Алфонс Доде
Тартарен в Алпите (2) (Нови подвизи на тарасконския герой)

II
Тараскон — пет минути престой. Клубът на алпинистите. Обяснение на П. К. А. Диви и питомни зайци. Това е моето завещание. Умъртвителен сироп. Първо покоряване. Тартарен изважда очилата си

Когато името „Тараскон“ прокънти в трептящата и прозрачна синева на провансалското небе по линията Париж-Лион-Средиземно море, от всички прозорци на експреса се показват любопитни лица и пътниците си предават от вагон на вагон: „А, ето го и Тараскон!… Я да видим Тараскон“.

А всъщност това, което се вижда, е ни повече, ни по-малко най-обикновено — едно спокойно и чисто градче, кули, покриви, мост над Рона. Но тарасконското слънце и чудодейните миражи, тъй богати на изненади, на измислици, на безумни смехории; жизнерадостният народец, не по-голям от шепа нахут, но който отразява и въплъщава инстинктите на цяла Южна Франция, жив, подвижен, приказлив, преувеличаващ, смешничък, впечатлителен — ето какво търсят пътниците от експреса на минаване и какво създава популярността на този край.

В паметни страници, които скромността му пречи да припомни по-ясно, летописецът на Тараскон на времето се опита да обрисува щастливите дни на градчето, водещо свой затворен живот, пеещо своите романси всеки своя — и по липса на дивеч, устройващо невероятен лов на каскети. После, когато дойде войната, онези черни дни, той разказа за Тараскон, за неговата героична защита, за бомбардирания площад, за непревземаемия клуб и кафенето при театъра, за всички жители, които образуваха доброволни групи, нашиха си кръстосани кости и черепи, пуснаха си буйни бради и се запасиха с такива купища брадви, абордажни саби и американски револвери, че горките хора накрая започнаха да се плашат едни други и направо не смееха да се събират по улиците.

Много години минаха от войната, много календари бяха изгорени; но Тараскон нищо не забрави и като се отказа от вятърничавите забавления на миналото, сега мислеше само как да стегне мускули и да пролее кръвта си в бъдещата разплата. Дружества по стрелба и по гимнастика, с униформи, екипирани, всяко с музика и флаг; зали по фехтовка, по бокс, бой с тояги, бягане; състезания, всички видове борба замениха дори сред хората от най-доброто общество лова на каскети и невинните ловджийски разговори у търговеца на оръжие Косткалд.

И накрая клубът, дори старият клуб, отказвайки се от различните игри на карти, се превърна в Клуб на алпинистите по подобие на известния Елпайн клъб в Лондон, който се бе прославил чак в Индия със своите катерачи. С тази разлика, че вместо да напуснат родината си в търсене на чуждестранни върхове за покоряване, тарасконците се задоволиха с това, което им беше под ръка или по-просто под крака, дето се казва, пред вратите на градчето.

Нима има Алпи в Тараскон?… Не, но има Алпини — верига от хълмове, ухаещи на мащерка и лавандула, не особено трудни за изкачване, нито пък високи (сто и петдесет-двеста метра над морското равнище), които надиплят на сини вълни хоризонта на провансалските пътища и които местното въображение е украсило с баснословни и изразителни имена: връх Страшни, Краят на света, Връх на великаните и т.н.

Удоволствие е да видиш тарасконците през неделните утрини, с гети, с алпенщок в ръка, с палатка и раница на гръб, как поемат, водени от тръбачи, да покоряват върхове, които „Форум“, местният вестник, описва извънредно точно с художествено многословие и бомбастични епитети — „опасни пропасти, бездни, проходи“, сякаш става дума за пътешествия из Хималаите. Не бива да забравяте обаче, че благодарение на тази игра местните жители получиха нови сили, онези „двойни мускули“, които някога имаше само Тартарен, добродушният, безстрашният, героичният Тартарен.

Ако Тараскон е олицетворение на Южна Франция, Тартарен е олицетворение на Тараскон. Той не е просто първи гражданин на града, той е неговата душа, неговият гений, той притежава всичките му чудесни налудничавости. Известни са неговите стари подвизи, неговите успехи като певец (О, дуетът „Робер Дявола“ в аптеката на Безюке!) и удивителната одисея на неговия лов на лъвове, откъдето доведе великолепната камила, последна в Алжир, която умря впоследствие натежала от годините и от почестите и чийто скелет бе запазен в музея на града между другите тарасконски рядкости.

Тартарен обаче дори не е мръднал; здрави зъби, здрави очи, въпреки петдесетака, и все предишното невероятно въображение, което приближава и увеличава предметите като телескоп. Той си остана човекът, за когото храбрият командир Бравида казваше: „Юнак!“.

Разбира се, юнак, но юнак не като всички! Защото у Тартарен както у всеки тарасконски юнак, се съчетават две ясно обособени породи: на див и на питомен заек; дивият заек — подвижен, смелчага, луда глава; питомният заек — домошар, болнав, с адски страх от умората, от течението и от всички приключения, които биха могли да го погубят.

Знаем отлично, че тази предпазливост не му пречеше да бъде смел и дори героичен, според случая; но все пак позволено е да се запитаме какво ли бе дошъл да прави той на Риги (Regina montium) на тези години, когато тъй трудно си бе извоювал правото на почивка и благоденствие.

На този въпрос би могъл да отговори единствено подлият Косткалд.

Търговецът на оръжие Косткалд е рядко срещан тип в Тараскон. Завистта, низката и черна завист, която личеше в злобната гънка на тънките му устни и в особената жълта мъгла, която на кълба се надигаше от черния му дроб и заливаше широкото му и правилно, добре обръснато лице, набраздено от двете страни, сякаш изчукано в метал като изображенията на Тиберий или Каракала върху старинните медали. Завистта у него беше болест, която той дори не се опитваше да скрие и както си беше с буен тарасконски темперамент, случваше се сам да заговори за своя недъг:

— Не можете да си представите колко е болезнено…

Естествено Тартарен все едно че беше палач за Косткалд! Толкова слава за един-единствен човек! Той, навсякъде, винаги той! И бавно, тихо като термит, проникнал в позлатеното дърво на идола, цели двадесет години той подкопаваше изотдолу прочутото име, гризеше го, дълбаеше го. Когато вечер в клуба Тартарен разказваше за засадите си по време на лова на лъвове, за своите пътешествия в неизбродимата Сахара, Косткалд тихичко се подсмиваше и недоверчиво клатеше глава.

— И все пак кожите, Косткалд… лъвските кожи, които той ни изпрати и които са тук в залата на клуба?…

— Ами, ами!… Къде ти в Алжир продавачи на кожи?

— А следите от куршуми, дупките в главите?

— Е, стига де, да не би, когато ходехме на лов за каскети, да нямаше у нашите шапкари пробити с куршуми и разкъсани каскети за нескопосните стрелци?

Без съмнение старата слава на Тартарен — изтребителя на хищници, оставаше над подобни нападки; но като алпинист той даваше повод за всякакъв род критики и Косткалд често си ги позволяваше, бесен, че за председател на Клуба на алпинистите е бил избран човек, очевидно „натежал“ от възрастта и когото старият алжирски навик да носи чехли и широки дрехи предразполагаше още повече към леност.

Наистина Тартарен рядко участваше в катеренето; той се задоволяваше да дава напътствия и да чете на събиранията, като въртеше очи и изричаше думите с интонация, от която дамите бледнееха, трагични съобщения за разни експедиции.

Косткалд, напротив, сух, подвижен, „Петльов крак“, както го наричаха, се катереше винаги начело; той бе изкачил Алпините от край до край, бе побил на недостижимите върхове знамето на клуба — ламята Тараска на фон, обсипан със сребърни звезди. Но въпреки това беше само заместник-председател, З. П. К. А.; той обаче си проправяше път така добре, че си личеше как Тартарен ще пропадне на следващите избори.

Предупреден от верните си приятели — аптекаря Безюке, Екскурбаниес, храбрия командир Бравида, — героят изпърво бе обзет от мрачно отвращение, онази бунтуваща се омраза, която неблагодарността и несправедливостта надигат във великите души. Дощя му се да зареже всичко, да напусне родния край, да премине моста и да отиде отсреща, в Бокер, при волските^[1], после се успокои.

Да напусне своята къщичка, своята градинка; скъпите си навици, да се откаже от председателското кресло в Клуба на алпинистите, създаден от него, от величавите инициали П. К. А., украса и отличителен знак на визитните му картички, на листовете за писма, та дори на подплатата на шапката му! Невъзможно, тц! И изведнъж му хрумна умопомрачителна идея.

В края на краищата подвизите на Косткалд се ограничаваха с катерене по Алпините. Защо Тартарен да не предприеме велико пътешествие през трите месеца, които оставаха до изборите; да побие например знамето на клуба върху някой от най-високите върхове на Европа — Юнгфрау или пък Монблан? Какво тържество би било завръщането му, каква плесница ще бъде за Косткалд разказът на изкачването, който „Форум“ ще отпечата! Как след това ще се осмелят да му оспорват креслото?

Той веднага премина към дело. Поръча си тайно от Париж купчина специални трудове: „Покоряване на върхове“ от Хуаймпър, „Ледниците“ от Тайндъл, „Монблан“ от Стефен д’Арв, статии, публикувани от Английския и Швейцарския клубове на алпинистите, натъпка си главата с какви, ли не алпинистки изрази, „гърла, коридори, мелнички, фирнове, сераки, морени, ребра“, без да му е съвсем ясно какво означават.

През нощта сънуваше страхотии — безкрайни плъзгания, внезапни проваляния в бездънни пропасти. Лавините го търкаляха, ледени висулки се забиваха в тялото му; и дълго след събуждането и след утринния шоколад, който имаше навик да пие в леглото, той оставаше тръпнещ и потиснат от своя кошмар; това обаче не му пречеше, щом стане, да посвети своята утрин на трудни тренировъчни упражнения.

Тараскон е опасан околовръст от една улица, насадена с дървета, която в местния речник е означена с името „Градската обиколка“. Всяка неделя следобед тарасконците, които въпреки своето въображение са хора на навика, правят обиколка на своя град, и то винаги в една и съща посока. Тартарен се упражняваше да я прави по осем и по десет пъти на ден, понякога дори и обратно. Той вървеше с ръце зад гърба, със ситна планинска крачка, бавна и сигурна, и дюкянджиите, потресени от това нарушение на местните обичаи, се губеха в догадки от всякакъв род.

У дома си, в своята екзотична градинка, той се приучваше да минава през пропасти, като прескачаше своя басейн, където между водораслите плуваха шарани; на два пъти падна и бе принуден да се преоблече. Тези неуспехи го дразнеха и тъй като лесно му се замайваше главата, упражняваше се да върви по тесния перваз на басейна за най-голям ужас на старата прислужница, която нищо не разбираше от тези маймунджилъци.

Същевременно поръча на един добър ключар от Авиньон „котки“, система „Хуаймпър“, за обувките си и ледосекач, система „Кенеди“; достави си също така спиртник, два непромокаеми чувала и въже, изобретено от него — дълго двеста стъпки и изплетено от тел.

Пристигането на тези различни предмети, тайнствените отпътувания и завръщания, необходими за тяхното производство, силно заинтригуваха тарасконците; в града се говореше: „Председателят замисля удар“. Но какво по-точно? Нещо велико, разбира се, тъй като според хубавия израз на храбрия и склонен към мъдруване командир Бравида, интендантски капитан от запаса, който говореше само с поговорки: „Орелът не гони мухи“.

Дори за своите най-близки Тартарен оставаше неразгадаем; само на събиранията в клуба забелязваха трепета в неговия глас и погледите, излъчващи мълнии, които той мяташе, когато заговореше с Косткалд, косвен повод за това ново пътешествие, чиито опасности и трудности му ставаха все по-ясни, колкото повече наближаваше то. Злочестият човек не ги скриваше от себе си и дори ги виждаше в такава мрачна светлина, че счете за необходимо да сложи работите си в ред и да напише своето завещание — изява, която струва толкова много на влюбените в живота тарасконци, че те почти всички умират, без да са изказали последната си воля.

Да, да, представете си в една лъчезарна юнска утрин под безоблачното небе, високо и прекрасно, отворил вратата на кабинета си към спретнатата градинка, посипана с пясък, където екзотичните растения хвърляха своите виолетови сенки, където фонтанът звънко пееше сред веселите викове на савоярчетата, които играеха на дама пред вратата, представете си Тартарен по чехли, в широки фланелени дрехи, удобно настанен, щастлив, с добре натъпкана лула в устата, как пише и чете едновременно на глас:

„Това е моето завещание“.

Така си е, колкото и да е спокойно сърцето ти, колкото и да се владееш, това са жестоки мигове. И все пак нито ръката, нито гласът му трепнаха, докато той раздаваше на своите съграждани събраните от цял свят богатства, с които бе пълна малката къща, чисти и поддържани във възхитителен ред.

„На Клуба на алпинистите — баобаба (arbos gigantea), за да краси камината в заседателната зала;

на Бравида — карабините, револверите, ловджийските ножове, малайските ками, томахавките и другите смъртоносни оръжия;

на Екскурбаниес — всички лули, чибуци, наргилета и лулички за пушене на хашиш и опиум;

на Косткалд — да, дори и Косткалд получаваше своя дял! — знаменитите отровни стрели (Не пипайте!).“

Може би това последно благодеяние криеше тайната надежда председателят да се нарани и да умре; но нищо подобно не се излъчваше от завещанието, завършващо с тези думи на божествено благодушие:

„Моля скъпите ми алпинисти да не забравят своя председател… искам да простят на моя враг, както му прощавам аз, въпреки че именно той е причина за моята смърт…“

Тук Тартарен бе принуден да спре, заслепен от бликналите сълзи. За един миг той се видя разбит на парчета в подножието на висока планина, видя как го събират в количка, представи си безформените останки, донесени в Тараскон. О, сила на провансалското въображение! Той присъствуваше на собственото си погребение, слушаше заупокойните молитви, надгробните речи: „Горкичкият Тартарен, тц, тц, тц!…“ и скрит в тълпата на своите приятели, се самооплакваше.

Но почти веднага видът на кабинета, залян от слънцето, с наредени блестящи оръжия и лули, песничката на водната струя посред градината го върнаха към действителността. А всъщност защо да умира? Защо да отпътува дори? Кой го кара да прави това, що за глупаво самолюбие? Да си рискуваш живота за едно председателско кресло и за три инициала!…

Това бе слабост, която не трая повече от предишната. Пет минути по-късно завещанието бе завършено, подписано, подпечатано с огромен черен печат и великият човек вече правеше последните приготовления за заминаването си.

Още веднъж дивият Тартарен бе победил питомния Тартарен. И за тарасконския герой можеха да се кажат думите, казани за Тюрен^[2]: „Тялото му невинаги бе готово за борба, но волята му го извеждаше на този път въпреки него самия“.

Същия ден вечерта, когато последният удар на десетия час се разнесе от часовниковата кула на кметството, улиците опустяха, сякаш се разшириха, и само тук-таме се чуваше закъсняло почукване, сподавени и пресипнали от уплаха гласове си подвикваха в мрака: „Е, та лека нощ, значи!“… а после внезапно се захлопваше врата и някой минувач потъваше в угасналия град, където вече единствено уличните стълбове осветяваха фасадите на сградите и боядисаните в розово и зелено буркани на аптека „Безюке“ хвърляха тесни сенки върху площадчето заедно с фигурата на облакътилия се зад тезгяха аптекар, който дремеше над своята фармакопея. Това беше един малък аванс от почивката, които той си открадваше всяка вечер от девет до десет часа, като твърдеше, че така ще бъде по-бодър през нощта, ако стане нужда да услужи на някого. Между нас казано, това беше най-обикновена тарасконада, тъй като никой никога не го будеше и за да спи спокойно, той самият бе прерязал шнурчето на звънеца.

Изведнъж влезе Тартарен, натоварен със спални чували, с пътна чанта в ръката и толкова блед и разстроен, че аптекарят със своето буйно местно въображение, от което билкарството не бе го предпазило, си представи някакво ужасяващо приключение и се уплаши:

— Нещастнико!… Какво е станало?… Да не са ви отровили?… Бързо, бързо, очистително…

И той се спусна да го търси, като събаряше бурканите си. За да го спре, Тартарен бе принуден да го хване с две ръце, а в гласа му се усещаше сдържаното недоволство на актьор, комуто са провалили излизането на сцената.

— Ама чуйте ме де, дявол да го вземе!

Когато аптекарят замря зад тезгяха, стегнат от желязната му ръка, Тартарен тихо го попита:

— Сами ли сме, Безюке?

— А че да!… — отговори аптекарят, като се оглеждаше с неясен ужас. — Паскалон си легна (Паскалон бе неговият помощник), мама също, но защо?

— Спуснете капаците — заповяда Тартарен, без да отговори. — Могат да ни видят отвън.

Безюке се подчини разтреперан. Той беше стар ерген, живееше с майка си, която никога не беше напускал, и бе кротък и срамежлив като млада госпожица, което противоречеше напълно на тъмната му кожа, на пълните му устни, на големия му орлов нос, надвиснал над буйни мустаци и на изражението на алжирски пират преди завоюването на Алжир. Подобни противоречия са често срещани в Тараскон, където хората имат твърде характерни лица — римски, сарацински, лица, достойни да бъдат модели на художници, но чиито притежатели всъщност са станали дребни буржоа, и то със свръхмиролюбивите нрави, присъщи на това градче.

Така например Екскурбаниес, който има вид на конквистадор, сподвижник на Писаро, е търговец на галантерия и мята пламтящи погледи, за да ви предложи конец за две су, а Безюке, когато залепва етикет на прекипялата сладка папрат и на sirupus gummi, прилича на стар пират от берберските брегове.

Когато капаците бяха затворени и закрепени с железни болтове и напряко поставени летви, Тартарен, който обичаше да назовава хората с малкото им име, каза:

— Чуйте, Фердинан…

И той се разкри, изля своето накипяло от злост сърце срещу неблагодарността на съгражданите си, разказа за низостите на „Петльовия крак“, за номера, който той искаше да му изиграе на следващите избори, и за начина, по който смяташе да отбие неговото нападение.

Преди всичко цялата работа трябваше да бъде държана в най-строга тайна, да бъде разкрита точно в онзи момент, когато ще бъде решителна за успеха, освен ако някое непредвидено нещастие, някоя ужасна катастрофа…

— Ей, дявол го взел, Безюке, стига сте подсвирквали така, когато ви се говори!

Това беше станало като тик на аптекаря. Мълчалив по природа, нещо, което никак не се среща в Тараскон и което бе причина за доверието на председателя, той винаги свиваше устни във формата на буквата „о“ и едно непрекъснато подсвиркване, сякаш насмешка над света, дори в най-важен разговор, се бе превърнало в навик за него.

Докато героят намекваше за бъдещата си смърт и поставяше на тезгяха обемист запечатан плик с думите:

— Последната ми воля е тук, Безюке, аз ви избрах за изпълнител на моето завещание…

— Фю, фю, фю — подсвиркваше аптекарят, обзет от своята мания, въпреки че дълбоко в душата си беше развълнуван и разбираше величието на своята роля.

После, когато наближи часът на заминаването, той реши да пийнат по случая „нещо хубавичко, така де… чашка еликсир Гарюс“. Много шкафове бяха отворени и огледани, и той изведнъж си спомни, че ключовете са у майка му. Налагаше се да я събужда, да каже кой е тук. Еликсирът бе заместен от чашка калабрийски сироп, лятно питие, скромно и безобидно, чийто изобретател беше сам Безюке, който го рекламираше във „Форум“ с думите: „Освежителен калабрийски сироп, десет су бутилката заедно с чашата“. — „Умъртвителен, червеите безплатно“ — казваше дяволският му злобар Косткалд, който се мъчеше да оплюе всички успехи; впрочем тази отвратителна игра на думи бе полезна за продажбата и тарасконците лудееха по умъртвителния сироп.

След тези излияния, след още няколко последни думи те се прегърнаха и Безюке тихичко подсвиркваше през мустаците си, напоени от сълзи.

— Сбогом, значи… — каза Тартарен с рязък глас, защото чувствуваше, че също ще се разплаче; и тъй като рулетката на вратата бе спусната, героят бе принуден да излезе от аптеката на четири крака.

Изпитанията на пътешествието започваха.

Три дни по-късно той слезе във Фицнау, в подножието на Риги. Риги го беше примамил като пръв етап — един вид тренировка — поради малката височина (хиляда и осемстотин метра, горе-долу десет пъти по-голяма от връх Страшни, най-високия връх на Алпините!), а също и с прекрасната панорама, която се откриваше от билото — целите Бернски Алпи, бели и розови, събрани около езерата в очакване алпинистът да спре на някоя от тях своя избор и да забие своя ледосекач.

Убеден, че ще го познаят по пътя и дори да тръгнат по следите му, тъй като негова слабост беше да вярва, че е известен в цяла Франция, както в Тараскон, той направи голяма обиколка, преди да влезе в Швейцария, и се преоблече чак на границата. Това беше умна постъпка: никога неговите доспехи не биха могли да се поберат във френски вагон.

Но колкото и да са удобни швейцарските купета, алпинистът, оплетен в приспособленията, с които не бе свикнал, бодеше краката с върха на своя алпенщок, ръгаше хората около себе си с железните „котки“ и където и да влезеше — по гари, фоайета на хотели или на презокеански кораб, — събуждаше колкото удивление, толкова и проклятия, отдръпване, гневни погледи, които не можеше да си обясни и от които страдаше, защото по природа беше сърдечен и общителен. Сякаш за да го довърши, небето бе сиво, облачно и плющеше яростен дъжд.

Валеше в Базел, над белите къщички, непрекъснато измивани от ръката на прислужниците и от небесната вода; валеше в Люцерн върху кея, където сандъците и вързопите изглеждаха като спасени от корабокрушение, и когато пристигна на гарата Фицнау на брега на Езерото на четирите кантона, над зелените склонове на Риги, възседнати от черни мъгли, се лееше същият потоп и пороите се стичаха по скалите с водопади влажен прах, а от всички камъни, от всички елови клонки капеше вода. Никога тарасконецът не бе виждал толкова много вода.

Той влезе в една странноприемница, поръча си кафе с мляко, мед и масло — единственото наистина хубаво нещо, което бе ял по време на това пътешествие; после, заситен, с брада, лепнеща от мед, който изчисти с ъгълчето на кърпата, реши да предприеме първото си изкачване.

— Всъщност — попита той, докато вдигаше раницата си, — колко време е необходимо да се изкача на Риги?

— Час, час и четвърт, господине. Но побързайте, влакът заминава след пет минути.

— Влак за Риги!… Да не се шегувате!

През прозореца с железни рамки на стъклата му показаха влака, който потегляше. Два големи покрити вагона без проветрение се движеха, теглени от локомотив с къс и издут комин във форма на тенджера — чудовищно насекомо, пъплещо по планината, задъхано от замайващите склонове.

Двамата Тартареновци, и дивият, и питомният, се възмутиха едновременно от мисълта да се качат на подобна отвратителна машина. Единият намираше за смешно да се катериш по Алпите с асансьор; на другия пък всичките тези, увиснали във въздуха мостове, където минаваше линията и където и най-малкото излизане от релсите означаваше падане от хиляда метра, му навяваха тъжни размишления, подсилени от малкото гробище на Фицнау с белите гробове, долепени един до друг в подножието на склона като пране, проснато в двора на перачница. Очевидно тук имаше гробище, за да могат да отнасят пътниците в случаи на нещастие.

— Я да си отида пеша — каза си смелият тарасконец, — хем така ще се поупражня!…

И той пое, като внимаваше къде опира алпенщока си, изпратен от персонала на странноприемницата, който се бе стекъл на вратата; всички му даваха съвети, но на вятъра, защото той не слушаше. Най-напред тръгна по един стръмен път, настлан с големи нееднакви и остри камъни, напомнящи уличка в Южна Франция, и заобиколен от двете страни с отточни тръби от борово дърво за дъждовната вода.

Вдясно и вляво се ширеха големи овощни градини, влажни и богати полета, пресечени от водоснабдителни канали, направени също от дървета. От всичко това се носеше безкраен плисък на вода, който изпълваше цялата планина, и всеки път, когато ледосекачът на алпиниста закачаше по пътя ниските клони на някой дъб или орех, каскетът му издаваше звук, сякаш се намираше под струята на лейка.

— Боже мили! Колко много вода! — въздишаше южнякът.

Но когато каменната настилка се свърши, стана още по-лошо и той трябваше да шляпа из потоците и да подскача от камък на камък, за да не измокри обувките си. После заваля и дъжд, напоителен, неспирен дъжд, който с изкачването ставаше все по-студен. Когато спираше, за да си поеме дъх, той чуваше вече само един всепоглъщащ шум от стичаща се вода, в която се чувствуваше като удавен, а когато се обръщаше, виждаше как облаците се носят към езерото като дълги и тънки стъклени пръчици, а през тях хижите на Фицнау блестяха като току-що лакирани играчки.

Хора, деца минаваха край него с наведени глави, изгърбени под едни и същи сандъци от бяло дърво, пълни с продукти за някоя вила или почивен дом, чиито балкони изникваха посред склона.

— „Риги-Кулм“? — питаше Тартарен, за да бъде сигурен, че е на прав път.

Но невероятното му облекло, преди всичко плетената маска, която криеше лицето му, хвърляха минувачите в ужас и те с ококорени очи ускоряваха крачка, без да му отговорят.

Скоро тези срещи станаха по-редки; последното човешко същество, което той видя, бе една старица, натопила своето пране в един кух дънер, скрита под огромен червен чадър, забит в земята.

— „Риги-Кулм“? — попита алпинистът.

Старицата вдигна към него своето тъпо и бледо лице; гушата й, голяма почти колкото пасторалните хлопатарчета на швейцарските крави, се люшкаше; след като дълго го гледа, тя изведнъж бе обзета от неудържим смях, който разпаряше устата й чак до ушите, сбръчкваше малките й очи и всеки път, когато отново ги отваряше, видът на застаналия пред нея с алпенщок на рамо Тартарен сякаш я развеселяваше още повече.

— Гръм и мълния — изръмжа тарасконецът, — ако не беше жена.

И кипящ от гняв, той продължи своя път и се заблуди в една елова гора, където ботушите му се плъзгаха по влажния мъх.

По-нагоре пейзажът се измени. Нямаше вече пътеки, дървета и пасища. Мрачни оголени склонове, купчини скални отломъци, които той изкачваше на колене от страх да не падне; мочурища, пълни с жълта кал, които прекосяваше бавно, опитвайки пътя си със своя алпенщок и вдигайки крака като точилар. Всеки миг той поглеждаше своя компас, закачен като часовник на широка верижка; но дали от височината или от промените на температурата, стрелката сякаш бе полудяла. Нямаше начин да се ориентира в гъстата жълта мъгла, непрогледна на десет крачки, пронизвана на всичко отгоре от преди малко от ситна ледена лапавица, която правеше изкачването още по-трудно.

Изведнъж той спря — почвата пред него се белееше… Внимание, очите!…

Навлизаше в района на снеговете…

Той веднага извади очилата си от калъфа и добре ги нагласи на носа си. Тържествен миг. Малко развълнуван, но горд въпреки всичко, Тартарен се чувствуваше тъй, сякаш с един скок бе се издигнал с хиляда метра към хребетите и страшните опасности.

Продължи пътя си предпазливо, мечтаейки за пропастите и пукнатините, за които пишеше в книгите му, като дълбоко в душата си проклинаше хората от странноприемницата, дали му съвет да се изкачва направо без водач. Всъщност може би дори е сбъркал планината! Вървеше повече от шест часа, а Риги бе на три часа път. Свиреше вятър, студен вятър, който въртеше снега в мъглявия здрач.

Нощта щеше да го завари. Къде да намери хижа или дори някоя скала, за да се подслони? Изведнъж забеляза пред себе си на дивата и гола площадка нещо като дървена колиба, на която бе закачена табелка с огромни букви, които той едва-едва мъчително разчете:

Фо-то-гра-фия на „Риги-Кулм“.

И в същото време малко по-далеч пред него се издигаше огромен хотел с триста прозореца, празнично осветен от фенери, пламнали в мъглата.