Висенте Бласко Ибанес
Четиримата конници на Апокалипсиса (15)

V
Полетата на смъртта

В една зимна утрин един автомобил бавно се движеше под мъртвешки бледото небе. В далечината земята вибрираше с бели трептения, сякаш рояци пеперуди, кацнали сред браздите, размахваха крилца.

С приближаването на автомобила белите пеперуди започнаха да придобиват нови цветове. Едно крило ставаше синьо, друго — яркочервено… Това бяха стотици, хиляди малки знаменца, които ден и нощ трепкаха от повея на лекия бриз, пропит със слънчеви лъчи, от бурния влажен вятър през бледите утрини, от хапещия студ на безкрайните нощи. Дъждът беше измил и избледнял ярките им някога цветове. Влагата беше прояла краищата на някои от неспокойно трепкащите парчета тъкан. Други бяха прогорени от слънцето, като докоснати от пламък.

Веейки се, знамената откриваха от време на време гора от черни дървени кръстове. Върху тях имаше поставени тъмни на цвят кепета, червени калпаци, каски с гребени от конски гриви на върха, които бавно изгниваха, ронейки сълзи роса.

— Колко много мъртви — въздъхна в автомобила с отпаднал глас господин Марсел.

И Рене, който бе седнал насреща му, тъжно поклати глава.

Доня Луиза не откъсваше поглед от печалната равнина, а устните й тихо мълвяха дълга молитва. Чичи въртеше на всички страни широко отворени от учудване очи. Изглеждаше по-възрастна, но и по-силна въпреки зеленикавата бледност, обезцветила лицето й.

Двете госпожи бяха в траурни тоалети с дълги воали. С траурни дрехи беше облечен и бащата, потънал на седалката, със смазан вид и с крака, увити в кожено одеяло. Рене носеше бойната си униформа, наметнал върху нея късо шофьорско непромокаемо наметало. Въпреки раните си той не пожела да се оттегли окончателно от армията. Зачислиха го към една техническа служба до края на войната.

Семейство Деноайе отиваше да изпълни желанието си.

— Трябва да го видя… Ах, синът ми!… Синът ми!

Напразни останаха усилията на сенатора да го убеди в невъзможността на това пътуване. В зоната, където беше загинал Хулио, все още се водеха бойни действия. Малко по-късно пътуването би могло и да се осъществи. „Искам да го видя“ — настоя старецът. Трябваше да види гроба на сина си, преди и той на свой ред да си отиде от този свят. И в продължение на четири месеца Лакур трябваше ежедневно да отправя молби и да преодолява бюрократичната съпротива, за да може господин Марсел да осъществи това пътуване.

Най-накрая една сутрин всички от семейство Деноайе се качиха в един военен автомобил. Сенаторът не можа да тръгне с тях. Вървяха слухове за предстояща съвсем скоро министерска реформа и присъствието му в горната камара щеше да е необходимо, ако Републиката поискаше неговото, макар и до известна степен подценявано за момента, съдействие.

Прекараха нощта в един провинциален град, където беше дислоцирано командването на една войскова част. Рене получи информация от офицерите, участвали в голямата битка. С карта в ръка внимателно проследи обясненията им, докато не разбра точно в кой сектор от терена на бойните действия се е намирал полкът на Хулио.

Сутринта тръгнаха отново на път. Един войник, участник в битката, седнал на мястото до шофьора, им служеше за водач. От време на време Рене поглеждаше разтворената върху коленете си карта и задаваше въпроси на войника. Неговият полк се беше сражавал редом с този на Хулио, но не можеше да си спомни точно местата, по които беше минал месец преди това. Равнината беше претърпяла сериозни промени. Изглеждаше съвсем различна от времето, когато я беше видял плътно покрита със сражаващи се мъже. Сегашната й безлюдност го дезориентираше… И автомобилът продължи да напредва бавно по гладкия и бял основен път, виещ се покрай безбройните черни гробове. Понякога пресичаше полето напряко от една група кръстове към друга, заличавайки със следите от гумите си прокопаните бразди.

Гробове… Навсякъде гробове. Белите прелетни скакалци на смъртта покриваха пейзажа. Пърхаха славно и печално във всяко свободно ъгълче. Наскоро разораните ниви, жълтеникавите пътища, тъмните малки горички, всичко трептеше с една непрекъсната вибрация. Земята като че ли викаше, а думите й бяха трептенията на неспокойните знамена. И хилядите, повтаряни като монотонна песен ден и нощ викове, разказваха за чудовищния сблъсък, разиграл се съвсем наскоро върху нея и от който тя все още пазеше трагичната тръпка.

— Мъртви… мъртви — мълвеше Чичи, проследявайки с поглед непрекъснато редуващите си групи кръстове, покрай които минаваше автомобилът.

— Господи, смили се над душите им!… Смили се над майките им, Господи! — през сълзи редеше молитвите си доня Луиза.

Тук се беше състояло най-ужасното сражение, битка като в старо време, стълкновение извън окопите — тяло срещу тяло с щикове, с юмруци, със зъби.

Водачът им, който започваше постепенно да се ориентира, от време на време посочваше различни точки на самотния хоризонт. Ето там са гробовете на африканските стрелци, по-нататък — тези на преследвачите. Най-многобройни са гробовете на загиналите в атака на нож пехотинци, разположени от двете страни на пътя.

Автомобилът спря. Рене слезе след войника, за да види надписите на няколко кръста. Може би тези загинали да са от полка, който търсеха. Чичи също слезе машинално с неудържимия импулс да пази мъжа си.

Във всеки гроб бяха заровени по няколко загинали. Броят на труповете можеше да се познае по броя на кепетата или каските, които гниеха и ръждясваха, висейки на кръста. Мравки пълзяха в колони по останките от започнали да гният военни униформи, по които тук-там все още личеше знакът с номера на полка. Венците, които патриотичното състрадание беше положило на тези гробове, бяха повехнали и почернели. Изписаните на някои от кръстовете имена все още се виждаха ясно, на други бяха вече почти заличени и скоро щяха да станат нечетливи.

„Геройската смърт!… Славата!“ — мислеше си тъжно Чичи.

Имената на по-голямата част от тези силни мъже, изчезнали в разцвета на младостта си, ще бъдат забравени много скоро. За тях ще остане единствено споменът, който от време на време ще спохожда възрастната селянка, водеща кравата си по някой селски път из Франция и който ще я накара да промълви с въздишка: „Синчето ми!… Къде ли е гробът на милото ми дете?“ Ще живее само в душата на облечената в траур жена от провинциалното градче, която се чуди как да преодолява трудностите в живота си; в съзнанието на децата, които, отивайки на училище с черни ризи, ще кажат със свирепа решителност: „Когато порасна, ще отида да убивам шваби, за да отмъстя за баща си“.

А доня Луиза, неподвижна на мястото си, следеше с поглед стъпките на Чичи между гробовете, без да прекъсва молитвите си:

— За майките без синове, Господи… за дечицата без бащи… за това гневът ти да ни забрави и усмивката ти да се върне отново при нас!

Съпругът й, отпуснато потънал в седалката, също гледаше печалното поле. Но неговите очи бяха втренчено насочени към няколко гроба без венци и знамена, само с кръстове и табелки с кратки надписи. Това бяха общи гробове на германци, които представляваха друга страница от книгата на смъртта. Огради от тесни дълги дъски ограничаваха тези ровове, пълни с плът. Земята изглеждаше побеляла, покрита сякаш със сняг или селитра. Бучките пръст се бяха смесили с бялата вар. Табелките с надпис, окачени на кръста, гласяха, че в гроба са погребани германци и след това следваше число: 200… 300… 400.

Тези числа принуждаваха господин Марсел да си напъне въображението. Бяха, без съмнение, точно посочени, но на него не му беше никак лесно да си представи именно триста загинали заедно, триста вързопа от човешка бяла кървяща плът с накъсани униформени ремъци, със смачкани каски, със завършващи с кални буци подметки на ботушите, миришещи на вече разлагаща се тъкан, с изцъклени неподвижни очи, с изкривени от предсмъртни гримаси лица, струпани един върху друг като тухли в дъното на една яма, която завинаги щеше да остане затрупана… И подобни общи гробове се редуваха на известно разстояние един от друг по цялата безкрайност на равнината.

Господин Марсел почувства силно злорадство. Наранената му бащинска обич изпита краткотрайното чувство на отмъщението. Хулио беше мъртъв. Той също щеше да умре, неспособен да преживее дълго нещастието от загубата, но пък колко много врагове гниеха в тези дупки, оставили на света любими същества, които да си спомнят за тях, както и той никога не би могъл да забрави сина ся…

Представи си ги такива, каквито са били преди момента на смъртта, каквито ги беше видял по време на нашествието им около неговия замък.

По лицата на някои от тях, най-учените и най-опасните, личаха театралните отпечатъци от университетските двубои. Бяха войници, носещи книги в раниците си, които, след разстрела на група селяни или разграбването на някое село, се отдаваха на четене на поетични или философски произведения на светлината от заревото на пожарите. Надути от наука, както обикновено се надуват жабите, горди с педантичната си и самодоволна интелигентност, те бяха получили в наследство тежката и витиевата диалектика на древните теолози. Синове на софизма и внуци на лъжата, те се считаха способни да приложат на практика най-големите абсурди с помощта на мисловната акробатика, към която ги беше привикнала интелектуалната еквилибристика. Прилагаха предпочитаните от тях методи на тезата, антитезата и синтезата, за да докажат, че Германия трябва да владее света, че Белгия сама си е виновна за своя провал, защото се е опитала да се защитава. Вярваха, че щастието се състои в това всички хора да живеят според пруската дисциплина, без нито едно усилие да отива напразно, че висшият идеал на съществуването е чистият обор и пълната ясла, че свободата и справедливостта са само празни илюзии, дължащи се на френския революционен романтизъм. Утвърждаваха, че всеки свършен факт става свещен от момента на триумфа си и че правото е чисто и просто едно производно на силата. Тези интелектуалци с пушки се приемаха за рицари на цивилизаторския кръстоносен поход. Искаха окончателната пълна победа на русия човек над тъмнокосия, желаеха да поробят презрения южняк, като осъществят идеята светът завинаги да бъде управляван от германците — „солта на земята“, „аристократичната прослойка на човечеството“. Твърдяха, че всичко ценно в историята е германско. Древните гърци са били от германски произход, германци са били и великите творци от Италианския ренесанс. Хората от Средиземноморието, с присъщата си проклетия, са фалшифицирали историята.

Но при опита си да осъществи най-добрия от тези своя амбициозни блянове, пангерманският кръстоносец получи дълбока рана от презрения „латинец“ и легна в гроба заедно с цялата си гордост.

„Много си добре там, където си, войнствени педанте“ — помисли си Деноайе, спомняйки си за разговорите с приятеля руснак.

Всички онези хер професори, които бяха останали в германските университети, учени с неоспорими качества в по-голямата си част, трябваше сега да бъдат тук, за да се видят принудени да свалят маскиращата терминология, с която бяха облекли тезите си в своите интелектуални продукти! Тези мъже с вълнисти бради и очила със златни рамки, тези миролюбиви лабораторни и кабинетни зайчета, бяха подготвили настоящата война със своите софизми и своето тщеславие. Имаха много по-голяма вина от тази на хер лейтенанта с пристегнатата по тялото куртка и блестящия монокъл, който, вземайки участие в битката и в клането, не прави нищо друго, освен да следва професионалните си увлечения.

Докато обикновеният прост германски войник грабеше каквото му попадне и разстрелваше пиян всеки изпречил се на пътя му, студентът, станал военен, четеше Хегел и Ницше във временния бивак. Беше прекалено образован, за да изпълнява със собствените си ръце тези актове на „историческа справедливост“. Но той и неговите професори бяха събудили всички лоши инстинкти на германския звяр, придавайки им необходимото лустро с научни оправдания „Продължавай да си гниеш в гроба, опасни интелектуалецо“ — продължи мислите си Деноайе.

Свирепите мароканци, негрите с детински манталитет, мрачните индостанци му се струваха много по-достойни за уважение от всички хермелинови тоги, които гордо и войнствено дефилират по коридорите на германските университети. Какво спокойствие ще настъпи за света, ако тези, които ги носят, изчезнат! Пред рафинирания, студен и жесток вандализъм на амбициозния учен предпочиташе по детински наивното и ненатрапващо се варварство на дивака. То го плашеше много по-малко и освен това изобщо не беше лицемерно.

Затова изпита състрадание само към невежите и необразовани вражески войници, гниещи в тези гробове. Били са селяни, фабрични работници, продавачи в магазини, лакоми германци с ненаситен апетит, видели във войната възможност да задоволят желанията си, да командват и да набият някого, след като в страната си са живели в непрекъснато подчинение и непрестанно са получавали ритници.

В историята на родината им нямаше нищо друго, освен серия набези на юг, подобни на индианските връхлитания, за да се сдобият с благата на хората, живеещи по бреговете с умерен климат на Средиземно море. Хер професорите се бяха постарали да покажат, че тези грабителски експедиции са дело на високоразвита цивилизация. И германецът крачеше напред с ентусиазма на добър баща, жертващ се, за да осигури хляба на семейството си.

Стотици хиляди написани с трепереща роднинска ръка писма следваха огромната германска орда при нахлуването й в чуждите земи. Деноайе беше чул да четат някои от тях, на свечеряване, пред разрушения си замък. Бяха листове хартия, намерени в джобовете на умрели и пленени. „Нямай никаква милост към червените панталони. Избивай ги, не прощавай дори и на децата им…“ „Благодарим ти за обувките, но дъщерята не може да ги обуе. Тези французи имат смешно малки крака…“ „Опитай се да се сдобиеш с пиано.“ „Много ми се иска един хубав часовник.“ „Съседът ни, капитанът, изпрати на жена си перлена огърлица. А ти пращаш само дреболии!“

Напредваше героично добродетелният германец с двойното желание да увеличи територията на страната си и да изпрати ценни неща на децата си. „Германия над всичко!“ Но насред тези свои дръзки мечти попадаше в гроба заедно с други свои другари, бленуващи същото.

Деноайе си представи нетърпението на благочестивите жени на другия бряг на Рейн, тръпнещи в очакване. В списъците с мъртвите отсъстващите им близки сигурно не са били споменати. И писмата продължаваха да пътуват към германските предни фронтови линии, но никога нямаше да стигнат до получателя си. „Отговори. Когато не пишеш, може би се готвиш да ни направиш някоя добра изненада. Не забравяй за гердана. Изпрати ни едно пиано. Много ми се иска един хубав кухненски шкаф с фина дърворезба. Французите имат много красиви неща…“

Простият кръст стърчеше неподвижно над побелялата от варта земя. Близо до него пърхаха знаменцата. Движеха се от една страна на друга като изразяваща несъгласие глава, иронично усмихната. Не!… Не!

Автомобилът продължи напред. Сега водачът сочеше към една далечна група гробове. Това е несъмнено мястото, където се беше сражавал полкът. И автомобилът напусна пътя, нагазвайки в разораната земя, принуден да прави големи обходи, за да избягва масовите гробове, разпръснати безредно наоколо според случайностите на битката.

Почти всички ниви бяха разорани. Трудът на човека се простираше от гроб до гроб и ставаше все по-видим с разсейването на утринната мъгла.

Природата започваше да се усмихва под зимните слънчеви лъчи — сляпа, глуха, безчувствена, нехаеща за нашето съществуване и приемаща равнодушно в утробата си както някоя нещастна човешка твар, така и един милион трупове.

Изворите все още пазеха дългите си бради от ледени висулки, почвата се ронеше под краката с пукота на чупещо се стъкло, локвите бяха покрити с неподвижни бръчки, дърветата — черни и заспали, пазеха по стволовете си метално зеленикавата риза, с която ги беше облякла зимата, от дълбините на земята лъхаше абсолютен и жесток студ, подобен на този на мъртвите планети…

Но в тропическите си палати пролетта беше вече облякла ризницата от цветя, оседлала бе зеления си, нетърпеливо цвилещ боен кон и съвсем скоро щеше да се понесе в галоп над тукашните поля, развяла като волна грива зад гърба си безкрайна диря от омайващи аромати, обръщайки в бягство черните зимни нощни духове. Идването й предвещаваха едва покълналите крайпътни треви. Врабчетата започваха все по-смело да излизат от убежищата си и да прелитат край ядно гракащите до заровените гробове гарвани. Под слънчевите лъчи пейзажът приемаше усмихнатия вид на дете с невинен поглед, чиито джобове бяха пълни с крадени вещи.

Земеделецът беше оформил лехите и насял семето в браздите. Нека мъжете да продължават да се избиват. Земята не искаше да има нищо общо с взаимната им омраза и заради тях изобщо нямаше да преустанови хода на живота си. Както всяка година правоъгълниците на разораните ниви започнаха да й придават предишната чиста и прецизна праволинейност, заличавайки човешките и животински следи по себе си и дълбоките коловози на колелата на оръдията. Нищо не би могло да надвие трудолюбивото й твърдоглавие. Беше вече безвъзвратно запълнила издълбаните от бомбите дълбоки ями.

Понякога стоманеният триъгълник на плуга се натъкваше на подземни препятствия като… някой анонимен мъртвец без свой гроб. Острото желязо продължаваше сляпо и безжалостно напред. Понякога спираше пред по-трудно преодолими препятствия — дълбоко потънали в земята неизбухнали снаряди. Изравяше селянинът смъртоносната вещ, която със закъсняла злост избухваше в ръцете му…

Но свързаният със земята човек не познава страха, когато търси прехраната и продължава право напред, отклонявайки се единствено ако срещне точно пред себе си нечий гроб. Тогава браздите милостиво се отдръпват, заобикаляйки с лекото си лъкатушене, сякаш са малки островчета, тези парченца земя с веещи се знаменца и кръстове върху тях. Бучката пръст, попаднала в някоя мъртвешки раззината уста, пази дълбоко вътре в себе си зародиша на бъдещия хляб. Семенцата, като бременни октоподи, се готвят да протегнат пипалата на корените си към черепите, които само няколко месеца преди това са били изпълнени с обикновени човешки надежди или с чудовищни амбиции. Животът за пореден път щеше да продължи своя неотменен ход.

Автомобилът спря. Водачът се затича между кръстовете, като се навеждаше да разчете поизтритите надписи.

— Тук е!

Беше открил номера на полка.

Чичи и Рене бързо слязоха от автомобила. След тях с мъчителна скованост от него излезе доня Луиза, преглъщаща сълзите си. Накрая всички решиха да помогнат на бащата, отметнал от себе си дебелото кожено одеяло. Клетият господин Деноайе! Когато стъпи на земята, той първо колебливо се залюля на краката си, после с усилие закрачи напред, забивайки дълбоко бастуна си в браздите.

— Опри се на мен, скъпи — каза съпругата, предлагайки му ръката си.

Властелинът на семейството сега не можеше да се движи без помощта на своите.

Тръгнаха бавно и мъчително между гробовете.

Водачът оглеждаше нагъсто набучените кръстове, опитвайки се да разчете имената, докато се застояваше нерешително пред нечетливите надписи. Рене правеше същото от другата страна. Чичи вървеше напред сама, вторачвайки се във всеки следващ гроб. Вятърът развяваше черните й коси. Къдриците й се показваха от траурната шапка всеки път, щом наведеше глава в опит да разчете някой надпис. Малките й крака потъваха в браздите. Повдигна високо полите на роклята си, за да върви по-свободно, откривайки част от чудесно изваяните си крака. Сластен дух на живот, на интимна красота, на любов се издигаше от стъпките й по тази земя на смърт и разложение.

Отдалеч долиташе гласът на бащата.

— Все още нищо ли?…

Двамата възрастни родители бяха станали нетърпеливи да намерят възможно по-скоро гроба на сина си.

Измина още половин час, а те все още не го бяха открили. Натъкваха се все на непознати имена, на анонимни кръстове, или на надписи с номера на други полкове. Господин Марсел вече не можеше да се държи на краката си. Ходенето по разкаляната земя, през браздите, за него беше мъчение. Започна да се отчайва… Ах!… Никога нямаше да успеят да намерят гроба на Хулио.

Търсеха все така усърдно. Свеждаха с мъка глави пред всеки от кръстовете, на моменти краката им потъваха дълбоко в някоя малка дълга и тясна могилка, приличаща на гроб. Четяха имената… Не беше и тук! И продължаваха напред по трудния път на надеждите и разочарованията.

Изведнъж Чичи ги предупреди с вика: „Тук… тук!“ Възрастните родители се забързаха, забравяйки за опасността да затънат в калта или да паднат при всяка следваща крачка. Цялото семейство се събра около купчина земя със смътната форма на гроб, вече започнала да се покрива с трева. На мястото, където би трябвало да се намира главата, имаше кръст с дълбоко издълбани с острие на нож букви — благочестиво дело на другарите по оръжие: „Деноайе…“ Следваха с военни съкращения обозначенията на чина, номера на полка и на ротата.

Настъпи дълга тишина. Още с идването си доня Луиза беше коленичила с очи, вперени в кръста — очи огромни, зачервени, но вече неспособни да пролеят сълза. Сълзите я бяха придружавали дотук. Сега бягаха от нея, сякаш подгонени от необятността на една болка, която не се подчиняваше на обикновените прояви на човешки чувства.

Бащата застана учуден пред обикновения гроб. Синът му беше в него. Завинаги!… Нямаше да го види повече! Представи си го заспал в утробата на земята, непокрит с нищо, в директен контакт с почвата така, както го е била изненадала смъртта — само с прокъсаната му героична униформа. Мисълта, че корените на растенията може би докосват с влакната си същото това лице, което той с любов беше целувал, че дъждът с влажните си струйки се стича покрай цялото му тяло, събуди негодуванието му, сякаш беше някаква тежка обида. Спомни си за префинените грижи, които той приживе беше полагал за себе си: продължителната баня, масажите, укрепването на тялото с фехтовка и бокс, ледения душ, елегантните и дискретни парфюми… И всичко това — за да дойде да гние в една пшеничена нива като купчина оборски тор, като умряло от изтощение работно добиче, което заравят на мястото, на което е паднало!

Прииска му се незабавно да вземе оттук сина си и с отчаяние разбра, че сега няма да може да го направи. Би го преместил веднага, щом му позволят, би му издигнал мавзолей, подобен на тези на кралете… Но какво щеше да постигне с това? Купчинка кости ще смени местонахождението си, но плътта му, обвивката му, всичко, оформящо очарованието на личността му, щеше да остане тук, примесено със земята. Синът на богатия Деноайе се беше слял навеки с една бедна нива в областта Шампан. Какво нещастие! И за да се стигне дотук ли той беше работил толкова много и беше натрупал милиони?…

Не можеше да знае каква е била смъртта му. Никой не можеше да повтори пред него последните му думи. Не знаеше дали краят му е бил внезапен, мълниеносен, дали е напуснал този свят с неосъзната усмивка или е прекарал дълги часове в мъки, изоставен сред полето, гърчейки се като влечуго, въртейки се в кръговете на адската болка, преди да се изгуби в нищото. Не знаеше също какво точно имаше под тази могила: цяло тяло, дискретно докоснато от смъртта, или купчинка безформени останки, разкъсани от стоманения ураган… Нямаше да го види повече! И онзи Хулио, който изпълваше мислите му, щеше да остане само спомен, едно име, което щеше да живее, докато са живи родителите му, а после полека-лека щеше да изгасне заедно с тях!…

Изненада се, като дочу един стон, едно ридание… После си даде сметка, че самият той съпровождаше мислите си с болезнено хлипане.

Луиза продължаваше да се моли, коленичила в краката му. Не плачеше. Гледаше като хипнотизирана кръста… Там беше синът й, изпънат точно под коленете й — също както, когато беше бебе, в люлката, докато тя бдеше над съня му… Възклицанието на бащата кънтеше като експлозия и в нейните мисли, но не с гневно ожесточение, а с тъжна обезвереност. Нямаше да го види повече!… Как е възможно това!

С приближаването си Чичи прекъсна мъчителните размисли на двамата. Беше изтичала до автомобила и сега се връщаше с наръч цветя. Закачи един венец на кръста, положи огромен букет в основата му. После разпръсна дъжд от цветчета по повърхността на гробната могила със сериозен вид и свити вежди, сякаш изпълняваше религиозен ритуал, отправяйки едновременно с това мислени пожелания: „На теб, който толкова обичаше живота заради красивото и чувственото в него… На теб, който знаеше как да печели любовта на жените…“ Безмълвно плачеше споменът й както с възхита, така и с болка. Ако не му беше сестра, с радост би била негова любовница.

След като положи цветята и разпръсна цветчетата, тя се отдръпна, за да не смущава с присъствието си мъката на своите родители.

Провокиран от безполезността на оплакванията им, у господин Марсел се събуди старият му гневлив характер и го накара да заръмжи срещу съдбата. Погледна към хоризонта, където си представяше, че трябва да се намира врагът, и ядно сви юмруци. Стори му се, че вижда звяра, вечния кошмар на хората. Ще остане ли ненаказано злото, както толкова пъти досега?… Няма справедливост. Светът е продукт на случайността. Всичко е лъжа, успокоителни думи, заблуждаващи човека, за да понася без страх безпомощността, в която живее.

Като че дочу в далечината галопа на четиримата апокалиптични конници, тъпчещи хората. Видя бруталния и силен младеж с меча на Войната, стрелеца с отблъскващата усмивка, с лъка и стрелите на Чумата, плешивия скъперник с везните на Глада, галопиращия скелет с косата на Смъртта. Разпозна ги като единствените близки и страховити божества, които карат хората да чувстват присъствието им. Всичко останало е сън. Четиримата конници са реалността…

Внезапно, сякаш по някакво чудо на мисловна асимилация, разчете какво мисли плачещата в краката му съпруга.

Майката, подтикната от собственото си нещастие, беше извикала в паметта си бедите на другите. Тя също гледаше към хоризонта. Въобрази си, че вижда отвъд вражеската линия безкрайно шествие от хорски неволи, подобни на тази в нейното семейство. Дълго съзерцава как Елена с дъщерите си върви между гробовете, търсейки любим човек и как накрая пада на колене пред един кръст. Ах! Не можеше да изпита изцяло успокоение за болката си. Беше й невъзможно да премине на отсрещната страна, за да потърси друг гроб. И дори някога да премине, нямаше да може да го намери. Обожаваното тяло завинаги ще остане изгубено из анонимните ями с гниещи трупове, при вида на които малко преди това си беше спомнила за племенника си Ото.

— Господи, защо трябваше да идваме по тези земи? Защо не си останахме там, където сме родени?…

Отгатвайки тези мисли, Деноайе видя огромната зелена равнина на имението, където беше срещнал съпругата си. Стори му се, че чува как стадата добитък тичат в тръс. Съзря в спокойната нощ кентавъра Мадариага, прокламиращ под светлината на звездите радостите на мира, на святото братство на хората с най-различен произход, обединени от труда, изобилието и липсата на политически амбиции.

И той също, мислейки за сина си, съжали, както съпругата си: „Защо трябваше да идваме тук?…“ И той също, съпричастен с болката, изпита състрадание към онези от отсрещната страна. Те страдаха също като тях, бяха загубили синовете си. Човешките страдания навсякъде са еднакви.

Но веднага след това се възпротиви на състраданието си. Карл беше привърженик на войната, беше измежду тези, които я смятаха за нормално човешко действие и я беше подготвил с предизвикателствата си. Стана добре, че войната погълна синовете му, не трябваше да жали за тях. А той, който винаги беше обичал мира, той, който имаше един-единствен син… един-единствен… го беше изгубил завинаги!…

Щеше и той да умре, беше сигурен, че скоро ще умре… Оставаха му само няколко месеца живот. И клетата другарка в живота, която се молеше коленичила в краката му, също скоро няма да е между живите. Не може да се преживее такъв удар, какъвто току-що бяха изпитали. Нямаше какво повече да правят на този свят.

Дъщеря му мислеше единствено за себе си и как да се отдели от семейството, увлечена от силния инстинкт за независимост, който разделя децата от родителите, за да може човечеството да продължи да се обновява.

Хулио беше единственият, който можеше да продължи рода и родовото име. Фамилията Деноайе повече нямаше да съществува. Децата на дъщеря му щяха да носят името Лакур… Край на всичко.

Господин Марсел почувства известно удоволствие при мисълта за близката си смърт. Искаше му се да напусне този свят, колкото се може по-скоро. Не изпитваше любопитство да разбере как ще завърши тази война, която му причини толкова мъки. Какъвто и да бъде краят й, ще е лош. Дори звярът да остане осакатен, след години той пак ще се появи като вечен другар на хората… Единственото важно нещо за него беше, че войната му отне сина.

Всичко мрачно, всичко черно… Светът загиваше… На него му предстоеше безкрайна почивка.

Чичи се беше изкачила върху купчина пръст, под която вероятно имаше заровени трупове. Присвила очи, оглеждаше равнината. Гробове… навсякъде гробове! Споменът за Хулио беше минал на второ място в съзнанието й. Колкото и да плаче, нямаше да може да го възкреси.

Полетата на смъртта я караха да мисли за живите. Извърна поглед на една страна, после на другата, докато повдигаше с две ръце полите на роклята си, развети от вятъра.

Рене беше застанал долу до купчината пръст. Тя го погледна няколко пъти, след като преди това беше съзерцавала гробовете, сякаш искаше да направи връзка между мъжа си и онези мъртъвци. И той също беше излагал на опасност живота си в битки, подобни на тази!…

— И ти, бедничкият ми — продължи на глас, — можеше сега да бъдеш под този куп земя с дървен кръст отгоре, също както тези нещастници!…

Младши лейтенантът меланхолично се усмихна. Вярно беше.

— Ела, качи се — каза Чичи настоятелно. — Искам да ти кажа нещо.

Когато се озова до нея, тя обви с ръце врата му, притисна го към скритите магнолии на гърдите си, излъчващи аромат на живот и любов, целуна го страстно по устните, ухапа го, без да мисли за брат си, без да вижда двамата плачещи малко по-долу и желаещи да умрат старци, а под полите й, свободно веещи се на вятъра, се очерта великолепната като на амфора извивка на бедрата й.