Алфонс Доде
Тартарен в Алпите (8) (Нови подвизи на тарасконския герой)

VIII
Паметен диалог между Юнгфрау и Тартарен. Гостната на нихилистите. Дуел с ловджийски нож. Ужасен кошмар. „Мен ли търсите, господа?“ Странен прием на тарасконската делегация от съдържателя на хотела Майер

Както всички луксозни хотели на Интерлакен, хотелът на Майер „Юнгфрау“ е построен на Хьохевег, широка двойна алея с орехови дървета, която смътно напомняше на Тартарен неговата скъпа Градска обиколка, само че тук нямаше слънце, прах и щурци, защото от цяла седмица неспирно валеше.

Той заемаше хубава стая с балкон на първия етаж; и сутрин, докато се бръснеше пред малкото огледало, закачено на прозореца, стар навик от пътешествията му, първото нещо, което се набиваше в очите му, бяха житата, люцерната, еловите гори, терасовидният кръг от тъмна зеленина — Юнгфрау, който изплуваше белоснежен като рог от облаците, а на него винаги се закачваше мимоходом невидим слънчев лъч. Тогава между розово-белите Алпи и алпиниста от Тараскон започваше кратък диалог, на който не липсваше величие.

— Тартарен, скоро ли ще го бъде? — питаше строго Юнгфрау.

— Сега, сега… — отговаряше героят, докосвайки с пръст носа си и бързаше да привърши бръсненето; после веднага измъкваше карирания си костюм на катерач, увиснал безцелно от няколко дни на закачалката, обличаше го и сам се ругаеше: — Ах, мръсна работа! Вярно, че това на нищо не прилича…

Но изведнъж отдолу, от прозореца на партера, през митрите се разнасяше тих, ясен и мил глас:

— Добър ден… — казваше Соня, щом го видеше да се появява на балкона. — Колата ни чака, побързайте, мързеливецо…

— Идвам, идвам…

Само за минута той заменяше дебелата вълнена риза с тънко колосано бельо, грубите планински обувки — knickersbockers — с отровнозеления жакет, с който в неделя на музикалните вечери вземаше ума на тарасконските дами.

Конете риеха нетърпеливо пред хотела, а в колата вече се настаняваха Соня и брат й, все по-блед и по-слаб с всеки изминат ден въпреки благотворния климат на Интерлакен; но точно когато потегляха, Тартарен редовно виждаше как стават от една пейка на алеята и се приближават с тежка походка, като мечки, двамата прочути гринделвалдски водачи Родолф Кауфман и Кристиан Инебнит, с които той се беше уговорил да се изкачи на Юнгфрау и които всяка сутрин идваха да проверят кога ще бъде удобно на господина да тръгне.

Появата на тези двама мъже с подковани обувки, с протрити от раницата и въжетата за спускане и закърпени на гърба и раменете дрехи, техните наивни и сериозни лица, няколкото френски думи, които едва бъбреха, въртейки големите си плъстени шапки, бяха истинско мъчение за Тартарен. Много му се искаше да им каже: „Не се безпокойте… Аз ще ви предупредя…“

Всеки ден той ги срещаше на същото място и се освобождаваше от тях, като им пускаше някоя монета, право пропорционална на силата на неговите угризения. Възхитени от този начин „да покоряват Юнгфрау“, планинарите пъхваха със сериозен вид в джоба си този trinkgeld и с примирена крачка се отправяха под ситния дъжд по пътя към своето село, оставяйки Тартарен смутен и отчаян от проявената безхарактерност. А след това чуден въздух, разцъфнали ливади, отразяващи се в прозрачните зеници на Соня, докосването на едно краче до ботуша му… По дяволите Юнгфрау! Героят мислеше само за своята любов или по-скоро за своята цел да изведе на прав път клетата малка Соня, неволна престъпница, захвърлена поради сестринската си преданост извън закона и обществото.

Това беше причината, която го задържаше в Интерлакен в същия хотел, където бяха отседнали Василиеви. На неговата възраст, при неговия почтен и солиден вид, той не можеше дори да мечтае да бъде обикнат от това дете; но Соня беше тъй нежна, тъй смела, тъй отзивчива към всички нещастни свои съмишленици, тъй предана към своя брат, когото й бяха върнали от сибирските мини с проядено тяло, отровен от газа гризу, осъден на по-сигурна смърт от туберкулозата, отколкото от всички военни съдилища! Имаше от какво да се разнежи човек, така си е, де!

Тартарен им предлагаше да ги заведе в Тараскон, да ги настани в малка, слънчева къща извън града, извън този чуден градец, където никога не валеше и животът преминаваше в песни и празненства. Той се разпалваше, запяваше весела игрива народна песен и барабанеше в такт по шапката си:

Хей Тараска, брей Тараска,

тра-ла-ла-ла-ла,

хей Тараска, брей Тараска,

с твоите патила.

Но болният свиваше още повече устни в иронична усмивка, а Соня поклащаше глава. За нея не съществуваха нито празненства, нито слънце, докато руският народ стенеше под властта на тиранина. Щом брат й оздравеел — неговите измъчени очи говореха съвсем друго, — нищо нямало да я спре да се върне там, да страда и да умре за светото дело.

— Ама, дявол да го вземе — възклицаваше тарасконецът, — нали ако му хвърлите бомба на този тиранин, ще дойде друг… И пак ще трябва да се започне отначало… А годините си минават, тъй де, времето на щастието и на младежката любов…

Неговият начин да произнася „времето“ с три „р“, изпъкналите му очи забавляваха девойката; но тя веднага ставаше сериозна и заявяваше решително, че би могла да обича само човека, който ще освободи родината й. О, дори той да е по-грозен от Болибин, по-недодялан и по-груб от Манилов, готова била да се отдаде на такъв човек, да живее до него в свободна любов дотогава, докато трае младостта й и тя го привлича като жена, дотогава, докато той я харесва.

„Свободна любов“ нихилистите наричаха незаконната връзка, в която по взаимно съгласие встъпваха мъжете и жените. И за тази примитивна форма на брака Соня говореше най-спокойно, със своя невинен девически израз, на тарасконеца, порядъчен буржоа, мирен и тих избирател, готов между другото да прекара дните си до тази обожаема девойка, дори и в тъй наречената „свободна любов“, стига тя да не поставяше за това такива убийствени, чудовищни условия.

Докато те двамата си говореха за такива изключително деликатни неща, край тях се нижеха поля, езера, гори, планини и на всеки завой през хладното сито на непрекъснатия дъжд, който преследваше героя през неговите странствувания, Юнгфрау издигаше своя бял връх, сякаш за да му развали с угризения прелестната разходка. Връщаха се да закусят, сядаха в голямата трапезария на хотела, където оризолюбците и сливолюбците продължаваха мълчаливата си вражда, от която Тартарен изобщо не се интересуваше вече, седнал до Соня, загрижен да не би да има отворен прозорец зад Борис и да му духа в гърба, изобщо проявявайки всичките си чарове на светски човек и домашните си навици на питомен заек.

След това те пиеха чай у русите, в малката гостна на първия етаж, край алеята. Още един прелестен час за Тартарен, задушевни разговори с тих глас, докато Борис дремеше на дивана. Топлата вода кипеше в самовара, аромат на мокри цветя нахлуваше през полуотворената врата заедно със синия блясък на глициниите, които я обкръжаваха. Малко повече слънце, топлина и мечтата на тарасконеца щеше да бъде осъществена — малка рускиня край него, грижеща се за градинката с баобаба.

Изведнъж Соня подскачаше.

— Два часът!… А пощата?

— Ще отида — казваше добродушният Тартарен и само по тона и по решителния му театрален жест, с който закопчаваше жакета и вземаше бастуна си, можеше да се отгатне колко важна е тази задача, която той външно приемаше така просто — да отиде да вземе от пощата писмата „до поискване“ на Василиеви.

Зорко наблюдавани от местните власти и руската полиция, нихилистите, особено водачите им, трябваше да прибягват до предпазни мерки, например да пращат писмата и вестниците „до поискване“, и то само с инициали.

Откакто се бяха настанили в Интерлакен, Борис се чувствуваше още по-зле и Тартарен, за да спести на Соня досадата от дългото чакане пред гишето под любопитните погледи, се беше задължил на свой риск и отговорност с тази ежедневна ангария. Пощата беше на две минути от хотела на една широка и шумна улица, продължение на алеята, с много кафенета, кръчми и магазинчета за чужденци, пълни с алпенщоци, гети, каиши, бинокли, тъмни очила, манерки, пътни торби, изложени тук, сякаш за да накарат алпиниста отстъпник да потъне в земята от срам. По улиците минаваха върволици туристи, коне, водачи, мулета, мяркаха се сини воали, зелени воали, в такт със звънчетата на мулетата по камъните потропваха железните върхове на бастуните, но този вечен празник оставяше безразличен Тартарен. Той дори не усещаше свежата целувка на ветреца, който подухваше от планината на талази — цялото му внимание беше насочено как да наведе на лъжлива следа шпионите, които предполагаше, че са по петите му.

Първият войник от авангарда, стрелецът, който е достигнал до стените на вражески град, не пристъпва напред толкова недоверчиво, колкото нашия тарасконец по време на този кратък преход от хотела до пощата. При най-малкия звук на стъпки зад гърба му той се спираше уж загледан внимателно пред изложените картички, разгръщаше някоя английска или немска книга, за да накара полицая да мине пред него; или пък внезапно се обръщаше и заставаше жесток и настръхнал, очи в очи с някоя едра девойка, гостилничарска прислужница, тръгнала по покупки, или с някой безобиден турист, стар сливолюбец от трапезарията, който слизаше уплашено от тротоара, вземайки го за обезумял.

Стигнал до пощата, чиито гишета са, кажи-речи, на улицата, Тартарен минаваше назад-напред, дебнеше лицата, преди да се доближи, после се втурваше, пъхаше главата и раменете си в отвора, прошепваше неясно няколко думи, които за негово отчаяние вечно го караха да повтаря, и сдобил се най-сетне с тайнствената пратка, той се връщаше в хотела, заобикаляйки откъм кухните, стиснал с ръка в джоба си пакета писма и вестници, готов всичко да разкъса, всичко дори да изгълта при най-малката опасност.

Манилов и Болибин почти винаги чакаха новините у своите приятели; те не живееха в хотела за икономия и от предпазливост. Болибин беше постъпил на работа в една печатница, а Манилов, много изкусен мебелист, работеше по поръчка при разни собственици. Тарасконецът не ги обичаше, единият го притесняваше с гримасите и подигравателното си изражение, другият го плашеше със свирепия си вид. Освен това те и двамата заемаха твърде много място в сърцето на Соня.

— Той е герой — казваше тя за Болибин и му разправяше как цели три години е печатал сам революционен вестник в центъра на Петербург. Три години, без да излезе нито веднъж, без да се покаже дори на прозореца; спал в един голям стенен долап, където хазайката му го затваряла всяка вечер заедно с тайната печатница.

А пък Манилов шест месеца беше преживял в подземията на Зимния дворец в очакване на подходящия случай, спейки през нощта над своя взрив, от което накрая получил ужасно главоболие и нервно разстройство, подсилващи се още повече от непрекъснатия страх и от внезапните проверки на полицията, която смътно се досещала, че се крои нещо и непрекъснато се мъчела да спипа на място работниците, наети в Зимния дворец. По време на редките си излизания Манилов се срещал на Адмиралтейския площад с представител на Революционния комитет, който го питал шепнешком, без да се спира:

— Готово ли е?

— Не още… — отговарял Манилов, без дори да помръдва устни.

Най-сетне една февруарска вечер на същия въпрос той отговорил изключително хладнокръвно:

— Готово…

Почти в същия миг страхотен взрив потвърдил думите му и всички светлини в двореца изгаснали внезапно, площадът потънал в пълен мрак, разкъсван от викове на болка и уплаха, от тръбни звуци, тропот на войници и пожарникари, които дотичали с носилки.

Тук Соня прекъсваше разказа си с думите:

— Не е ли ужасно толкова човешки жертви, толкова усилия, смелост, интелигентност и всичко това на вятъра?… Не, не, лошо средство са масовите убийства… Точно този, който трябва да бъде убит, винаги се изплъзва… Най-правилното, най-човечното решение е да се отиде при царя, както вие сте отивали срещу лъва — твърдо решен, добре въоръжен, притаен зад вратичката на колата… и когато той мине…

— Ех, да!… Тъй е то… — казваше Тартарен смутено, преструвайки се, че не е доловил намека, и веднага се впускаше в някакъв философски спор или на отвлечена тема с някой от многобройните гости.

Защото не само Болибин и Манилов идваха у Василиеви. Всеки ден у тях се явяваха нови лица, млади хора, мъже и жени, с вид на бедни студенти, възторжени учителки, руси и розови, със същото упорито изражение и по детски жестоко мислещи като Соня, нелегални, емигранти, някои дори осъдени на смърт, което въпреки това никак не охлаждаше младежкия им жар.

Те се смееха, говореха високо, повечето знаеха френски, Тартарен много скоро започна да се чувствува прекрасно сред тях. Те го наричаха „чичо“, усещаха в него нещо детинско, наивно, което им допадаше. Може би мъничко прекаляваше с разказите си за лов, с това, че вдигаше ръкави, за да покаже белезите от ноктите на някоя пантера, или пък ги караше да напипват под брадата му вдлъбнатините, останали от зъбите на атлаския лъв; може би също се сближаваше малко по-бързо, отколкото е необходимо, с хората, като ги прегръщаше през талията, облягаше се на раменете им, наричаше ги с малките им имена пет минути след като са се запознали.

„Вижте какво ще ви кажа, Дмитрий… Нали ме познавате, Фьодор Иванович…“ Но тъй или иначе, не за дълго; той все пак им се нравеше какъвто си беше тантурест, приветлив, доверчив, изпълнен с желание да се харесва. Те четяха писма пред него, крояха планове, измисляха пароли, за да измамят полицията, и цялата тая конспиративна игра забавляваше и разпалваше твърде много въображението на тарасконеца; и макар на неговата природа да беше чуждо всяко насилие, той не можеше понякога да се въздържи да не поспори по техните човекоубийствени планове, като одобряваше, критикуваше, даваше съвети, продиктувани от опита му на голям пълководец, изминал пътищата на войната, свикнал да борави с всякакви оръжия, влизащ в бой с диви зверове.

Един ден дори, когато говореха в негово присъствие за убийството на някакъв полицай, намушкан с нож в театъра от един нихилист, той им показа, че ударът е бил неправилно нанесен и им изнесе урок по бой с ножове.

— Ей тъй, от долу на горе, де. По този начин не е опасно да се самонараниш…

И се вдъхновяваше, вживяваше се в тази роля:

— Да предположим, ей тъй, че се срещам с вашия деспот на четири очи при лов на мечки. Той е там, където стоите вие, Фьодор, а аз съм тук, до масичката, всеки държи своя ловджийски нож… „И тъй, господарю, сега ще си видим сметките с вас в ръкопашен бой…“

Той заставаше в средата на стаята, прав, стъпил здраво с късите си крака, сякаш готов да скочи, задъхан като дървар или хлебар, който меси хляб, и им разиграваше истинска битка, завършваща с победния му вик, когато нанасяше удар от долу на горе, дявол да го вземе, право във вътрешностите на противника си.

— Ето как стават тия работи, мили мои деца!

Но какви угризения след това, какви страхове, когато, далеч от магнетичното влияние на Соня и на нейните сини очи, от опиянението, възпламенило го сред всичките тези луди глави, останеше сам с нощната си шапчица, потънал в размишления пред традиционната чаша с подсладена вода, която си приготвяше за нощта.

Както и да е, какво го интересуваше всичко това. Нали този цар не беше негов цар в края на краищата и всичките тези истории никак не го засягаха… А представяте ли си някой ден да го задържат, да го изпъдят от страната и да го предадат на московското правосъдие… Само това липсваше! Тези казаци хич не се шегуват… И в мрака на хотелската стая, подсилена от хоризонталното му положение, неговата развихрена фантазия заработваше още по-усилено и рисуваше пред очите му, както навремето пред книгата с картинки, която му подаряваха за Нова година по време на детството му, всякакви мъчения, от страшни по-страшни, на които щеше да се изложи; Тартарен в мините, изпълнени с гризу, работещ като Борис, във вода до кръста, с разядено тяло, отровен. Успява да се изплъзне, скрива се сред снежни гори, преследван от татари с кучета, обучени за лов на хора. Изтощен от студ и глад, той най-сетне е заловен и обесен между двама каторжници, а преди изпълнение на смъртната присъда поп с мазни коси, дъхащ на водка и тюленова мас, му прочита молитва, докато там, в Тараскон, слънцето изгрява и под звуците на неделната музика тълпата, неблагодарната, непомнеща никого тълпа, отвежда сияещия Косткалд към креслото на П. К. А.

Именно в такава една тревожна утрин, след страшните сънища, той бе надал своя отчаян вик: „Помощ, Безюке!…“ и все още изпотен от кошмара, бе изпратил поверителното си писмо до аптекаря. Но достатъчно беше Соня да му каже само „Добър ден“, като го срещне, за да попадне отново под нейното обаяние и в плен на нерешителност и слабост.

Така една вечер, след като два часа бяха слушали божествена музика в „Курзал“ и се връщаха в хотела с Василиеви и Болибин, нещастникът забрави всякаква предпазливост и думите, които отдавна сдържаше: „Соня, обичам ви“, се изтръгнаха от устата му, докато той притисна Соня, която го беше уловила под ръка. Тя не се изненада, изгледа го втренчено, бледа под светлината на газта на входната площадка, където бяха спрели, и каза със загадъчна усмивка, която разкри красивите й бели зъби:

— Е, добре! Трябва да ме заслужите…

Тартарен щеше да отговори, да произнесе клетва, да се задължи да извърши престъпна лудост, когато при него се доближи един от служителите на хотела.

— Горе ви чакат… Някакви господа… Търсят ви.

— Мене ли търсят!… Дявол да го вземе!… Че за какво?

И пред него изникна изведнъж картина номер едно: Тартарен заловен, изгонен… Разбира се, той се уплаши, но се държа героично. Първо се отдели от Соня и й каза с глух глас:

— Бягайте, спасявайте се…

После се изкачи по стълбата с високо вдигната глава, с горд поглед, сякаш отиваше на ешафода, така развълнуван, че се наложи да се улови за перилата.

Когато тръгна по коридора, забеляза някакви хора, струпани в дъното, пред вратата на неговата стая, които оглеждаха ключалката, чукаха и викаха:

— Хей, Тартарен…

Той направи две крачки и запита с пресъхнала уста:

— Мен ли търсите, господа?

— Тъй я, дявол да го вземе, да, скъпи председателю!…

Един дребен старец, забързан и мършав, облечен в сиво, който сякаш носеше по шапката, по жакета, по гетрите и по дългите си увиснали мустаци всичкия прах на Градската обиколка, се хвърли на шията на героя и потърка към неговите гладки и нежни бузи сухата си кожа на капитан от запаса.

— Бравида… Невъзможно!… И Екскурбаниес?… Ами там кой е?…

В отговор се разнесе блеене.

— Скъпи, скъпи учи… учи… телю…

И към него се приближи помощникът на аптекаря, тракайки по стените с нещо като дълга въдица, завита в горната част и овързана в синя хартия и мушама.

— Я гледай, Паскалон… Дай да те целуна, момченце… Но какво носи той? Остави го де!…

— Хартията, махни хартията! — подсказа Командира.

Момчето махна бързо обвивката и тарасконското знаме се развя пред очите на зашеметения Тартарен.

Делегатите свалиха шапки.

— Уважаеми председателю — изрече Бравида и тържественият му и твърд глас потръпна, — вие сте поискали знамето и ние ви го носим, ама ха!…

Председателят опули очи като паници:

— Аз ли съм го искал?…

— Как, нима не сте го искали?…

— А, да, вярно бе — каза Тартарен бързо, досещайки се за Безюке.

Той разбра всичко, отгатна останалото и се разнежи от простодушната шега на аптекаря, с която той го връщаше към дълга и честта, така че промърмори, заеквайки:

— Ах, скъпи приятели, колко хубаво е това, каква добрина ми правите.

— Да живее председателят! — изджафка Паскалон, развявайки знамето.

Гонгът на Екскурбаниес отекна, до избите на хотела се разнесе бойният му вик:

— Ха, ха, ха, айде да шмим!

По всички етажи се заотваряха врати, показваха се любопитни лица, които веднага изчезваха уплашени при вида на знамето, на тези черни космати мъже, които ревяха непознати думи, размахали ръце. Никога тихият хотел „Юнгфрау“ не беше преживявал такава врява.

— Да влезем в стаята ми — каза Тартарен малко смутен.

Те започнаха да опипват всичко в тъмната стая, търсейки кибрит, когато някой чукна господарски по вратата и тя се отвори сама пред жълтото, надменно, надуто лице на собственика на хотела Майер. Той се канеше да влезе, но се спря пред този мрак, в който святкаха страшните очи, и прецеди от прага през стиснатите си зъби с неприятния си немски акцент:

— Стойте по-тихо… или ще изфикам полицията да фи залофи.

При грубата дума „залови“ от тъмнината на стаята се разнесе нещо като рев на бик. Собственикът отстъпи крачка, но подхвърли:

— Знаем ви кои сте! Следят фи и не желая пофече хора като вас в хотела си!…

— Господин Майер — каза тихо и учтиво, но твърдо Тартарен, — пригответе ми сметката, тези господа и аз тръгваме утре сутрин за Юнгфрау.

О, бащина земя, скъп роден край, кътче от голямата татковина! Достатъчно беше да чуе тарасконски изговор, да го полъхне от лазурните гънки на знамето родният вятър и ето Тартарен се освободи от любовта и нейните примки, върна се към приятелите си, към задълженията си, към славата.

А сега, хайде, напред!…