Алфонс Доде
Тартарен в Алпите (12) (Нови подвизи на тарасконския герой)

XII
Хотел „Балте“ в Шамони. Как хубаво мирише! На чесън! Необходимо ли е въже за алпийските изкачвания. Shake hands!^[1] Последовател на Шопенхауер. На спирка Гран-Мюле. „Тартарен, трябва да поговоря с вас.“

 

Часовникът на Шамони биеше девет часа в тръпнещата от студения дъжд и вятър вечер; улиците бяха потънали в мрак, лампите по къщите — само тук-таме, където още бодърствуваше газта, бяха осветени сградите и дворовете на хотелите; а наоколо, от смътните отблясъци на снега по планините и бялата луна на нощното небе, ставаше все тъмно и по-тъмно.

В един от най-хубавите и най-посещаваните в това алпийско село хотели — „Балте“, многобройните пътници и пансионери един по един се бяха прибрали уморени след дневните излети; в големия салон беше останал само един английски пастор, който играеше мълчаливо на дама със своята съпруга, докато многобройните му дъщери в памучни престилки с нагръдници оживено преписваха поканите за следващата протестантска служба, а край камината с горящи цепеници седеше млад мършав и безцветен швед, загледан мрачно в пламъците, и пиеше грог от кирш и минерална вода. От време на време някой закъснял турист с подгизнали гетри и мокра мушама прекосяваше салона, отиваше при големия, закачен на стената барометър, почукваше го и поглеждаше живака, за да разбере какво ще е времето на другия ден, и после отчаяно се прибираше да спи. Никой не казваше нито дума, единствен признак на живот бяха пращенето на огъня и шумоленето на суграшицата по стъклата и гневното бучене на река Арва под сводовете на дървения мост на няколко метра от хотела.

Изведнъж вратата се отвори и един портиер в униформа, обшита със сребърни галони, влезе натоварен с куфари и завивки и въведе четирима премръзнали алпинисти, зашеметени от внезапния преход на тъмнина и студ с топлината и светлината.

— Боже господи! Ама се е отворило едно временце…

— Дайте нещо за ядене, хей!

— Затоплете леглата!

Те говореха всички заедно, завити с шалове, нахлупили скиорски шапки, каскети с наушници, и прислугата се чудеше кого по-напред да слуша; когато един нисък дебеланко, когото те наричаха „председателю“, им заповяда да мълчат, като се развика по-силно от тях.

— Първо книгата за чуждестранните туристи — нареди той.

И започна да я прелиства с вкочанясала ръка, като четеше високо имената на пътниците, минали от една седмица насам през хотела:

— Доктор Шванталер и госпожа… Хайде пак!… Астие-Рею от Френската академия…

Той прегледа две-три страници, като бледнееше всеки път, когато му се стореше, че вижда име, подобно на търсеното; но най-сетне, хвърляйки книгата на масата с тържествуващ смях, дребният човек подскочи като хлапак — нещо необикновено, ако се вземе пред вид, че беше доста закръглен.

— Ехе, няма го! Не е дошъл. Само тук може да отседне. Косткалд хързулнат. Тра-ла-ла, тра-ла-ла! А сега, приятели, да хапнем супа.

И добродушният Тартарен, след като се поклони на дамите, се отправи към трапезарията, последван от шумната и огладняла делегация.

Да, да, заедно с цялата делегация, дори и с Бравида… Хайде де, нима би могло да бъде другояче!… Какво щяха да кажат в родния край, ако ги видеха да се връщат без Тартарен? Всеки от тях отлично си го представяше. И точно в момента, когато щяха да се разделят на гарата в Женева, бюфетът стана свидетел на една вълнуваща сцена със сълзи, прегръдки, сърцераздирателни прощавания със знамето и в резултат на това сбогуване всички се настаниха в колата, която П. К. А. беше наел, за да отиде в Шамони. Чудесен път, но те го изминаха затворили очи, усукани в завивките, изпълвайки колата със звучни хъркания, без да ги е грижа за приказния пейзаж, който се откриваше под дъжда след Саланш: пропасти, гори, разпенени водопади, ту изчезващият, ту появяващ се над облаците връх Монблан. Преситени от този вид естествена красота, нашите тарасконци мислеха само как да си отспят след безсънната нощ в Шильонския замък. И дори сега, разположени в единия край на дългата безлюдна трапезария на хотел „Балте“, докато им поднасяха подгрята супа и остатъците от другите ястия, те ядяха лакомо, без да разговарят, забързани колкото може по-скоро да си легнат. Внезапно Спиридион Екскурбаниес, който ядеше като сомнамбул, вдигна поглед от своята чиния и подушвайки въздуха наоколо си, възкликна:

— Ай да му се не види, как хубаво мирише на чесън!…

— Вярно е, че мирише приятно… — потвърди Бравида.

И всички, развеселени от това напомняне за родния край, от този мирис на тарасконски гозби, който Тартарен не бе вдъхвал от дълго време, се размърдаха на столовете си с лакомо вълнение. Миризмата идваше от дъното на залата, от малка отделена стая, където ядеше сам някакъв пътник, очевидно важна личност, защото шапката на главния готвач се показваше непрекъснато на гишето на кухнята, откъдето той подаваше на сервитьорката захлупени съдове, които тя отнасяше в тази посока.

— Сигурно е някой от Юг — промърмори кроткият Паскалон.

Тогава председателят, пребледнявайки при мисълта, че може да е Косткалд, нареди:

— Идете да видите, Спиридион… и след това ще ми кажете…

Страшен смях се разнесе от отделната стаичка, където беше влязъл по заповед на председателя славният Гонг и откъдето той доведе, уловил за ръка, един върлинест мъж с голям нос и с шеговити очи, със завързана кърпа на врата като най-заклет гастроном.

— Я виж! Бомпар!

— Гледай ти, Ментърджия такъв!

— Здравей, Гонзаг… Как си?

— И така, господа, на вашите услуги — каза водачът, като стисна поред ръка на всички и седна на масата на тарасконците, за да раздели с тях гозбата от гъби с чесън, приготвена от стрина Балте, която, както и нейният мъж, не можеше да понася общите трапези.

Дали поради националното ястие, или поради радостта, че са срещнали свой земляк, прекрасния Бомпар с неизчерпаемо въображение, но внезапно умората и желанието да спят се изпариха; отвориха шампанско и с побелели от пяната мустаци те се разсмяха, започнаха да викат, да жестикулират, да се прегръщат през кръста — преливаха от обич един към друг.

— Сега вече няма да ви напусна, никога! — каза Бомпар. — Моите перуанци си отидоха… Свободен съм.

— Свободен!… Тогава утре тръгвате с мен за Монблан, нали?

— А, утре ли ще се изкачвате на Монблан? — отговори Бомпар без никакъв възторг.

— Да, ще сложа динена кора на Косткалд… Когато той дойде, фют!… Няма Монблан. Нали ще дойдете с мен, Гонзаг, а?

— Ще дойда… ще дойда… Само че времето тази вечер… Работата е там, че в този сезон не всякога е удобно да се изкачва човек.

— Хайде бе, не било удобно — каза добродушният Тартарен, като присви очички в многозначителна усмивка, която Бомпар сякаш не разбра.

— Да отидем да пием кафе в салона… Ще се посъветваме с татко Балте, той е врял и кипял в тези работи, стар водач е и се е изкачвал двадесет и седем пъти.

Делегатите възкликнаха дружно:

— Двадесет и седем пъти! Брей, че дявол!

— Бомпар винаги преувеличава — каза П. К. А. строго, с мъничко завист.

В салона завариха семейството на пастора, все така наведено над поканите. Бащата и майката почти дремеха, както играеха на дама, а дългият швед продължаваше да се налива все тъй отчаяно със своя грог с минерална вода. Нахлуването обаче на тарасконските алпинисти, както може да се предположи, разпалени от шампанското, разсмя младите писмописки. Никога тези очарователни личности не бяха виждали някой да пие кафе с толкова много гримаси и така да върти очи.

— Захар, Тартарен?

— Не, разбира се, Командирю… нали знаете… след Африка!…

— Ах, вярно, извинете… А, ето го и господин Балте.

— Заповядайте при нас, господин Балте.

— Да живее господин Балте!… Ха, ха, айде да шмим!

Обграден и притиснат от всичките тези хора, които никога през живота си не беше виждал, татко Балте се усмихваше спокойно. Як савоец, висок и широкоплещест, със закръглен гръб, с бавна походка, с пълно, избръснато лице, оживено от две хитри, още млади очи, пълна противоположност на плешивостта му, предизвикана от силния утринен студ сред снеговете.

— Господата желаят да се изкачат на Монблан? — запита той, като обгледа тарасконците почтително и насмешливо.

Тартарен се накани да отговори, но Бомпар го изпревари:

— Нали вече не е време за това?

— Напротив — отговори старият водач, — ето този господин от Швеция ще се изкачи утре, а в края на седмицата очаквам двама американски господа, които също ще се изкачат. Единият от тях дори е сляп.

— Зная ги, срещнах ги на Гуги.

— Как, господинът е бил на Гуги?

Трепет премина през евангелските проповедници, перата застинаха, главите се повдигнаха към Тартарен, който си спечели особен авторитет пред тези англичанки, заклети катерачки, опитни във всички спортове. Той беше покорил Юнгфрау.

— Забележителен поход — каза татко Балте, разглеждайки П. К. А. с изненада, докато Паскалон, смутен от дамите, зачервен и блеещ, прошепна:

— Учи-чи-телю, хайде, разкажете им за… за онова… пропастта…

Председателят се усмихна:

— Дете!…

Но, разбира се, започна да разказва за падането си; отначало небрежно, равнодушно, после с буйни движения, изобрази увисването над пропастта, протегнатите ръце, зовящи за помощ. Госпожиците тръпнеха, разкъсваха го със студените си английски очи, които от удивление стават кръгли като плочи.

В последвалото мълчание се чу гласът на Бомпар:

— В Чимборасо никога не се връзваме с въже над пропастите.

Делегатите се спогледаха. Този тарасконец ги затапи всичките.

— Ей, опасен е тоя Бомпар… — измънка Паскалон с простодушен възторг.

Но татко Балте прие думите за Чимборасо сериозно и възрази срещу това алпинистите да се изкачват, без да се завързват; според него изкачването по ледовете беше невъзможно без въже, и то здраво въже от манилски коноп. Тогава, дори единият да се плъзне, другите се задържат.

— При условие че въжето не се скъсва, господин Балте — припомни му Тартарен катастрофата на връх Сервен.

Но съдържателят на хотела го прекъсна, претегляйки думите си:

— На Сервен не се е скъсало въжето… Задният водач го прерязал с ледосекача си…

Тартарен се възмути, но Балте добави:

— Моля за извинение, господине, но водачът е бил прав… Той е разбрал, че не е възможно да удържи другите, и се е освободил от тях, за да спаси живота си, живота на сина си и на пътника, когото са придружавали. Ако не беше взел такова решение, щеше да има седем жертви вместо четири.

Тогава започнаха да спорят. Тартарен смяташе, че да се свържеш с едно въже е нещо, като да дадеш клетва на живот и смърт. И разпалвайки се, вдъхновен от присъствието на дами, той подкрепи думите си с факти, като се позова на присъствуващите:

— Ето например утре аз, като се вържа с Бомпар, това няма да бъде една проста предпазливост, а клетва пред Бога и пред хората да се слея с моя приятел и по-скоро да умра, отколкото да се върна без него, дявол да го вземе!

— Аз също давам клетва, Тартарейн — извика Бомпар от другия край на масата.

Вълнуваща минута!

Пасторът стана като наелектризиран и стисна тържествено ръката на героя силно, по английски маниер. Жена му го последва, а също така и госпожиците и техните shake hands бяха така силни, че камък да стиснат, вода ще потече. Делегатите, трябва да се признае, съвсем не бяха така възторжени.

— Е, аз — каза Бравида — споделям мнението на господин Балте. В тези работи всеки трябва да пази кожата си, ей богу! Разбирам много добре този удар с ледосекача.

— Вие ме изненадвате, Пласид — каза Тартарен строго и долепил устни до ухото му, прошепна: — Дръжте се прилично, нещастнико! Англия ни гледа…

Старият воин, който решително беше запазил в душата си известна злоба след посещението в Шильонския замък, махна многозначително, жест, който означаваше „Плюя на Англия…“, и по всяка вероятност председателят, разгневен от този негов цинизъм, щеше да му натрие носа, когато младият човек с отчаяния вид, прелял от грог и тъга, се намеси с лошия си френски в разговора. Той също смяташе, че водачът е имал право да пререже въжето: да избави от съществуване четирима още млади нещастници, тоест осъдени да живеят и занапред, да им даде с един замах покоя и връщането в небитието, каква благородна и великодушна постъпка!

Тартарен възкликна:

— Що за думи, млади момко! На вашата възраст да говорите за живота с такова безразличие, с такъв гняв… Какво ви е направил животът?

— Нищо. Отегчава ме…

Той учеше философия в Християния и завладян от идеите на Шопенхауер и Хартман, беше започнал да намира живота мрачен, безсмислен, объркан. Най-сетне стигнал до самоубийство, беше прибрал книгите си по настояване на родителите си и бе тръгнал да пътува, преследван навсякъде от същата скука, от мрачното безсмислие на живота. Тартарен и приятелите му му се струваха единствените доволни от живота същества, които бе срещал някога.

Добродушният П. К. А. се разсмя.

— Такива сме си ние, млади момко. Всички тарасконци сме такива. Благодатен край. От сутрин до вечер всички се смеят, пеят, а през останалото време танцуват… Ето така… Хопа!

И той започна да подскача с грацията и лекотата на огромен, разперил криле бръмбар.

Но делегатите нямаха железните нерви и неуморната бодрост на своя вожд. Екскурбаниес мърмореше:

— Председателят се увлича… Отиде до полунощ.

Бравида стана разгневен.

— Хайде да си лягаме! Не мога повече да седя с моя ишиас…

Тартарен се съгласи, като си спомни за предстоящото изкачване на другия ден; и тарасконците тръгнаха по широката гранитна стълба със свещи в ръка към стаите си, докато татко Балте отиде да се погрижи за провизиите и да наеме мулета и водачи.

 

 

— Охо, сняг!…

Това бяха първите думи на добродушния Тартарен при неговото събуждане, когато видя покритите със скреж стъкла и обляната в бяло стая; но като закачи малкото си огледало за бръснене на прозореца, той разбра грешката си и осъзна, че цялата тази светлина се лее от Монблан, искрящ срещу него под великолепното слънце. Той отвори прозореца си и в стаята нахлу леден пощипващ и освежаващ вятър, заедно със звъна на стадата, които овчарите зовяха с тръбите си. Нещо здраво, пасторално изпълваше въздуха, нещо, което не беше усещал досега в Швейцария.

Долу го чакаха водачи, носачи; шведът вече седеше на мулето; около него се струпаха тълпа любопитни, семейството на пастора, всичките му бойки дъщери, в утринни тоалети, дошли още веднъж да разменят shake hands с героя, който занимаваше въображението им.

— Великолепно време! Побързайте!… — викаше съдържателят на хотела, а черепът му лъщеше на слънцето като тиган.

Тартарен съвсем не се размотаваше, но не беше лека работа да изтръгне от съня им приятелите си, които трябваше да го придружат до Пиер-Поантю, където свършваше мулетарският път. Нито молбите, нито уговорките бяха в състояние да накарат Командира да скочи от леглото; нахлупил нощното боне до ушите си, с нос към стената, той се задоволи да отговори на укорите на председателя с една цинична тарасконска поговорка:

— Който се хвали, че става в зори, спи до обяд.

А Бомпар повтаряше непрекъснато:

— Да му се не види и Монблан!… Ама че дивотия…

Той стана чак когато П. К. А. направо му заповяда да го стори.

Най-сетне керванът потегли и премина по малките улици на Шамони много тържествено. Начело беше Паскалон, яхнал муле, развял знамето, а накрая на шествието, сериозен като китайски мандарин, заобиколен от водачите и носачите, които вървяха от двете страни на мулето му, се тръскаше добродушният Тартарен, по-ярък алпинист от когато и да било, с нови очила с изпъкнали опушени стъкла и с прословутото си въже, произведено в Авиньон, станало отново негова собственост, известно е на каква цена.

Всички бяха вперили поглед в него почти колкото и в знамето и той ликуваше под невъзмутимата си маска, любуваше се на живописните селски савойски улици, много по-различни от улиците в швейцарските села, прекалено чисти и прекалено излъскани, също като нова играчка или панаирджийски павилион, пълна противоположност на едва подаващите се над земята колиби, където оборът заема почти цялата площ, и наред с тях великолепните големи пететажни хотели, чиито фирми блестят като лъскавата фуражка на някой портиер, черния фрак и леките обувки на някой метрдотел сред савойските забрадки, бархетните жакети и плъстените широкополи шапки на въглищарите. На площада имаше разпрегнати коли, пътнически карети, както и талиги; множество свине се грееха на слънце пред пощата, откъдето излезе един англичанин с бяла панама, с пакет писма и един брой на „Таймс“, който той четеше пътьом, преди да е отворил още кореспонденцията си. Кавалкадата на тарасконците напредваше сред всичко това под топуркането на мулетата, войнствения вик на Екскурбаниес, на чийто „гонг“ слънцето бе възвърнало силата, веселия звън на хлопатарите на стадата, пасящи по околните склонове, и шума на реката избликваща буйно под ледника, бяла и искряща, сякаш натоварена със слънце и смях.

В края на селото Бомпар доближи мулето си до мулето на председателя и му каза, ококорвайки очи:

— Тартарейн, трябва да ви говоря.

— След малко — каза П. К. А., защото в момента водеше философски спор с младия швед, чийто мрачен песимизъм искаше да победи с прелестната гледка, която ги заобикаляше, с пасищата, потънали в сенки и светлини, с тъмнозелените гори, увенчани с белотата на ослепителния фирн.

След два безплодни опита да се доближи до Тартарен, Бомпар се отказа. Като прекоси по малък мост Арва, керванът тръгна по един от тези лъкатушни тесни пътища сред боровете, където мулетата се нареждат едно след друго и с фантастичните си копита успяват да заобиколят всички извивки над пропастите, а нашите тарасконци трябваше да съсредоточат вниманието си единствено в това да запазват равновесие, повтаряйки непрекъснато: „Хайде… по-леко… Дявол да го вземе…“, с което задържаха животните.

В хижата на Пиер-Поантю, където Паскалон и Екскурбаниес трябваше да чакат завръщането на алпинистите, Тартарен беше толкова зает да поръчва обяда, да бди за настаняването на водачите и носачите, затова пак не обърна внимание на шушукането на Бомпар. Но странно нещо! Едва по-късно забелязаха, че въпреки хубавото време, пивкото вино и чистия въздух на две хиляди метра над морското равнище, закуската премина тъжно. Докато встрани се носеха смеховете и веселите закачки на водачите, на масата на тарасконците всички мълчаха, чуваше се само шумът от звънтенето на чашите и потропването на чиниите върху небоядисаната дървена маса. Кой знае дали поради присъствието на мрачния швед, дали поради явното безпокойство на Гонзаг, или поради някакво предчувствие, но компанията тръгна тъжна като батальон без музика към Босонския ледник, откъдето започва истинското изкачване.

Щом се озова на леда, Тартарен не можа да се въздържи да не се усмихне при спомена за Гуги и за своите усъвършенствувани котки. Каква разлика между новака, какъвто беше тогава, и първокласния алпинист, какъвто се чувствуваше сега! Стъпил здраво с тежките си обувки, които портиерът на хотела беше подковал същата сутрин с четири големи шипа, умело служещ си с ледосекача, той вече не се нуждаеше от водач, който да го поддържа, а който просто да му показва пътя. Тъмните очила смекчаваха блясъка на ледника, посипан с пресен сняг от една току-що паднала лавина, а тук-таме се отваряха зеленикавосини езера, плъзгави и коварни; напълно спокоен, убедил се от опит, че няма ни най-малка опасност, Тартарен вървеше по ръба на пропастите с гладки, обагрени в различни отблясъци стени, с безкрайни дълбини, минаваше сред ледникови блокове, зает единствено да не изостава от шведския студент, дързък турист, с дълги гетри със сребърни закопчалки, обтегнати върху тънките му сухи крака, с които той стъпваше, вдигайки и пускайки алпенщока си тъй, сякаш вървеше на три крака. Философският им спор продължаваше напук на трудностите по пътя и върху ледената площ, кънтяща като замръзнала река, се носеше свойският задъхан плътен глас на добродушния дебелан.

— Вие ме познавате, Ото…

В това време Бомпар изживяваше хиляди неприятности. Дълбоко убеден още от сутринта, че Тартарен само се хвали и няма да тръгне за никакъв Монблан, както сигурно не е ходил на Юнгфрау, нещастният домакин се беше облякъл с обикновени дрехи, без гвоздеи на обувките си и дори не беше използувал прословутото си изобретение за подковаване обувките на военните, не носеше и алпенщок, тъй като планинарите на Чимборасо не си служеха с подобни неща. Имаше само жилава пръчка, която много подхождаше на шапката му със синя панделка и на дългото му зимно палто, така че когато наближиха ледника, страшно се уплаши, защото въпреки големите си хвалби този Ментърджия никога не беше се изкачвал никъде. Той се успокои все пак, като видя от морената с каква лекота Тартарен върви по леда и се реши да го последва до спирката Гран-Мюле, където трябваше да прекарат нощта. И дотам едва-едва се добра. Щом стъпи на леда, веднага се просна по гръб, втория път падна на коленете и на ръцете.

— Не, благодаря, нарочно го направих… — увери той водачите, които искаха да му помогнат да стане. — Така де, по американски!… Както на Чимборасо.

Това положение му се стори удобно и той продължи да върви на четири крака, с килната назад шапка, метейки с дългото си палто снега като сива мечка; при това, без да загубва присъствие на духа, той разказваше на тези, които вървяха край него, че в Андите се бил изкачил така на един връх, висок десет хиляди метра. Не казваше за колко време се е изкачил, но вероятно е било твърде дълго, ако се съди по времето, за което измина прехода до Гран-Мюле, където пристигна един час след Тартарен, при това цял овалян в кален сняг, с измръзнали пръсти в плетените ръкавици.

В сравнение с хижата на Гуги хижата, построена от общината на Шамони на Гран-Мюле, беше просто комфортна. Когато Бомпар влезе в кухнята, където гореше буен огън от дърва, той завари Тартарен и шведа, които сушаха обувките си докато пазачът, стар корав планинар с дълги бели коси, им показваше съкровищата от малкия си музей.

В този мрачен музей бяха събрани останки от всички злополуки, станали на Монблан, откакто старецът държеше хижата, вече цели четиридесет години. Изваждайки един по един предметите от витрината, той разказваше за тъжния им произход… С това парче от знаме и с тези копчета от жилетка бил свързан споменът му за един руски учен, застигнат от снежна буря в ледника Бренва… Тази челюст принадлежала на един от водачите на прочутата експедиция от единадесет пътешественици и носачите, изчезнали в снежен ураган… Под лъчите на залязващото слънце и бледите отблясъци на снеговете в прозорците, във всичките тези скръбни реликви и в тъжните монотонни разкази имаше нещо тягостно, още повече че старецът говореше особено задушевно с треперещия си глас и дори проля няколко сълзи на вълнуващите места, например когато разгъна един зелен воал на английската дама, затисната от лавина през 1827 година.

Напразно Тартарен се успокояваше с далечните дати, когато бяха станали тези събития, напразно се уверяваше, че по това време Компанията още не е била осигурила безопасно изкачване. Сърцето му се сви от приказките на този савойски оплаквач и той излезе да подиша чист въздух навън.

Нощта се беше спуснала и беше притиснала низините. Босоните се очертаваха бледи и близки, докато Монблан се възправяше все още розов, гален от гаснещото слънце. Южнякът се успокои от тази усмивка на природата, когато изведнъж край него изникна сянката на Бомпар.

— Вие ли сте, Гонзаг… както виждате, излязох да подишам въздух. Тоя старец ме притесни с приказките си.

— Тартарейн — каза Бомпар, като стисна лакътя му така, че щеше да го смаже, — май това е достатъчно. Не е ли време да приключите с тази смешна експедиция?

Великият човек втренчи в него разширените си от безпокойство очи.

— Какви ми ги разправяте?

Тогава Бомпар му обрисува страшна картина на хилядите опасности, които ги заплашват — пропастите, лавините, вихрите, бурите.

Тартарен го прекъсна:

— Хайде бе, шегаджия, ами Компанията?… Да не би на Монблан да не е така добре подредено, както на другите планини?

— Подредено ли?… От Компанията?… — запита Бомпар изумен, тъй като не си спомняше нищо от своята тарасконада.

Тогава Тартарен му повтори дума по дума всичко, което му беше разказал на Швейцарското акционерно дружество, за подредените планини и лъжливите пропасти. Бившият домакин на клуба се разсмя.

— Ама вие повярвахте ли ми?… Та това беше чиста измишльотина! Нали знаете, че в Тараскон всички сме майстори на такива приказки.

— Как така — възрази Тартарен, силно развълнуван, — а нима на Юнгфрау всичко не беше подредено?…

— Разбира се, че не.

— Ами ако въжето се беше скъсало?…

— Ах, бедни ми приятелю…

Нашият герой затвори очи, пребледнял със задна дата от страшната перспектива, и за миг изпадна в нерешителност… Този пейзаж, заплашващ с гибел в ледовете, студ, мрак, пропасти… жалбите на стария пазач на хижата, все още звучащи в ушите му… „Дявол да го вземе, какво да каже човек…“ После изведнъж си помисли за своите съграждани в Тараскон, за знамето, което трябваше да забие на върха, и си каза, че с добри водачи и с приятел като Бомпар, готов на всички изпитания… Пък и нали беше покорил вече Юнгфрау, защо да не се опита да стигне и Монблан?

И поставяйки широката си длан на рамото на своя приятел, той заговори с твърд глас:

— Слушайте, Гонзаг…