бързо, бързо!“ Моряците подбутваха трудно подвижните госпожи, които непрекъснато брояха куфарите си, опасявайки се, че някой липсва. Камериерите пренасяха на ръце децата като пакети. Общата привързаност заличи изцяло доведената до крайност сладникава германска любезност.

„Като лакеи са — помисли си Денаойе. — Мислят, че часът на триумфа е близо и вече не смятат за нужно да се преструват…“

Озова се на един влекач, който танцуваше върху морските вълни точно срещу черната и неподвижна стена на кораба. Вдигна поглед и видя многобройните светлинни кръгчета на илюминаторите и струпаните на ярко осветената палуба пътници, размахващи кърпички за сбогом. Хулио разпозна Берта, която, без да го вижда, без да знае на кой влекач е попаднал, също махаше с ръка единствено поради необходимостта да изрази благодарността си за сладките спомени, които скоро щяха да се изгубят в потайността на морето и на нощта. „Сбогом, госпожо съветничке!“

Разстоянието между презокеанския кораб, който отплаваше и влекачите, които плаваха към входа на пристанището, започна да се увеличава. Сякаш издебнал нарочно този момент на безнаказаност, един громък глас се извиси над последната палуба, съпроводен от силни изблици смях: „До скоро! Не след дълго ще се видим в Париж!“ И корабният оркестър, същият, който тринадесет дни преди това беше смаял Деноайе с неочакваното изпълнение на Марсилезата, започна да свири гренадирски военен марш от времето на Фридрих Велики, под акомпанимента на тромпетите.

Така, с бързината на бягството и с дръзкото желание за скорошно отмъщение, се изгуби в тъмнината последният германски презокеански кораб, докоснал се до френския бряг.

Това беше предишната нощ. Все още не бяха изминали двадесет и четири часа, но на Деноайе тези събития се струваха вече далечни и смътни. Мислите му, обикновено винаги в противовес с общественото настроение, оставаха безучастни за общата тревога. Арогантността на съветника сега му изглеждаше като самохвалство на буржоа, правещ се на войник. Тревогите на парижани бяха като нервни потръпвалия на спокойно живеещ народ, който се стряска веднага, щом съзре някаква опасност за благоденствието си. Толкова пъти бяха говорили за съвсем близка неминуема война, а в последния момент конфликтът се бе разрешавал благоприятно… Освен това той не желаеше да има война, защото войната щеше да обърка плановете му за бъдещия живот, а човек приема като логично и разумно всичко, което подхожда на егоизма му, поставяйки го над реалността.

— Не, няма да има война — повтори си той наум, докато се разхождаше из градината. — Тези хора изглежда са полудели. Та възможно ли е в наше време да избухне война?…

За пореден път Хулио потисна съмненията си, които не след дълго щяха отново да се появят, върна се към реалността в момента и погледна часовника си. Пет следобед. Тя щеше да дойде всеки момент. Като че ли я разпозна отдалеч в една госпожа, влизаща в градината през решетъчната врата откъм улица „Паские“. Стори му се някак различна, но му хрумна, че лятната мода може да е променила до известна степен външния й вид. Още преди да се приближи достатъчно, се увери, че е сгрешил. Тази госпожа не беше сама, друга жена се присъедини към нея. Вероятно бяха англичанки или американки — едни от тези, които отдават романтична почит към паметта на Мария Антоанета. Бяха тук с явното намерение да посетят параклиса, стария гроб на екзекутираната кралица. Хулио ги видя да изкачват стъпалата към малкия вътрешен двор, под който бяха гробовете на осемстотинте швейцарци, убити на 10 август заедно с други жертви на революционния гняв.

Обезсърчен от току-що изпитаното разочарование, продължи да размишлява. Лошото му настроение го накара да види доста преувеличена грозотата на паметника, с който върналите се на кралския трон Бурбони бяха украсили старото гробище „Магдалена“. Времето минаваше, а тя не идваше. При всяка обиколка поглеждаше жадно към входовете на градината. И се случи същото, както и при всичките им други срещи. Тя се появи изведнъж като паднало от небето или изникнало изпод земята привидение. Леко покашляне, тихи стъпки и обръщайки се, Хулио почти се блъсна в нея.

— Маргарита! Маргарита!…

Беше тя и въпреки всичко измина време, докато я разпознае. Изпита някакво странно чувство, виждайки наяве и отблизо това лице, което беше изпълвало въображението му в продължение на три месеца, ставайки все по-нематериално и неясно поради идеализиращото въздействие на отсъствието. Колебанието беше кратко. След това му се стори, че времето и пространството са изчезнали, че не е пътувал никъде и че от последната им среща са изминали едва няколко часа.

Маргарита, досетила се какво щеше да последва след първото възклицание на Хулио, силно стисна дланите му, избягна всички други опити за по-голяма близост и остана студена и спокойна.

— Не, не тук — каза леко изнервена. — Глупаво беше да се срещнем на това място!

Отидоха да седнат на железните столове под гъстите зелени клони на група дървета, но тя почти веднага се изправи на крака. Минаващите по булеварда хора можеха да я видят веднага, щом погледнат към градинката. В този час много нейни приятелки имаха обичай да се разхождат наоколо заради близостта на големите магазини… Потърсиха прикритието на единия ъгъл на паметника, заставайки между него и улица „Де Матюрен“. Деноайе премести два стола до един гъст храсталак и така останаха невидими за минувачите от другата страна на оградата на градината. Но пак не намериха усамотение. На няколко крачки от тях един пълен и късоглед господин четеше вестника си, а група жени разговаряха и плетяха. Една госпожа с червена перука и с две кучета, вероятно живееща в близост и дошла в градината да разходи домашните си любимци, на няколко пъти мина пред влюбената двойка дискретно усмихната.

— Каква досада! — изстена Маргарита. — Не беше никак добра идеята да дойдем на това място!

Двамата се оглеждаха внимателно, сякаш искаха да преценят в детайли промените, нанесени им от времето.

— Станал си по-мургав — каза тя. — Приличаш на същински морски вълк.

Хулио намираше, че е станала по-красива от преди. Изпитваше удовлетворение при мисълта, че притежанието й си заслужаваше неприятностите, станали причина за пътуването му до Америка. Беше по-висока от него, тялото й беше стройно и хармонично. „Походката й е като музика“ — обичаше да казва Деноайе, възкресявайки образа й в съзнанието си. И първото, на което се възхити, виждайки я отново, беше свободният, игрив и грациозен ритъм, с който ходеше из градината в търсене на удобно място да се уединят. Лицето й не беше с абсолютно правилни черти, но излъчваше съблазнителна прелест — истинско лице на парижанка. Всичко, което до момента бяха измислили изкуствата за разкрасяване на жената, можеше да се види у нея, приложено с изящни грижи и вкус. Досега беше живяла единствено за себе си. От няколко месеца насам поизостави този сладък егоизъм, отказвайки срещи, покани за чай и посещения, за да посвети на Деноайе късните следобедни часове. Елегантна и гримирана като скъпа кукла, имаща за висша цел да изглежда като манекен, подчертаващ с грацията на тялото си творенията на модните дизайнери, тя в крайна сметка изпита същите притеснения и радости, както и останалите жени, създавайки си свой дискретен живот. Ядрото на този нов живот, който оставаше скрит под предишната й фриволност, беше Деноайе. После, когато реши, че окончателно е уредила живота си — с постигнатата елегантност за пред света и щастието от любовта в интимен план — една внезапна катастрофа, намесата на съпруга, за чието съществуване като че ли беше забравила, наруши безметежното й щастие. Тя, която се смяташе за център на вселената, която си въобразяваше, че събитията трябва да се подчиняват на нейните желания и вкусове, изстрада жестоката изненада с повече учудване, отколкото болка.

— А ти как ме намираш? — продължи Маргарита.

И за да не сгреши Хулио при отговора си, погледна широката си пола и допълни:

— Предупреждавам те, че модата се промени. Край на спъващите краката поли. Сега започват да се носят по-къси и с много волани.

Деноайе се досети, че трябва да вземе отношение по тоалета със същото въодушевление, каквото бе нейното и съчета оценките си за новата мода с тези за красотата на Маргарита.

— Мисли ли много за мен? — не спираше да пита тя. — Нито веднъж ли не ми изневери? Нито веднъж дори?… Кажи ми истината. Не забравяй, че много добре познавам, когато лъжеш.

— Нямаше момент да не мисля за теб — каза той, полагайки ръка на сърцето си, сякаш се заклеваше пред съдия.

И го изрече категорично, с напълно искрен тон, защото дори и при изневерите му, които сега бяха напълно забравени, споменът за Маргарита винаги го беше съпровождал.

— Но да поговорим за теб! — допълни Хулио. — Какво прави през цялото това време?

Беше приближил стола си възможно най-близо до нейния. Коленете им се допираха. Беше взел едната й ръка в своята и я галеше с пръст, промушен в отвора на ръкавицата. Проклета да е тази градинка, която не им позволяваше повече интимност и ги принуждаваше да си говорят съвсем тихо след петмесечна раздяла!… Въпреки благоразумното им държание господинът, който четеше вестника, вдигна глава и ги погледна ядосано над очилата си, сякаш нахална муха го дразнеше с жуженето си… Да дойдеш да си дрънкаш любовни глупости в обществена градинка, когато цяла Европа е заплашена от катастрофа!

Отстранявайки дръзката ръка, Маргарита заговори спокойно за живота си през последните месеци.

— Живях, както можах, пилеейки времето си и скучаейки. Знаеш, че отидох да живея при мама, а тя е старомодна госпожа и не разбира нашите вкусове. Ходех на театър с брат ми, посещавах адвоката, за да следя хода на развода и да го подтиквам да побърза… И нищо повече.

— А съпругът ти?

— Бъди така добър, нека да не говорим за него. Бедният! Съжалявам го. Толкова мил, толкова коректен! Адвокатът ме уверява, че той приема всичко и няма да създава пречки. Казват ми, че не идва в Париж и че живее във фабриката си. Предишната ни къща стои заключена. Понякога изпитвам угризения при мисълта, че съм била лоша с него.

— А аз? — попита Хулио, отдръпвайки ръката си.

— Имаш право — отвърна тя с усмивка. — Ти си животът. Изглежда жестоко, но е човешко. Трябва да живеем живота си, без да обръщаме внимание дали безпокоим останалите. Трябва да бъдем егоисти, за да сме щастливи.

Замълчаха. Споменът за съпруга беше преминал помежду им като леден полъх. Хулио пръв възобнови разговора.

— И не си танцувала през цялото това време?

— Не, как е възможно? Я си представи! Една госпожа, която е в процес на развод!… Откакто ти замина, не съм ходила на нито едно шикозно събиране. Исках да спазвам нещо като траур по време на отсъствието ти. Веднъж танцувахме танго на един семеен празник. Какъв ужас!… Липсваше ти, маестро.

Отново преплетоха и стиснаха длани, загледани усмихнато. Пред очите им се занизаха спомените отпреди няколко месеца, когато беше започнала любовта им, срещите им от пет до седем вечерта, танците в хотелите по булевард Шанз-Елизе, където властваше неразривният съюз между тангото и чашата чай.

От тези импулсивни спомени като че ли я изтръгна една натрапчива мисъл, която беше забравила през първите моменти на срещата им.

— Ти, който знаеш много, кажи, мислиш ли, че ще има война? Хората само за това говорят!… Не смяташ ли, че в края на краищата всичко ще се уреди?

Деноайе подкрепи тази й надежда с въодушевен оптимизъм. Не смяташе войната за възможна. Би било абсурдно.

— Същото казвам и аз. Не живеем в епохата на диваците. Познавам германци, изискани и образовани хора, които сигурно мислят също като нас. Един възрастен професор, който ни посещава вкъщи, обясняваше вчера на мама, че в тези времена на всеобщ прогрес войните просто не са възможни. Само след два месеца почти няма да останат живи хора, а след три светът ще се окаже без финансови средства, за да могат военните действия да продължат. Не си спомням точно, но той го обясняваше по толкова безспорен начин, че беше удоволствие да го слушаш.

Замълча и направи опит да се ориентира в смътните си спомени. И уплашена от усилието, което трябваше да направи, започна да уточнява с примери:

— Представи си една война. Какъв ужас! Един напълно парализиран обществен живот. Без светски събития, пищни тоалети, театри. Възможно е дори модните тенденции да секнат. Всички жени ще бъдат в траур. Можеш ли да си представиш подобно нещо?… И един пуст Париж… А той ми се стори толкова красив този следобед, когато идвах да се срещна с теб!… Не, не може да бъде. Другия месец трябва да отидем във Виши, защото мама има нужда от балнеолечение, а след това — в Биариц. После ще отида в един замък на Лоара. Освен това стои и нашият въпрос, разводът ми, сватбата ни, която можем да направим догодина… И всичко това може да бъде осуетено и прекъснато от една война! Не, не е възможно. Това са измислици на брат ми и на други като него, които сънуват вече опасността от Германия. Сигурна съм, че и мъжът ми, който обича да се занимава със сериозни и досадни неща, е също от тези, които смятат войната за близка и се подготвят да я водят. Каква глупост! Кажи и ти, че е глупост. За мен е важно и ти да го кажеш.

И успокоена от уверенията на любовника си, промени хода на разговора. Възможността за споменатия от нея нов брак извика в паметта й причината за пътуването на Деноайе. Не бяха имали възможност да си пишат по време на своята раздяла.

— Успя ли да събереш парите? От радост, че те виждам пак, забравих за куп неща…

Той заговори с вид на човек, врял и кипял в търговските сделки. Носеше по-малко от очакваното. Беше намерил страната в една от периодичните й кризи. Но дори и при това положение беше успял да събере четиристотин хиляди франка. В чантата си пазеше чек на тази стойност. По-нататък щяха да му изпратят още. Един господин от провинцията, далечен негов роднина, беше поел грижата за нещата му.

Маргарита изглеждаше доволна. Игнорира фриволността си и прие вид на сериозна жена.

— Парите са си пари — заключи тя нравоучително. — А без тях няма сигурно щастие. С твоите четиристотин хиляди и с това, което аз имам, можем да вървим напред… Мъжът ми е заявил желание да върне зестрата ми. Така е казал на брат ми. Но състоянието на търговските му дела, свиването на производството на фабриката, не му позволяват да я възстанови толкова бързо, колкото той иска. Горкичкият! Жал ми е за него… Много е честен и принципен във всичките си дела. Само да не беше толкова невзрачен!…

Маргарита като че отново съжали за тези спонтанни и закъснели хвалебствени оценки, които очевидно внасяха отчужденост в срещата им. Хулио явно изпитваше неудобство да ги слуша. И тя отново промени темата на разговора.

— А семейството ти? Видя ли се с близките си?

Деноайе бе минал през дома на родителите си, преди да дойде в градинката с параклиса. И сега разказа на Маргарита за това посещение: Влязъл през едва забележимия страничен вход в голямата сграда на булевард „Виктор Юго“. Качил се на първия етаж по сервизното стълбище, сякаш бил някакъв доставчик. Промъкнал се в кухнята също като любовник на някоя от слугините. Тук дошла да го прегърне майка му, клетата госпожа Луиза, облята в сълзи, покривайки лицето му с пламенни целувки, сякаш си е представяла, че ще го загуби завинаги. След това се появила сестра му Луизита, с галено име Чичи, която го загледала с мило любопитство, като че искала да разбере как изглежда един лош и обичан брат, който отклонява честните жени от пътя на добродетелта и върши глупости. После, за негова голяма изненада, Деноайе видял в кухнята да влиза с вид на театрална примадона и достойна майка омъжената за германец негова леля Елена, която живеела доскоро в Берлин, обградена от многобройните си деца.

— В Париж е вече от месец. Ще прекара известно време в нашия замък. Тук изглежда е и големият й син, моят братовчед, „мъдрецът“, когото не съм виждал от години.

Радостта от свиждането им в кухнята била нарушавана от страха. „Баща ти е вкъщи, внимавай“ — предупреждавала го майка му всеки път, когато повишавал глас. А леля му Елена отивала с подчертано драматична крачка до вратата, също като героиня от древногръцка трагедия, решена да даде отпор на тирана, дръзнал да прекоси прага на покоите й. Семейството продължавало да страда от властния характер на господин Марсел Деноайе.

— Ех, този старец! — възкликна Хулио, визирайки баща си. — Да живее още много години, но каква тежест е за всички нас!

Майка му, която нямала насита да го гледа, се принудила да ускори края на срещата, притеснена от подозрителни шумове. „Тръгвай си, може да ни изненада и ще последват големи неприятности.“ Най-сетне той побягнал от бащиния дом, изпроводен от сълзите на двете госпожи и от изпълнения с възхищение поглед на Чичи, едновременно притеснена и доволна да има брат, чието поведение приятелките й определяха като скандално и патетично.

Маргарита също каза няколко думи по адрес на господин Деноайе. Един ужасен старец, един крайно старомоден мъж, с когото никога не биха могли да се разберат.

После двамата замълчаха, гледайки се втренчено един друг. Бяха си казали вече повечето от най-належащите неща, свързани с бъдещето им. Но други, още по-неотложни неща оставаха в плен вътре в тях и срамежливо и колебливо надничаха през очите им, преди да излязат на свобода под формата на думи. Не се осмеляваха да си продумат като влюбени. С всяка изминала минута броят на свидетелите около тях се увеличаваше. Госпожата с кучетата и с червената перука минаваше все по-често покрай тях, скъсявайки обиколката си из градината, за да ги поздрави със съучастническа усмивка. Читателят на вестници вече имаше съсед по пейка, с когото коментираше възможните причини за избухване на война. Градинката постепенно се превръщаше в улица. Модистките, напускащи шивашките цехове, и госпожите, връщащи се от покупки по магазините, я пресичаха, за да си спестят път. Минувачите по този импровизиран пряк булевард хвърляха любопитни погледи към елегантната госпожа и кавалера й, седнали под чадъра от надвиснали над главите им клони на разлистените храсти. Те привличаха внимание с плахия си и фалшиво естествен вид на хора, желаещи да останат скрити и в същото време преструващи се на спокойни.

— Колко неприятно! — възропта Маргарита. — Всеки момент може някой да ни изненада и да ни разпознае.

Едно момиче се вгледа втренчено в нея и й се стори, че то е една от служителките на прочут модист. Освен това през градината биха могли да минат някои от приятелките й, които час преди това беше съгледала сред множеството в близките големи магазини.

— Да си тръгваме — каза припряно. — Не бива да ни виждат заедно! Помисли си само какви клюки ще тръгнат!… И то точно сега, когато хората са позабравили малко или много за нас.

Деноайе се възпротиви недоволен. Да си тръгнат?… Париж беше станал малък за тях заради Маргарита, която отказваше да се върнат в единственото място, където биха били защитени от всякакви изненади. На всяко друго обществено място, в който и да е ресторант да седнат, където и другаде да отидат, винаги имаше риск да бъдат разпознати. Тя настояваше да се срещат само на публични места и в същото време се страхуваше от хорското любопитство. Много му се искаше Маргарита да се съгласи да отидат в ателието му, с което ги свързваха толкова нежни спомени.

— Не, при теб не — възрази припряно тя. — Не мога да забравя последния път, когато бях там.

Но Хулио настоя, долавяйки в категоричния й отказ оттенък на известно колебание. Къде биха могли да се чувстват по-добре? Освен това нали щяха да се оженят веднага, щом това стане възможно?…

— Казвам ти, не — повтори тя. — Кой знае дали мъжът ми не ме следи? Представяш ли си колко ще се усложнят нещата по развода ми, ако ни изненадат в ателието ти?

Сега той на свой ред изрази ласкави думи по адрес на мъжа й, стараейки се да й докаже, че подобно шпиониране е несъвместимо с характера му. Инженерът беше приел фактите, беше ги преценил като непоправими и от този момент нататък вероятно мислеше само как да започне нов живот.

— Не, по-добре ще е да се разделим — продължи тя. — Ще се видим утре. Ще потърсиш друго, по-дискретно място. Помисли. Ще намериш решение за всичко.

Той обаче настояваше за незабавно решение. Бяха станали от столовете в градинката и вървяха бавно към улица „Де Матюрен“. Хулио говореше красноречиво и убедително. Утре — не, сега. Трябваше само да вземат такси, да пропътуват с него няколко минути и след това да се потопят в уединението, в тайнството, да се върнат към сладостното минало, към интимността в това ателие, свидетел на най-щастливите им часове. Ще им се стори, че времето е спряло и че изживяват първите си срещи.

— Не — промълви тя с отпаднал тон, търсейки опора за последна съпротива. — Освен това там ще е секретарят ти, онзи испанец, с когото съжителстваш. Срам ме е да се срещна с него!…

Хулио се засмя… Архенсола! Може ли да представлява каквато и да е пречка този верен другар, познаващ в подробности цялото му минало? Ако го заварят в ателието, той на мига ще излезе. Много пъти го беше карал да напуска помещението, за да не пречи. Дискретността му стигаше дотам, че успяваше да предусети събитията. Сега със сигурност бе излязъл навън, предвиждайки близко и съвсем логично посещение. В момента най-вероятно обикаляше улиците в търсене на новини.

Маргарита замълча, сякаш признавайки се за победена, след като беше изчерпала всичките си претексти. Замълча и Деноайе, приел мълчанието й за съгласие. Бяха излезли от градината и тя с безпокойство се оглеждаше наоколо, притеснена да върви посред улицата редом с любовника си в търсене на убежище. Внезапно видя пред себе си една червена врата на автомобил, която приятелят й беше отворил.

— Качвай се — заповеднически каза Хулио.

Тя бързо влезе в автомобила, за да се скрие колкото се може по-скоро. Колата потегли с голяма скорост. Маргарита незабавно започна да спуска малката завеса на прозореца, до който беше седнала. Но още преди да успее да го направи и да може да обърне глава, усети една жадна уста да целува тила й.

— Не, тук не — каза умоляващо. — Да се държим сериозно.

И докато той, глух за тези молби, настоятелно продължаваше със страстните си изблици, гласът на Маргарита се извиси над шума от трясъка на стара ламарина, издаван от подскачащия по паважа автомобил.

— Наистина ли вярваш, че няма да има война? Мислиш ли, че ще можем да се оженим?… Кажи ми го още веднъж! Имам нужда да ме успокоиш… Искам да го чуя от устата ти!