Висенте Бласко Ибанес
Четиримата конници на Апокалипсиса (4)

IV
Братовчедът от Берлин

Ателието на Хулио Деноайе се намираше на последния етаж на сградата. Асансьорът и главното стълбище стигаха до вратата му. Отзад имаше две малки помещения, които се осветяваха от един вътрешен двор и до които можеше да се стигне само по сервизното стълбище, стигащо до капандурите на тавана.

Архенсола, който много по-дълго се задържаше в ателието, се запозна със съседите по етаж, докато великодушният му приятел отсъстваше. По-обширното от жилищата оставаше празно през целия ден. Живеещите в него се прибираха късно, след като се навечерят в някой ресторант. Бяха семейство чиновници, задържащи се вкъщи само през празничните дни. Той — едър и с войнствен вид, работеше като инспектор в голям магазин. Беше служил в редовната войска в Африка, носител на орден за заслуги, понастоящем подофицер от запаса. Тя — руса, със светли очи, закръглена и с вид на малко анемична. През почивните дни прекарваше дълги часове пред пианото, свирейки неизменно едни и същи мелодии. Понякога Архенсола я виждаше през един вътрешен прозорец да работи в кухнята, подпомагана от другаря си, и долавяше как двамата избухват в смях при някой несръчен жест по време на приготовлението на неделния обяд.

Портиерката беше убедена, че жената е германка. От своя страна нарочената за германка твърдеше, че може да докаже с документи швейцарския си произход. Работеше като касиерка в магазин, но не в този, в който мъжът й беше инспектор. Сутрин излизаха заедно, разделяха се на площад „Етоал“ и всеки продължаваше по пътя си. В седем вечерта се поздравяваха с целувка насред улицата като влюбени, срещнали се за първи път, и след като хапнеха в някое близко бистро, се прибираха в гнездото си на улица „Де ла Помп“. Въпреки старанието си Архенсола не успя да завърже приятелство заради затвореността и егоизма на двойката. Отклоняваха опитите му с хладна вежливост. Живееха единствено за себе си.

В другото жилище, състоящо се от две помещения, живееше самотен мъж. Беше руснак или поляк, който почти винаги се връщаше отнякъде с големи пакети с книги и прекарваше дълги часове, пишейки до един от прозорците към вътрешния двор. Още от първия момент той се стори доста тайнствен на испанеца — приличаше му на човек, който по интимни причини крие много достойнства, като истински герой от някой роман. Впечатляваше го екзотичният вид на Чернов, рошавата му брада, мазните дълги коси, очилата, кацнали върху широкия, сякаш деформиран от силен удар, нос. Около него се носеше дъх на евтино вино и на пропити с пот дрехи и Архенсола го усещаше дори през вратата към сервизното стълбище: „Ето че приятелят Чернов се прибира“ И се показваше на него, за да поговори със съседа. Той дълго време не го допускаше вътре в жилището си. Испанецът започна да го подозира, че се е отдал на алхимията или на някои други тайнствени занимания. Когато накрая успя да влезе, видя книги, много книги, навсякъде книги — разхвърляни по пода, подредени на дъсчени рафтове, натрупани в ъглите, върху счупени столове, върху стари маси и върху едно легло, оправяно само от време на време, когато стопанинът, притеснен от дебелия слой прах и паяжините, молеше за помощ една приятелка на портиерката.

В края на краищата Архенсола призна с известно разочарование пред самия себе си, че в живота на този човек нямаше нищо мистериозно. Това, което пишеше до прозореца, се оказаха преводи, част от които предварително поръчани, а друга — направени по собствено желание за социалистическите вестници. Единственото учудващо нещо у него беше големият брой езици, които знаеше.

— Знае ги всичките — сподели той с Деноайе, разказвайки му за този съсед. — Достатъчно му е само да чуе някой нов, за да започне да го говори само след няколко дни. Известен му е ключът, тайната на живите и мъртвите езици. Говори кастилски като нас, а никога не е стъпвал в страна, в която се говори испански.

Архенсола отново бе обзет от чувството за витаеща около съседа тайнственост, когато прочете заглавията на голяма част от натрупаните томове. Повечето бяха древни книги на непознати езици, купени на ниски цени от евтините книжарници или от сергиите на антикварите покрай Сена. Само човек като съседа, притежаващ „ключа към езиците“, можеше да оцени по достойнство тези произведения. Дух на мистицизъм, на неразкрити през вековете тайни, излъчваха тези купища прашни книги, някои и с изгризали по краищата страници. Измежду вехтите книги от отдавна отминали епохи се виждаха и други, с яркочервена подвързия — томчета със социалистически пропагандни материали, брошури на всички европейски езици, както и вестници, много вестници, с призоваващи към революция заглавия.

Чернов очевидно не обичаше да посреща гости и да води разговори. Усмихваше се загадъчно през дългата си гъста брада на великан човекоядец и пестеше думите с явното намерение да съкрати срещата. Архенсола обаче знаеше как да предразположи този начумерен саможив човек. Беше достатъчно само да му намигне многозначително в знак на покана. „Отиваме ли?“ И двамата удобно се настаняваха върху дивана на Деноайе или в кухнята към ателието пред пълна бутилка от богатите запаси на булевард „Виктор Юго“. Прекрасните вина на господин Марсел предразполагаха руснака и го правеха по-разговорлив. Но дори и така испанецът не можа да научи кой знае колко много за живота му. От време на време Чернов споменаваше Жорес и други оратори социалисти. Припечелваше от преводите, които правеше за партийните вестници. На няколко пъти от устата му се изплъзваше думата Сибир, споменавайки, че е бил там дълго време. Не искаше обаче да говори за далечната земя, в която е бил против волята си. Усмихваше се скромно, без да се впуска в по-подробни разяснения.

На сутринта на другия ден след пристигането на Хулио Деноайе, Архенсола разговаряше с Чернов на площадката на сервизното стълбище, когато звънна звънецът на вратата на ателието, водеща към главното стълбище на сградата. Много досадно. Руснакът, който познаваше по-изтъкнатите политици, тъкмо му разказваше за действията, предприети от Жорес за запазване на мира. Мнозина все още хранеха подобни надежди. Самият Чернов коментираше тази възможност с характерната си усмивка на сфинкс. Имаше достатъчно причини да се съмнява… Но звънецът звънна повторно и испанецът се завтече да отвори, изоставяйки приятеля си.

Някакъв господин искаше да види Хулио. Говореше правилен френски, но акцентът му помогна на Архенсола да направи съответната връзка. Влезе в спалнята, за да уведоми приятеля си, като му каза убедено:

— Изглежда братовчедът ти от Берлин е дошъл да се сбогува. Със сигурност е той.

Тримата мъже се събраха в ателието. Деноайе побърза да представи другаря си, та новодошлият да не остане с погрешно впечатление за присъствието му тук.

— Чувал съм за него. Това е господин Архенсола, един достоен и с големи заложби млад мъж.

Докторът по хуманитарните науки Юлиус фон Хартрот произнесе тези думи със самодоволството на всезнаещ човек, решил да похвали един по-нискостоящ, като му подхвърли милостиво своето внимание.

Двамата братовчеди се загледаха с нелишено от подозрение любопитство. Свързваха ги тесни роднински връзки, но се познаваха съвсем бегло и взаимно предусещаха пълно разминаване на мненията и вкусовете си.

След като огледа внимателно този учен мъж, Архенсола го оприличи на офицер в селска премяна. Видът му едва прикриваше стремежа да прилича на рицар от благородно потекло и съкровеното желание на всеки германски буржоа да го приемат като член на висшата класа. Наеженият червеникав мустак над масивната челюст и съвсем късо остриганата коса му придаваха войнствен вид. Но очите му, с потъмнели до матово от продължителното четене зеници, големи, учудени и късогледи, скрити зад очила с дебели стъкла, го караха да изглежда напълно миролюбив.

Деноайе знаеше за него, че е университетски професор, че има публикувани редица трудове, дебели и тежки като тухли, и че е един от организаторите на така наречения „Исторически семинар“, сдружение за издирване на документи, ръководено от едно светило на историческите науки. На единия си ревер носеше розетката на някакъв непознат орден.

Уважението му към този мъдрец в семейството вървеше редом с известно пренебрежение. Още от малки той и сестра му Чичи чувстваха инстинктивна неприязън към братовчедите от Берлин. Дразнеха го непрекъснатите натяквания на майка му и баща му за достойния за подражание пример на този педант, който познаваше живота единствено от книгите и времето му минаваше в изследване на онова, което са направили хората от миналите епохи, за да ги направи съпоставими с позицията му на истински съвременен германец. Хулио лесно се въодушевяваше от каквото и да било и се прекланяше пред всички писатели, чиито „основни идеи“ Архенсола му беше накратко систематизирал, но някак си не можеше да приеме интелектуалното величие на знаменития роднина.

За да обясни посещението си, доктор фон Хартрот заговори на испански. Ползваше този език, защото беше езикът на семейството в детството му и в същото време от предпазливост, тъй като на няколко пъти се огледа наоколо, сякаш се опасяваше някой да не го чуе. Бил дошъл да се сбогува с Хулио. Майка му го била уведомила за пристигането на братовчеда и не искал да си замине, без да си вземат довиждане. Налагало се да си тръгне от Париж само след няколко часа, поради неотложни обстоятелства.

— Нима мислиш, че ще избухне война? — попита Деноайе.

— Ще бъде обявена утре или вдругиден. Няма начин да бъде избегната. Крайно е необходима за здравословното състояние на цялото човечество.

Настъпи тишина. Хулио и Архенсола погледнаха с учудване този миролюбив на вид мъж, изрекъл току-що такива войнствени думи. И двамата се досетиха, че ученият е дошъл само за да изкаже пред някого мислите, които го вълнуваха. Но едновременно с това може би щеше да поиска да разбере какво мислят и знаят те, като двама жители на многолюдния Париж.

— Ти не си французин — продължи берлинският професор, обръщайки се към братовчед си. — Роден си в Аржентина и пред теб трябва да се говори истината.

— Нима и ти не си роден там? — попита, усмихвайки се, Хулио.

Докторът заръкомаха в знак на протест, сякаш бе чул нещо обидно.

— Не, аз съм германец. Където и да се е родил всеки от нас, той винаги ще принадлежи на майка Германия.

После продължи, обръщайки се към Архенсола:

— И господинът е чужденец. Идва от аристократична Испания, която именно на нас дължи най-доброто, което притежава: култа към честта, кавалерския дух.

Испанецът поиска да възрази, но ученият не му позволи, допълвайки с менторски тон:

— Били сте жалки и мизерни келти, подчинени на мерзостта на по-ниска раса и латинизирани от Рим, което още повече е влошило положението ви. За щастие, завладели са ви готите и други народи от нашата раса и са ви научили на човешко достойнство. Не забравяйте, млади човече, че вандалите са прадедите на съвременните пруси.

Архенсола отново се опита да каже нещо, но Хулио му направи знак да не прекъсва професора, у когото вече нямаше и следа от предишната сдържаност. Изглеждаше увлечен от патоса на собствените си думи.

— Ще станем свидетели на велики събития — продължи той. — Щастливци сме, че сме се родили в настоящата епоха, най-интересната в цялата история. В наши дни човечеството тръгва по нов път. В момента започва истинската цивилизация.

Според него предстоящата война щяла да бъде кратка като никоя досега. Германия така се била подготвила за този решителен момент, че световната икономика нямало да понесе никакви загуби. Един месец щял да бъде достатъчен да смаже Франция, най-страшния от противниците й. После щяла да тръгне срещу Русия, която поради мудността си нямало да може да се организира за незабавна отбрана. Накрая щяла да атакува горделивата Англия, откъсвайки я от архипелага й, за да изгуби своето надмощие и да не пречи повече на германския прогрес. Цялата тази серия от бързи удари и мълниеносни победи щяла да приключи само за едно лято. Листопадът следващата есен щял да настъпи като поздрав за окончателния триумф на Германия.

С увереността на университетски преподавател, сигурен, че никой от слушателите му няма да го опровергае, той разясни причините за превъзходството на германската раса. Според формата на черепа хората се делят на две групи: долихоцефали и брахицефали. Друга научна класификация ги разделя на хора с руси коси и хора с черни коси. Доликоцефалите представят чистотата на расата, по-високия интелект. Бракицефалите са кръстоски между различни раси с всичките признаци на дегенерацията. Германецът, във висша степен представител на доликоцефалите, е единственият наследник на древните арийци. Всички останали народи и по-специално тези в Южна Европа, наричани „латини“, принадлежат към една постепенно дегенерираща човешка общност.

Испанецът не можа повече да се въздържи. Та тези расистки теории са толкова архаични, че в тях вече не вярва нито един среднообразован човек! Не може да съществува чиста раса, понеже всички народи са преминали през хиляди кръвосмешения по време на историческото си развитие!… У много германци може да се видят същите етнически белези, които професорът приписва на нисшите раси.

— Възможно е — каза Хартрот. — Но дори германската раса да не е съвсем чиста, тя е най-малко смесена в сравнение с всички останали и тя съответно трябва да управлява света.

В гласа му се появиха иронични и подигравателни нотки, щом заговори за келтите, населявали земите на Юг. Тяхна е вината за забавянето на прогреса на човечеството, защото са го отклонили от правилния път към целта. Келтът е индивидуалист и следователно неуправляем революционер, клонящ към всеобща уравниловка. Освен това е склонен към вреден хуманизъм, който прави от състраданието добродетел, защитаваща правото на съществуване на слабите и негодните.

Знатният и благороден германец поставя над всичко реда и силата. Избран от Природата да властва над безплодните раси, той притежава всички достойнства, отличаващи господарите. Френската революция е била чисто и просто един сблъсък между германци и келти. Тогавашните благородници във Франция са били потомци на германските воини, настанили се в страната след така нареченото нашествие на варварите. Буржоазната класа и народът представлявали гало-келтският елемент. В случая нисшата раса е победила висшата, дезорганизирайки цялата страна и отнемайки спокойствието на света. Именно келтите са измислили демокрацията, социалистическата доктрина, анархията. Скоро обаче щял да настъпи часът на германския реванш и северната раса щяла да възстанови реда, защото сам Господ я бил определил за това, запазвайки неоспоримото й превъзходство.

— Един народ — добави той — може да постигне велики цели само, ако е основно и изцяло съставен от германци. Колкото по-малко е германското начало в него, толкова по-малко цивилизован ще е той. Ние представляваме аристокрацията на човечеството, „солта на земята“ както казва нашият Вилхелм.

Архенсола изслуша смаян тази високопарна тирада. Всички големи народи бяха минали през треската на империализма. Гърците също са се стремили към хегемония, убедени, че са най-цивилизованата нация и смятайки се за най-достойните да наложат своята цивилизация на всички останали хора. Римляните, завладявайки нови земи, налагали в тях своите закони и правни норми. Французите от времето на Революцията и на Империята оправдавали нашествията си с желанието да направят хората свободни и да посеят нови идеи. Дори испанците от XVI век, воювайки срещу половин Европа в името на религиозното обединение и изкореняването на ересите, са преследвали погрешен и неясен идеал, но пък са го правели абсолютно безкористно.

През различните исторически епохи народите са били движени от разбиранията си за достойнство, независимо от преките си интереси. Единствено Германия, любимата страна на този професор, правеше опити да се наложи на целия свят, позовавайки се на превъзходството на своята раса, превъзходство, което никой официално не й е признал и което самата тя си приписва, украсявайки твърденията си с лустрото на фалшиви научни твърдения.

— Досега войните се водеха от войниците — продължи Хартрот. — Тази, която предстои да започне, ще е дело и на войниците, и на учените. За подготовката й университетът допринесе толкова много, колкото и генералният щаб. Германската наука, първата по значимост в целия свят, завинаги се е свързала съвсем тясно с това, което революционерите от латинския свят презрително наричат милитаризъм. Само силата, тази истинска господарка на света, ще установи правото и ще наложи нашата, единствено истинската, цивилизация. Армията ни е изразител на културата ни и за няколко седмици тя ще освободи света от упадъчното келтско влияние, вливайки му нови живителни сили.

Представата за необятните бъдещи хоризонти, разкриващи се пред расата му, го караше да се изразява с въодушевлението на поет. Изпитваше дълбоко уважение към Вилхелм I, Бисмарк, към всички герои от миналите победи, но говореше за тях като за смъртници, чийто час е настъпил. Славни старци със скромни претенции, задоволили се да разширяват границите, да скрепят единството на Империята, но противопоставили се впоследствие с предпазливостта, присъща на хилавия и слабия, на дързостта на новото поколение. Амбициите им стигнали само до установяването на една континентална хегемония… И после се появил Вилхелм II, личността с въображение и размах, героят, от когото се нуждаела страната.

— Моят учител Лампрехт — каза Хартрот — направи портрет на величието му. Той е едновременно традицията и бъдещето, редът и смелостта. Убеден е, че по Божия воля представя монархията, също както дядо му. Високият му блестящ интелект признава и приема съвременните новости. В същото време е романтик, изпитва носталгия по феодалния бит, подкрепя консервативно настроените стопани от аграрния сектор, но и човек на днешния ден, търсещ практическите решения на проблемите, демонстриращ утилитарен дух, по американски. У него инстинктът и разумът се намират в перфектно равновесие.

Ръководена от този герой, Германия бързо набирала сили и откривала истинския си път. Университетът го приветствал по-ентусиазирано и от армията. Защо да се натрупва толкова нападателна сила и да се държи неизползвана?… На германския народ прекрасно му прилягала една световна империя. Историците и философите щели да се нагърбят със задачата да измислят законните основания, които да оправдаят световното господство. А Лампрехт, историкът психолог, проповядвал, както и другите професори, идеята за абсолютното превъзходство на германската раса. Справедливо било именно тя да управлява света, след като била единствената, която притежавала силата да го постигне. „Всеобщата германизация“ щяла да бъде от голяма полза за хората. На земята всички щели да живеят щастливо, управлявани от един народ, създаден да господства. Велика Германия, разпростряла навсякъде могъществото си, щяла да засенчи със славата си всички империи от миналото и настоящето. Gott mit uns (Бог е с нас).

— Кой би могъл да отрече, че, както казва моят учител, съществува един християно-германски Бог — „Великият съюзник“, който се представя на нашите чуждестранни неприятели като могъщо и усърдно божество?

Деноайе слушаше смаяно братовчед си, наблюдавайки в същото време Архенсола. Той като че ли му казваше с поглед: „Този е луд. Германците са обладани от надменно високомерие“.

Междувременно професорът, неспособен да сдържи ентусиазма си, продължаваше да изтъква величието на своята раса.

Понякога вярата напуска за известно време дори и най-издигнатия духом. Ето защо кайзерът, пратеникът на провидението, показал необясними слабости на духа. Бил прекалено благ и добродушен. Би могъл с огромната мощ, която му давала властта, да сравни със земята всеки противник, но той се ограничил със запазването на мира. Но нацията не желаела да спира насред пътя и подтиквала водача, дал й първоначалния тласък. Поривът й вече не можел да се удържи. „Който не напредва, отстъпва назад“ — такъв бил апелът на пангерманизма към императора. Трябва да се върви само напред до завладяването на цялата земя.

— Войната е съвсем близо — продължи той. — Имаме нужда от колониите на другите държави, понеже Бисмарк направи грешка от старческа твърдоглавост и не поиска нищо в момента на разпределянето на света, оставяйки на Англия и на Франция най-хубавите земи. Имаме нужда към Германия да се присъединят всички народи, в чиито вени тече германска кръв и са били цивилизовани от нашите предци по права линия.

И Хартрот започна да ги изброява. Холандия и Белгия са с германски корен. Франция — също, заради франките, защото в техните вени тече една трета германска кръв. Италия… — тук професорът спря, припомняйки си, че тази нация е съюзник, не съвсем надежден, разбира се, но все пак именно такъв по силата на дилломатическите договорености. Спомена веднага областта Ломбардия и някои съседни на нея райони. Испания и Португалия са били населени от русокоси готи, затова и те принадлежат към германската раса. И тъй като мнозинството нации в Америка имат испански или португалски произход, трябва също да бъдат включени в това справедливо искане.

— Все още не е дошло времето да мислим за тях — добави скромно докторът. — Но някой ден часът на справедливостта ще удари. След като постигнем триумф на континента, ще имаме вече време да помислим и за тяхната съдба… Северна Америка също трябва да усети влиянието на нашата цивилизация. И там има милиони германци, допринесли за величието й.

Говореше за бъдещите завоевания като за почетни отличия, с които страната му ще облагодетелства останалите народи. От политическа гледна точка те щели да продължат да живеят както и досега, щели да си имат собствени правителства, но подвластни на ръководещата германска раса, подобно на подрастващи, имащи нужда от здравата ръка на учителя. Предстояло да се формират Световни съединени щати начело с всемогъщ, приемаш по наследство поста президент — императорът на Германия. Те щели да бъдат облагодетелствани от германската култура и щели да се трудят дисциплинирано в името на нейните индустриални приоритети… За съжаление обаче светът е неблагодарен и заради проклетията си хората винаги се противопоставят на прогреса.

— Ние не си правим илюзии — продължи професорът с привидна тъга. — Знаем, че нямаме приятели. Всички ни гледат с недоверие като много опасни същества, защото сме най-интелигентните, най-активните и в крайна сметка най-издигнатите от всички… Ами добре, щом не ни обичат, нека пък да се страхуват от нас. Както казва моят приятел Ман, Културата представлява духовната подреденост на света, но не изключва и „кървавото зверство“, когато то се оказва необходимо. Културата величае демоничното начало, което носим у себе си. Тя е над морала, разума и знанието. Щом трябва, ще наложим Културата с артилерийска канонада.

Архенсола продължи да дава израз на мислите си само с поглед: „Направо са си луди! Прекомерното им тщеславие ги кара да губят разсъдъка си… Какво ли го чака света, щом има и такива хора?“

Деноайе се намеси, за да внесе малко светъл оптимизъм в мрачната перспектива. Войната все още не е обявена, водят се дипломатически преговори. В последния момент може всичко да се уреди по мирен път, както се е случвало много пъти досега. Братовчед му представя нещата малко пресилени, поради прекалената си екзалтираност.

Иронична, свирепа, рязка усмивка пробяга по устните на доктора… Архенсола не познаваше стария Мадариага и при все това му хрумна, че точно така трябва да се усмихват акулите, въпреки че никога не беше виждал акула.

— Войната чука на вратата — заяви Хартрот. — Когато преди петнадесет дни излязох от Германия, вече знаех, че войната е близка.

Увереността, с която го каза, разсея и последните надежди на Хулио. Притесняваше го освен това идването тук на този човек и заради измисления претекст да види майка си, с която само преди няколко дни си беше взел довиждане… Какво беше дошъл да прави в Париж доктор Юлиус фон Хартрот?…

— Защо тогава — попита Деноайе — са тези непрекъснати дипломатически срещи? Защо германското правителство се намесва привидно вяло в конфликта между Австрия и Сърбия?… Не би ли било по-добре открито да бъде обявена война?

Професорът отговори простодушно:

— Нашето правителство, без съмнение, иска другите да я обявят. Ролята на нападнатия винаги е по-удобна и оправдава всички следващи решения, колкото и крайни да изглеждат. И в нашата страна има хора, които живеят добре и не желаят войната. Най-уместно е да ги накараме да повярват, че враговете ни я налагат и така ще почувстват необходимостта да се защитават. Единствено извисените духом стигат до убеждението, че всяка крачка напред, всяко велико постижение се постигат единствено с върха на меча и че войната е най-висшата форма на прогреса.

Поредната бегла усмивка отново не успя да смекчи свирепото му изражение. В отношенията между индивидите, според него, трябвало да има морал, защото така те могат да бъдат заставени да станат по-послушни и дисциплинирани. Но моралът възпрепятствал работата на правителствата и трябвало да се премахне като ненужна пречка. В управлението на една държава нямали място нито истината, нито лъжата. Признавали се единствено целесъобразността и полезността на нещата. За да спечели войната с Франция, станала отправна точка за великия възход на Германия, славният Бисмарк не се бил поколебал да фалшифицира важна телеграма.

— Не можеш да отречеш, че той е най-големият герой на нашето време. Историята приема благосклонно подвига му. Кой би могъл да укори победителя? Професор Ханс Делбрук с право пише: „Благословена да е ръката, която подправи телеграмата от Емс!“

Най-подходящо било войната да избухне незабавно, щом именно сега обстоятелствата са най-благоприятни за Германия, а враговете й си живеят безгрижно. Това щяла да бъде препоръчваната от генерал Бернхард и други видни като него патриоти превантивна война. Можело да се окаже опасно да се изчаква. Враговете биха могли да се подготвят и те да я започнат. Освен това какви пречки можели да бъдат за германците правата и всички други измислици на немощните народи, само и само да продължат мизерното си съществуване?… Имали силата, а силата е, която кове новите закони. Ако излязат победители, Историята нямало да им търси сметка за направеното. Германия ще е нанесла своя удар и за светите отци нямало да остане нищо друго, освен да възхвалят с химните си и да провъзгласят за свещена тази война, щом е довела до триумфа.

— Ние не водим тази война, за да накажем сръбските цареубийци, нито за да освободим поляците и другите потиснати от Русия народи и после да се задоволим с безкористното си великодушие. Искаме тя да се състои, защото сме най-първи от всички народи на земята и трябва да разпрострем активността си над цялата планета. Часът на Германия удари. Ще заемем полагащото ни се място на световен лидер, както го е заемала Испания през отминалите векове, след това Франция, а понастоящем — Англия. Това, което споменатите народи са постигали с продължителна многогодишна подготовка, ние ще направим само за няколко месеца. Бойното знаме на Империята ще се развее над морета и държави, слънцето ще освети с лъчите си невиждани кланета… Старият Рим, почти смъртник, нарече варвари германците, които изкопаха гроба му. Целият днешен свят ще усети дъха на смъртта и със сигурност той също ще ни нарече варвари… Нека! Когато Танжер и Тулон, Анверс и Кале се окажат подчинени на германското варварство, ще поговорим по-подробно за това… Притежаваме силата, а този, който я има, не дискутира, нито пък обръща внимание на приказките… Силата! Това е единствената дума, която звучи прекрасно и ясно… Силата! Един точен удар и всички аргументи стават неоснователни.

— Толкова ли сте уверени в победата? — попита Деноайе. — Понякога съдбата предлага ужасни изненади. Има скрити сили, които не взимаме предвид и които провалят и най-добрите планове.

Сега усмивката на доктора изрази върховно пренебрежение. Всичко било предвидено и проучено много отдавна с добре известната германска педантичност. Какво имаха насреща си? Франция — най-страшният от враговете, е неспособна да устои на изнервящите морални атаки, на страданията, на усилията и на лишенията, причинени от войната. Един физически изнемощял народ, отровен от революционните идеи и отхвърлил употребата на всякакъв вид оръжие от прекомерна любов към благополучието, не би могъл да се противопостави на каквото и да било.

— Нашите генерали — продължи той — ще я оставят в такова състояние, че никога да не се осмели да застане на пътя ни.

Остава Русия, но аморфните й сили бавно се мобилизират и са слабо подвижни. Генералният щаб в Берлин бил подготвил всичко с точност до секундата за смазването на Франция за четири седмици, след което щял да хвърли огромни сили срещу Руската империя, преди тя да успее да се подготви за ответен удар.

— Ще завършим с мечока, след като вече сме убили петела — заяви победоносно професорът.

Предусещайки обаче, че братовчед му се готви да му възрази, го изпревари:

— Знам какво ще ми кажеш. Остава още един враг, който все още не се е появил на арената, но когото всички германци очакваме. Мразим го повече от всички други, защото е от нашата кръв, но предаде расата… Ах, колко много го ненавиждаме!

Изрече тези думи с такова отвращение и жажда за мъст, че двамата му слушатели се стъписаха учудени.

— Дори Англия да ни нападне — продължи Хартрот, — ние при всички случаи ще излезем крайни победители. Този противник не е по-страшен от останалите. Вече век той властва над света. След падането на Наполеон и след Виенския конгрес Англия успя да постигне известна хегемония над континента и сега ще се бие, за да я запази. Но каква полза от така изразходваната енергия?… Както казва нашият писател Бернхард, английският народ е народ от рентиери и спортсмени. Армията му е сформирана от останките на нацията. В страната липсва воински дух. Ние сме народ от войници и никак няма да ни е трудно да победим англичаните, уязвими поради погрешните им възгледи за живота.

Докторът направи кратка пауза и допълни:

— Разчитаме също и на вътрешната деморализация на нашите врагове, на липсата на единство. Бог ще ни помогне да всеем смут сред тези омразни народи. Няма да минат много дни и те ще усетят невидимата му ръка. Във Франция ще избухне революция едновременно с началото на войната. Народът на Париж ще издигне барикади по улиците и ще видим възпроизведена анархията от времето на Комуната. Тунис, Алжир и други отвъдморски владения ще се надигнат срещу метрополията.

Архенсола сметна тези думи за уместен повод да изрази с усмивка недоверието си.

— Повтарям — настоя Хартрот. — Вътре в страната ще избухне революция, а народите в колониите ще вдигнат въстания. Знам много добре какво говоря… И в Русия предстои вътрешната революция, революцията на развятото червено знаме, която ще принуди царя да ни моли на колене за милост. Достатъчно е да прочетем във вестниците за неотдавнашните стачки в Санкт Петербург, за манифестациите на стачкуващите под претекст посещението на президента Поанкаре… Англия ще види отхвърлени от собствените си колонии молбите й за помощ Индия ще се надигне срещу нея, а Египет вярва, че е дошъл моментът за освобождението му.

Хулио изглеждаше впечатлен от тези твърдения, формулирани с увереността на компетентен учен. Почти го подразни недоверчивостта на Архенсола, който продължаваше да гледа нахално професора и да повтаря с очи: „Луд е, побъркал се е от прекалено честолюбие“. Този човек сигурно имаше сериозни мотиви, за да предрича подобни трагични събития. Фактът, че точно сега е в Париж, колкото и необяснима да беше причината за Деноайе, придаваше на думите му мистична тежест.

— Но народите ще се отбраняват — опита се той да оспори твърденията на братовчед си. — Победата няма да е толкова лесна, колкото си мислиш.

— Разбира се, че ще се отбраняват. Борбата ще бъде тежка. Изглежда, че през последните години Франция се е погрижила добре за армията си. Ще срещнем известна съпротива, победата няма да е съвсем лесна, но ние ще триумфираме… Вие и представа си нямате каква е офанзивната мощ на Германия. Никой извън нейните граници и не подозира докъде може да стигне тя. Ако враговете ни знаеха за тази сила, щяха да преклонят глави, избягвайки ненужни жертви.

Настъпи продължително мълчание. Юлиус фон Хартрот изглеждаше вглъбен в мислите си. Споменът за огромната военна мощ на страната му като че ли го накара да изпадне в почти религиозно преклонение.

— Победата — започна той внезапно — ние сме я спечелили още преди доста време. Враговете ни се страхуват от нас и въпреки това ни подражават. Всичко, което носи германска марка е търсено по целия свят. Същите страни, които се опитват да устоят на силата на оръжието ни, копират нашите методи в университетите си и се възхищават на теориите ни, въпреки че някои от тях не са се радвали на успех в самата Германия. Надсмиваме се на раболепието, с което ни следват… И въпреки всичко не желаят да признаят превъзходството ни!

За първи път Архенсола одобри с поглед и жест думите на Хартрот. Вярно бе това, което казваше — светът беше жертва на „германското суеверие“. Интелектуалното малодушие, страхът от силния караха другите да се възхищават на всяко едно нещо с германски произход без никакво разграничение, анблок, само заради блясъка — злато, разбъркано с талк. Жителите на страните, в които се говореше език, произлизаш от латинския, така наречените латини, се отдаваха на тази адмирация, защото се съмняваха с глупав песимизъм в собствените си сили. Те първи постановиха смъртта си. И за горделивите германци беше достатъчно само да повторят думите на тези песимисти, за да засилят вярата в превъзходството си.

Със средиземноморска страст, която скача от едната крайност в другата, много латини декларираха на висок глас, че в бъдещия свят няма да има място за тръгналите към упадък латински общества и че единствено Германия бе запазила в латентно състояние цивилизаторските си сили. Французите, които си крещяха един на друг, преувеличавайки винаги нещата без да си дават сметка, че някой ги чува от другата страна на вратата, в продължение на години непрекъснато повтаряха, че Франция върви към пълно разложение и смърт. Защо в такъв случай се възмущаваха от пренебрежителното отношение на враговете си?

Професорът, изтълкувал макар и малко погрешно мълчаливото одобрение на младежа, който досега го слушаше с враждебна усмивка, допълни:

— Време е вече да направим във Франция теста за силата на германската култура, насаждайки я там като победители.

Тук Архенсола го прекъсна: „Ами ако германската култура не съществува, както твърди един прочут германец?“ Изпита остра необходимост да противоречи на този педант, който им дотягаше с тщеславието си. Хартрот като ужилен скочи от стола си, чувайки подобно съмнение.

— Кой е този германец?

— Ницше!

Професорът го погледна съжалително. Заръката на Ницше към мъжете е да бъдат твърди, уверявайки, че „една добра война прави свята всяка кауза“. Възхвалявал е Бисмарк, участвал е във Френско-пруската война от 1870, прославя германците, когато говори за „веселия лъв“ и за „руския звяр“. Архенсола изслуша тази забележка със спокойствието на човек, сигурен в позицията си. Благословени да са вечерите, през които оставаше насаме с поредната книга в ръка пред пламтящата камина в ателието, заслушан в трополенето на дъждовните капки по прозореца!…

— Да, това са думи на великия философ — отвърна. — Известни са и редица други негови максими, каквито всеки голям мислител оставя на поколенията. Изгражда доктрината си върху основната идея за гордостта, но на индивидуалната гордост, не на надменността на дадена нация или раса. Говорил е винаги против „измамната хитрост на расите“.

Архенсола си спомняше дума по дума казаното от философа. Всяка култура, според него, представлява „стилово единство във всички проявления на живота“. Науката не предполага култура. Едно голямо знание може да е придружено от голям вандализъм, поради отсъствието на стил или заради хаотичното объркване на всички стилове. Германия, по мнението на Ницше, няма собствена култура, защото й липсва стил. „Французите, е казал той, имат зад гърба си една автентична и богата култура, каквато и да е стойността й, и до ден-днешен всички черпим от нея“. Антипатиите му са насочени към собствената му страна. „Не понасям живота в Германия. Тя цялата е пропита от духа на сервилността и низостта… Аз не вярвам в нищо друго, освен във френската култура и смятам за погрешно да наричаме останалото образована Европа. Редките прояви на висока култура, които съм наблюдавал в Германия, са били с френски произход“.

— Сигурно ви е известно — продължи Архенсола — как, спорейки с Вагнер заради прекомерния германизъм в творчеството му, Ницше е прокламирал необходимостта от средиземноморско звучене в музиката. Идеалът му е бил една обща за цяла Европа култура с латинска основа.

Юлиус фон Хартрот отговори подчертано презрително, повтаряйки думите на испанеца. Хората, които много мислят, казват много неща. Ницше е бил поет, починал след като напълно е полудял и никога не е фигурирал сред учените в Университета. Цялата му слава е изградена в чужбина… И престана да се занимава с този младеж, сякаш се бе изпарил след дръзките си възражения. Насочи цялото си внимание към Деноайе.

— Тази страна — продължи — носи смъртта в утробата си. Как можеш да се съмняваш, че в нея ще избухне революция веднага след началото на войната?… Ти не си бил свидетел на уличните безредици по повод делото Кайу. Допреди три дни реакционери и революционери взаимно си отправяха злостни обиди. Видях и чух как се предизвикват едни други с крясъци и песни, как си разменят удари насред улицата. Това различие на мненията ще се задълбочи още повече, когато войските ни преминат през границата. Ще избухне гражданска война. Антимилитаристите настояват на своето — че е във възможностите на правителството ви да избегне стълкновението… Страна, разядена от демокрацията и от малоценността на триумфиращия келтизъм, копнеещ за всички свободи!… Ние сме единственият свободен народ на земята, защото умеем да се подчиняваме.

Парадоксът накара Хулио да се усмихне. Германия — единствената свободна страна!…

— Така е — потвърди енергично фон Хартрот. — Имаме подобаващата на един велик народ свобода, свобода икономическа и интелектуална.

— А политическата свобода?…

Професорът посрещна въпроса с пренебрежителен жест.

— Политическата свобода!… Единствено невежите народи в процес на упадък, нисшестоящите раси, загрижени за равенството и демократичната бъркотия, говорят за политическа свобода. В Германия нямаме нужда от нея. Ние сме народ от господари, който спазва всички степени на йерархията и желае да бъде командван от родените с по-високо потекло. Ние притежаваме гения на организираността.

В това се състояла според доктора голямата германска тайна. Германската раса, завладявайки света, щяла да направи всички останали съпричастни към откритието си. Народите щели да видят живота си организиран по такъв начин, че всеки индивид да предоставя максимума от своите възможности в полза на обществото. Точно разпределени по различните видове производства хора, подчиняващи се като машини на висшето управление и даващи възможно най-доброто количество продукция — ето това била перфектната държава. Свободата би била чисто отрицателна идея, ако не е съпътствана от позитивен замисъл, който да я направи полезна.

Двамата приятели останаха поразени от така направеното описание на бъдещето, очакващо света след установяването на германското господство. Човекът, превърнат в механизъм!… Без ненужни операции, неводещи до непосредствен резултат!… А народът, прокламиращ този мрачен идеал, беше същият този народ на философите и мечтателите, приели съзерцанието и размишлението за първостепенни в човешкото съществуване!…

Хартрот се върна към разсъжденията си за малоценността на враговете на расата му. За да се бориш е необходима вяра, непоклатима убеденост в превъзходството на собствените сили.

— В момента в Берлин всички приемат войната, всички твърдо вярват в победата. Тук обаче не е така!… Не искам да кажа, че французите ги е страх. Имат изпълнено с героични подвизи минало, което в дадени моменти ги екзалтира. Но обикновено са унили и е съвсем очевидно, че са готови на каквито и да е жертви, за да избегнат онова, което се готви да се стовари върху главите им. В първия момент народът ще крещи ентусиазирано, както вика винаги, когато го тласкат към гибел. Висшите класи нямат доверие в бъдещето, мълчат или лъжат, но у всички се долавя предчувствието за голямо бедствие. Вчера говорих с баща ти. Той е французин и е богат. Възмущава се от правителствата на страната си, защото я въвличат в европейски конфликти, за да защитават далечни и без никакво значение народи. Огорчават го действията на някои екзалтирани патриоти, които отвориха пропаст между Германия и Франция и продължават да бъдат пречкаш пътя към сближаването. Казва, че Елзас и Лотарингия не заслужават цената, която ще струва една война от човешка и финансова гледна точка… Признава нашето величие, потвърждава неимоверно бързия ни напредък и смята, че другите народи никога няма да могат да ни настигнат… Като баща ти мислят и много други — всички, които са доволни от благосъстоянието си и се страхуват да го изгубят. Повярвай ми: страна, обладана от съмнения и изпитваща страх от войната, може да се счита за победена още преди първата битка.

Хулио изрази с жест на нетърпение желанието си да прекъсне този разговор.

— Остави баща ми. Днес говори така, защото войната все още не е факт, а той обича да противоречи, да се възмущава от всичко, което го заобикаля. Утре може би ще каже точно обратното… Баща ми е потомък на латините.

Професорът погледна часовника си. Време беше да си тръгва. Трябваше да свърши още доста неща, преди да се отправи към гарата. Германците, установили се в Париж, го бяха напуснали на големи групи, подчинявайки се сякаш на някаква тайна и валидна за всички тях заповед. Тази вечер заминаваха последните.

— Дойдох да те видя, воден от най-добри семейни чувства и от дълга ми да те предупредя. Ти си чужденец и нищо не те задържа тук. Ако искаш да присъстваш като очевидец на едно велико историческо събитие, остани. Но по-добре ще е да се махнеш. Войната ще бъде тежка, много тежка и ако Париж се опита да се съпротивлява както друг път, ще станем свидетели на ужасни неща. Средствата за нападение са се променили много.

Деноайе махна с безразличие.

— Държиш се също като баща си — продължи професорът. — Снощи той и семейството ти ми отговориха по същия начин. Дори майка ми предпочита да остане близо до сестра си, уверявайки, че германците са много добри, цивилизовани и няма място за никакви опасения, когато те спечелят победата.

Докторът сякаш се стесняваше от добронамереността си.

— Тук нямат точна представа за съвременната война, не знаят, че генералите ни са усвоили изкуството бързо да намаляват числеността на противника и няма да се поколебаят да го приложат. Терорът е основно средство, тъй като разстройва здравия разум на противника, парализира действията му, сломява съпротивата му. Колкото по-жестока е войната, толкова по-скоро ще приключи. Да наказваш строго и твърдо означава да действаш хуманно. И Германия ще бъде безмилостна, ще покаже невиждано досега коравосърдечие, за да бъде битката по-кратка.

Беше станал от стола си, за да вземе бастуна и сламената си широкопола шапка. Архенсола го гледаше с открита враждебност. Минавайки покрай него, професорът само леко кимна сдържано с глава. Отправи се към вратата, придружен от братовчед си. Сбогуването бе кратко.

— Повтарям ти съвета си. Ако не обичаш опасностите, махни се оттук. Възможно е да греша и тези хора, убедени в безполезността на съпротивата, чисто и просто да се предадат… Във всеки случай скоро ще се видим. Ще имам удоволствието да се върна в Париж, когато знамето на Империята се развее над Айфеловата кула. Въпрос на три или четири седмици. И със сигурност в началото на септември.

Съвсем скоро Франция щеше да изчезне и докторът изобщо не се съмняваше в това.

— Ще остане Париж — допълни той — ще останат французите, защото един народ не се премахва лесно, но ще бъдат поставени на мястото, което им се полага. Ние ще управляваме света, а те ще се грижат за създаването на нови тенденции в модата, на приятни условия за живот на чужденците, които ги посещават, а в интелектуален план ще ги стимулираме да обучават красиви актриси, да пишат занимателни романи и весели комедии… Нищо повече.

Деноайе се усмихна, докато стискаше ръката на братовчед си, давайки му да разбере, че приема думите му за абсурдни.

— Говоря сериозно — продължи Хартрот. — Последният час на Френската република като значима нация удари. Опознах я отблизо и видях, че не заслужава друга съдба. Безредие и липса на доверие горе, стерилен ентусиазъм долу.

Извръщайки глава, видя отново усмивката на Архенсола.

— Знайте, че разбираме малко нещо от това — добави предизвикателно той. — Имаме опит в изследването на народите, живели преди нас, изучили сме ги фибра по фибра и затова можем само с един поглед да вникнем в психологията на тези, които все още са живи.

На испанеца му се стори, че вижда хирург, говорещ самодоволно за тайните на волята пред отдавна изстинал труп. Какво можеше да знае за живота този педант, тълкувател на мъртви документи!…

Когато Хулио затвори вратата и се върна при приятеля си, доктор Юлиус фон Хартрот вече не му се струваше луд.

— Какъв кретен! — възкликна, вдигайки нагоре ръце. — И като си помисли човек, че тези фабриканти на зловещи грешки живеят на свобода!… Кой би могъл да предположи, че са рожби на същата земя както Кант миролюбеца, ведрия Гьоте, Бетовен, вярвали толкова години, че създават нация от философи и мечтатели, работещи безкористно в интерес на всички хора…

В паметта му, сякаш за да даде обяснение, изплува шеговитата дефиниция на един германски географ: „Германецът е двуглаво същество. С едната си глава мечтае и поетизира, докато с другата мисли и изпълнява“.

Деноайе изглеждаше разтревожен от подобна увереност за предстояща война. Този професор му се струваше по-страшен от съветника и останалите германски буржоа, с които се беше запознал на кораба. Натъжаваше го не само егоистичната мисъл, че катастрофата щеше да попречи на осъществяването на неговите и тези на Маргарита желания. Изведнъж, в този момент на несигурност откри, че обича Франция. Виждаше в нея родината на баща си и страната на Великата революция… Въпреки че никога не се беше месил в политическите борби, той беше републикански настроен и често се подиграваше на някои от приятелите си, които се прекланяха пред крале и императори, считайки това за знак на добри обноски и изискан вкус.

Архенсола се опита да му вдъхне кураж.

— Кой знае! Това е страна на изненадите. Французинът проявява истинската си същност в момента, в който тръгне да поправя някоя своя безразсъдна грешка. Каквото и да приказва този твой свиреп братовчед, ентусиазъм има, има и ред… Много по-трудно трябва да е било на онези, преживели дните преди случилото се във Валми, отколкото на нас днес. Всичко е било обърнато с главата наопаки и като единствена защита — набързо сформирани батальони от работници и селяни, хващащи за пръв път оръжие. И въпреки това Европа на старите монархии не намери цели двадесет години начин да се освободи от тези импровизирани воини.