Алфонс Доде
Тартарен в Алпите (7) (Нови подвизи на тарасконския герой)

VII
Тарасконски нощи. Къде е той? Тревога. Щурците от Стъргалото викат Тартарен да се върне. Свети великомъченик Тарасконски. Клуб на Алпините. Какво ставаше в аптеката на площадчето. Помощ, Безюке!

— Писмо, господин Безюке!… От Швейцария, ей!… От Швейцария! — викаше радостно от другия край на площадчето раздавачът, като размахваше нещо забързан, защото денят вече преваляше.

Аптекарят, който се наслаждаваше на прохладата, седнал по риза пред врата си, скочи, грабна с треперещи ръце писмото и го отнесе в своята обител, изпълнена с разнообразни миризми на еликсири и билки, но го отвори чак когато раздавачът си отиде, оживен и подкрепен от чаша умъртвителен сироп, като награда за добрата новина.

Цели две седмици чакаше Безюке това писмо от Швейцария, две седмици, изпълнени с тревога! Най-после ето го! И само като зърна дребния, закръглен и твърд почерк на плика, името на пощенската станция — „Интерлакен“ — и широката лилава марка с надпис „Хотел «Юнгфрау», собственост на Майер“, сълзи изпълниха очите му и тежките му мустаци на берберийски корсар, през които се промъкваше тихичко добродушно подсвиркване, затрепериха.

„Поверително. Да се унищожи след прочит.“

Тези думи, едро написани в горния край на листа, в телеграфно-аптекарски стил, който напомняше на: „Външно, да се разклати преди употреба“, толкова го смутиха, че той прочете на висок глас, както човек говори в кошмарите си:

„С мен стават ужасни неща…“

От съседната стая можеше да го чуе госпожа Безюке-майка, която си подремваше след вечеря, или пък чиракът му, чийто чук звънтеше отмерено в големия мраморен хаван в дъното на лабораторията. Безюке продължи да чете на тих глас, после препрочете писмото още два-три пъти, пребледнял, с буквално настръхнали коси. После един бърз поглед на всички страни и — храс, храс — писмото е накъсано, вече е в кошчето за боклук; ами ако го намерят, ако съберат парчетата… тъкмо се навежда да го вдигне, един треперлив глас се обажда:

— Фердинан, там ли си?

— Да, мамо — отговаря нещастният корсар, застинал от ужас в момента, в който лази под бюрото.

— Какво правиш, съкровище мое?

— Ами-и-и, правя капките за очи на госпожица Турнатоар.

Мама отново заспива, чукът на помощника, утихнал за миг, продължава да потраква като часовник и упойва къщата и площадчето, замрели в негата на лятната вечер. Сега Безюке се разхожда с широки крачки пред вратата си и става ту розов, ту зелен в зависимост от това пред кои от своите буркани минава. Той размахва ръце, бъбри несвързани думи: „Нещастният… загубен… фатална любов… как да го измъкнем?“, но въпреки смущението си придружава с бодро подсвиркване маршируващите драгуни, които се отдалечават под яворите на Градската обиколка.

— Ей! Здрасти, Безюке… — казва една сянка, изплувала от пепелния мрак.

— Къде отивате, Пеголад?

— А че в клуба, къде другаде!… На вечерното заседание… Ще се говори за Тартарен и за председателството… Трябва да се отиде.

— Ми да взема да дойда и аз!… — отговаря аптекарят, внезапно озарен от гениална идея.

Той влиза вътре, слага си редингота, опипва джобовете, за да се увери, че шперцът и американският бокс, без които никой тарасконец не излиза на улицата привечер, са там. После извиква тихичко от страх да не събуди старата дама:

— Паскалон… Паскалон…

Почти дете, но вече плешив, сякаш всичката му коса беше се събрала в къдравата му руса брада, помощникът Паскалон имаше възторжената душа на фанатик, изпъкнало чело, очи на дива коза, а румените му бузи бяха пухкави и златисти като препечено бокерско хлебче. В дните на големи алпийски празници клубът му поверяваше своя флаг и това дете страстно, пламенно и мълчаливо благоговееше пред П. К. А. като свещ, която изгаря пред олтара на Великден.

— Паскалон — каза тихо аптекарят, толкова близо до него, че му пъхаше твърдите си мустаци в ухото, — имам новини от Тартарен… Те са тревожни…

Събеседникът му пребледня, а той добави:

— Смелост, момче, може би всичко ще се оправи… Както и да е, поверявам ти аптеката. Ако ти поискат арсеник, не давай, опиум — също, нито пък равен… Нищо не давай. Не се ли върна до десет часа, спусни капаците и си легни. Хайде!

И той изчезна с решителна крачка, тръгна по Стъргалото в нощта, без да се обърне нито веднъж, което даде възможност на Паскалон да се хвърли към кошчето, да го претърси алчно с треперещи ръце, да го преобърне върху бюрото, за да види дали не са останали няколко парченца от тайнственото писмо, донесено от раздавача.

За този, който знае колко лесно се палят тарасконците, не е трудно да си представи какъв смут цареше в градчето след внезапното изчезване на Тартарен. „Ами ако, и все пак, тъй де“ — всички бяха загубили ума и дума, още повече че беше средата на август и мозъците тъй кипяха под слънцето, сякаш щяха да пръснат черепите. От сутрин до вечер в града се говореше едно и също, навред се чуваше само името „Тартарен“, по присвитите устни на почтените дами с шапчици, по цъфтящите устни на гризетките с копринени панделки в косите: „Тартарен, Тартарен“ — и в яворите на Стъргалото, натежали от белезникав прах, подлуделите щурци трепкаха в зноя и сякаш се задушаваха, повтаряйки звучните срички: „Тар… тар… тар… тар… тар…“.

Тъй като никой не знаеше нищо, естествено всички бяха отлично осведомени и даваха обяснения за заминаването на председателя. Разнасяха се най-невероятни слухове. Според някои той бе отишъл при трапистите, бе отвлякъл дамата Дюгазон^[1]; според други бе заминал за тихоокеанските острови да основе колония на име Порт-Тараскон или обикалял Централна Африка, за да намери Ливингстън.

— Хайде бе, Ливингстън!… Че нали той умря преди две години…

Но тарасконското въображение не се съобразяваше с времето и пространството. А най-интересното беше, че приказките за трапистите, за колонията, за далечните пътешествия бяха измислени все от Тартарен, бяха мечти на този бодърствуващ сънливец, споделени някога с добрите му приятели, които сега се чудеха какво да мислят, и твърде обидени дълбоко в душите си, че не знаят нищо, се държаха извънредно сдържано с тълпата, като помежду си се гледаха лукаво с вид на многознаещи. Екскурбаниес подозираше, че работата е известна на Бравида, а Бравида от своя страна твърдеше:

— Безюке сигурно знае всичко. Той гледа все настрани, като куче, отмъкнало кокал.

Наистина аптекарят изживяваше адски мъки поради тайната, която пазеше, тя го гореше отвътре, разяждаше го, караше го да бледнее и да се изчервява в един миг и непрекъснато да свежда очи. Помислете си, горкият човек беше тарасконец, а кажете, измежду всички мъки на света съществува ли по-страхотно изтезание от това на великомъченика Безюке, който знаеше нещо, а не биваше нищо да каже.

Затова, въпреки ужасните новини, когато отиваше на събранието тази вечер, в походката му се долавяше някакво облекчение, освобождение. Най-сетне!… Щеше да говори, да сподели, да каже това, което толкова му тежеше; и в своето желание да свали товара от плещите си, той подхвърляше намеци на разхождащите се. Денят беше преминал в такава жега, че въпреки необичайния час и ужасния мрак — осем часът, и то без четвърт според градския часовник, навън беше пълно с народ, цели семейства, насядали по пейките на прохлада, докато къщите им се проветряват, тълпи тъкачки, които се разхождаха под ръка по пет, по шест и сред чиито нестройни редици се носеха смях и бъбрене. Във всички групички говореха за Тартарен.

— Е та как е, господин Безюке, още ли не е дошло писмото?… — питаха аптекаря, като го спираха по пътя.

— Ще видите, деца, ще видите… Четете утрешния „Форум“…

Той ускоряваше крачка, но всички продължаваха да го следват, да му се натрапват, по Стъргалото се носеше неясен шум и тропот като от стадо, който заглъхна под широко отворените светли правоъгълници на прозорците на клуба.

Заседанията се провеждаха в бившата зала за игра на карти, чиято дълга маса, покрита със същото зелено сукно, сега се бе превърнала в заседателна. В средата се издигаше председателското кресло с извезаните на облегалката инициали П. К. А., а в единия край, сякаш присъединил се, беше сложен столът на секретаря. Отзад на стената, над една релефна карта, на която бяха означени Алпините с вдъхващите уважение имена и височини, висеше знамето. По ъглите, разположени на снопове като билярдни щеки, имаше красиви, инкрустирани със слонова кост почетни алпенщоци, а в една витринка бяха събрани любопитните неща, намерени в планината — кристали, кремък, вкаменелости, два морски таралежа и една саламандра.

Докато Тартарен отсъствуваше, подмладилият се и сияещ Косткалд заемаше креслото, а столът беше за Екскурбаниес, който изпълняваше длъжността секретар; но този къдрокос, космат и брадат дявол изпитваше желание да шуми и да всява безредие, нещо невъзможно с неговите тихи задължения. При най-малък предлог той размахваше ръце, тропаше с крака, надаваше ужасяващи крясъци, див, преливащ от жизнерадост смях — ха-ха-ха! — който завършваше със страхотния боен тарасконски вик: „Айде да шмим! Хайде да шумим!…“. Наричаха го Гонга заради гръмкия му металически глас, способен с ужасната си сила да ви спука тъпанчетата.

Тук-таме, покрай стените, на плетени дивани седяха членовете на ръководството.

Най-отпред беше капитанът от запаса Бравида, когото всички в Тараскон наричаха Командира; този дребен и чистичък човечец се опитваше да скрие своя дребен ръст, като си беше пуснал огромни буйни мустаци като на Верцингеторикс.

После се виждаше изпитото и болнаво лице на Пегулад, данъчния агент, последния корабокрушенец от „Медуза“^[2]. Всички знаят, че в Тараскон винаги е имало някой последен корабокрушенец от „Медуза“. По едно време се бяха появили дори трима, които се наричаха един друг самозванци и никога не се съгласяваха да ги съберат заедно. От тримата единственият истински беше Пегулад. Той беше претърпял катастрофата на шест месеца, като пътувал на „Медуза“ с родителите си, което обаче не му пречеше да разказва de visu^[3] с най-малки подробности за гладуването, за спасителните лодки, за сала и за това как стиснал за гърлото капитана, който искал да избяга: „Връщай се на поста си, подлецо!“. На шест месеца, хайде бе!… Наистина беше станал отегчителен до смърт с тази своя вечна история, която всичко живо знаеше и предъвкваше от петдесет години и от която той бе придобил навика да си придава отчаян и безучастен вид. „След всичко, което преживях!“ — казваше той не особено справедливо, тъй като благодарение на това беше получил поста данъчен агент и го беше запазил при всички режими.

До него седяха братята Руньонас, шестдесетгодишни близнаци, които никога не се разделяха и винаги се караха, говорейки най-отвратителни неща един за друг; те толкова си приличаха, че двете им старчески, плешиви и ъглести физиономии, които от неприязън гледаха все на различни страни, биха могли да послужат за модел на някой художник на медали, желаещ да изсече двуликия Янус.

Малко по-нататък — председателят Бедарид, адвокатът Баржавел, нотариусът Камбалалет и страшният доктор Турнатоар, за когото Бравида казваше, че би могъл да пусне кръв дори на ряпа.

Сгорещени от ужасната жега, засилена от газовото осветление, господата заседаваха по ризи, от което заседанието губеше много от своята тържественост. Освен това бяха в намален състав и подлият Косткалд искаше да се възползува от това, за да ускори изборите, без да чака Тартарен. Сигурен в успеха си, той тържествуваше предварително и дяволска усмивка подръпваше тънките му устни, когато се изправи, за да започне да плете козни, след като Екскурбаниес прочете дневния ред.

— Не се доверявай на този, който се усмихва, преди да заговори! — измърмори Командира.

Без да обръща внимание на тези думи, смигвайки на верния Турнатоар, Косткалд започна със злъчен тон:

— Господа, неокачествимото държане на нашия председател и неизвестността, в която той ни изостави…

— Не е вярно!… Председателят ни пише!…

Безюке се изправи разтреперан и се приближи към масата; но осъзна, че постъпката му е нарушение на правилника, промени тона, вдигна ръка според изискванията и поиска думата, за да съобщи нещо много важно.

— Говорете! Говорете!

Прежълтял, със свито гърло, Косткалд му кимна да говори. И едва тогава Безюке започна да обяснява:

— Тартарен е в подножието на Юнгфрау… Той ще се изкачва… Той иска знамето!…

Възцари се мълчание, нарушавано от хриптящото дишане и пращенето на газта; след това гръмна възторжено „ура“, възгласи „браво“, всички затропаха с крака и над целия този шум прокънтя гонгът на Екскурбаниес, надал бойния си вик: „Ха! Ха! Ха! Айде да шмим!“. А отвън възбудената тълпа му пригласяше.

Все по-жълт и по-жълт, Косткалд отчаяно тръскаше председателското звънче; в края на краищата Безюке продължи, като бършеше челото си и пъхтеше, сякаш е изкачил пет етажа.

Както и да е, можеха ли те да завият, да опаковат и да изпратят като обикновен колет знамето, което председателят искаше, за да го забие в девствените хребети?

— Никога… Ха!… Ха!… Ха!… — ревна Екскурбаниес.

Дали няма да е по-добре да определят делегация, да изберат с жребие трима членове от ръководството?…

Не го оставиха дори да довърши. Докато изречеш „хоп“, предложението на Безюке бе гласувано, прието с аплодисменти и имената на тримата делегати бяха назовани в следния ред: 1. Бравида; 2. Пегулад; 3. Аптекарят.

Номер две се възпротиви. Това пътешествие го плашеше, толкова слаб и болнав се чувствуваше той, да му се не види макар, след крушението на „Медуза“.

— Ще ида вместо вас, Пегулад — ревна Екскурбаниес, целият наелектризиран.

Безюке пък не можел да напусне аптеката. Той отговаряше за целия град. Една непредпазливост на чирака и Тараскон може да бъде изтребен.

— Брей! — каза ръководството и се изправи като един човек.

Разбира се, аптекарят не можеше да тръгне, но можеше да изпрати Паскалон, а Паскалон щеше да се грижи за знамето. Той поне знаеше как да върши тази работа! И нови възклицания, ново боботене на Гонга и около клуба се надигна такава народна буря, че се наложи Екскурбаниес да се покаже на прозореца пред ревящата тълпа, чийто шум скоро бе заглушен от неповторимия му глас:

— Приятели, Тартарен се намери. Славата пак ще го целуне.

Той успя да добави още: „Да живее Тартарен!“ и да нададе своя гръмогласен боен вик и вкуси за миг блаженството от страхотния рев на тълпата, който отекваше и трептеше сред пушилката по дърветата на Стъргалото, а по клончетата малките кречетала на щурците трепкаха като посред бял ден.

Чувайки всичко това, Косткалд, който заедно с другите се бе приближил до прозореца, се върна залитащ в своето кресло.

— Я! — каза някой. — Какво му е на Косткалд?… Какъв е прежълтял!

Всички се хвърлиха към него; страшният Турнатоар вече вадеше своята чантичка, но търговецът на оръжие, разкъсван от болката, със страхотна гримаса на малодушие промълви:

— Няма нищо… Нищо… Оставете ме… Знам какво е това… Това е завистта!

Бедният Косткалд, колко ли се измъчваше!

 

 

Докато тези събития се развиваха, в другия край на Градската обиколка, в аптеката на площадчето, помощникът на Безюке, седейки зад тезгяха на шефа си, търпеливо подреждаше и слепваше забравените в дъното на кошчето парчета; но много късчета липсваха и ето тайнствената и непроницаема загадка, която се разстла пред него, подобна на карта на Централна Африка, с бели петна и terra incognita^[4], която наивният знаменосец изследваше с трепет:

                                безумно влюбен
спиртн                чикагски консерви
не мога да се откъс                нихилист
на смърт   ужасни усл                вместо
неговото   Вие ме познавате, Ферди
        знаете моите либерални схващания,
но да стигна до цареубийство
                                жасни последствия
Сибир                обесен                обожавам я
Ах!        стисна честната ти р
Тар                Тар