Висенте Бласко Ибанес
Четиримата конници на Апокалипсиса (10)

V
Нашествието

Господин Марсел побягна да се скрие в замъка си и се сблъска с кмета на Вилбланш, когото трясъкът от стрелбата беше накарал да се втурне към барикадата. Като разбра за появата на групата изостанали, вдигна отчаяно ръце. Тези луди ли бяха? Съпротивата им можеше да се окаже фатална за градчето. И продължи да тича, за да ги помоли да се откажат от намеренията си.

Измина доста време, без спокойствието на сутринта да бъде нарушено. Деноайе се беше изкачил на върха на една от най-високите купи и с бинокъла си наблюдаваше равнината. Не можеше да види пътя, скриваха го върховете на близките дървета. По-скоро долови с въображението си, отколкото видя с очите си, скрита активност под гъстите им клони: многочислена войска се подготвяше за атака. Неочакваната отбрана на бегълците беше нарушила хода на нашествието. Деноайе си помисли за тази шепа луди и твърдоглавия им началник: „Какво ли ги очаква?“…

Като насочи бинокъла към покрайнините на градчето, видя червените петна на кепетата да се плъзгат като макове по зеления килим на ливадите. Бяха започнали да се оттеглят, убедени в безполезността на съпротивата си. Вероятно им бяха посочили брод или забравена лодка, с която да прекосят Марна. Всеки момент германците щяха да влязат във Вилбланш.

Измина половин час на дълбока тишина. Покривите на къщите се открояваха на фона на близките хълмове заедно с камбанарията на църквата с кръста и железния ветропоказател с формата на петел. Всичко изглеждаше спокойно, както през най-добрите мирни дни. Изведнъж видя гората да бълва със силен трясък голям бял мехур. Нещо със свистене профуча във въздуха. След това един от покривите се отвори като кратер и от него полетяха греди, части от стени, счупени мебели. От цялата къща изригна облак дим, отломъци и трески.

Нашественикът бомбардираше Вилбланш, преди да атакува, очаквайки може би упорита съпротива по улиците му. Паднаха нови снаряди. Някои прелитаха над къщите и избухваха между градчето и замъка. Кулите на владението на Деноайе започваха да привличат мерника на артилеристите. Той тъкмо се канеше да напусне опасния си наблюдателен пост, когато видя нещо бяло, подобно на покривка за маса или чаршаф да се вее над камбанарията на църквата. Жителите на градчето издигаха този мирен сигнал, за да избегнат артилерийската канонада. Избухнаха още няколко снаряда и после настъпи тишина.

Господин Марсел излезе в парка, където видя портиера да зарива под едно дърво ловните оръжия, намиращи се в замъка. Отправи се към решетъчната желязна врата на оградата. Враговете щяха да дойдат всеки момент и той трябваше да ги посрещне. По време на това тревожно очакване отново го заглождиха съмнения. Какво правеше тук? Защо беше останал?… Но упоритият му характер отхвърли на момента тези тревоги, предизвикани от страха. Беше останал тук, за да изпълни задължението си да опази своето. Освен това беше и много късно да мисли за тези неща.

Изведнъж чу утринната тишина да се нарушава от глухото раздиране на твърд плат.

— Изстрели, господине — каза портиерът. — Залп. Изглежда беше на площада.

Минути след това видяха откъм градчето да дотичва жена, старица със сухи и възчерни ръце и крака, силно задъхана от тичането и оглеждаща се с безумни очи наоколо. Бягаше, без да знае накъде, гонена от необходимостта да се отдалечи от опасността, да се освободи от ужасните видения. Деноайе и портиерите изслушаха накъсаните й от силни хълцалия обяснения.

Германците били влезли във Вилбланш. Най-напред от единия до другия край на градчето с голяма скорост профучал автомобил. Картечницата му бълвала огън напосоки по затворените къщи и отворените врати, избивайки всички, подали се навън. Възрастната жена разпери от ужас ръце… Мъртви… много мъртви… ранени… кръв. После на площада спрели още блиндирани коли, а след тях дошли групи конници, пеши батальони, много батальони, изникващи от всички страни. Мъжете с каски били бесни, обвинили жителите, че са открили огън по тях. На площада пребили от бой кмета и още няколко души, излезли да ги посрещнат. Свещеникът, който бил коленичил до няколко от агонизиращите, също бил пребит… Затворили всички. Германците се готвели да ги разстрелят.

Думите на старицата бяха прекъснати от шум на мотори. Приближаваха няколко камиона.

— Отвори вратите — нареди собственикът на портиера. Вратите останаха отворени и повече никога не се затвориха. Правото на собственост остана в миналото.

Пред входа спря огромен прашен автомобил, пълен с войници. Зад него прозвучаха клаксоните на други коли, засвириха гуми под въздействието на рязко натиснати спирачки. Деноайе видя войници да скачат от автомобилите на земята. Всички бяха в сиво-зеленикави униформи с калъф от същия цвят върху островърхите каски. Един от тях, офицер, който вървеше най-напред, опря дулото на револвера си в челото му.

— Къде са партизаните? — попита.

Беше блед с бледността на силната ярост, желанието за мъст и страха. Това тройно чувство караше бузите му нервно да потрепват. Господин Марсел обясни бавно, загледан в тъмната дупка на заплашителната цев непосредствено до очите му. Не е виждал партизани. В замъка живеят единствено портиерът със семейството си и той, притежателят на имението.

Офицерът погледна сградата и после изгледа Деноайе с явно учудване, сякаш видът му се беше сторил прекалено скромен, за да притежава такава собственост. Очевидно го беше взел за обикновен чиновник и страхопочитанието му от социалната йерархия го накара да свали револвера.

Не престана обаче да се държи грубо. Избута господин Марсел да върви напред, за да му служи за водач, докато зад тях се построиха около четиридесет войници. Тръгнаха в две колони под прикритието на дърветата покрай главната алея с готови за стрелба пушки и оглеждайки тревожно прозорците на замъка, сякаш очакваха всеки момент от тях да прозвучи пушечен залп. Деноайе крачеше спокойно по средата и офицерът, който първоначално сподели предпазливостта на хората си, се присъедини към него, когато преминаваше по подвижния мост.

Въоръжените мъже се разпръснаха по салоните и стаите в търсене на скрити врагове. Мушкаха с щикове под леглата и диваните. С разрушителен автоматизъм разрязваха завесите и покривките на леглата. Собственикът се опита да протестира: защо е тази ненужна съсипия?… Изпитваше непоносима мъка, гледайки как огромните кални ботуши тъпчат скъпите килими, чувайки как прикладите и раниците грубо блъскат крехките мебели, от които по пода падаха ценни предмети. Злощастната историческа голяма къща!…

Офицерът го погледна смаяно, учуден, че протестира за такива дреболии. Но все пак издаде заповед на немски и хората му престанаха с грубите си действия при търсенето. После, като че за да оправдае тази необикновена проява на уважение, допълни на френски:

— Надявам се, ще приемете честта да дадете подслон на генерала, командващ нашата войскова част.

Убедеността, че в замъка не се крият врагове, го направи по-любезен. Въпреки всичко продължи да се гневи на партизаните. Един въоръжен отряд от живеещи в околността бил открил огън по уланите, които напредвали без повишено внимание след отстъплението на френските войски.

Деноайе счете за необходимо да изрази своя протест. Не са били жители от околността, нито партизани, а френски войници. Не спомена, разбира се, за присъствието си на барикадата, но заяви, че е различил униформите от една от кулите на замъка си.

Офицерът реагира с внезапна агресивност.

— И вие ли?… Вие, който имате вид на разумен човек, защо също повтаряте тези лъжи?

И за да сложи край на спора, каза с дръзко безочие:

— Може и да са носили униформи, щом си давате труда да го твърдите, но са били партизани. Френското правителство е раздало оръжие и униформи на селяните, за да ни избиват. Същото направи преди това и правителството на Белгия… Но техните хитрости са ни известни и ще съумеем да ги накажем.

Градчето щяло да бъде опожарено. Четирите германски трупа, останали проснати малко извън Вилбланш близо до барикадата, трябвало да бъдат отмъстени. Кметът, свещеникът, по-видните жители — всички те щели да бъдат разстреляни.

В този момент претърсваха последния етаж. Деноайе забеляза над върховете на дърветата в парка му да се носи тъмна мъгла, чиито контури слънцето оцветяваше в червено. От градчето оттук се виждаше единствено върхът на камбанарията. Около желязното петле плуваха тънки дрипави облачета, подобни на черни паяжини, издигнати от вятъра високо във въздуха. До замъка достигна миризма на изгоряло старо дърво.

Германецът поздрави тази гледка с жестока усмивка. После, когато слязоха долу в парка, заповяда на Деноайе да го последва. Със свободата и достойнството му беше приключено. Отсега нататък щеше да бъде само една вещ под властта на тези мъже, които можеха да разполагат с него според прищевките си. Ах, защо остана тук!… Подчини се, качи се в един от автомобилите и седна до офицера, който все още стискаше револвера в дясната си ръка. Хората му се разпръснаха из помещенията на замъка и прилежащите му постройки, за да предотвратят бягството на въображаемия враг. Портиерът и семейството му сякаш му казаха сбогом с погледите си. Бяха сметнали, че го водят на смърт…

Отвъд горичките на замъка внезапно изникна един нов свят. Краткото разстояние до Вилбланш се оказа за него скок от милиони километри, кацане върху една червена планета, където хора и предмети бяха покрити с патината на черния дим и блясъка на разгарящите се огньове. Видя градчето под тъмен балдахин, раздиран от огнените припламвания и изпъстрен с блестящи искри. Камбанарията гореше като огромна восъчна свещ, покривът на църквата се пръскаше, бълвайки фонтани от пламъци. Навсякъде наоколо се носеше миризма на изгоряло. Сиянието на пожара като че ли започваше постепенно да избледнява пред равнодушната слънчева светлина.

През полето, със скоростта на отчаянието, тичаха и крещяха жени и деца. Подгонени от пламъците, животните бяха избягали от оборите и препускаха лудо в най-различни посоки. От вратовете на впрегатните крави и коне висяха скъсаните при рязкото ужасено дърпане поводи. От хълбоците им излизаше дим и се носеше миризма на изгорели косми. Прасета, овце, кокошки също бясно тичаха насам-натам. Тук-там сред тях подскачаха уплашени котки и кучета. Всички домашни животни се връщаха към дивото си състояние, бягайки от цивилизования човек. Звучаха изстрели и груб смях. В околностите на градчето войниците с очевидна наслада и настоятелно преследваха тези бегълци. Пушките им се целеха по животните, а раняваха хората.

Деноайе видя мъже, много мъже, мъже навсякъде. Бяха като безкрайни колони сиви мравки, излизащи от горите и неспирно вървящи на юг, изпълвайки пътищата през полето. Зеленината на растителността изчезваше под краката им, стоборите падаха, натрошени на парчета, облаци прах се издигаха високо във въздуха зад бързо въртящите се колела на оръдията и едновременния тръс на хиляди коне. Встрани от пътя стояха спрели няколко батальона с прилежащите им автомобили и оръдия. Почиваха, преди отново да продължат марша си. Познаваше тази войска. Беше я виждал на парадите в Берлин, но и тя му се стори променена, също както онази вчера. Изглеждаше изгубила голяма част от мрачния си и импозантен блясък, от мълчаливата и изпълнена с тщеславие твърдост, която караше балдъзата му и баджанакът му да плачат от възхищение. С неумолимата си реалност войната беше заличила цялата театралност на това страховито ведомство на смъртта. Войниците бяха мръсни, имаха уморен вид. Изражението на лицата им издаваше, че ги мъчи глад. Много дни вече вървяха, без да спират, по стъпките на един враг, който винаги успяваше да им се изплъзне. При този форсиран марш продоволствието от интендантството идваше със закъснение във временните лагери. Можеха да разчитат единствено на това, което имаха в раниците си. Деноайе ги видя, наредени до пътя, лакомо да поглъщат комати черен хляб и съдържанието на ръждясали консерви. Някои обикаляха по нивите, за да изровят глави цвекло и други ядливи корени, дъвчейки твърдата им сърцевина заедно с пръста. Един старши сержант тръскаше плодовете от клоните на овощните дървета, използвайки за върлина дръжката на знамето на полка. Славният щандарт, пропит със спомена от 1870 година, му служеше да достигне все още зелените сливи. Насядалите по земята използваха почивката, за да свалят високите ботуши от отеклите си потни крака, от които се разнасяше непоносима миризма.

Войниците от пехотните батальони, които Деноайе беше виждал в Берлин и чиито метални амуниции блестяха на слънчевата светлина, страховитите и облечени в пищни униформи хусари, тежковъоръжените кирасири, приличащи на древните рицари на Свещения Граал, артилеристите с нагръдниците на бели ивици, всички тези военни, които на парадите предизвикваха въздишките на възхищение на семейство Хартрот, сега изглеждаха абсолютно еднакви и неразличими поради монотонността на цветовете, всички жълтеникаво зелени, подобно на покрити с прах гущери, които, влачейки се по корем, се опитват да се слеят със земята.

Долавяше се духът на желязната дисциплина. Една по-строга дума от страна на командирите, едно по-остро изсвирване и всички се строяваха, губейки човешките си черти в масата от същества, действащи като автомати. Но опасността, умората, увереността в победата бяха временно сближили войници и офицери, заличавайки кастовите различия. Началниците излизаха малко от изолираността, в която ги задържаше положението им, и благоволяваха да разговарят с подчинените си, за да им вдъхнат кураж. Едно последно усилие и ще обградят французите и англичаните, повтаряйки подвига от Седан, чиято годишнина предстои да честват тези дни. Влизането им в Париж е въпрос на седмица. Париж! Огромни магазини, претъпкани с богатства, прочути ресторанти, жени, шампанско, пари… И войниците, горди, че водачите им благоволяват да говорят с тях, забравяха за умората и глада и духът им отново се повдигаше като на този на кръстоносците при вида на Йерусалим. „Nach Paris!“ Радостният възглас бързо се предаваше от първите до последните редици на маршируващата колона — „Към Париж! Към Париж!…“

Недостига на храна компенсираха с продуктите от една земя, богата на вина. При разграбването на къщите рядко намираха хранителни продукти, но почти винаги — добре заредена изба. Задоволяващият се с бира обикновен германец, за когото виното бе привилегия на богатите, сега можеше да разбива бъчви с няколко удара на приклада и да залива краката си с ценната течност. Всеки батальон оставаше като следа от преминаването си един вид надгробна могила от празни бутилки насред полето.

Заради невъзможността да подновят товарите с хранителни припаси обозните фургони на полковете товареха тонове вино във всяко село. И понеже нямаше хляб, войникът получаваше алкохол… Този подарък биваше придружен от полезните съвети на офицерите. На война като на война, никаква милост към противника, който изобщо не я заслужава. Французите разстрелваха пленниците, а жените им избождаха очите на ранените. Всяка къща бе превърната в капан. Обикновеният и нищо неподозиращ германец, влизащ вътре сам, отиваше на сигурна смърт. Леглата пропадаха в страховити подземия, шкафовете бяха скрити врати, във всеки ъгъл се криеше убиец. Тази предателска нация, която подготвяше земята си като за мелодраматичен сценарий, трябваше да бъде наказана. Общинските чиновници, свещениците, учителите подпомагаха и прикриваха партизаните.

Деноайе остана поразен от безразличието, с което тези мъже минаваха покрай опожареното градче. Не виждаха пламъците и разрушенията, в техните очи всичко наоколо нямаше никаква стойност, беше една най-обикновена гледка. Веднага след преминаването през държавните граници пътят им през белгийската и френската земя биваше маркиран от разрушени и опожарени от авангардните им части населени места и от току-що подпалени села.

Щом влезе във Вилбланш, автомобилът намали скоростта. По улицата бяха нападали изгорели отломки от стени, препречваха я полуовъглени греди и това принуждаваше шофьора да заобикаля димящите останки. В полуразрушените, разграбени, с избити врати, но вече само тлеещи къщи Деноайе видя столове, легла, шевни машини, железни готварски печки, цялата покъщнина, белег за селско благополучие, която бавно догаряше или се топеше. Стори му се също, че вижда подаваща се от отломките ръка, мъждееща като догаряща свещ. Не, не е възможно… Към тежката миризма на гореща мазнина се прибавяше задушливият дъх на изгоряло дърво и мазилка.

Затвори очи, не искаше да гледа. За момент си помисли, че сънува. Струваше му се невероятно, че за малко повече от час могат да се случат подобни ужасни неща. Не искаше да приеме, че злото в човека е способно да промени за толкова кратко време облика на цял един град.

Внезапното спиране на колата го накара да отвори ечи. Сега по средата на улицата се търкаляха труповете на двама мъже и една жена. Вероятно бяха попаднали под куршумите на картечницата от автомобила, прекосил градчето преди нахлуването на войската. Малко по-нататък, с гръб към мъртвите и сякаш неподозиращи присъствието им, няколко войници се хранеха, седнали на земята. Шофьорът им извика да освободят пътя. С прикладите на пушките си и с крака те избутаха все още топлите трупове, които при всяко обръщане оставяха кървави слели. Веднага, щом се отворя малко пространство между тях и стената на близката къща, колата мина напред… Изпукване, леко подскачане на автомобила. Задните колела бяха премачкали едно крехко препятствие.

Деноайе беше замръзнал на мястото си, зашеметен, затворил отново очи. Преживеният ужас го накара да се замисли за собствената си съдба. Накъде го караше този лейтенант?…

На площада видя сградата на кметството, обхваната от пламъци, църквата представляваше вече само една каменна черупка, облизвана тук-там от пламъците.

Къщите на по-заможните жители бяха с разбити врати и прозорци. Вътре в тях сновяха войници, методично следвайки определен маршрут. Едни влизаха с празни ръце и излизаха натоварени с мебели и дрехи. Други хвърляха от горните етажи различни вещи, придружавайки тези си действия с шеги и смях. Изведнъж се виждаха принудени бързо да бягат навън. Пламъците избухваха внезапно със силата и скоростта на експлозия. Следваха стъпките на група мъже, носещи кашони и метални цилиндри. Един от тях, вървящ най-отпред, посочваше сградите, останалите хвърляха през счупените прозорци блокчета, подобни на калъпи сапун, и пръскаха струи течност. Катастрофата следваше моментално.

От една обхваната от пламъците сграда видя да излизат няколко германски войници, които влачеха след себе си двама души, приличащи по-скоро на две купчини дрипи. Можа да различи сините шинели и да зърне бледите им лица с широко отворени от страданието очи. Подаващите се от разкъсаните им червени панталони крака се влачеха по земята. Единият все още беше с кепе. От различни части на телата им изригваше кръв. След тях оставаше бяла пътека от размотани превръзки. Изглежда бяха ранени французи, изостанали при отстъплението и подслонили се в градчето поради липса на сили да продължат. Можеше и да са част от групата, която, като се видя откъсната, се опита да окаже безумна съпротива.

В желанието си да посочи истината погледна седящия до него офицер и се накани да говори. Германецът обаче не му позволи: „Дегизирани партизани, които ще получат полагащото им се наказание“. Германските щикове потънаха в телата им. Последва удар с приклад по главата на единия… И ударите продължиха, издавайки глух звук по черепите, които, чупейки се, пукаха.

Отново се замисли старецът за съдбата си. Къде го водеше лейтенантът през тези ужасяващи гледки?…

Излязоха малко извън градчето, където драгуните бяха издигнали барикадата си. Каруците все още бяха тук, но вече от едната страна на пътя. Слязоха от колата. Видя група офицери в сиви униформи и с калъфи от същия цвят върху каските. Този, който ги беше довел до това място, застана неподвижен, изпънат, с длан опряна до козирката, говорейки на един военен, застанал няколко крачки пред останалите от групата. Погледна към този мъж и той също го погледна със сините си излъчващи непоколебимост очи, които сякаш проникваха в изпитото му набръчкано лице. Сигурно беше генералът. Арогантният изучаващ поглед го прониза от глава до пети. Господин Марсел бе споходен от предчувствието, че животът му зависи от тази проверка. Само една лоша мисъл да мине през главата му, само един жесток каприз да роди съзнанието му и беше загубен. Генералът поклати рамене и след като махна пренебрежително с ръка, изрече няколко думи. После се качи в една кола с двама от адютантите си и групата се разтури.

Жестокото неведение направи за възрастния господин Марсел безкрайни миговете, които забавиха офицера да дойде при него.

— Негово превъзходителство е много добър — каза той. — Можеше да заповяда да ви разстрелят, но ви прощава. А всички вие непрекъснато твърдите, че сме варвари!…

Без да си дава сметка за пренебрежението, с което го казва, обясни, че го е довел дотук с убеждението, че ще бъде заповядано да го разстрелят. Генералът искал да накаже по-видните граждани на Вилбланш и той решил по собствена инициатива, че собственикът на замъка е един от тях.

— Военен дълг, господине… Такива са повелите на войната.

След това извинение продължи с хвалбите по адрес на негово превъзходителство. Приел да се настани във владението на господин Марсел и затова му подарявал живота. Трябвало да му благодари… После бузите му отново потръпнаха от ярост. Посочи няколкото проснати покрай пътя тела. Бяха труповете на четиримата улани, покрити с шинели, изпод които стърчаха огромните подметки на ботушите им.

— Това е убийство! — извика. — Престъпление, за което виновните скъпо ще платят!

Възмущението му го караше да счита за нечуван и чудовищен акт причиняването на смъртта на четиримата войници, сякаш на война задължително трябва да загиват единствено враговете, а животът на съотечествениците да е неприкосновен.

Дойде една пехотна рота, командвана от офицер. Когато редиците й се поразредиха, между сивите униформи Деноайе видя няколко цивилни, които войниците грубо блъскаха. Дрехите им бяха разкъсани. Лицата на някои от тях бяха окървавени, на други — ръцете. Разпозна ги един по един, докато ги водеха покрай една ограда на двадесет крачки от един селскостопански двор. Бяха кметът, свещеникът, горският стражар и някои от заможните жители на градчето, чиито къщи беше видял да горят.

Сигурно ги водеха на разстрел… За да разсее съмненията му, офицерът продължи с обясненията си:

— Исках да видите това. Не е лошо да научите някои нови неща. Така по-добре ще се отблагодарите за добрината на негово превъзходителство.

Никой от пленените не проронваше дума. Бяха изгубили гласовете си след безполезните протести. Целият техен живот се бе съсредоточил в очите им, които гледаха смаяно наоколо… Как бе възможно да ги убият хладнокръвно, без да изслушат възраженията им, без да приемат доказателствата за невинността им!

Увереността, че ще умрат, изведнъж даде на почти всички от тях едно благородно спокойствие. Само един богат местен жител, прочут със скъперничеството си, хлипаше отчаяно, повтаряйки: „Не искам да умра… не искам да умра“.

Разтреперан и с изпълнени със сълзи очи, Деноайе се скри зад жестокия си придружител. Познаваше всички, с всички беше водил битки и сега съжаляваше за старите им разпри. По челото на кмета имаше кървава следа от дълбока драскотина. На гърдите му висеше парче от трикольор: лентата, символ на общинската власт, която си беше сложил, за да посрещне нашествениците, и която те бяха разкъсали. Свещеникът изпъваше дребното си и закръглено тяло в желанието да обхване с един поглед примирените със съдбата си жертви, палачите, цялата земя, небето. Изглеждаше по-пълен. Широкият черен пояс, раздран при упражненото от войниците насилие, беше освободил корема му и оставяше расото му свободно да се вее. От дългата му посребрена коса капеше кръв и обагряше в червено-бялата якичка около врата му. Докато той пристъпваше с клатеща се заради пълнотата му походка към мястото на екзекуцията, див кикот прекъсна трагичната тишина. Групи войници, дошли без оръжие да присъстват на наказателната операция, посрещнаха с гръмък смях възрастния мъж. „Смърт за кюрето!“… В подигравките им се долавяше фанатизмът от религиозните войни. Почти всички те бяха ревностни католици или протестанти, но вярваха единствено на свещениците в родната си страна. Извън Германия нямаше нищо, което заслужаваше да бъде зачитано, дори самата религия.

Кметът и свещеникът промениха местата си в редицата, търсейки се един друг. С тържествена вежливост взаимно си предлагаха да застанат най-отпред на групата.

— Ето тук, господин кмете, това е вашето място, начело на всички.

— Не, само след вас, отче.

Спореха за последен път, но в този върховен момент това беше за да покажат взаимното си уважение, като всеки един от тях настояваше за предимството на другия.

Бяха се хванали инстинктивно за ръце, гледайки решително към войниците от взвода за екзекуции, които бавно навеждаха пушките си, за да ги подредят в права хоризонтална линия. Зад гърбовете им се чуваха ридания. „Сбогом, земя… Сбогом живот… Не искам да умра… Не искам да умра!…“

Двамата мъже почувстваха необходимост да кажат нещо, да затворят страницата на живота си с някакъв непреходен призив.

— Да живее Републиката! — извика кметът.

— Да живее Франция! — каза свещеникът.

На Деноайе му се стори, че и двамата извикаха едно и също нещо.

Свещеникът вдигна високо двете си ръце над главата, после с едната направи кръстния знак във въздуха. В същото време сабята на командира на взвода проблесна с мъртвешки бледа светлина… Стриктно изпълнените звучни изстрели бяха последвани от няколко по-късни.

Господин Марсел съжали човешката природа, като видя гротеските форми, които тя приема в момента на смъртта. Едни от разстреляните се свлякоха като полупразни чували, други се търкулнаха на земята подобно на топки, трети подскочиха като гимнастици с вдигнати нагоре ръце и после паднаха по гръб или по очи, готови като че ли да заплуват. Видя от купчината тела да се показват изкривени от предсмъртни конвулсии крака… Някои от войниците пристъпиха напред с вида на ловци, отиващи да приберат отстреляния дивеч. Изпод все още треперещите човешки крайници се подадоха дълги бели коси и една вече немощна ръка, опитваща се да повтори направения преди малко знак. Още няколко изстрела и удара с приклад по купчината кървящи тела… След това последните потръпвалия, издаващи признаци на живот, утихнаха завинаги…

Офицерът беше запалил цигара.

— Отблагодарете се, когато вие решите — каза той на Деноайе с иронична вежливост.

Качиха се на колата, за да прекосят Вилбланш и да се върнат в замъка. Все по-многобройните пожари и труповете по улиците вече не правеха впечатление на стареца. Беше видял толкова много! Какво повече би могло да смути чувствата му?… Единственото му желание беше да се махне, колкото се може по-скоро, от градчето и да потърси спокойствието на широките поля. Но с нашествието и те бяха изчезнали. Навсякъде се виждаха само войници, коне, оръдия. Почиващите военни части унищожаваха всичко, с което влизаха в контакт. Придвижващите се батальони, предхождани от шумните свирачи и барабанчици, изпълваха всички пътища и от време на време над тях се разнасяше вдъхновяващият войнствен вик: „Nach Paris!“

Нашествието беше променило и замъка. По време на отсъствието на собственика броят на охраняващите го се беше увеличил значително. Видя цял един пехотен полк, разположил лагера си в парка. Стотици мъже сновяха под дърветата, в подвижните кухни приготвяха храна. Цветните лехи в градината му, екзотичните растения, старателно поддържаните пясъчни алеи, всичко това беше изпотъпкано и разровено от лавината от хора, животни и автомобили.

Един началник, носещ на ръкава си отличителния знак на военната администрация, раздаваше заповеди, сякаш той беше собственикът. Дори не си даде труда да погледне цивилния, който вървеше до един лейтенант с плахостта на пленник. Оборите останаха празни. Деноайе видя последните си крави да излизат от тях, подгонени с тояги от пастирите в каски. В парка колеха ценните разплодни животни като най-обикновени говеда за месо. В кокошарниците и гълъбарниците не беше останала нито една птица. Конюшните бяха пълни с дръгливи коне, които се гощаваха от препълнените ясли. Складираният доскоро фураж сега беше нехайно разпръснат по алеите и в голямата си част беше вече неизползваем. Конете на няколко ескадрона ходеха свободно по пасищата, тъпчейки и разрушавайки каналите, бордюрите на терасите, старателно подравнените доскоро площадки, съсипвайки тежък многомесечен труд. Подредените в парка купчинки сухи цепеници горяха в никому ненужна клада. По невнимание или от злоба някой ги беше запалил. Дърветата, с изсъхнала от летните горещини кора, припукваха при допира на огнените езици.

Вътре в сградата също се суетяха много мъже, подчиняващи се на заповедите на същия този началник. През отворените прозорци можеше да се види непрекъснатото им движение из стаите. Деноайе дочу удари, които разкъсаха сърцето му. Ах, голямата му историческа къща!… Генералът щеше да се настани в нея след инспекция на работата на войниците от инженерната рота на брега на Марна, където те подготвяха няколко понтона за преминаването на войските. Опасенията му на собственик го накараха да говори. Помоли да не чупят вратите на заключените стаи, обеща да им даде ключовете. Инспекторът дори не го чу, продължаваше да нехае за присъствието му. Лейтенантът му отговори суховато:

— Не е необходимо, не си правете труда.

И отиде при полка си. Преди обаче Деноайе да го изгуби от поглед, офицерът реши да му даде съвет. По-добре е да си стои спокойно в замъка, защото навън биха могли да го вземат за шпионин, а вече е наясно с бързината, с която войниците на императора решават възникналите проблеми.

Не посмя да остане за по-дълго в градината, за да огледа отдалеч величествения си дом. Германците, които неспирно сновяха насам-натам, отявлено му се подиграваха. Някои нарочно вървяха право към него, сякаш не го виждаха, и той трябваше да отстъпва встрани, за да не бъде съборен и отъпкан от този механично движещ се валяк.

Накрая намери убежище в павилиона до замъка, който служеше за жилище на портиера. Жената с учудване го погледна, когато се свлече на един стол в кухнята й отчаян, с вперен в пода поглед, внезапно остарял, загубил енергията, давала живец на старините му.

— Ах, господине!… Клети ми господине!

От всички злини, причинени от нашествието, най-ужасната за добрата жена беше да види господаря си да търси подслон в жилището й.

— Какво ли ще стане с нас! — изохка тя.

Откакто се разпореждаха тук, нашествениците често привикваха мъжа й. Адютантите на негово превъзходителство, настанили се в подземията на замъка, искаха да им посочва къде се намират нещата, които не успяваха да открият. От едно от тези пътешествия той се върна унизен, с очи, пълни със сълзи, с насинено от удар чело и разкъсани дрехи. Това бяха следи от слабия му опит за възражение по време на отсъствието на господаря, когато германците започнаха да разграбват оборите и салоните.

Нещастието накара господаря Деноайе да се почувства тясно свързан с хората, на които досега беше гледал с безразличие. Изпита благодарност към верността на този болен и смирен мъж. Развълнува го и прилежанието на жена му, с което тя се грижеше за замъка като за свой собствен. Присъствието на дъщерята им му напомни за Чичи. Беше живял до собствената си дъщеря, без да обръща внимание на настъпващите у малкото му момиче промени.

Напоследък момичето на портиера бе започнало да става жена със слабо, удължено от последното израстване тяло на четиринадесетгодишна, изпълващо постепенно първите привлекателни женствени форми. Майката не позволяваше на момичето си да излиза извън павилиона, за да не го зърнат всички тези военни, залели като пълноводна река всичко наоколо и нахълтващи навсякъде, разрушавайки всички препятствия по пътя си.

Деноайе прекъсна мълчанието си на напълно смазан човек, за да признае, че е гладен. Изпитваше срам от тази материална нужда, но вълненията през деня, близката среща със смъртта, непрестанно растящата опасност, го накараха да усети нервните призиви на глада. Мисълта, че е един беден нещастник насред огромните си богатства, без да може да ползва нищо от това, с което разполага, още повече засили това му усещане.

— Клети ми господине! — повтори жената.

И втренчи смаян поглед в милионера, който лакомо поглъщаше комат хляб и парче сирене — единственото нещо, което тя успя да намери в кухнята си. Пълната увереност, че няма да може да намери друга храна, колкото и да търси, увеличи още повече апетита на господин Марсел. Да натрупаш огромно състояние и да гладуваш в края на живота си!… Като че отгатнала мислите му, жената изпъшка, вдигайки очи към небето. С първите часове на утрото светът се беше променил, всичко изглеждаше с главата надолу. Ах, войната!…

До края на следобеда и част от вечерта собственикът получаваше новини от портиера след посещенията му в замъка. Генералът и много от офицерите се настанили в почти всички стаи. Не са оставили заключена нито една врата, всичките са разбити с удари на приклади и брадви. Изчезнали са много неща, портиерът не можеше да каже как, но нямало и следа от тях. Един офицер обикалял от помещение в помещение, оглеждал всичко и диктувал на немски на войник, който записвал. През това време генералът и приближените му били в столовата. Пиели на воля и разглеждали географски карти, разпънати по пода. Карали него, нещастника, да слиза час по час в избите и да им носи най-добрите вина.

На мръкване се забеляза прилив на човешка маса, докъдето стига погледът през равнината. Над Марна бяха изградени няколко моста и нашествието поднови напредването си. Батальоните преминаваха в марш с ентусиазирани викове: „Nach Paris!“ Тези, които оставаха, за да продължат на другия ден, се настаняваха в разрушените къщи или под открито небе. Деноайе дочу песни. Под блясъка на първите звезди войниците се събираха на групи, образувайки внушителен многогласен хор, пеещ със сериозността на църковен хорал. Над дърветата плуваше обагрен в червено облак, а мракът правеше светлината му да изглежда още по-наситена. Бяха отражения от градчето, което бавно догаряше. В далечината други огнища — опожарени плевни и ферми, накъсваха нощния мрак с кървавите си примигвания.

Накрая възрастният стопанин заспа в леглото на портиерите си, повален от дълбокия и безпаметен сън след изтощителния ден. Потъна в една бездънна тъмна дупка. Събуди се с усещането, че е спал едва няколко минути. Слънцето оцветяваше в портокалово жълто пердетата на прозореца. През полупрозрачната им материя видя клони на дърво и врабчета, които чирикаха и подскачаха сред листата. Изпита предишната радост от свежите летни утрини. Прекрасно утро! Но къде се намираше? Каква беше тази стая?… Погледна учудено леглото и всичко наоколо. Изведнъж реалността завладя мислите му, приятно разсеяни от първите лъчи на деня. От мъглата на съзнанието му постепенно се появи стълбата на паметта с едно последно наполовина черно, наполовина червено стъпало: фрагментът, изпълнен с емоциите от предния ден. А той беше спал спокойно, заобиколен от врагове и подвластен на една своеволна сила, която би могла да го погуби при всеки свой каприз!…

Когато влезе в кухнята, портиерът му съобщи новини. Германците си отивали. Полкът, лагерувал в парка, го напуснал на зазоряване, последвали го други и други. В градчето останал един батальон, настанил се в неразрушените и в останките от опожарените къщи. Генералът също си тръгнал заедно с многобройния си щаб. В замъка останали само командирът на една бригада, когото помощниците му наричали „графа“ и неколцина офицери.

Като изслуша тези вести, той се осмели да излезе от павилиона. Видя опустошената си, но въпреки всичко красива градина. Дърветата стоически понасяха раните по стволовете си. Птиците летяха радостно учудени да се видят отново господари на освободеното от човешкия прилив пространство.

Скоро Деноайе се разкая, че е напуснал павилиона. Пред подвижния мост на замъка, по протежение на рова, чакаха наредени пет камиона. Войници на групи излизаха, носейки на рамене огромни мебели като хамали, наети за преместване на жилище. Четирима души бутаха към един от камионите една обемиста вещ, обвита в копринени завеси, допълващи използвания за амбалаж брезент. Стопанинът се досети. Ваната му! Великолепната златна вана!… После, внезапно осъзнал положението си, преодоля болката от тази загуба. Изведнъж намрази разкошната вещ, придавайки й фатално значение. Заради нея той беше сега тук. А всички други мебели, натрупани в камионите?… В този момент осъзна пълнотата на нещастието и безсилието си. Не му беше възможно да защити собствеността си, не можеше да каже и дума на онзи началник, който съвсем спокойно ограбваше замъка, пренебрегвайки присъствието на притежателя му. „Крадци! Крадци!“ И се прибра в павилиона.

Цялата сутрин седя до масата, подпрял с ръка брадичката си, вперил поглед в една точка, оставил часовете бавно да се отронват един по един, не желаещ да чува глухото боботене на автомобилите, отнасящи доказателствата за огромното му богатство.

Малко преди обяд портиерът го уведоми, че някакъв офицер, дошъл преди един час с кола, иска да го види.

Като излезе от павилиона, почти се сблъска с един капитан, който по нищо не се различаваше от всички останали. Беше с островърха и покрита с калъф каска, в униформа с цвят на горчица, обут в червени кожени ботуши, със сабя и револвер на колана, с висящ на гърдите бинокъл и кожена чантичка с географска карта. Изглеждаше млад, носеше наръкавник със знака на генералния щаб.

— Познахте ли ме?… Не исках да мина оттук, без да ви видя.

Каза това на кастилски и Деноайе се изненада много повече, отколкото го бяха учудили всички случили му се неочаквани неща през целия вчерашен ден.

— Наистина ли не ме познахте? — продължи германецът отново на испански. — Аз съм Ото… капитан Ото фон Хартрот.

Старецът заслиза или по-скоро се търкулна по стълбата на паметта си, за да спре на едно далечно стъпало. Видя имението, видя балдъзата и баджанака си, на които им се беше родил втори син. „Ще го кръстим на Бисмарк“ — беше казал Карл. После, изкачвайки много стъпала, се видя в Берлин по време на посещението им у семейство Хартрот. Говореха с гордост за Ото, почти толкова умен, колкото и по-големия брат, но развивал таланта си във военната област. По онова време той беше лейтенант и продължаваше да учи, за да постъпи в генералния щаб. „Кой знае дали няма да стане втори Молтке“ — казваше бащата, напомняйки за сподвижника на Бисмарк. И винаги кипящата от енергия Чичи веднага му измисли поиспанчения прякор Молткесито. Цялото семейство го прие и роднините от Париж започнаха така да наричат Ото.

Деноайе се удиви от промените във вида му, настъпили с годините. Този силен и плещест капитан с надменен вид, който сигурно не би се поколебал да го застреля, беше същият онзи дребосък, който припкаше из имението, голобрадият Молткесито, както присмехулно го беше кръстила дъщеря му…

През това време военният обясняваше защо е тук. Принадлежал към друга дивизия. Били много. Много! Напредвали като дълга плътна стена от Вердюн до Париж. Генералът му го изпратил тук, за да поддържа контакта със съседната дивизия. Когато наближил замъка, решил да го посети, защото семейството не било само една гола дума. Спомнял си за дните, прекарани във Вилбланш по времето, когато семейство Хартрот било на посещение на роднините си във Франция. Офицерите, настанили се в сградата, го задържали, за да обядват заедно. Един от тях случайно споменал нещо за собственика на това владение, давайки да се разбере, че е някъде наоколо, но никой не му обръщал внимание. За капитан фон Хартрот това било голяма изненада. Поразпитал, докато не разбрал къде е, и му станало много мъчно, че се е подслонил в жилището на портиерите си.

— Не трябва да стоите тук, вие сте мой вуйчо — каза гордо той. — Върнете се във вашия дом, където ви е мястото. Другарите ми ще се радват много да се запознаят с вас. Те са благородни мъже.

После изрази съжаление за това, което старецът вероятно е трябвало да изстрада. Не можел да знае какви точно са били страданията му, но предполагал, че първите моменти на нашествието са били много ужасни за него.

— Какво да се прави — повтори той няколко пъти. — Война е.

Едновременно с това се радвал, че вуйчо му е останал във владението си. Имали заповед преимуществено да извършват наказателни акции в собствеността на бегълците. Германия искала жителите да остават по домовете си, все едно че не се случва нищо особено. Деноайе възрази… Да, но нашествениците разстрелват невинни и опожаряват къщите им!… Племенникът не му позволи да продължи. Пребледня, сякаш под кожата му се разля вълна сива пепел, очите му заблестяха, бузите му потръпнаха също като на лейтенанта, който сам се беше въвел във владение на замъка.

— Имате предвид разстрела на кмета и останалите… Другарите ми току-що го доведоха до знанието ми. Дори малко им е било това наказание. Трябвало е да изравнят със земята цялото градче. Трябвало е да избият дори децата и жените. С партизаните трябва да се приключи веднъж завинаги.

Старецът го погледна смаян. Неговият племенник Молткесито беше също толкова опасен и жесток, както и останалите… Капитанът обаче прекъсна разговора, повтаряйки още един път вечното и чудовищно извинение:

— Много е страшно, но какво да се прави!… Това е войната.

След това попита за майка си и се зарадва, като разбра, че е на юг. Тревожела го мисълта да не би да е останала в Париж с всички тези революции, които се били случили там напоследък… На Деноайе му се стори, че не е чул добре. Що за революции са били тези?… Но без повече обяснения офицерът започна да говори за своите, смятайки, че Деноайе няма търпение да научи новини за германските роднини.

Положението на всички било чудесно. Знатният му баща бил председател на няколко патриотични сдружения. Напредналата възраст не му позволявала да се включи във войната. Създал обаче организация за образуване на бъдещи индустриални предприятия на територията на завладените страни. Брат му, „мъдрецът“ изнасял беседи относно народите, които победоносната Империя трябва да присъедини към себе си и заклеймявал недостойните патриоти заради несъстоятелните им и дребнави искания. Останалите му трима братя били в армията. Единият от тях бил награден с орден в Лотарингия. Двете му сестри разсейвали тъгата от отсъствието на годениците си — лейтенанти в хусарски полк, като посещавали болници и молели Господ да накаже предателската Англия.

Капитан фон Хартрот бавно поведе вуйчо си към замъка. Войниците в сиви униформи и непроницаеми лица, които до момента и представа нямаха за съществуването на господин Марсел, сега го проследиха с изпълнени с интерес погледи, виждайки го в приятелски разговор с офицер от Генералния щаб.

Когато влезе в замъка, сърцето му се сви от мъка. Навсякъде зееха огромни празноти, напомнящи му за вещите, заемали доскоро тези пространства. Правоъгълниците с по-ярък цвят по тапетите на стените издаваха местата, където преди малко са били мебелите и картините. Колко бързо и методично си беше свършил работата онзи господин със специалния знак на ръкава!… Към мъката, която му причини хладнокръвното и добре организирано разграбване, се добави и възмущението му на пестелив човек при вида на раздраните завеси, изцапаните килими, счупените порцеланови и кристални предмети, всички тези следи от грубата и безскрупулна окупация.

Племенникът му, досетил се какво си мисли, повтори вечното извинение: „Какво да се прави!… Война е“.

Но с Молткесито нямаше защо да се поддава на влиянието на страха.

— В този случай войната няма нищо общо — каза с нотки на ненавист в гласа. — Това, вашето, си е една чисто бандитска експедиция. Твоите другари са най-обикновени мародери.

Капитан фон Хартрот стана като че ли по-висок, изпънал гневно снага. Отдалечи се от стареца, гледайки го втренчено, докато ядно си мърмореше със съскащ глас нещо под носа. „Внимавай, вуйчо!“ За късмет беше го казал на испански и стоящите наблизо не го разбраха. Но ако само се опиташе да продължи да повтаря подобни твърдения, рискуваше в отговор да получи куршум. Офицерите на императора не се оставят да бъдат обиждани. И цялото му същество излъчваше лекотата, с която можеше да забрави за всякакви роднински връзки, ако получи заповед да предприеме действия срещу господин Марсел.

Вуйчото замълча, навеждайки глава. Какво можеше да направи?… Капитанът продължи с любезностите, сякаш забравил току-що казаното. Би искал да го представи на другарите си. Негово превъзходителство граф Майнбург, генерал-майор, като разбрал, че е роднина на семейство Хартрот, решил да го удостои с честта да обядват заедно.

Поканен в собствения си дом, господин Марсел влезе в столовата, в която имаше много мъже в униформи с цвета на горчица и с високи ботуши. Инстинктивно с бърз поглед прецени състоянието на помещението. Всичко беше добре подредено, нямаше нищо счупено. По стените, завесите и мебелите не забеляза никакви поражения. Но като погледна вътре в огромните шкафове, мъката отново го стисна за гърлото. Видя само тъмния блясък на дъбовия материал. Нямаше ги и двата сребърни сервиза. От порцелановия също не беше оставен нито един съд. Наложи се с подходящата сериозност да отговори на представянето, което му правеше в момента племенникът му, и стисна ръката, която графът му подаваше с аристократична отпуснатост. Враговете започнаха да гледат на него с благосклонност и известно възхищение, след като разбраха, че е милионер от една далечна земя, където хората бързо забогатяват.

Видя се настанен като външен човек на своята собствена маса, хранейки се от семейните съдове. Сервираха му мъже с остригани глави, които върху униформите носеха раирани престилки. Храната, която му поднесоха, беше негова, виното беше от неговата изба, всяка вещ в това помещение я беше купувал той, дърветата, които поклащаха клони зад прозорците, също му принадлежаха… И въпреки всичко му се стори, че се намира за първи път на това място, почувства се неудобно, обзе го чувство на недоверие. Хапна, защото изпитваше глад, но храната и виното му се сториха като от друга планета.

Наблюдаваше с учудване враговете около себе си, заели местата на съпругата му, на децата му, на членовете на семейство Лакур… Помежду си те говореха на немски, но онези, които знаеха френски, прибягваха често до този език, за да ги разбира гостът. Знаещите само по няколко думи ги повтаряха многократно, с едва разбираемо произношение, усмихвайки се най-любезно. У всички личеше желанието да доставят удоволствие на собственика на замъка.

— Отишли сте да се храните с варварите — каза му графът, поднасяйки му стол да седне до него. — Не се ли опасявате, че ще ви изядат жив?

Германците посрещнаха с гръмък смях остроумието на негово превъзходителство. Всички полагаха усилия да покажат с думите и жестовете си, че изобщо не са варвари, каквито се опитват да ги представят враговете им.

Господин Марсел ги изгледа един по един. Следите от уморителното ежедневие, наложено от войната, и особено форсираният марш през последните дни ясно личаха у всеки от тях. Някои бяха високи, слаби, с някаква ъгловата стройност, други — почти квадратни и доста пълни, с къси вратове и с хлътнали между раменете глави. За един месец бойни действия последните бяха загубили тлъстините си и на тяхното място кожата по лицата им отпуснато висеше. Всички бяха с остригани глави, подобно на войниците. Около масата блестяха две редици розови или загорели от слънцето лъскави темета. Ушите им смешно стърчаха, скулите и челюстите изпъкваха на отслабналите лица. Някои бяха запазили щръкналия мустак, подражавайки на императора.

На една от китките на графа, отпусната върху масата, блестеше златна гривна. Беше най-възрастният от всички и единственият, който бе запазил тъмнорусите си, започнали да побеляват, коси, старателно вчесани и блестящи от помадата. Наближаваше петдесетте, но излъчваше бодрост и сила, придобита от упражненията за издръжливост. Слаб, кокалест и силен, той успяваше да прикрие суровостта на военен от кариерата с една лека и ленива небрежност. Офицерите му засвидетелстваха голямо уважение. Хартрот го беше представил на вуйчо си като известен човек на изкуството, музикант и поет. Императорът му бил приятел, познавали се от младежките си години. Преди войната няколко скандала в личния му живот, раздути от драскачите на памфлети и социалистите, го били отдалечили от двора, но суверенът тайно продължил тясното си приятелство с бившия съученик. Всички помнели едно негово музикално произведение, балет, „Капризите на Шехерезада“, представен с голяма пищност в Берлин по препоръка на всемогъщия приятел. Няколко години живял в Ориента. Накратко — велик мъж и артист с изящна чувствителност и едновременно с това истински войник.

Графът не се примири с мълчанието на Деноайе. Беше негов сътрапезник и счете за необходимо да го накара да говори, за да се включи в разговора. Когато господин Марсел обясни, че само преди три дни е излязъл от Париж, всички се оживиха и започнаха да питат.

„Видяхте ли някое от въстанията?…“ „Наложи ли се войската да избие много хора?“ „Как беше убит Поанкаре?“

Всички тези въпроси бяха зададени едновременно и господин Марсел, объркан от тяхната неправдоподобност, не се сети какво да отговори. Стори му се, че е попаднал на сборище на луди. После си помисли, че му се подиграват. Въстания? Президентът убит?… Някои го погледнаха със съжаление заради неосведомеността му, други с подозрение заради преструвките му, че не знае нищо за станали под носа му събития. Племенникът му прояви настойчивост.

— Вестниците в Германия пишат много за това. Преди петнадесет дни народът на Париж се вдигнал против правителството, нападнал Елисейския дворец и президентът бил убит. Военните трябвало да използват картечници, за да възстановят реда… Това е известно на целия свят.

Деноайе настоятелно потвърди, че не знае за нищо подобно и че на нищо такова не е бил свидетел. Но тъй като думите му бяха посрещнати с многозначително съмнение, предпочете да замълчи. Негово превъзходителство, човек, превъзхождащ по дух останалите и далеч от всякаква възможност да изпадне в грешките на простолюдието, се намеси, за да сложи всички факти на мястото им. Това за атентата срещу президента и убийството може и да не е вярно, възможно е германските вестници да са преувеличили малко нещата, съвсем добронамерено, разбира се. Точно преди няколко часа генералният щаб го е уведомил за оттеглянето на френското правителство в Бордо. Но новините за въстаналите граждани на Париж и стълкновенията им с армията били напълно достоверни. „Господинът, без съмнение, ги е видял, но не желае да го сподели“. На Деноайе се наложи да опровергае видната личност, но възражението му изобщо не беше чуто. Париж! Това име накара очите на всички да заблестят и ги направи изключително словоохотливи. Изпитваха силно желание да зърнат възможно най-скоро Айфеловата кула, да влязат победоносно в града, за да забравят за лишенията и трудностите на едномесечната кампания. Почитаха военната слава, смятаха войната за жизнено необходима и въпреки това се оплакваха от тегобите, които тя им беше наложила. Графът артистично се завайка:

— Колко много ме ощети тази война! — рече той с апломб. — Предстоеше тази зима да бъде поставен на парижка сцена един мой балет.

Всички в един глас го призоваха да не съжалява: премиерата на произведението му ще се състои веднага след победата и французите няма как да не го аплодират.

— Не е същото — продължи графът. — Признавам, че обичам Париж… Колко жалко, че тези хора никога не пожелаха да живеят в разбирателство с нас!…

И се предаде в плен на меланхолията на човек, когото никой не разбира.

Един от офицерите заговори за богатствата на Париж и очите му алчно заблестяха. Деноайе веднага го разпозна по знака на наръкавника. Беше този, който разграби замъка. Отгатнал сякаш мислите му, инспекторът каза извинително:

— Война е, господине.

Все едно и също!… Войната трябва да бъде изплатена с парите на победените. Това е новата германска система — оздравителното връщане към войната от стари времена: налагане данъци на градовете и разграбване на домовете. По този начин може да се преодолее съпротивата на врага и войната да приключи по-скоро. Не бива да му е мъчно за опустошения замък. Мебелите и скъпоценностите ще бъдат продадени в Германия. Би могъл да предяви иск пред френското правителство да го обезщети след поражението, а роднините му от Берлин ще подкрепят молбата му.

Деноайе изумено изслуша тези съвети. Как само разсъждаваха тези мъже! Луди ли са или просто му се подиграваха?…

Когато обядът приключи, някои от офицерите станаха, взеха сабите си и отидоха да изпълняват служебните си задължения. Капитан фон Хартрот също стана. Трябваше да се връща при генерала си. Беше отделил достатъчно време на другото разклонение в семейството. Вуйчото го изпрати до колата. Молткесито се извини още един път за причинените на замъка щети.

— Война е… Трябва да проявим твърдост, за да приключи бързо. Истинската доброта се състои в това да бъдем жестоки, защото само така врагът, ужасен, се предава по-скоро и светът страда по-малко.

На този софизъм господин Марсел отговори с повдигане на рамене. Стояха до врата на сградата. Капитанът даде заповеди на един войник, който скоро се върна с парче тебешир, служещо за обозначаване на сградите с разквартирувани войски. Фон Хартрот написа следното до рамката на вратата: „Bitte, nicht plunder. Es sind freundliche Leute…“

После го преведе след настойчивите въпроси на стареца.

— Означава: „Моля да не се разграбва. Обитателите на тази къща са хора любезни… хора приятелски настроени“.

А, не!… Деноайе бурно отказа подобна протекция. Нямаше никакво намерение да бъде любезен. Мълчеше, защото не можеше да направи друго, но как би могъл да бъде приятел с нашествениците в страната му!…

Племенникът заличи част от написаното и остави само началото: „Bitte, nicht plunder“. „Моля, не разграбвайте“. Написа същото и до входа към парка. Смяташе предупреждението за необходимо. Възможно е негово превъзходителство да си тръгне и в замъка да се настанят други офицери. Фон Хартрот беше виждал какво ли не и усмивката му даваше да се разбере, че нищо не би могло да го учуди, колкото и невероятно да е. Старецът обаче продължаваше да се противи на подобна защита и тъжно се усмихваше на написаното. Какво още можеше да бъде разграбено?… Всичко ценно вече беше изнесено.

— Сбогом, вуйчо. Скоро ще се видим в Париж.

Капитанът се качи в колата, след като стисна една отпусната длан, която като че ли го отблъскваше със студената си неподвижност.

Връщайки се към къщата си, Деноайе видя под сянката на няколко дървета маса и столове. Негово превъзходителство пиеше кафе под открито небе и го накара да седне до него. Компания му правеха само трима офицери… Обилно се черпеха с ликьори от неговата изба. Разговаряха на немски помежду си и затова господин Марсел остана близо час неподвижен и безучастен, изгарящ от желание да си тръгне и ненамиращ удобния момент да стане от стола и да се махне.

Отвъд парка се долавяше голямо движение на войски. Минаваше друга армейска част с глухия тътнещ прилив на стъпки, конски тропот и автомобилни двигатели. Параванът от дървета скриваше това непрекъснато дефилиране в южна посока. Един необясним феномен обезпокои ясния спокоен следобед. В далечината прозвуча грохотът на продължителна гръмотевица, сякаш на синия хоризонт вилнееше невидима буря.

Графът прекъсна разговора на немски, за да заговори Деноайе, който изглеждаше впечатлен от трясъка.

— Оръдеен изстрел. Започнала е битка. Скоро ще се включим в танца.

Мисълта, че сигурно ще се наложи да напусне най-удобния подслон, който беше намирал досега през кампанията, видимо развали настроението му.

— Войната! — продължи. — Славен, но мръсен и скотски живот. За цял един месец днес е първият ден, през който живея като човек.

И сякаш удобствата, които скоро щеше да изостави, неудържимо го привлякоха и той стана, за да влезе в замъка. Двама от германците тръгнаха към градчето, а Деноайе остана с другия, зает да отпива с огромно удоволствие от ликьорите му. Беше командирът на батальона, разквартируван във Вилбланш.

— Тъжна война, господине! — каза той на френски.

От цялата група вражески офицери този беше единственият, който събуди смътно чувство на симпатия у господин Марсел. „Независимо, че е германец, той е добър човек“ — помисли си той като го гледаше. До войната сигурно е бил доста пълен, но сега изглеждаше отпуснат и вял като човек, претърпял значителна загуба на тегло. Би могло спокойно да се предположи, че преди е водил спокоен и нормален откъм емоции живот, осигурил му обикновено буржоазно щастие, което войната грубо беше прекъснала.

— Какъв живот, господине! — продължи. — Господ да накаже всички онези, които предизвикаха тази катастрофа.

Деноайе почти се разнежи. Видя Германия такава, каквато много пъти си я беше представял: спокойна, излъчваща топлота, с малко непохватен и тромав, но компенсиращ природната си недодяланост с една невинна и поетична сантименталност народ. Този Блумхард, когото другарите му наричаха Bataillon-Kommandeur, сигурно беше добър съпруг и баща. Представи си го как се разхожда със съпругата и децата си под липите около площада на някое провинциално градче, заслушан почти с благоговение в мелодиите на малкия военен оркестър. Във въображението си го видя след това в бирарията с приятели, дискутиращи метафизични проблеми между два делови разговора. Той беше човекът на старата Германия, герой от роман на Гьоте. Възможно е славните времена на Империята да са променили живота му и вместо да ходи в бирарията, да посещава офицерския клуб, а семейството му да страни от цивилните заради гордостта на военната каста. Но въпреки всичко си оставаше добрият германец с патриархални навици, готов да се разплаче при някоя семейна разправия или под въздействието на фрагмент хубава музика.

Майор Блумхард върна мислите си към семейството, което живеело в Касел.

— Осем деца, господине — каза с видимо усилие да сдържи вълнението си. — Двете най-големи момчета се готвят да стават офицери. По-малкият от тази година ходи на училище… Ей такъв е.

И посочи с една ръка височината на ботушите си. Потрепна нервно, когато се засмя, за да скрие мъката при спомена за малкия си син. После се впусна в хвалби по адрес на съпругата си — прекрасна домакиня, чудесна майка, скромно жертваща се за децата си, за съпруга си. Ах, милата Аугуста!… Двадесет години вече на съвместен семеен живот, а той и сега я обожавал както в деня, в който я видял за първи път. Призна, че пази в джоба на униформата си всички нейни писма, които е получил от началото на кампанията.

— Ето, погледнете, господине… Това са децата ми.

Извади изпод куртката висящия на гърдите му сребърен медальон, гравиран според традициите на Мюнхенската школа, натисна една пружинка и той се отвори подобно на разлистена книга, показвайки лицата на всички от семейството: Frau Kommandeur, госпожа командиршата, жена със строга и сурова красота, имитираща израза и прическата на императрицата; следваха дъщерите, Fräulein Kommandeur, госпожици командиршите, облечени в бяло, вдигнали високо нагоре очи, сякаш пеещи нежен романс, и накрая синовете с униформи на възпитаници на военни училища или на частни образователни институции. А като си помисли човек, че би могъл да загуби всички тези любими същества, ако някое заблудено парче желязо ги застигне!… И ето че сега, през най-хубавия сезон — времето за волни излети в полето, се налагаше да бъде далеч от тях!…

— Тъжна война! — повтори още един път. — Господ да накаже англичаните.

С настойчива молба, която много развълнува господин Марсел, той поиска да научи подробности и за неговото семейство. Изрази искрено съжаление, като разбра, че има само две деца. Усмихна се леко на въодушевлението, с което старецът разказа за дъщеря си, изпрати поздрави на дяволитата млада Fräulein Чичи, лицето му придоби съкрушен вид, като научи, че синът му много го е разочаровал с поведението си.

Симпатичен майор!… Беше първият мил и човечен мъж, когото срещаше в ада на нашествието. „Навсякъде има добри хора“ — каза си господин Марсел. Прииска му се този офицер да не напуска замъка. Ако в него продължат да се настаняват германци, по-добре беше да е той, отколкото някои други.

Един ординарец дойде да повика господин Марсел от името на негово превъзходителство. Намери графа в собствената си спалня, след като прекоси със затворени очи салоните, за да си спести ненужния гняв. Всички врати бяха разбити, килимите по подовете липсваха, завесите пред нишите в стените — също. Единствено счупените още в самото начало мебели стояха по местата си. В спалните разграбването явно беше протекло при по-прецизен подбор. Липсваха единствено неща от първа необходимост. Фактът, че ден преди това в тях се беше настанил генералът с цялото си обкръжение, ги беше спасил от своеволно опустошение.

Графът го прие с вежливостта на истински благородник, искащ добре да се погрижи за гостите си. Не можел да приеме Herr Деноайе, роднина на един фон Хартрот, за когото имал смътен спомен да го е виждал в двора, да живее в жилището на портиерите. Би трябвало да заеме отново спалнята си с това тържествено като катафалка и украсено с пера и колони легло, имало честта само преди няколко часа да бъде в услуга на един виден генерал на Империята.

— Предпочитам да спя тук. Тази стая отговаря много повече на вкуса ми.

Беше влязъл в спалнята на госпожа Деноайе, възхищавайки се на автентичните мебели в стил Луи XV с потъмнели от времето златни инкрустации и поизбледнели картини по тапетите на стените. Това обзавеждане беше една от най-добрите покупки на господин Марсел. Графът се усмихна с артистично презрение на познавач, спомняйки си за началника на интендантството, натоварен с официалното изземване.

— Какво магаре!… Като си помислиш само, че е оставил това, защото му се е сторило остаряло и грозно…

После погледна право в очите собственика на замъка.

— Господин Деноайе, вярвам, че не допускам някаква некоректност и дори ми се струва, че ставам изразител и на вашите желания, заявявайки ви, че тези мебели ги взимам аз. Ще се превърнат в спомен за познанството ни, доказателство за нашето приятелство, което сега започва… Ако всичко това остане тук, има риск да бъде унищожено. Войниците не са длъжни да разбират от изкуство. Аз ще съхраня тези ценности в Германия и вие бихте могли да ги виждате, когато пожелаете. Занапред всички ще бъдем… Моят приятел, императорът, ще се обяви за суверен на французите.

Деноайе остана безмълвен. Какво можеше да отговори на иронично-жестоката гримаса, на погледа, с който големият благородник подчертаваше думите си?…

— Когато войната свърши, ще ви изпратя подарък от Берлин — допълни с покровителствен тон.

Старецът отново не отговори. Гледаше празните места на няколко малки картини. Бяха произведения на прочути майстори от XVIII век. Инспекторът от интендантството вероятно и тях беше счел за незначителни. Една лека усмивка, появила се на лицето на графа, му подсказа за новото им местонахождение.

Графът внимателно разглеждаше цялата стая, съседната спалня — тази на Чичи, банята, женския гардероб дори, в който все още стояха подредени рокли на госпожица Деноайе. Ръцете на войник се потопиха с наслада в гънките на фините тъкани, оценявайки меката им свежест. Този контакт го накара да си помисли за Париж, за модните тенденции, за прочутите модистки къщи. Улица „Дьо ла Пе“ беше предпочитаното му място за разходки, от което се възхищаваше при посещенията си в неприятелския град.

Господин Марсел долови силния смесен аромат от парфюми, лъхащ от косата, от мустаците му, от цялото му тяло. Няколко от флаконите на тоалетната масичка на жените сега се намираха върху камината.

— Войната ни покрива с мръсотия! — каза германецът. — От една седмица тази сутрин можах за първи път да се изкъпя. Следобед пак ще го направя… Впрочем, скъпи господине, тези парфюми са чудесни, но не са елегантни. Когато имам удоволствието да бъда представен на дамите, ще им дам сведения за моите снабдители… Вкъщи използвам есенции от Турция. Имам много приятели там… Като свърши войната, ще изпратя колет с мостри на семейството.

Беше вперил поглед в няколко снимки върху една от кръглите масички в стаята. Графът позна мадам Деноайе, виждайки фотографията на доня Луиза. После се усмихна пред снимката на Чичи. Прекрасна! Възхищавал го решителният й вид на момче. Продължително и обстойно разгледа снимката на Хулио.

— Чудесно момче — заключи. — Интересна глава… артистична. Би постигнал голям успех в салонните танци. Виждам го като персийски принц!… Диадема от бели скъпоценни камъни около челото, закопчана отзад със скъпоценно бижу върху черните коси, разголени гърди, черна туника с бродирани златни пауни…

И продължи във въображението си да облича първородния син на Деноайе с целия блясък на велик ориенталски владетел. За първи път старецът усети симпатия към този мъж заради интереса, който събуди у него синът му. Не можеше да му прости обаче, че беше съумял безпогрешно да подбере най-ценните вещи и си ги беше присвоил!…

До възглавницата на леглото, върху молитвеника, забравен от жена му, видя медальон с друга снимка. Не беше на член на неговото семейство. Графът, който проследи погледа му, пожела да му я покаже. Потрепнаха ръцете на войника… Пренебрежителното му и иронично високомерие изведнъж се стопи. От снимката се усмихваше лицето на офицер от Хусарите на смъртта, полускрито под шапката с череп и две кръстосани бедрени кости.

— Моят най-добър приятел — каза с леко треперещ глас. — Съществото, което обичам най-много на света… Като ся помисля, че в този миг сигурно води битка и може да го убият!… Като ся помисля, че и аз може да загина!…

На господин Марсел му се стори, че съзира сюжет за роман в миналото на графа. Този хусар, без съмнение, е негов извънбрачен син. Простодушието му не даваше повод да си представи друго. Само един силно обичащ баща бе способен да говори така… И се почувства почти заразен от тази нежност.

С това срещата приключи. Военният му обърна гръб и излезе от спалнята, стараейки да скрие вълнението си. След няколко минути от долния етаж долетя мелодичен акорд, изсвирен на чудесния роял, който началникът от интендантството беше оставил против волята си след категоричната забрана от страна на генерала до го изнесе. Гласът на последния се извиси над звука на акордите. Беше малко матов баритон, прочувствено вибриращ при изпълнението на романса. Старецът се развълнува. Не разбираше думите, но очите му се напълниха със сълзи. Замисли се за семейството си, за нещастията и опасностите, които го заобикаляха, за неизвестността дали ще ги види отново… Музиката сякаш го притегли с невидима ръка и той полека-лека слезе на долния етаж. Как хубаво пееше този високомерно насмешлив мъж! Влагаше цялата си душа в песента!… С грубите си обноски и с твърдата си дисциплина, която ги караха без излишни скрупули да извършват най-ужасните жестокости, германците създават на пръв поглед лъжлива представа за себе си. Трябва да заживеем в близки отношения с тях и да опознаеш интимния им свят, за да ги оцениш такива, каквито са.

В момента, в който музиката престана, господин Марсел беше стигнал до подвижния мост на замъка. Наблизо един подофицер съзерцаваше как грациозните лебеди плавно се носят по гладките води на защитния ров. Беше млад доктор по право, изпълняващ функцията на секретар на негово превъзходителство, един университетски кадър, мобилизиран заради войната.

Щом заговори със собственика на замъка, той веднага сподели, че заповедта за мобилизация го изненадала като преподавател в един частен колеж и в навечерието на сватбата му. Всичките му планове се провалили.

— Каква трагедия, господине!… Каква огромна промяна за света!… А не бяхме малко тези, които виждахме приближаването на катастрофата. Задължително трябваше да настъпи — днес или утре. Капитализмът, проклетият капитализъм носи цялата вина.

Подофицерът беше социалист. Не скри участието си в партийната дейност, за което бил подложен на преследване и което станало пречка за напредването му в кариерата. Но социалдемокрацията сега се радвала на благосклонно отношение от страна на императора и на одобрение от най-реакционно настроените юнкери. Депутатите от партията формирали най-послушната на правителството група в Райхстага… От миналото си той запазил ревностното усърдие да анатемосва капитализма, виновникът за войната.

Деноайе се осмели да възрази на този вражески офицер, който по характер изглежда беше благ и толерантен. „Истинският виновник не е ли германският милитаризъм? Не беше ли потърсил и не подготви ли именно той конфликта, правейки невъзможно всякакво мирно уреждане с арогантността на действията си?…“

Социалистът отрече категорично. Неговите депутати подкрепяли войната и сигурно имали своите мотиви, за да го правят. Пролича у него подчинеността на дисциплината, вечната германска дисциплина, сляпа и послушна, която управлява дори и най-прогресивните партии. Напразно французинът изтъкваше аргументи и факти, всичко, което беше прочел от самото начало на войната. Думите му рикошираха в твърдата непоколебимост на този революционер, свикнал да упълномощава други да мислят вместо него.

— Кой знае — каза накрая. — Възможно е и да сме сбъркали. Но в настоящия момент всичко е неясно, липсват разумни доводи, за да се направи точна преценка. Когато конфликтът приключи, ще разберем кои са истинските виновници и ако се окажат нашите, ще им потърсим отговорност.

При тази наивност Деноайе го напуши смях. Да чакаш края на войната, за да разбереш виновника!… Ами ако Империята излезе победител, каква отговорност ще търсят сред еуфорията на триумфа те, които винаги са се ограничавали с изборните битки, без да направят и най-малкия опит за бунт?

— Който и да я е сътворил — продължи подофицерът, — тази война е тъжна. Колко загинали мъже!… Бях в Шарлероа. Исках да видя отблизо модерната война… Ще победим, ще влезем в Париж, както твърдят, но ще паднат много от нашите, преди да дойде окончателната победа…

И за да отдалечи виденията си за смъртта, обзели съзнанието му, той се загледа в грациозните движения на плуващите лебеди, хвърляйки им от време на време късчета хляб, което ги караше да променят бавно и тържествено посоката си на движение.

Портиерът и семейството му многократно минаха по моста в едната и другата посока. Виждайки господаря си в добри отношения с нашествениците, те престанаха да изпитват страха, държащ ги затворени в жилището им. На жената й се стори съвсем нормално господин Марсел да придобие нужния авторитет пред тези хора — господарят винаги си е господар. И сякаш получила частица от този авторитет, тя влезе безстрашно в замъка, следвана от дъщеря си, за да подреди спалнята на собственика. Имаха намерение да прекарат нощта близо до него, за да не се чувства сам сред германците.

Двете жени пренесоха дрехи и дюшеци от павилиона на последния етаж на замъка. Портиерът беше зает с подгряването на водата за втората баня на негово превъзходителство. Съпругата му горко се тюхкаше при вида на разграбените помещения. Колко ценни вещи бяха изчезнали!… В желанието си да спаси последните остатъци, тя тичаше при господаря да му съобщи какво е видяла, сякаш той би могъл да попречи на индивидуалните и внимателно подготвени кражби. Ординарците и секретарите на графа слагали в джобовете си всичко, което може лесно да се скрие. Обявявали с усмивка, че го взимат за спомен. Не след дълго дойде за пореден път, за да му съобщи последното си разкритие. Видяла как един началник разбил шкафовете, в които госпожата съхранявала долното си бельо и как направил пакет с най-фините комплекти и голямо количество копринени дантели.

— Ето този, господине — каза изведнъж, посочвайки един германец, който пишеше на разположена в градината маса, докато слънчевите лъчи, промъкнали се през гъстите клони на дърветата, го огряваха в гръб.

Господин Марсел го разпозна изненадан. Майор Блумхард!… Веднага обаче извини постъпката му. Беше нормално и той да вземе нещо от къщата, след като инспекторът беше дал пример. Освен това трябва да се имат предвид и вещите, които си беше присвоил. Те не бяха за него, а за съпругата му, за дъщерите… Един добър съпруг и баща. Повече от час пишеше без прекъсване на тази маса, разговаряйки с перо в ръка със своята Аугуста, с цялото живеещо в Касел семейство. По-добре да вземе своето този добър човек, отколкото да го направят другите горделиви офицери с груби кресливи гласове и с надменни стойки…

Видя го как вдига глава всеки път, когато покрай него минава Жоржет, дъщерята на портиера, и я проследява с поглед. Горкият баща!… Спомняше си несъмнено за своите две млади госпожици в Германия, чиито мисли непрестанно са заети с опасностите на войната. И той също си спомни за Чичи, потръпвайки от страх, че може да не я види вече. При едно от ходенията си от замъка до павилиона германецът направи знак на момичето да дойде при него. То застана смутено и изпънато като струна пред масата, предчувствайки опасност, но правейки усилия да изглежда усмихнато. Блумхард започна да говори на девойката, галейки я по бузите с грубите си ръце на войник, Деноайе се развълнува при тази гледка. Спомените за спокойния, мирен и добродетелен живот изплуваха сред ужасите на войната. Реши, че този вражески офицер е един наистина добър човек.

Затова се усмихна любезно, когато майорът, напускайки масата, тръгна към него. Предаде писмото си и обемистия пакет на един войник, за да ги отнесе в градчето, където се намираше батальонната поща.

— До семейството ми е — каза. — Не пропускам ден да не им изпратя писмо. А и техните са толкова ценни за мен!… Изпращам им и по нещо малко за спомен.

Деноайе едва се въздържа да не запротестира. Малко ли? Не!… С жест на безразличие даде да се разбере, че приема подаръците, направени за негова сметка. Майорът продължи да говори за сладката Аугуста и за децата си, докато ясният вечерен хоризонт се тресеше от невидима гръмотевична буря. С всеки изминал миг канонадата ставаше все по-силна.

— Битката — продължи Блумхард — Непрекъсната битка!… Сигурно е последната и ще я спечелим. Преди края на седмицата ще влезем в Париж… Но пък и колко много няма да могат да го видят! Колко много жертви!… Мисля, че утре вече няма да сме тук. Всички резерви ще бъдат хвърлени в атака, за да бъде сломена съпротивата… Дано само аз да не загина!…

Възможността на следващия ден да не бъде вече между живите го изпълни с ненавист. Смръщи злобно вежди. Погледна гневно Деноайе, сякаш го считаше отговорен за евентуалната си смърт и за нещастията на семейството си. В продължение на няколко минути господин Марсел виждаше пред себе си не онзи мил и близък допреди малко Блумхард, а един съвсем друг човек. Тогава си даде ясна сметка колко бързо войната може напълно да промени човешкото същество.

Беше към залез-слънце, когато един подофицер, същият онзи социалдемократ, дотича запъхтян при майора. Деноайе не успя да разбере какво казва, защото говореше не немски, но проследявайки посоката, в която сочеше ръката му, видя пред желязната врата на замъка група селяни и няколко войници с пушки. След кратък размисъл Блумхард тръгна към групата и господин Марсел го последва.

Видя едно момче от градчето между двама германци, допрели щикове до гърдите му. Беше бледо като восък. Ризата му, изцапана със сажди, висеше разкъсана на раменете му, издавайки, че е имало борба. На едното му слепоочие се виждаше дълбока драскотина, от която течеше кръв. Съвсем близо до него стоеше жена с разпуснати коси, наобиколена от четири момиченца и едно момченце, всичките изцапани с черно, сякаш излизаха от склад за въглища.

Жената говореше припряно, вдигаше ръце във въздуха, надаваше жални, накъсващи разказа й викове по посока на войниците, които не можеха да я разберат. Подофицерът, командващ войниците, заговори на немски на майора, а жената се обърна към Деноайе. Като че ли изведнъж се поуспокои, като видя собственика на замъка, надявайки се, че той ще може да я спаси.

Младежът бил неин син. От предния ден се криели в мазето на опожарената им къща. Гладът ги накарал да излязат и така избегнали смъртта от задушаване. Германците, като видели сина й, го повалили на земята с удари и искали да го разстрелят, както правели с всички младежи. Момчето им се видяло на двадесет години и на възраст да бъде войник. За да не се присъедини към френската армия, решили да го убият.

— А това не е вярно! — извика жената. — Той няма и осемнадесет… Какви ти осемнадесет… по-малко. Само на седемнадесет е.

Обърна се към другите жени зад нея в очакване да потвърдят думите й — умърлушени същества от женски пол, също толкова мръсни, с изцапани със сажди лица, миришещи на изгоряло, на мизерия, на гроб. Всички потвърдиха в един глас, присъединявайки виковете си към тези на майката. Някои дори се престараваха, твърдейки, че момчето е на шестнадесет години, на петнадесет дори… И този хор от женски крясъци бе допълнен от силен детски плач. Малките гледаха големия си брат с разширени от ужас очи.

Майорът огледа внимателно пленника, докато слушаше обясненията на подофицера. Един очевидно напълно объркан служител в общината бил казал, че момчето е на двадесет години, без да си дава сметка, че така го обрича на смърт.

— Лъжа! — повтори майката, отгатвайки по инстинкт за какво говорят. — Този човек греши… Синът ми е снажен, изглежда по-голям от годините си, но не е на двадесет години… Господинът, който го познава, може да потвърди. Нали това е истината, господин Деноайе?

Като видя, че майчиното отчаяние го призовава на помощ, господин Марсел реши, че трябва да се намеси и каза няколко думи на майора. Познавал много добре този младеж — не си спомняше да го е виждал някога — и знае, че няма двадесет години.

— А дори и да е на двадесет — допълни, — това престъпление ли е, за да бъде разстрелян човек?

Блумхард не отговори. След като отново беше поел функциите си на командир, вече игнорираше съществуването на господин Марсел. Накани се да каже нещо, да отдаде заповед, но се поколеба. Счете за по-добре да се консултира с негово превъзходителство. Тръгна към замъка. Деноайе се присъедини към него.

— Майоре, това не е възможно — започна да го убеждава той. — Лишено е от всякакъв смисъл. Да бъде разстрелян човек само по подозрение, че може да е на двадесет години!…

Но майорът мълчеше и продължаваше да върви. Когато минаха по моста, чуха рояла. Деноайе счете това за добър знак. Този артист, който го трогваше с прочувственото си пеене, щеше да каже спасителната дума.

Доста време след като влезе в салона не можа познае негово превъзходителство. Пред рояла видя мъж, наметнал отгоре си само японското дамско розово кимоно със златни птички, принадлежащо на Чичи. При други обстоятелства би се разсмял гръмко при вида на този слаб, кокалест военен с жестоки очи, със стърчащи от широките ръкави жилести ръце, с проблясваща златна гривна на китката на едната ръка. Беше се изкъпал и отлагаше момента да облече отново униформата, наслаждавайки се на копринения допир на дамската дреха, подобна на ориенталските му одежди в Берлин. Блумхард не прояви учудване при вида на генерала си. По войнишки изпънат заговори на своя език, а графът го слушаше отегчено, прокарвайки пръсти по клавишите.

През близкия прозорец се виждаше залезът. Отблясъците му обгръщаха със златен ореол рояла и изпълнителя. Поезията на слънчевия заник изпълни стаята, а през прозореца се прокрадна шепотът на листата, заглъхващите песни на птиците, жуженето на насекомите, блестящи като огнени искри на последните слънчеви лъчи. Негово превъзходителство, недоволен от неочакваното посещение, нарушило меланхоличната му замечтаност, прекъсна разказа на майора със заповеден жест и една дума… една-единствена. Не каза нищо повече. Дръпна два пъти от турската цигара, която бавно опушваше блестящата лакировка на рояла, и ръцете му отново се отпуснаха върху клавишите от слонова кост, за да продължат нежната и ленива импровизация, вдъхновена от залеза.

— Благодаря, ваше превъзходителство — каза старецът, отгатвайки великодушния отговор.

Майорът беше изчезнал. Не го намери и извън замъка. Един войник подтичваше покрай оградата, за да предаде заповедта. Видя как войниците от конвоя избутват с приклади крещящата група жени и деца. Площадката пред входа на замъка бързо опустя. Сигурно всички се бяха запътили към градчето, след като генералът беше пощадил момчето… Когато стигна до средата на алеята, чу вой на много гласове, потресаващ вик, какъвто можеше да издаде само една напълно отчаяна жена. В същото време силно плющене като при замахване с бич раздвижи въздуха, едно пращене като на горящи съчки, познато му от предния ден. Изстрели!… Забеляза напираща към желязната ограда тълпа от хора, някои от които се огъваха, задържани от силни ръце, други бягаха назад, гонени от страха. Видя към него да тича една ужасена, хванала главата си с ръце и надаваща силни викове жена. Беше жената на портиера, присъединила се малко преди това към групата жени от градчето.

— Не отивайте, господине! — извика, заставайки на пътя му. — Убиха го… Току-що го застреляха.

Господин Марсел замръзна на мястото си от изненада. Разстрелян!… А думата на генерала?… Затича се към замъка, без да си дава сметка какво прави, и скоро се озова в салона. Негово превъзходителство все още седеше пред рояла. Сега пееше едва чуто с навлажнени от сантименталността на спомените си очи. Но старецът нямаше намерение да го слуша.

— Ваше, превъзходителство, разстреляха го… Току-що го убиха въпреки заповедта.

Усмивката на командира го накара изведнъж да разбере заблудата си.

— Война е, скъпи ми господине — каза, прекъсвайки свиренето. — Война с всичките свои жестоки изисквания… Винаги е за предпочитане да премахнеш един бъдещ враг.

И с педантичен вид, сякаш преподаваше урок, започна да разказва за хората в Ориента, велики майстори в изкуството да знаеш как да живееш. Един от персонажите, от когото най-много се възхищавал, бил велик турски султан, който със собствените си ръце удушвал синовете на противниците си. „Нашите врагове не идват на този свят на кон и с копие в ръка — казвал героят. — Раждат се бебета като всички и е целесъобразно да бъдат премахнати, преди да пораснат“.

Деноайе го слушаше, без да го разбира. Една-единствена мисъл изпълваше ума му. Този мъж, когото той беше сметнал за добър, този сантиментален човек, който се разнежваше, пеейки, беше издал хладнокръвно, между два акорда, смъртната си заповед!…

Графът махна нетърпеливо с ръка. Можеше да се оттегли, но нека занапред да бъде по-внимателен и да не се меси в делата на военните. После му обърна гръб, пръстите му затичаха по клавишите и той се унесе в благозвучието на меланхолията си.

За господин Марсел започна един абсурден живот, който продължи четири дни, през които едно след друго се случиха най-необикновените събития. Този период остана в съзнанието му като една продължителна скоба на пълно вцепенение, прекъсвано от ужасни видения.

Не искаше да среща повече тези хора, избяга от собствената си спалня, скри се на последния етаж в една слугинска стая в близост до тази, избрана от семейството на портиера. Напразно добрата жена се опита да го накара да хапне с настъпването на нощта. Нямаше никакъв апетит. Лежеше изопнат в леглото. Искаше да остане на тъмно и насаме с мислите си. Кога ли ще дойде краят на тези мъки!…

Спомни си за едно пътуване до Лондон преди няколко години. Във въображението му изплуваха няколко асирийски барелефа в Британския музей, които го бяха силно изплашили като останки от едно варварско човечество. Войници, опожаряващи градове и села, купчини тела на пленници с отрязани глави, безкрайни колони мирни селяни, пристъпващи с вериги на шиите, подобно на роби. Именно тогава, в онзи момент, оцени напълно величието на модерната цивилизация, към която принадлежеше. Все още тук-там понякога избухваха военни стълкновения, но се подчиняваха на правилата на прогреса. Животът на пленниците се считаше за свещен, достойнството на народите трябваше да бъде зачитано, съществуваше законодателен орган за международни правила, определящи начините, по които хората могат да бъдат избивани и нациите да се сражават, понасяйки възможно най-малко щети…

Беше току-що видял реалността на съвременната война. Същата като преди хиляди години! Мъжете с каски действаха по същия начин, както парфюмираните и жестоки сатрапи със сини митри и къдрави бради. Макар и невъоръжен, противникът биваше мигом разстрелван, пленникът умъртвяван с удари на приклад, цивилното население отвеждано в Германия — също както робите преди много векове. За какво беше послужил споменатият прогрес? Къде бе останала цивилизацията?…

Събуди се от светлината на запалена свещ. Жената на портиера беше дошла за пореден път да го попита има ли нужда от нещо.

— Каква нощ!… Чуйте ги само как викат и пеят. А колко бутилки изпиха!… В столовата са. По-добре е да не ги виждате… Сега се развличат с чупене на мебели. Дори и графът е пиян, пиян е и онзи началник, с когото вие говорехте, всички са пияни. Някои танцуват полуголи.

Искаше да премълчи някои подробности, но женската й словоохотливост не пожела да се съобрази с намерението й за дискретност. Някои от младите офицери се били облекли в тоалетите на господарките, танцували и пеели с преправени женски гласове. Един от тях бил посрещнат с ентусиазирано ръмжене, когато се появил без нищо друго, освен с комплект бельо на госпожица Чичи… Други се забавлявали да оставят изпражнения по килимите или в чекмеджетата на шкафовете, избърсвайки след това ръцете си с финото дамско бельо, което намирали подръка.

Господин Марсел я накара да млъкне. Защо трябваше да му съобщава всичко това?

— А ние сме принудени да им прислужваме!… — проплака жената. — Полудели са. Не приличат на предишните мъже. Войниците разправят, че утре на разсъмване си тръгват. Водела се голяма битка, щели да я спечелят, но затова всички трябвало да вземат участие в нея… Бедният ми съпруг не издържа повече. Не може да понесе цялото това унижение… Ами дъщеря ми?… Дъщеря ми!…

Тя била най-голямата й грижа. Скрила я, но с тревога следяла непрекъснатото сноване насам-натам на тези побеснели от алкохола мъже. Най-опасен от всички бил онзи началник, който бащински галел Жоржет по бузите.

Страхът за сигурността на дъщеря й я накара да си тръгне след няколко дълбоки въздишки.

— Господ е забравил за света… Какво ще стане с нас?

Господин Марсел остана буден. През отворения прозорец влизаше приглушената светлина на ясната нощ. Долиташе тътенът на канонадата, в мрака битката продължаваше. В подножието на замъка войниците подхванаха бавна и мелодична песен, подобна на псалм. От вътрешността на сградата до него долетя гръмък груб смях, трясък от счупени мебели, тропот от шумни весели преследвания из стаите. Кога ли ще може да излезе от този ад?… Измина много време. Не можа да заспи, но постепенно изгуби представа за това, което го заобикаляше. Изведнъж се изправи стреснат. Съвсем наблизо, на същия етаж, се чу трясък на падаща врата, явно неиздържала на ужасните удари. Екна вик на жена, последваха силен плач, отчаяни молби, шум от борба, несигурни стъпки, удари на тела о стените. Усети предчувствието, че именно Жоржет беше извикала и се беше отбранявала. Преди да спусне крака до пода, чу мъжки глас, този на портиера, сигурен беше.

— Ах ти, бандит такъв!…

Последва силен шум от още една схватка… изстрел… тишина.

Когато излезе в широкия коридор, свършващ с началото на стълбището, видя по него бързо, блъскайки се взаимно и прескачайки по няколко стъпала, да се качват много мъже. Едва не падна, след като се спъна в някакво тяло, което издаваше предсмъртни хрипове. В краката му лежеше проснат и едва дишащ портиерът, а гърдите му свиреха като ковашко духало. Очите му бяха изцъклени и широко отворени, раззинатата му уста се изпълваше постепенно с кръв… До него проблясваше острието на кухненски нож. После видя мъж с револвер в дясната ръка, задържайки междувременно с другата една врата, която някой се опитваше да отвори отвътре. Позна го въпреки восъчната бледност и блуждаещия поглед. Беше Блумхард, един съвсем друг Блумхард с животинско изражение на безмерна гордост и наглост, вдъхващо ужас.

Представи си го да обикаля из замъка в търсене на желаната плячка, после разтревожения баща, тръгнал по стъпките му, виковете на момичето, неравната борба между болния с първото попаднало му подръка оръжие и този опитен военен, насърчаван от превъзходството си. Яростта от младежките години се събуди у него, безстрашна и способна да унищожи всичко пред себе си. Какво толкова, ако умре?…

— Ах ти, бандит такъв! — изръмжа също като другия.

И със стиснати юмруци тръгна към германеца. Той със смразяваща усмивка опря дулото на револвера в челото му. Приготви се да стреля… Но в същия момент Деноайе падна на пода, съборен от току-що качилите се по стълбите мъже. Получи няколко силни удара, тежките ботуши на нашествениците го прегазиха със смазваща болка. Усети по лицето му да се стича топла струйка. Кръв!… Не успя да разбере неговата ли е или на онова вече притихнало след последния предсмъртен хрип тяло. Няколко ръце грубо го вдигнаха от пода и започнаха да го бутат, докато не го изправиха пред един мъж. Беше негово превъзходителство, с разкопчана униформа и лъхащ на вино. Очите му потрепваха също като гласа му.

— Скъпи ми господине — каза, опитвайки се да възвърне оскърбителната си ирония. — Посъветвах ви да не се бъркате в нашите неща и не ме послушахте. Сега ще трябва да понесете последствията от липсата на благоразумие от ваша страна.

Заповяда нещо на немски и старецът усети как започват да го тласкат надолу по стълбите към избите. Конвоираха го няколко войника под командването на един подофицер. Разпозна социалиста. Единствен младият професор не беше пиян, но се държеше строго, надменно, точно според строгите изисквания на дисциплината.

Въведоха го в едно сводесто помещение без друг отдушник, освен малко правоъгълно прозорче без стъкло на нивото на земята. Освен много счупени бутилки и няколко сандъка със слама, в тази изба вече нямаше нищо друго.

— Нанесохте обида на един висш началник — каза грубо подофицерът — и без съмнение, на разсъмване ще ви разстрелят… Единственото ви спасение е в това горе веселбата да продължи и да ви забравят.

Тъй като вратата на избата беше избита, както всички останали врати в замъка, на мястото й натрупаха куп мебели и сандъци.

Остатъка от нощта господин Марсел изкара измъчван от студа. В момента той беше последната му грижа. Беше се отказал от живота, дори мисълта за близките му избледня в съзнанието му. В тъмното се помъчи да се намести върху два сандъка, търсейки топлината на сламата. Когато утринният бриз започна да подухва от прозорчето, той бавно се унесе в тежък, безпаметен сън, подобен на съня на осъдения на смърт или на съня, предхождащ утрото на предстоящ дуел. Стори му се, че чува викове на немски, тропот на конски копита, далечно бързо и ситно биене на барабани и писък на свирки, подобни на тези, предхождащи нахлуващите батальони под звуците на пиколата и на плоските барабани в предните редици… После напълно изгуби сетива за всичко, което го заобикаляше.

Когато отново отвори очи, един промъкнал се през кръглия отвор слънчев лъч очертаваше златист квадрат на стената, карайки висящите по нея паяжини ярко да блестят. Някой се опитваше да размести барикадата в рамката на вратата. Плах и тревожен женски глас повика няколко пъти:

— Господине, там ли сте?

Скочи бързо на крака и се завтече да помогне на тази, която работеше отвън, разчиствайки барикадата отвътре. Предположи, че нашествениците са си отишли. Иначе не можеше да си представи как жената на портиера ще се осмели да дойде да го извади от затвора му.

— Да, отидоха си — потвърди тя. — Нито един не остана в замъка.

Когато разместиха барикадата от вратата, господин Марсел видя зачервените очи, изпитото лице и разрешените коси на нещастната жена. Нощта беше стоварила върху плещите й товара на дълги години живот. Цялата й сила се стопи изведнъж, виждайки собственика на замъка. „Господине!… Господине!“, простена конвулсивно. И се хвърли разплакала в ръцете му.

Господин Марсел не искаше да знае нищо. Страхуваше се от истината. Попита все пак за портиера. Сега, когато беше напълно буден и свободен, се поблазни от мимолетната надежда, че всичко, което беше видял снощи, е било само един кошмарен сън. Може би клетникът е все още жив…

— Убиха го, господине… Уби го онзи мъж, който изглеждаше толкова добър… А не знам къде е тялото му. Никой не пожела да ми каже.

Подозираше, че трупът е хвърлен в защитния ров. Спокойните зеленикави води тайнствено са се затворили над среднощното приношение… Деноайе се досети, че друго нещастие тежи още повече на майката, но си наложи щадящо мълчание. Тя самата заговори през сълзи, едва превъзмогвайки болката… Жоржет сега била в павилиона. Избягала ужасена от замъка, след като нашествениците си тръгнали. Били я държали насила там до последния момент.

— По-добре е да не я виждате, господине… Трепери и плаче при мисълта, че после ще й заговорите за случилото се. Като полудяла е, иска да умре. Ах, момиченцето ми!… Няма ли кой да накаже тези чудовища?…

Бяха излезли от подземието и тръгнаха по моста. Жената втренчено погледна зеленикавата гладка повърхност на водата в рова. По нея бавно плуваше трупът на един лебед. Преди да тръгнат, докато оседлавали конете си, двама офицери се позабавлявали, стреляйки с револвери по водните обитатели. Листата на водните растения бяха опръскани с кръв. Между тях плуваха тънки паяжини от бели мехурчета като парченца домашно платно, изплъзнали се от ръцете на невнимателна перачка.

Господин Марсел и жената си размениха тъжни погледи. Под галещите ги слънчеви лъчи се оплакаха един на друг от дошлото нещастие и от старостта.

При мисълта за дъщеря си тя усети силите й да се възвръщат. Краткото присъствие на тези хора беше оставило след себе си пълна разруха. В замъка не беше останала друга храна, освен няколкото забравени в кухнята парчета твърд хляб. „А трябва да продължим да живеем, господине… Трябва да продължим да живеем, било то само за да видим как Господ ги наказва…“ Старецът повдигна унило рамене. Господ?!… Но жената имаше право, трябва да се живее.

С неустрашимостта на първата си младост, когато препускаше по необятните земи на Новия свят, водейки през прерията многочислени стада добитък, той се втурна извън парка на замъка. Пред себе си видя долината, жълта и зелена, усмихваща се на слънцето, с разпръснати тук-там горички, с жълтеникавите квадрати на житните ниви, с живите плетове, в които пееха птици, с цялото лятно великолепие на обработеното с любов и добре подредено от десетки и десетки поколения поле. И въпреки всичко се почувства изоставен на произвола на съдбата, заплашен да умре от глад. Стори му се, че сега бе по-сам, отколкото по времето, когато прехвърляше страховитите скалисти снежни върхове на Андите, обвити в мъртва тишина, нарушавана единствено от плясъка на крилата на кондорите. Никой… Погледът му не различи нито една движеща се точка. Всичко беше неподвижно, замръзнало и като че ли свито от страх пред тътена, който продължаваше да отеква на хоризонта.

Тръгна към градчето — грамада почернели стени, между които се показваха няколко оцелели къщи и една камбанария без керемиди и с изкривен от горещите пламъци кръст. Нито една жива душа по улиците, осеяни с бутилки, с обгорели греди, с отломки, покрити със сажди. Труповете бяха изчезнали, но предизвикващата гадене смрад на гранясала мазнина и на изгоряла плът сякаш залепваше по ноздрите. Прекоси го цялото и стигна до мястото с барикадата на драгуните. Каруците все още бяха встрани от пътя. Видя малка могилка на мястото на разстрела. Два крака и една ръка се подаваха на равнището на земята. Като се приближи, няколко черни буци пръст се търкулнаха от този плитък гроб, оставяйки труповете на открито. Бързи безредни удари на твърди криле заудряха въздуха, отдалечавайки се с ядно грачене.

Тръгна по обратния път. Спираше пред всяка по-малко пострадала къща, провикваше се, провираше глава през празните дупки на вратите и прозорците. Никой ли не беше останал във Вилбланш?… Между развалините смътно различи нещо да се движи лазешком подобно на влечуго, което непрекъснато спираше колебливо намясто, готово всеки миг да се върне назад, за да се вмъкне в леговището си. Успокоило се изведнъж, животното се изправи. Беше мъж, старец. И други човешки ларви започнаха да се появяват след виковете му, нещастни същества, отказали се да вървят издайнически изправени, завиждащи на нисшите организми за способността им да се плъзгат в прахга и за бързината, с която успяват да изчезнат под земята. Повечето бяха жени и деца, всички мръсни, черни, със сплъстени коси, с очи, излъчващи животински глад и с увиснали от умора челюсти. Живееха скрити в развалините на къщите си. Страхът ги беше накарал да забравят глада, но сега, усетили се освободени от присъствието на враговете, всичките им потискани през часовете на изживяния ужас желания изведнъж отново ги обладаха с цялата си сила.

На Деноайе му се стори, че го заобикаля племе изгладнели и оскотели индианци, каквито беше виждал при пътуванията си на авантюрист. На тръгване от Париж беше взел няколко златни монети, извади една от тях и направи така, че тя да заблести на слънцето. Нуждаеше се от хляб, нуждаеше се от всичко, което може да се яде. Готов беше да плати, без да се пазари.

Видът на златото предизвика погледи на възторг и алчност, но това трая съвсем кратко и тези чувства отстъпиха място на безразличието, с което очите започнаха да гледат жълтия кръг. Господин Марсел се убеди, че чудодейният фетиш е изгубил силата си. Всички жалостиво и скръбно започнаха да се оплакват и вайкат като пред ковчег с мъртвец. „Господине, убиха мъжа ми…“ „Господине, децата ми, няма ми ги две от децата…“ „Господине, отведоха всички мъже и казаха, че ще ги водят в Германия да обработват земята…“ „Господине, дай хляб, малките ми дечица умират от глад.“

Една жена оплакваше нещо по-лошо от смъртта: „Дъщеря ми!… Клетата ми дъщеря!“ Изпълненият й с омраза налудничав поглед издаваше стаената в душата й трагедия. Стоновете и сълзите й напомняха за другата майка, която плачеше заради същото в замъка. В дъното на мрачна пещера лежала сега жертвата — смазана от умора, разтърсвана от кошмари, виждайки все още редуващите се брутални насилници с изкривени от животинско наслаждение лица.

Всички тези нещастници протягаха умолително ръце към мъжа, за чието богатство се носеха легенди. Жените му показваха сиво-жълтеникавите си новородени деца с помътнели от глад очи и едва доловимо дишане. „Хляб… хляб“ — го молеха те, сякаш би могъл да направи някакво чудо. Даде на една жена златната монета, която държеше между пръстите си. После раздаде още такива златни пари. Взимаха ги, без да ги погледнат, и продължаваха да се молят: „Хляб… хляб.“ Как биха могли да предположат, че и той самият беше дошъл тук да търси същото!… Избяга, осъзнал безполезността на усилията си.

Когато отчаян се връщаше към замъка си, настигна дълга колона огромни камиони и мъже на коне, изпълнили пътя. Движеха се в неговата посока. Щом влезе в парка на замъка, видя група германци да прокарват телефонни кабели. Бяха току-що обиколили обърнатите с главата надолу помещения и гръмко се смееха на написаното от капитан фон Хартрот: „Моля, не разграбвайте…“ Струваше им се много духовито, типично по германски.

Колоната влезе и изпълни целия парк. Камионите и фургоните носеха знака на Червения кръст. В замъка очевидно се настаняваше военна болница. Лекарите, облечени в зелено и въоръжени също както офицерите, подражаваха на леденото им високомерие и на отблъскващата им сериозност. Стовариха от фургоните стотици сгъваеми легла и ги наредиха във всички помещения. Останалите като по чудо мебели натрупаха под дърветата. Войниците изпълняваха с механична точност кратките императивни заповеди. Дъх на аптека, на йод, на санитарни препарати и антисептични средства, с които измиха стените, за да заличат следите от нощната оргия, изпълни стаите. После видя млади синеоки и с коси с цвят на коноп жени, облечени в бяло. Имаха сериозен, решителен, неумолим вид. Многократно се блъскаха в него, сякаш не го виждаха. Приличаха на монахини, но с револвери под расата.

Към обяд започнаха да пристигат други автомобили, привлечени от развяващото се над замъка огромно бяло знаме с червен кръст по средата. Идваха откъм река Марна. Металните им части бяха очукани от снаряди, стъклата им — силно напукани, все едно напръскани с ярки звезди. От тях слизаха мъже, много мъже, едни на собствените си крака, други върху брезентови носилки: бледи и червендалести лица, профили с орлови и чипи носове; руси глави, обвити в бели тюрбани с кървави петна; дръзко усмихнати устни и устни стенещи и мораво сини; челюсти, поддържани от стегнати превръзки като на мумии; едри мъже без видими рани и контузии, но агонизиращи; обезобразени тела, завършващи с глави, които говореха и пушеха; остатъци от крака с напоени с кръв превръзки; висящи неподвижно като изсъхнали клони ръце; раздрани униформи с трагични празноти на мястото на липсващите крайници.

Лавина от страдания и болка заля замъка. Само за няколко часа той беше зает изцяло, не остана нито едно свободно легло. Последните носилки поставиха под сянката на дърветата. Телефоните звъняха непрекъснато. Хирурзи в работни престилки непрекъснато сновяха от едно място на друго и действаха със завидна сръчност. Човешкият живот беше подложен на бързи и често груби спасителни процедури. Умрелите освобождаваха легла за новодошлите. Деноайе видя капещи кошове, пълни с парчета човешка плът: останки от крайници, счупени кости, отрязани цели ръце и крака. Отнасяха ги в дъното на парка и ги заравяха на една площадка, където някога се намираше любимото на Чичи място за четене.

Двойки войници носеха някакви вързопи, увити в чаршафи, които собственикът на замъка разпозна като свои. Тези вързопи бяха човешки трупове. Паркът започна постепенно да се превръща в гробище. Площадката в дъното на парка бързо се оказа недостатъчна за мъртъвците и санитарните отпадъци. Около нея се появяваха все нови и нови гробове. Дузина взети в плен селяни копаеха земята и помагаха за разтоварване на труповете. Докарваха ги с каруца до гробовете и те ги изсипваха в тях като непотребни отломки от разрушени сгради. Господин Марсел почувства злорадо удоволствие при вида на постоянно растящия брой умиращи врагове, но в същото време се и вайкаше, че тази лавина от натрапници щеше завинаги да остане в земите му.

Привечер, макар и съсипан от толкова силни емоции, започна да го мъчи и глад. Беше изял само едно от парчетата хляб, намерени в кухнята от вдовицата на портиера. Другото го беше оставил за нея и за дъщеря й. Мъчение, равносилно на глада, беше за него отчаянието на Жоржет, която, щом го зърнеше отдалеч, веднага се опитваше да се скрие засрамена.

— Не искам господинът да ме вижда! — проплакваше тя, криейки лицето си.

И господинът, щом влезеше в павилиона, не се и опитваше да се приближи до нея, защото му се струваше, че присъствието му ще направи още по-болезнен спомена за оскърблението.

Напразно, подтикван от мъчителния глад, отиде при група лекари, говорещи френски. Не поискаха дори да го изслушат и понеже се опита да настоява, грубо го избутаха далеч от себе си… Няма да умре от глад насред владенията си! А тези хора си хапваха добре. Намръщените медицински сестри се бяха настанили в кухнята му. Но времето минаваше и никой не изпита и най-малкото съжаление към него, едва движещия се натам-насам старец, усещащ все още по цялото си тяло болката от снощните удари. Гладът го измъчваше така, както не го беше тормозил и през най-трудните му пътувания през безкрайната аржентинска пампа. Да гладува в една цивилизована страна, докато носеше увит около кръста пояс, пълен със злато, заобиколен от собствените си земи и къщи, но в които се разпореждаха други, без да му обръщат никакво внимание! Да стигне до това положение в края на живота си, след като беше натрупал милиони и се беше върнал в Европа!… Каква ирония на съдбата!…

Видя един санитар, облегнат с гръб на ствола на едно дърво, да яде с апетит хляб и парче колбас. Изгледа със завист този едър широкоплещест мъж със силна, покрита с набола червеникава брада челюст. Подаде му с мълчалива покана една златна монета. При вида на златото очите на германеца блеснаха и той се усмихна до уши.

— Ja — каза, разбирайки мимиката.

И му даде храната си, след като взе монетата.

Господин Марсел заяде лакомо. Никога досега не беше изпитвал такова удоволствие от храната, както в този момент сред градината си, превърната в гробище, и пред разграбения замък, в който стенеха и агонизираха стотици човешки същества. Една ръка в сив ръкав се появи пред очите му. Беше германецът, който се връщаше с два хляба и парче месо, грабнати от кухнята. Повтори с усмивка: „Ja?“ Старецът му даде втора златна монета и се запъти да отнесе тази храна на двете скрити в павилиона жени.

През нощта, нощ на мъчително безсъние, прекъсвано от ужасяващи видения, му се стори, че грохотът на оръдията приближава. Беше една едва доловима разлика, може би ефект от нощната тишина, увеличаваща силата на шумовете. От фронта продължаваха да пристигат камиони, освобождаваха се от товара си разкъсана човешка плът и си тръгваха. Деноайе си помисли, че неговият замък е само една от многото военни болници по линията, дълга повече от сто километра, и че оттатък нея, в тила на французите, има разкрити подобни центрове, в които кипи същата трескава дейност и където също толкова често пристигат товарите с умиращи мъже. Много от тях сигурно не са имали късмета да бъдат прибрани приживе, вили са като кучета сред бойното поле със затънали в праха или калта окървавени тела и са издъхвали, въргаляйки се в собствените си вътрешности… И господин Марсел, който само преди часове се смяташе за най-нещастното творение на Създателя, изпита зловеща радост при мисълта, че всички те могат да му завидят за крепките старини, за щастието, че сега лежи жив и здрав в леглото си.

На сутринта санитарят го чакаше на същото място с пълна торба. Брадясал, услужлив, добър!… Подаде му една златна монета.

— Nein — отговори той с лукава усмивка.

В пръстите на господин Марсел се появиха две блестящи малки окръжности. Друга усмивка, „nein“, отрицателно поклащане с глава. Какъв крадец само! Как се възползваше от нуждите му!… И едва след като му даде пет златни монети, можа да се сдобие с пълната с хранителни продукти торба.

Скоро усети, че му бе устроен коварен заговор с цел да му бъдат взети парите. Един гигант с нашивки на сержант бутна в ръката му лопата и грубо го забута напред. Озова се в един ъгъл на превърнатия в гробище парк близо до пълната с трупове каруца. Трябваше да копае собствената си земя заедно с онези отчаяни от нещастието си пленници, които веднага го приеха като равен.

Извърна очи, за да не вижда вдървените в странни пози трупове, надвиснали над главата му на ръба на дупката и готови всеки момент да се сринат на дъното й. От земята се носеше непоносима смрад. Труповете в съседните гробове бяха започнали да се разлагат. Настойчивостта, с която пазачите му го подтикваха да работи и хитрата усмивка на сержанта, го накараха да заподозре шантажа. Брадясалият санитар несъмнено имаше пръст във всичко това. Хвърли лопатата и бръкна в джоба си, гледайки въпросително сержанта. „Ja“, каза той. И след като даде няколко монети, му позволиха да се отдалечи от злокобното място и да се разхожда свободно. Знаеше какво го очаква: тези хора щяха да го подложат на неумолимо изнудване.

Измина още един ден, съвсем подобен на предния. Сутринта на следващия изострените му от постоянните тревоги възприятия го накараха да забележи нещо странно. Камионите пристигаха и си заминаваха много по-начесто, сред персонала започна да се усеща суматоха и смущение. Телефоните звъняха като полудели, новопристигналите ранени изглеждаха много по-унили. Предния ден имаше и такива, които слизаха от камионите с песен на уста, преодолявайки болката с шеги и смях. Говореха за близката победа и съжаляваха, че няма да могат да участват при влизането в Париж. Сега всички без изключение бяха мълчаливи, мрачни, очевидно мислещи за собствената си съдба, без да ги интересува какво са оставили зад гърба си.

Извън парка долиташе силен шум. Отвъд оградата беше почерняло от камиони. Изглежда нашествието започваше отново, но в обратна посока. В продължение на часове минаваха безкрайни колони сиви камиони с уморено боботещи двигатели. Последваха пехотни полкове, ескадрони, батареи с колесни оръдия. Движеха се бавно и тази мудност объркваше Деноайе, който се чудеше дали това отстъпление е бягство, или смяна на позиция. Единственото, което му доставяше удовлетворение, беше унилият вид на доведените до пълно затъпяване войници, мрачното мълчание на офицерите. Никой не викаше, изглежда всички бяха забравили за веселия възглас „Напред към Париж!“. Зеленикавото чудовище все още запазваше бронираното си чело оттатък Марна, но опашката му започваше да свива пръстените си с обезпокоителни вълнообразни движения.

С настъпването на нощта отстъплението на войските продължи. Тътенът на оръдейната канонада се приближи още. Някои гърмежи отекваха толкова близо, че стъклата на прозорците зазвънтяваха. Един селянин беглец бе успял да се промъкне в парка, търсейки убежище, и можа да съобщи новини на господин Марсел. Германците отстъпвали. Някои от батареите им заели позиции на брега на Марна, за да се опитат да окажат съпротива. И новодошлият остана в замъка, без нашествениците, които само дни преди това разстрелваха при най-малкото подозрение, да му обръщат каквото и да е внимание.

Автоматично действащата дисциплина на германците се беше видимо влошила. Лекари и санитари тичаха, крещейки насам-натам, и псуваха невъздържано при пристигането на всеки нов камион. Заповядваха на шофьора да продължи към някоя друга военна болница в тила. Бяха получили разпореждане още същата нощ да се евакуират от замъка.

Въпреки забраната един от автомобилите можа да се освободи от товара си с ранени. Състоянието им беше такова, че лекарите ги приеха, преценявайки, че е безсмислено да продължат пътуването. Останаха да лежат в градината на същите носилки, на които бяха пътували дотук. На светлината на фенера Деноайе разпозна един от умиращите. Беше секретарят на негово превъзходителство, професорът социалист, който го беше затворил в зимника на замъка.

При вида на собственика той се усмихна, сякаш виждаше другар. Беше единственото познато лице между всички тези заобикалящи го хора, говорещи неговия език. Беше много блед, с изпито лице и с премрежен поглед. Нямаше видими рани, но под преметнатия през корема шинел разкъсаните му вътрешности изпускаха задушлива миризма на разложение. Присъствието на Деноайе му помогна да разбере къде са го довели и малко по малко възстанови спомените си. Заговори така, сякаш старецът бе проявил жив интерес към случилото се с него и с бойните му другари. Гласът му бе тих и изпълнен с явно усилие. Лош късмет за бригадата му! Били стигнали на фронта в много труден момент. Веднага били хвърлени в боя като свежи сили. Майор Блумхард загинал почти веднага, след като един 75 милиметров снаряд отнесъл главата му. Загинали и почти всички офицери, които се били настанили в замъка. Парче от снаряд отнесло челюстта на негово превъзходителство. Видял го проснат на земята и ръмжащ от болка да изважда изпод куртката си медальон с портрет, който се опитвал да целуне с разбитата си уста. Друго парче от същия този снаряд разкъсало и неговия корем. Лежал четиридесет и два часа на бойното поле, докато санитарите най-сетне го прибрали…

И с ненаситността на университетски човек, желаещ да види и да обясни всичко, добави в този върховен момент, с упоритостта на желаещия да умре:

— Тъжна война, господине… Липсват разумни доводи, за да се посочи истинският виновник… Когато войната свърши, ще има… ще има…

Затвори очи, замаян от усилието. Деноайе се отдалечи. Нещастникът! Поставяше часа на правосъдието след края на войната, а междувременно настъпваше неговият край и той щеше да изчезне с всичките си скрупули на муден и дисциплиниран човек на доводите.

Тази нощ не можа да заспи. Стените на павилиона се тресяха, стъклата на прозорците звънтяха като пред счупване, в съседната стая двете жени тревожно въздишаха. Към свистенето на германските изстрели се прибавяха други по-близки експлозии. Досети се, че това са избухващите френски снаряди, прелитащи над река Марна в търсене на вражеската артилерия.

Ентусиазмът му като че ли се възроди, надеждата за победа се промъкна в мислите му. Но беше толкова потиснат от мизерното си положение, че незабавно отхвърли подобна възможност. Неговите напредваха, но това придвижване напред им даваше само едно локално предимство. Фронтовата линия бе много дълга!… Щеше да се случи същото, както през 1870 година: френската храброст щеше да постигне изменчиви поради вражеската стратегия локални победи, които накрая щяха да се превърнат в поражения.

След полунощ канонадата спря, но тишина така и не настъпи. Пред павилиона бучаха автомобили, отекваха заповеди. Военнополевата болница напускаше замъка. На разсъмване конски галоп и грохот от търкалящи се колела разтърси земята по посока на широката желязна врата. Половин час по-късно се чу тропот на стотици тежки и забързани човешки стъпки, губещи се навътре в парка.

Беше вече светло, когато скочи от леглото. Първото, което видя, щом излезе от павилиона, беше знамето на Червения кръст, развяващо се над кулите на замъка. Под дърветата вече нямаше носилки. На подвижния мост срещна двама санитари и един от лекарите. Болницата си беше отишла с подлежащите на транспорт ранени. Под наблюдението на едно отделение в сградата бяха останали единствено тежко ранените, напълно обездвижените. Вакханките болногледачки също ги нямаше.

Брадясалият беше единият от двамата останали санитари. Усмихна се, щом видя господин Марсел да идва, и бързо изчезна нанякъде. След няколко минути се появи с пълни ръце. Никога досега не бе предлагал толкова щедра доставка. Старецът предусети и по-големи претенции, но когато понечи да бръкне в джоба си, санитарят го спря:

— Nein… Nein.

Защо ли беше тази щедрост?… Германецът продължи настоятелно да отказва да вземе пари. Голямата му уста се разтегна в широка любезна усмивка, огромните му длани легнаха върху раменете на господин Марсел. Приличаше на добро смирено куче, което се умилква около някой минувач, за да го вземе със себе си. „Французи… Французи“ — каза той на родния си език. Не знаеше как да продължи, но от тези му думи пролича желанието да обясни, че винаги е чувствал голяма симпатия към французите. Случваше се нещо важно. Показваха го унилият вид на другите двама германци, стоящи до голямата врата на замъка, и внезапното угодничество на този селянин в униформа.

На по-голямо разстояние от сградата видя войници, много войници. По протежение на каменния зид се беше разположил един пехотен батальон заедно с фургоните и с конете си. Някои от войниците размахваха кирки, за да пробият бойници в зида и да оформят в него зъбци като на крепостна стена. Други клякаха или сядаха до отворите, оставяйки настрани раниците си, за да имат по-голяма свобода на движенията. В далечината отекваха топовни гърмежи, а в интервалите между тях — честа пушечна и картечна стрелба. Свежото утро беше покрило хората и предметите с тънък слой блестяща роса. Над равнината плуваха кичури мъгла, придаващи на околните предмети несигурните очертания на нереалното. Слънцето представляваше едно едва забележимо петно, пълзящо отвъд мъгливата завеса на хоризонта. Дърветата плачеха през всичките пукнатини на кората си.

Проехтя близък и оглушителен гръм, паднал сякаш досами замъка. Деноайе залитна, като че получил силен удар в гърдите. Другите мъже останаха невъзмутими, с безразличието на навика. На няколко крачки от него бяха стреляли с оръдие… Едва сега си даде ясна сметка, че в парка му са заели позиция две батареи. Оръдията се оказаха скрити под купчини клони, които артилеристите бяха отсекли от околните дървета. Около всяко от тях те правеха с лопати бордюр от пръст, висок тридесет сантиметра, който да пази краката на обслужващите оръдието артилеристи, докато тялото им е защитено от блиндираните паравани от двете страни на дулото.

Господин Марсел постепенно свикна с трясъка на оръдейните изстрели, които като че ли изпразваха главата му от всякакво съдържание. При всеки изстрел скърцаше със зъби, стискаше юмруци, но продължаваше да стои неподвижно, без никакво желание да избяга, завладян от силата на експлозиите и от спокойствието на тези мъже, едни от които отдаваха заповедите си изпънати и строги, а другите — обикалящи като раболепни слуги около бълващите огън чудовища.

Всичките мисли сякаш бяха излетели от главата му, изгонени от първия гърмеж. Мозъкът му живееше само в настоящия миг. Погледна втренчено към бялото знаме с червения кръст, веещо се над замъка.

„Това е предателство — помисли си, — подло вероломство“.

В далечината, на отсрещния бряг на Марна, гърмяха френските оръдия. Изстрелите им можеха да се отгатнат по плуващите високо във въздуха малки жълтеникави облачета и стълбовете дим, издигащи се над различни точки сред околния пейзаж там, където имаше скрити германски войски, наредени в губеща се в безкрая линия. Замъкът изглежда бе предназначен за прикритие и резервен плацдарм.

Утринните мъгли се разсеяха. Слънцето показа чистия си блестящ диск, опъвайки по земята фантастично дълги сенки на хора и дървета. От мъглата се появиха свежи и окъпани от сутрешната роса хълмове и гори. Цялата долина се виждаше като на длан. Деноайе се учуди, когато от мястото, на което се намираше, забеляза реката. През нощта оръдията се бяха погрижили да отворят широки просеки сред дърветата, които досега я скриваха от погледа. Това, което най-много го озадачи, докато наблюдаваше този усмихнат и по детски радостен утринен пейзаж, беше, че не виждаше никого, абсолютно никого. Трещяха хълмове и горички, без да се покаже нито един човек. Сигурно повече от сто хиляди мъже лежаха притиснати към земята в пространството, което погледът му обхващаше, но нито един не се показваше. Разтърсвайки въздуха, смъртоносното ръмжене на оръжията не оставяше никаква видима следа по него. Виждаха се само димът от изстрелите и черните спирали, вдигнати от избухващите на земята големи снаряди. Такива димни колони се появяваха на всички страни. Обкръжаваха замъка като обръч от гигантски черни въртопи, но никой не нарушаваше реда и не се осмеляваше да напредне, за да удари замъка. Господин Марсел продължаваше да гледа знамето. „Това е предателство“ — повтори си той наум. Но в същото време приемаше присъствието му от чист егоизъм, виждайки в него защита за владението си.

Батальонът беше приключил с настаняването си покрай каменния зид, точно срещу реката. Приклекнали до него, войниците бяха подпрели пушките си до избитите бойници и зъбци като на крепостна стена. Изглеждаха доволни от тази почивка след цяла нощ сражения в отстъпление. Всички като че ли спяха с отворени очи. Постепенно се килваха възнак, подскачаха стреснато и търсеха опора в раниците си. В затишията между оръдейните изстрели зазвучаваха похърквания. Някои от офицерите, застанали прави по-назад, оглеждаха околностите с биноклите си. Други разговаряха на групи. Едни изглеждаха обезсърчени, други гневни от отстъплението, което бяха принудени да правят вече втори ден. Повечето бяха спокойни с пасивността на подчинението. Фронтът на бойните действия беше огромен: кой би могъл да предскаже края?… Тук се оттегляха, но в момента на други места другарите сигурно решително настъпваха. До последния момент нито един войник не може да предположи изхода от битките. Най-голямата им болка беше, че все повече се отдалечават от Париж.

Блясъкът на кръгло стъкло заслепи господин Марсел. Монокъл, втренчен в него с агресивна настойчивост. Слаб лейтенант със стегнато телосложение, същият като офицерите, които беше виждал в Берлин, един истински юнкер, стоеше на няколко крачки от него със сабя в ръка зад хората си като пастир, мрачен и гневен.

— Какво правите тук? — попита строго.

Обясни, че е собственикът на замъка. „Французин?“ — продължи да задава въпроси лейтенантът. „Да, французин…“ Офицерът продължи да се държи враждебно, чувствайки необходимостта да направи нещо срещу този представител на неприятеля. Жестовете и виковете на другите офицери го откъснаха от мислите му. Всички бяха вперили погледи нагоре и старецът направи същото.

От един час насам се чуваха страховити тътнежи, а в небето се забелязваха обвити в жълтеникав дим перести облачета, във вътрешността на които бясно се търкаляше голямо колело. Тътнежите бяха на тежката германска артилерия, която стреляше на няколко километра оттук, изпращайки снарядите си над замъка. Явно не това беше привлякло вниманието на офицерите. Присви очи, за да вижда по-добре, и накрая, точно до ръба на едно от облачетата, различи нещо като комар, проблясващ на слънчевите лъчи. В кратките интервали тишина се долавяше жужене, приглушено и далечно, издаващо присъствието му. Офицерите поклатиха глави: „Французите“. И Деноайе си помисли същото. Не можеше и да си представи, че на крилата на самолета би могло да има черни пречупени кръстове. Видя във въображението си два трицветни пръстена, подобни на цветните кръговете по крилата на пеперудите.

Разбираше безпокойството на германците. Приближилият се френски самолет остана като че неподвижен за момент над замъка, без да обръща внимание на белите балончета, които избухваха под и около него. Напразно оръдията от близките позиции го обстрелваха със снарядите си. После направи бърз завой и се отдалечи в посоката, от която бе дошъл.

„Сигурно е видял всичко — помисли си Деноайе. — Засякъл ни е и знае какво има тук“.

Предположи, че ходът на събитията бързо ще се промени. Всичко, случило се до момента през първите часове на сутринта, щеше да изгуби значението си в сравнение с онова, което щеше да последва. Усети страх, неудържимия страх от неизвестното, и в същото време почувства любопитство, безпокойство, нетърпение пред надвисналата, но никога неидваща опасност.

Оглушителна експлозия проехтя извън парка, но на съвсем малко разстояние от оградата. Във въздуха полетяха цели корони на дървета, скършени надве стволове, огромни буци черна пръст с кичури трева, облак прах закри небето. От зида се откъртиха няколко едри камъка. Германците поприсвиха леко тела, но без видимо вълнение. Беше им познато. Очакваха го като нещо неизбежно, след като бяха видели самолета. Знамето с червения кръст вече не можеше да заблуди вражеските артилеристи.

Господин Марсел не беше успял да се съвземе от изненадата си, когато още по-близко до зида избухна втора експлозия… после трета, вътре в парка. Стори му се, че внезапно е прескочил в друг свят. Видя хората и нещата като през някаква фантастична пелена, иззад която с тътнеж напредваше и събаряше всичко по пътя си една мощна разрушителната сила. Стоеше вцепенен, но в същото време не изпитваше страх. Досега си беше представял страха по различен начин. Усещаше в стомаха си мъчителна празнина. Залюля се няколко пъти на краката си, сякаш някой го удряше силно — първо в гърдите и веднага след това отзад по гърба. Наоколо се разнесе задушлив мирис на силна киселина, който затрудняваше дишането и предизвикваше сълзи. За сметка на това шумовете престанаха да го притесняват, вече не съществуваха за него. Усещаше ги по движението на въздуха, по разклащането наоколо, по вихрушката, принуждаваща мъжете да се превиват, но те вече не произвеждаха ефект вътре в него. Беше изгубил способността си да чува. Цялата сила на възприятията му се концентрира в зрението. Очите му като че ли станаха фасетни — като при някои насекоми. Виждаше какво се случва пред него, встрани от него, зад него. И стана свидетел на внезапни и поразителни неща, сякаш по каприз на съдбата всички правила в живота изведнъж бяха претърпели пълна промяна.

Един офицер, който стоеше само на няколко крачки от него, по необясним начин полетя във въздуха. Започна да се издига, без да губи изпънатата си военна стойка, с каска на главата, със свъсени вежди, с щръкнал рус къс мустак, а по-надолу — с изпъчените гърди, опънали куртката с цвят на горчица, ръцете в ръкавици, държащи бинокъл и лист хартия. Тук обаче неговата издигнала фигура се прекъсваше. Краката в сивите бричове и гамашите, които бяха останали на земята, безжизнени като празни калъфи, бълваха, бавно свличайки се, червеното си съдържание. От летящия нагоре торс като от голяма делва без дъно се сипеха вътрешности. Малко по-нататък, няколко стоящи прави артилеристи внезапно се озоваха проснати на земята, неподвижни и обагрени в червено.

Заелите позиция покрай каменния зид пехотинци залегнаха плътно на земята в старанието си да станат по-незабележими до бойниците, от които стърчаха пушките им. Мнозина бяха сложили раниците на главите или на гърбовете си, за да се предпазят от летящите парчетата на избухналите снаряди. Ако правеха някакви движения, то беше само за да се пригодят по-добре към неравностите на земята, стараейки се да я изкопаят с коремите си. Някои от тях промениха позите си с необяснима бързина. Сега лежаха опънати по гръб и изглеждаха заспали. Един беше с разкъсана около стомаха униформа и между парчетата плат от разпрания корем висяха синкави и червени меса, покрити с мехурчета пяна. Друг беше останал без крака. Видя също широко отворени от изненада и болка очи, зейнали уста, присвили устни като за продължителен вик. Но не викаха или поне той не чуваше виковете им.

Беше изгубил представа за времето. Не знаеше дали е стоял така неподвижен часове, или само минута. Безпокоеше го единствено треперенето на краката му, които отказваха да го държат… Нещо падна зад гърба му. Валяха отломки. Като обърна глава, видя замъка си преобразен. Току-що му бяха откраднали половин кула. Каменните плочи се пръскаха на малки парчета и се сриваха надолу, каменната рамка на един от големите прозорци беше почти изхвръкнала от мястото си и като по чудо продължаваше да пази равновесие. Старите мертеци на островърхия покрив на купата пламнаха като факли.

Тази внезапна промяна в собствеността му го впечатли много повече, отколкото безмилостната сеч на смъртта. Осъзна ужаса на слепите и неумолими сили, бушуващи около него. Животът, концентриран в очите му, се разпръсна във всички посоки и постепенно слезе в краката… Побягна, без да се замисли къде ще отиде, воден единствено от необходимостта да се скрие, подобно на тези мъже, оковани от правилата на дисциплината и принудени да се притискат към земята в старанието си да придобият незабележимостта на влечугите.

Инстинктът го теглеше към павилиона, но по средата на централната алея на пътя му се изпречи поредната от смайващите промени. Някаква невидима ръка приключваше с обръщането наопаки на половината покрив. Цялата лицева страна на фасадата се прегъна надве, образувайки водопад от тухли и прах. Вътрешните помещения останаха на открито, подобно на театрален декор — кухнята, в която се беше хранил, горният етаж със спалнята, в която беше все още неоправеното му легло. Нещастните жени!…

Обърна се е се завтече към замъка. Спомни си за избата, в която беше прекарал затворен една нощ. И когато се озова под сводестия й мрачен таван, тя му се стори като най-изисканият от всички салони. Благослови умението и предвидливостта на строителите.

Тишината в подземието възвърна слуха му. Чу, приглушена като далечна буря, стрелбата на германските оръдия и трясъка от експлозиите на френските снаряди. Спомни си за хвалебствените си слова по адрес на 75 милиметровото оръдие, което познаваше само по устно описание. Беше усетил вече и прякото му въздействие. „Стреля съвсем точно“ — измърмори си тихичко. Още малко и щеше да срине целия му замък. Подобно съвършенство му се стори прекалено… Но скоро се разкая за тези егоистични вайкания. Една натрапчива и подобна на угризение мисъл завладя съзнанието му. Цялото това негово сегашно страдание очевидно му беше наложено като изкупление за младежкото му прегрешение. Беше пренебрегнал дълга към родината си и сега, когато вече бе едно инертно и беззащитно същество, го връхлетя цялата ужасна действителност на войната, без да има възможност да изпита удовлетворението на войника, който може да се противопостави на ударите. Предстоеше му да умре, беше сигурен в това, със смъртта на посрамените и безименните, непозната славата. Руините на замъка щяха да станат негова гробница. Убеждението, че ще умре в мрачното подземие като гризач, на който са запушили отворите на леговището, го накара да възненавиди убежището си.

Горе бурята продължаваше да вилнее. Над главата му сякаш удари гръм. Последва грохот от срутване. Върху сградата беше паднал още един снаряд. Дочу стенания, викове, забързани стъпки. Изглежда снарядът в сляпата си ярост беше разкъсал на парчета много от умиращите в салоните на сградата.

Уплаши се, че може да остане погребан в убежището си и презглава се затича нагоре по стълбите. Като минаваше през партерния етаж, видя небето през пробития покрив. Навсякъде висяха парчета греди, люлееха се части от подовата настилка, задържали се като на косъм да не полетят надолу мебели. В хола, чийто под доскоро беше покрит със скъпи килими, сега нагази в купища отломки, изкривени железа и парчета от нападали от горните етажи счупени мебели. Стори му се, че сред тях вижда сгърчени човешки крайници и чува болезнени неразбираеми стенания.

Излезе тичешком навън със същата припряност да стигне до светлината и до чистия въздух, както корабокрушенецът, измъкващ се от вътрешността на потъналия кораб… Беше изминало доста време от момента, в който се скри в подземието. Слънцето блестеше високо в небето. В градината видя още трупове в трагични и странни пози. Ранените стенеха, прегънати надве в носилките, или лежаха мълчаливо на земята с присвити от болка лица, опрели гръб до ствола на някое дърво. Някои бяха отворили раниците си, за да извадят санитарните комплекти и да се погрижат за по-леките си рани. Пехотинците водеха непрекъсната стрелба. Броят им се беше увеличил. В парка влизаха нови групи войници. Някои, командвани от сержант, други — от офицер. Бяха части от пехотата, изблъскани от позициите си до реката и идващи да подсилят втората отбранителна линия. Картечниците сливаха своето тракане на шевни машини с камшичното плющене на пушките. Пространството беше изпълнено с непрестанното жужене на невидими рояци насекоми. Хиляди нахални конски мухи летяха наоколо, без Деноайе да успее да ги види. Корите на дърветата отскачаха от стволовете, остъргани внезапно от невидими остри нокти, валеше дъжд от обрулени листа, люлееха се по най-безразборен начин вейки и клони, по земята се търкаляха камъни, подритнати от тайнствени крака. Всички неодушевени предмети като че заживяваха фантастичен живот. Големите цинкови супени лъжици на войниците, металните елементи на униформите им, главините на колелата на оръдията, барабаняха от само себе си, удряни сякаш от невидима градушка. Видя обърнато и със стърчащи нагоре счупени колела оръдие сред проснати и като че ли спящи около него мъже, видя войници безмълвно да лягат на земята и да полагат бавно на нея глави, оборени сякаш от внезапен сън. Други крещяха, пълзейки по алеите на парка, или се влачеха по задник, притиснали с ръце коремите си.

На стареца изведнъж му стана много горещо. Остра миризма на силно избухливи вещества накара очите му да се насълзят, на гърлото му засмъдя. Веднага след това усети студ, челото му се покри с ледена пот.

Трябваше да се отдръпне от моста. Минаваха групи войници, носещи ранени към сградата, въпреки че тя вече беше полуразрушена. Изведнъж от глава до пети го обля хладен дъжд, сякаш от земята беше избликнал голям фонтан. В пълния с вода защитен ров беше паднал снаряд, вдигайки високо във въздуха голяма водна колона с парчета от дремещите в нея шарани и превръщайки в прах белите перила с цветните саксии върху тях.

Втурна се да тича, заслепен от ужас, и скоро се натъкна на малко кръгло стъкълце, гледащо го хладно. Юнкерът с монокъла. Беше отново паднал в ръцете му… С дулото на револвера си той му посочи две търкалящи се наблизо кофи. Трябваше да ги напълни с вода от рова и да даде на хората му, напечени от силното слънце, да пият. Заповедническият тон не търпеше възражения, но господин Марсел се опита да откаже. Да не би да е слуга на германците?… Учудването му бе кратко. Получи силен удар с дръжката на револвера в гърдите си, докато в същото време другата ръка на лейтенанта, свита в юмрук, го удари в лицето. Старецът се сви надве. Прииска му се да заплаче, изпита желание да умре. Но нито отрони сълза, нито животът напусна тялото му след тази обида, както му се искаше… Видя се клекнал до рова да пълни двете кофи с вода и след това да минава покрай редицата войници, които оставяха настрана пушките, за да отпият жадно от хладната живителна течност.

Престана да се страхува от пронизителното свистене на летящите във въздуха невидими неща. Желанието му беше да умре, знаеше, че смъртта му е неизбежна. Натрупаха му се много страдания, на света вече нямаше място за него. Мина покрай големите пробойни в зида, причинени от снарядите. През тях можа безпрепятствено да огледа околността. Стоборите и горичките изглеждаха съвсем различно — бяха полуунищожени от огъня на артилерията. В подножието на склона, на който беше замъкът му, видя няколко военни колони от френския авангард, преминали през Марна и готвещи се за атака. Поради масирания огън на германците напредваха на прибежки по роти, търсейки прикритие в неравностите на терена.

Старецът се оживи при внезапно хрумналата му мисъл, че щом смъртта му беше неизбежна, по-добре бе все пак да го убие френски куршум. И тръгна изправен с двете кофи в ръце сред залегналите и непрекъснато стрелящи мъже. Но скоро се стъписа от друга споходила го идея, която го накара да спре на едно място и да се свие. Даде си сметка, че куршумът, който щеше да получи, можеше да спаси един вражески живот. По-добре да го убият германците… Започна да обмисля възможността да вземе пушката на някого от мъртвите и да се хвърли срещу юнкера, който го беше ударил.

Пълнеше за трети път кофите с вода и наблюдаваше в гръб лейтенанта, когато се случи нещо невероятно, абсурдно, нещо, което му напомни за кинематографа и възможностите му да прави най-фантастични изображения. Изведнъж главата на офицера изчезна. Два кървави фонтана бликнаха от врата му и тялото се свлече на земята като празен чувал. В същото време по дължината на зида и между него и сградата премина циклон, изскубвайки дървета, преобръщайки оръдия, увличайки във вихрушка хората, подобно на сухи листа. Досети се, че смъртта вече размахва коса в нова посока. До момента идваше от насреща, откъм реката, удряйки по неприятелската линия покрай зида. Сега, с внезапността на атмосферна промяна, се вихреше откъм вътрешността на парка. Една подходяща маневра на атакуващите, използвали някакъв страничен път, освободен вероятно при отстъплението на германската линия, бе позволила на французите да подредят оръдията си на нова позиция, удряйки по фланга окупаторите на замъка.

За свой късмет господин Марсел се позабави на брега на рова, защитен от масивното здание. Дъждът от снаряди на скритата батарея премина по дължината на широката алея, помете живите, разкъса за втори път мъртвите, изби много коне, разби на парчета колелата на няколко оръдия. Изведнъж като че избухна вулкан, сред чиито пламъци се чернееха летящи тела. Видя стотици паднали на земята мъже, видя десетки коне да препускат, газейки собствените си вътрешности. Сляпата смърт не събираше снопове, косеше наведнъж цялата нива с един откос. И отсрещните батареи, сякаш предусетили катастрофата, удвоиха силата на огъня, изсипвайки порой от снаряди. Те избухваха навсякъде. Сред околните гори извън пределите на замъка и парка зейваха кратери, бълващи цели огромни стволове. Снарядите изхвърляха от гробовете им мъртвите, погребани предната вечер.

Останалите живи продължиха още известно време да стрелят през амбразурите в каменния зид. После бързо се изправиха на крака. Някои от тях, бледи, със стиснати устни и с безумен поглед, сложиха щиковете на дулата на пушките, други обърнаха гръб и побягнаха към изхода на парка, без да обръщат внимание на виковете на офицерите и на куршумите, които те изстреляха след тях.

Всичко това се случи с главозамайваща бързина, подобно на епизод от кошмар. Отвъд зида, като огромен прилив, долиташе все по-силно бръмчене. Чу викове, стори му се, че множество прегракнали и нестройни гласове пеят Марсилезата. Картечниците, неуморими шевни машини, не млъкваха нито за миг. Атаката можеше да бъде отново спряна от тази ожесточена съпротива. Германците, обезумели от гняв, стреляха и стреляха. Пред една от пробойните на зида като че се мярнаха червени кепета и крака в панталони от същия цвят, опитващи се да минат по развалините. Видението обаче изчезна моментално под дъжда от куршуми. Атакуващите сигурно падаха на купища от другата страна на стената.

Деноайе не разбра съвсем ясно как стана промяната. Изведнъж видя червените панталони вътре в парка. Прескачаха самоотвержено през зида, промъкваха се през пробойните, изникваха по невидими пътеки иззад дърветата. Бяха дребни войничета, квадратни и потни, с разкопчани куртки. След тях в пълно безредие тичаха африкански стрелци със сатанински блясък в очите и с пяна на уста, зуави с широки панталони, преследвачи в сини униформи.

Германските офицери предпочитаха да загинат. Вдигнали високо саби след изстрелването на последния патрон, те вървяха право към атакуващите, следвани от малцината все още подчиняващи им се войници. Получи се сблъсък, хаотично разбъркване. На стареца му се стори, че светът изведнъж потъна в дълбока тишина. Виковете на сражаващите се, стълкновението на телата, резкият шум от оръжията не представляваха нищо, след като оръдията бяха замлъкнали. Видя мъже, нанизани през корема на щиковете на пушките, вдигнати високо приклади, падащи надолу като тежки чукове, борещи се на земята противници, търсещи надмощие с ритници и със захапвания. Изчезнаха гърдите с цвят на горчица, видя само гърбове със същия цвят бързо да се отдалечават към изхода на парка, промъквайки се между дърветата, падайки по средата на разстоянието, застигнати от куршумите. Повечето от атакуващите искаха да се втурнат след бегълците, но не можеха, защото преди това трябваше да изтръгнат с резки дърпания щиковете на пушките си от телата на враговете, които ги задържаха в предсмъртната си агония.

Господин Марсел, озовал се изведнъж по средата на тези смъртни схватки, започна да подскача като дете, да размахва ръце и да крещи. После, когато дойде на себе си, държеше в ръце прашната глава на млад офицер, който го гледаше учуден. Може би го беше взел за луд заради целувките, несвързаните думи и стичащите се по бузите му сълзи. Продължи да плаче, когато офицерът грубо го отблъсна от себе си. Усети силна нужда да излее трупаната вече толкова дни мълчалива мъка: „Да живее Франция!“

Неговите бяха вече на входа на парка. Тичаха с насочени напред пушки със затъкнати щикове по следите на последните останки от германския батальон, оттеглящ се към градчето. По пътя мина група конници. Бяха драгуни, идващи да доведат докрай преследването. Но конете им изглеждаха уморени. Единствено радостната възбуда от победата, която изглежда се предаваше от хората на животните, поддържаше техния принуден и мъчителен тръс. Един от конниците спря до входа на парка. Конят жадно захапа стръковете зелена трева, докато драгунът продължи да седи поприведен на седлото, сякаш спеше. В желанието си да го събуди Деноайе го бутна по бедрото и той веднага се изтърколи на обратната страна. Беше мъртъв, вътрешностите висяха извън корема му. Така беше яздил в тръс на своя боен кон, смесен с останалите.

Наоколо започнаха да се образуват огромни въртопи от желязо и дим. Германската артилерия стреляше по изгубените си позиции. Напредването на атакувапште сили продължаваше. В северна посока минаха батальони, ескадрони, батареи. Уморени, мръсни, покрити с прах и кал, но пък и изпълнени с ентусиазъм, достатъчен да циментира изцедените им сили. Френските оръдия започнаха да бълват огън откъм градчето.

Войнишки патрули претърсваха замъка и близките горички. От разрушените помещения, от дълбоките зимници, от храсталаците в парка, от оборите и от горящите гаражи започнаха да се появяват мъже в зеленикави униформи с остригани нула номер глави. Всички вдигаха високо ръце, показвайки празните си длани. Страхуваха се, с безпокойството на силното угризение, че незабавно ще ги разстрелят. Изведнъж бяха изгубили силата си, озовавайки се далеч от офицера и неподвластни на дисциплината. Някои, поназнайващи малко френски, говореха за съпругите и децата си, за да трогнат заплашващите ги с щиковете си врагове. Един германец се приближи плътно до Деноайе. Брадясалият санитар. Удряше се с юмрук в гърдите и после го сочеше с пръст. „Францьози… голям приятел на францьози“. И широко се усмихваше на покровителя си.

Престоя в замъка си до следващата сутрин. Присъства на неочакваното появяване на Жоржет и майка й от сумрака на разрушения павилион. И двете избухнаха в плач при вида на войниците във френски униформи.

— Така не можеше да продължава — простена вдовицата. — Господ забавя, но не прощава.

И майката, и дъщерята като че ли започнаха да изпитват съмнения за истинността на случилото се предните дни.

След една неспокойна нощ, прекарана сред развалините, господин Марсел реши да си тръгне. Какво повече му оставаше да прави в този сринат със земята замък?… Смущаваше го присъствието на толкова много мъртъвци. Бяха стотици, дори хиляди. Войниците и местните зариваха труповете там, където ги намереха. Гробове имаше около целия замък, навсякъде покрай алеите, в градинските лехи, в пристройките. Дори на дъното на заобикалящия замъка кръгъл защитен ров имаше трупове. Как да живееш с такива съседи, повечето от които врагове?… Сбогом, скъпи мой замък Вилбланш!

Пое пътя към Париж, беше си дал дума да стигне там независимо как. Навсякъде се натъкваше на трупове, но те не бяха в зеленикава униформа. В спасителната атака бяха загинали много от съотечествениците му. Мнозина още щяха да паднат в последните конвулсии на битката, продължаваща зад гърба му, караща линията на хоризонта непрекъснато да потрепва… Видя яркочервени панталони да стърчат над стърнищата, вдигнати вертикално подковани подметки да блестят покрай пътя, мъртвешки бледи глави, тела без крайници, разкъсани кореми със стърчащи от тях огромни посинели черни дробове, разпрани гърди, разпръснати навсякъде човешки крака и ръце. И отделно от тази печална смесица — разхвърляни безредно тъмночервени кепета, ориенталски тюрбани, каски с гребени, ятагани, пречупени на две байонети, пушки, купища гилзи от снаряди. Видя обърнати оръдия със счупени колела, големи купчини от овъглена материя — останки от изгорели хора и коне в нощта преди германското отстъпление.

Въпреки тези варварски кремирания труповете и от едната, и от другата страна бяха безчет, нямаха край. Сякаш земята беше избълвала всички тела, положени в нея от зората на човечеството. Слънцето равнодушно покриваше със светли петна и с жълти отблясъци полетата на смъртта. Парчета от щикове, метални пластини, затвори на пушки блестяха като късчета счупено огледало. Влажната нощ, дъждът, оксидиращият ефект на въздуха все още не бяха променили с корозивното си действие блясъка на тези останки от битката. Плътта започваше да се разлага. Дъх на гробище съпровождаше пътника и колкото повече той напредваше към Париж, толкова миризмата ставаше по-силна. Вървеше през осеяна с разлагащи се човешки и конски трупове долина. В началото мъртвите бяха от предния ден, все още свежи. Онези, на които се натъкна оттатък реката, вече втори ден лежаха на земята, малко по-нататък — трети, после четвърти. Ята гарвани литваха лениво при шума от стъпките му, но скоро пак кацаха върху плячката си, нахранени, но не преситени, изгубили всякакъв страх от човека.

От време на време срещаше групи живи същества. Кавалерийски взводове, жандармеристи, зуави, преследвачи. Обикаляха около изоставените разрушени ферми и оглеждаха терена за евентуални германски бегълци. Деноайе трябваше непрекъснато да разказва историята си и да показва паспорта, даден му от Лакур за пътуването с военния влак. Само така можеше да продължава напред. Тези войници, много от които леко ранени, живееха все още с впечатленията от победата. Смееха се, разказваха подвизите си, описваха как през изминалите дни са гледали смъртта в очите. „Ще ги изпроводим с ритници до границата…“ Ненавистта им ставаше още по-голяма, като поглеждаха наоколо. Населените места, фермите, самотните къщи — всичко изгорено. Като скелети на праисторически животни в долината стърчаха оголени стоманени конструкции, изкривени от огъня. Тухлените комини на фабриките бяха сринати със земята или надупчени като решето от снарядите. Изглеждаха като овчарски свирки, забити в земята.

До разрушените села жените риеха земята, копаейки гробове. Тази им работа изглеждаше безсмислена. Нужни бяха огромни усилия, за да се закопаят толкова мъртъвци. „Ще умрем след победата — помисли си господин Марсел, — чумата ще си направи гуляй с нас“.

Дори водата в потоците не беше пощадена от тази зараза. Жаждата го накара да се наведе да пийне от една вада и видя два зелени крака да се подават над повърхността на водата, забили ботуши в калта на брега. Главата на германеца лежеше на дъното.

Вървеше вече няколко часа, когато се спря, разпознал една полуразрушена къща. Беше крайпътната кръчма, в която преди дни спря да хапне на път за замъка. Мина покрай почернелите от сажди стени, а по-навътре рояк нахални мухи забръмча покрай лицето му. Задуши го миризма на разложение. От развалините стърчеше крак като от опърлен картон. Стори му се, че отново вижда старицата с увисналите на полите й внучета. „Господине, защо хората бягат? Войната е работа на войниците. Ние не причиняваме зло никому и няма от какво да се страхуваме“.

Половин час по-късно, спускайки се по един склон, срещна нещо съвсем неочаквано. Видя автомобил с обозначението на таксиметрова кола, парижко такси. Шофьорът се разхождаше спокойно около колата, сякаш изчакваше пътници на стоянката си. Той бързо се приближи и заговори идващия насреща му изморен, мръсен като скитник и със синина от удар на лицето господин. Докарал дотук някакви парижани, които искали да видят бойното поле. Били от тези, които пишат във вестниците. Чакал ги да се върнат привечер.

Господин Марсел бръкна дълбоко в джоба си. Двеста франка, ако го закара до Париж. Шофьорът запротестира със сериозността на човек, държащ на обещанията си… „Петстотин“. И показа шепа златни монети. В отговор другият само завъртя манивелата на мотора, който веднага забоботи. Не всеки ден се случваше да има битка в околностите на Париж. Клиентите му можеха да го почакат.

Вече в колата, Деноайе видя отвън долината на ужаса да изостава все по-назад след шеметното бягство. Пътуваше към живота. Връщаше се в цивилизацията.

На влизане в Париж пустите улици му се сториха пълни с хора. Никога досега градът не му се беше струвал толкова прекрасен. Видя Операта, видя площад „Конкорд“, стори му се, че сънува, представяйки си огромния скок, който беше направил през последния час. Сравни това, което сега го заобикаляше, с картините допреди малко, с онази долина на смъртта само на няколко десетки километри оттук. Не, не беше възможно. Едно от двете лица на този контраст трябваше задължително да е фалшиво.

Автомобилът спря. Беше пристигнал на булевард „Виктор Юго“… Помисли си, че продължава да сънува. Наистина ли си беше вече вкъщи?…

Внушителният портиер го поздрави, явно учуден от мизерния му вид. Я виж ти, господинът!… Откъде идва господинът?

— От ада — измърмори господин Марсел.

С приятно удивление започна да обикаля из помещенията на жилището си. Отново беше станал някой. Видът на богатството му и удоволствието от удобствата възвърнаха чувството му за достойнство. В същото време в съзнанието му възкръсваха спомените за всички унижения и обиди, които беше преживял. Ах, мерзавците!…

Два дни след това звънецът на вратата му иззвъня. Посещение!

Към него смутен се приближи един войник, един дребничък пехотинец, стискащ кепето си в дясната ръка и мънкащ извинения на испански език.

— Разбрах, че сте тук… Идвам да…

Този глас?… Господин Марсел издърпа посетителя от тъмното входно антре към светлината на прозореца във вестибюла… Какъв хубавец само!… Яркият червен цвят на кепето беше потъмнял от мръсотия, прекалено широкият шинел беше разкъсан и тук-там нескопосано зашит, високите обувки излъчваха миризма на кожа. Никога не беше виждал сина си толкова елегантен и представителен, какъвто изглеждаше сега с тази униформа като от битпазар. — Ти!… Ти!…

Бащата прегърна конвулсивно сина си, стенейки като дете и усещайки как краката му отказват да го държат.

Никога не го беше напускала надеждата, че един ден ще постигнат разбирателство. Във вените му течеше неговата кръв, беше добър, без други недостатъци, освен известна твърдоглавост. Сега му прощаваше за всичко отминало и упрекваше себе си за голяма част от вината. Беше проявявал прекалена строгост.

— Ти — войник! — повтори. — Ти — защитник на моята страна, която не е твоя родина!…

И отново го целуваше, после правеше крачка-две назад, за да го огледа по-хубаво. Без никакво съмнение сега го намираше много по-хубав в смешната униформа, отколкото когато беше на върха на славата си на танцьор, любимец на жените.

Постепенно овладя чувствата си. Очите му, пълни със сълзи, злобно заблестяха. Гримаса на силна омраза сгърчи лицето му.

— Върви, сине, воювай — каза простичко. — Не знаеш каква всъщност е тази война. Аз идвам от нея, видях я от съвсем близо. Не е война като другите, с лоялен противник. Това е ловно изтребление на диви зверове… Стреляй без никакви скрупули срещу тази паплач. С всеки един, когото убиеш, освобождаваш човечеството от смъртна опасност.

Замълча за момент, обхванат сякаш от силно колебание, после допълни с драматично спокойствие:

— Възможно е да видиш срещу себе си познати лица. Семейството невинаги е това, което ни се иска. Мъже с твоята кръв са от противната страна. Ако видиш някой от тях… не се колебай, стреляй! Това е врагът! Убий го!… Убий го!