Алфонс Доде
Тартарен в Алпите (4) (Нови подвизи на тарасконския герой)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тартарен Тарасконски (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tartarin Sur Les Alpes (Nouveaux exploits du heros Tarasconnais), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Иван Пешев (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Алфонс Доде

Заглавие: Невероятните приключения на Тартарен Тарасконски

Преводач: Пенка Пройкова

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман; трилогия

Националност: френска

Печатница: ДПК „Д. Благоев“, ул. „Н. Ракитин“ № 2

Излязла от печат: XII. 1980

Редактор: Добринка Савова — Габровска

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Кирил Мавров

Коректор: Антоанета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5780

История

  1. — Добавяне

IV
На кораба. Вали. Тарасконският герой се прекланя пред душите на умрелите. Истината за Вилхелм Тел. Разочарование. Тартарен Тарасконски никога не е съществувал. „Виж ти! Бомпар!“

Бе оставил снега при „Риги-Кулм“; долу на езерото намери ситен, напоителен, неразличим дъжд, водна пара, която замъгляваше далечните потънали планини, подобни на облаци.

Духаше фьон и бърчеше повърхността на езерото, над което ниско, сякаш понесени от вълните, летяха чайки; човек се чувствуваше като в открито море.

Таратарен си припомняше своето отпътуване от Марсилия преди петнадесет години, когато бе тръгнал на лов за лъвове, онова чисто, блеснало в сияние небе, онова синьо, синьо като водна боичка море, раздвижено от мистрала, осеяно с искри като солниците, със звуците на тръбите от фортовете, с разлюлените камбани — с опиянението, щастието, слънцето и феерията на първото пътешествие!

Каква противоположност с тази почти пуста, потъмняла от влагата палуба, върху която се открояваха в мъглата, сякаш зад омазнена хартия, няколко пътници, облечени в дълги палта, в безформени мушами, а кормчията, застанал неподвижно отзад, загърнат в своя плащ, строг и злокобен под табелата с надпис на три езика:

Забранено е да се говори с кормчията!

Всъщност ненужна препоръка, тъй като и без това никой на „Винкелрид“ не говореше — нито на палубата, нито в салоните на първа и втора класа, натъпкани с мрачни пътници, които дремеха, четяха и се прозяваха сред чантите и пакетите, разхвърляни по пейките. Така навярно би изглеждала група изгнаници, изпратена на заточение след някой държавен преврат.

От време на време сирената изреваваше глухо, за да съобщи, че се приближават до някое пристанище. И веднага тупуркане, разместени багажи по палубата. Брегът излизаше от мъглата, приближаваше се, появяваха се тъмнозелени склонове, зъзнещи сред подгизнали храсталаци вили, върволици тополи край калните пътища, един до друг хотели с позлатени надписи: „Майер“, „Мюлер“, „При езерото“, а иззад мокрите стъкла — скучаещи лица.

Спираха на пристана, хора слизаха, качваха се, изпръскани с кал, вир-вода, мълчаливи. По малкото пристанище сновяха напред-назад чадъри, бързо изчезващи в мъглата омнибуси. После колелата се завъртаха, водата се разпенваше под техните перки и брегът се отдалечаваше, сякаш се стопяваше в мъглата заедно с хотелите „Майер“, „Мюлер“, „При езерото“, а по всички етажи прозорците се отваряха за миг, размахваха се кърпички, протягаха се ръце, които като че ли казваха: „Смилете се, съжалете ни, отведете ни… ако знаехте!…“.

Понякога „Винкелрид“ се разминаваше с друг кораб с означено с черни букви върху бялата обшивка име: „Германия“, „Вилхелм Тел“… Същата мрачна палуба, същите лъскави мушами, същото жалко плаване, все едно дали призрачният кораб се движеше в тази или в обратната посока, същите отчаяни погледи, все едно дали от едната, или от другата палуба.

И като си помисли човек, че всички тези хора пътуваха за свое собствено удоволствие и също за свое собствено удоволствие се затваряха като пленници в хотелите „При езерото“, „Майер“ и „Мюлер“!

И тук, както в „Риги-Кулм“, за Таратарен по-угнетяващо, по-отчайващо и по-смразяващо от студения дъжд и тъмното небе бе това, че не можеше да говори. Наистина той бе видял долу познати лица: члена на Жокейклуб със своята племенница (Хм! Хм!), академика Астие-Рею и професор Шванталер, двамата заклети врагове, осъдени да живеят цял месец един до друг, оковани в един и същ определен маршрут на компанията „Кук“, и някои други; но всички тези знаменити сливолюбци се правеха, че не познават тарасконеца, чийто шлем, железарии и въжето през рамо в известен смисъл го отличаваха, отделяха го от останалите. Всички сякаш се срамуваха от вчерашния бал, от необяснимото веселие, в което ги бе хвърлил този буен пълничък човек.

Единствена госпожа Шванталер с розовото и засмяно личице на малка закръглена фея се приближи до своя кавалер и уловила с два пръста полата си, сякаш щеше да танцува менует, милата дама повтаряше:

— Валсирен… танцирен… мнього хюбаво…

Дали само си спомняше, или пак й се искаше да се повърти в танца? Тъй или иначе, тя не го оставяше на мира и за да се измъкне от нея, Тартарен се качи на палубата — предпочиташе да се измокри до кости, отколкото да стане смешен.

А валеше такъв проливен дъжд и небето беше толкова мръсно сиво! И сякаш за проклетия в добавка цял отряд от „Армията на спасението“ — десетина дебелани с тъпи лица, в морскосини рокли и с пътнически шапки; те се бяха качили на кораба и сега се бяха събрали под три огромни червени чадъра и пееха псалми, акомпанирани от някакъв акордеонист, същински Давид Ла Гам, дълъг, хилав, с безумни очи. Пискливите им слаби и фалшиви гласове хъхреха и се провличаха като крясъци на чайки в дъжда и в черния пушек от комина, който вятърът непрекъснато връщаше. Никога в живота си Тартарен не бе чувал по-плачевни песни.

В Брунен групата слезе, след като натъпка джобовете на пътниците с малки брошури с духовно-нравствено съдържание; почти веднага щом замлъкнаха акордеонът и песните на тези нещастни същества, небето просветна и тук-таме дори се прокраднаха сини късчета.

Сега корабът навлезе в езерото Ури, засенено и притиснато от високи непристъпни планини, а вдясно, в подножието на Зеелисберг, туристите се загледаха в Грютлийското поле, където Мелхтал, Фюрст и Щауфахер са дали клетва да освободят родината си.

Дълбоко развълнуван, без да го е грижа за изумлението на околните, Тартарен благоговейно свали шапка и дори я размаха във въздуха три пъти, за да отдаде почит на героите. Неколцина от пътниците неправилно изтълкуваха този жест и учтиво отговориха на неговия поздрав.

Най-сетне корабът нададе дрезгав рев, повторен няколко пъти от ехото в тесния проход. Табелката, която окачваха на палубата при всяка спирка, подобно на надписа, обявяващ следващия танц на градските балове, извести Телсплате.

Пристигаха.

Параклисът се намираше на пет минути път от пристана, на брега на езерото, на същата скала, където Вилхелм Тел бе скочил по време на бурята от лодката на Геслер. Докато следваше пътниците от обиколния маршрут на агенцията „Кук“, Тартарен изпитваше сладко вълнение да тъпче тази историческа земя, да си припомня, да възкресява епизодите на великата драма, която познаваше като своята собствена история.

Във всички времена Вилхелм Тел си беше останал негов любим герой. Когато в аптеката на Безюке играеха преферанс и всеки написваше на лист, поставен в запечатан плик, поета, дървото, аромата, героя, жената, които предпочита, то на един от листите неизменно отговорите бяха:

Любимо дърво — баобаб.

Любим аромат — на барут.

Любим писател — Фенимор Купър.

Какъв бих искал да бъда? — Вилхелм Тел.

И всички в аптеката в един глас възкликваха: „Това е Тартарен!“.

Можете да си представите колко щастлив беше той сега и как биеше сърцето му, когато се приближи до паметния параклис, издигнат от благодарния народ. Струваше му се, че сам Вилхелм Тел, с лък и стрели в ръка, ще му отвори вратата, все още пропита от езерната вода.

— Никой да не влиза… Работя… Днес музеят е затворен… — чу се отвътре силен глас, който прокънтя още по-силно поради сводовете.

— Господин Астие-Рею от Френската академия!…

— Хер доктор професор Шванталер!…

— Тартарен Тарасконски!…

Горе на прозорчето на портала се появи почти до кръста художникът, в престилка, с палитра в ръка, кацнал на скелята.

— Моят famulus[1] ще слезе да ви отвори, господа — каза той и в гласа му прозвуча уважение.

„Знаех си аз, да му се не види макар! — помисли Тартарен. — Стигаше само да си кажа името.“

Все пак от добро възпитание той се отдръпна скромно, за да пропусне другите.

Художникът, истински красавец, с пламтяща златиста коса като живописците от Ренесанса, посрещна посетителите от дървената стълба, водеща към площадката, издигната горе, пред иконописите. Фреските, представляващи най-важните епизоди от живота на Вилхелм Тел, бяха почти привършени с изключение на една, изобразяваща сцената с ябълката на площада в Алтдорф. Той тъкмо работеше върху нея, а младият famulus, както го наричаше, с коси на архангел, с голи крака, в средновековна дреха, му позираше за сина на Вилхелм Тел.

Всичките тези древни личности в червено, зелено, жълто, синьо, изобразени по-високи от естествен ръст, в тесни улички под старинни сводове, и то така, че да се виждат от разстояние, правеха малко тъжно впечатление на посетителите, но те идваха тук, за да се възхищават, и затова се възхищаваха. Впрочем никой от тях не разбираше нищо от живопис.

— Според мен това наистина е много колоритно! — каза важно Астие-Рею със спалния си чувал в ръка.

А Шванталер, със сгъваем стол под мишница, не желаейки да остане по-назад, издекламира два стиха от Шилер, половината от които не се чуха, защото потънаха в гъстата му разперена брада. След тях започнаха да възклицават и дамите и известно време се чуваше само:

— Schon!… Oh! Schon![2]

— Yes… lovely…[3]

— Чудно, прелестно…

Да си рече човек, че е попаднал в сладкарница. И внезапно се разнесе един глас, който разкъса като рог благоговейното мълчание:

— Ама не се стреля тъй, казвам ви… Арбалетът не е сложен правилно…

Можете да си представите изумлението на живописеца при вида на невероятния алпинист, който с ледосекач в ръка, с алпенщок на рамо, заплашващ при всяко движение да убие някого с многобройните си съоръжения, се впусна да му доказва по най-простия начин, нагледно, че движението на неговия Вилхелм Тел не е правилно.

— Разбирам ги аз тези работи… Можете да ми вярвате…

— Кой сте вие?

— Как така кой съм аз?… — запита смаяно тарасконецът.

Значи, не пред него се беше разтворила вратата на параклиса. И като се изпъчи величествено, той добави:

— Идете да попитате за моето име пантерите на Сахара, лъвовете на Атлас, може би те ще ви отговорят.

Всички отстъпиха, всеобщо слисване.

— И какво точно не съм нарисувал както трябва? — запита художникът.

— Я ме погледнете!

Тартарен удари два пъти с крак, при което от дъските се вдигна пушилка, улови своя алпенщок като арбалет и застана неподвижно.

— Чудесно! Той е прав… Не мърдайте…

После се обърна към своя famulus и извика:

— Бързо, картон и въглен!

Наистина тарасконецът беше прекрасен модел — набит, широкоплещест, наклонил глава във вълнения шлем с подбрадник, с пламтящи очи, вперени в уплашения famulus.

О, вълшебство на въображението! Струваше му се, че е на площад Алтдорф, срещу своя син, а той никога не бе имал дете; с арбалета се готви да пусне стрела, друга е затъкната в колана му — с нея ще прониже сърцето на тиранина. И така силно се вживя в тази роля, че зарази и околните.

— Това е Вилхелм Тел!… — повтаряше приседнал на едно столче художникът и трескаво нахвърляше своята скица. — Ах, господине, как не съм ви срещнал по-рано! Щяхте да ми бъдете модел…

— Така ли? Наистина ли намирате прилика?… — попита поласканият Тартарен, без да променя позата.

Да, живописецът точно тъй си представял своя герой.

— И в лицето ли?

— О, лицето не е важно… — Художникът поотдалечи от себе си скицата. — Мъжествени, енергични черти, ето какво трябва, още повече че нищо не се знае за Вилхелм Тел, пък и той кой знае дали някога е съществувал.

— Хайде бе!…[4] Не бил съществувал!… Какви ми ги разправяте?

— Попитайте тези господа…

Астие-Рею, като диплеше тройната си брада над бялата връзка, заяви тържествено:

— Това е датска легенда.

— Islandische[5]… — каза Шванталер, не по-малко убедително.

— Саксон Граматик[6] разказва, че някакъв смел стрелец на име Тоб или Палтанок…

— Es ist in der Vilkinasaga geschrieben[7]

Двамата заедно:

… бил осъден от датския… dass der Islandische крал Харолд със сините зъби… Konig Needing…[8]

Зареяли поглед, разперили ръце, сякаш застанали на катедра, без да се виждат и без да се слушат, те говореха едновременно, с назидателния, безапелационен тон на професори, сигурни, че никога не могат да бъдат опровергани. Двамата се палеха, крещяха имена и дати: „Юстингер Бернски! Йохан Винтертурски!…“.

Малко по малко спорът стана общ, загрубя, разгорещи се. Всички размахваха сгъваеми столчета, чадъри, куфари, а горкият художник ги молеше ту едного, ту другиго да се помирят и трепереше да не се счупи скелята. Когато бурята утихна, той реши да довърши скицата си и потърси тайнствения алпинист, чието име биха могли да кажат само сахарските Пантери и атласките лъвове; алпинистът бе изчезнал.

Той се изкачваше гневно, с широки крачки по една пътека сред букове и брези към хотела на Телсплате, където водачът на перуанците трябваше да прекара нощта и просто поразен от разочарование, говореше на глас, като забиваше яростно своя алпенщок във влажната земя.

Вилхелм Тел никога не бил съществувал! Вилхелм Тел бил легенда! И не някой друг, а художникът, който трябваше да украси Телсплате, му казваше това, и то преспокойно. Той беше отвратен от него заради светотатството, отвратен от учените, от този отричащ, разрушаващ, безбожен век, който не почиташе нищо — нито слава, нито величие, да го вземат дяволите!

И тъй, значи, след двеста, след триста години, когато се заговори за Тартарен, ще се намерят разни астие-реювци, разни шванталеровци, които ще доказват, че той никога не е съществувал, че е провансалска или берберийска легенда! Той просто се задъха от възмущение и от стръмния склон и седна на една дървена пейка.

Оттук между клоните се виждаше езерото и белите стени на параклиса, който приличаше на току-що построен мавзолей. Свистене на пара и плисък на спусната във водата котва известяваха за пристигането на нови посетители. Те се събираха край езерото с пътеводители в ръце, сочеха пред себе си, разказваха си легендата. И изведнъж мислите му промениха своя ход и той видя всичко от комичната му страна.

Представи си цялата история на Швейцария, възхваляваща този въображаем герой, издигаща статуи и параклиси в негова чест по площадчетата на малките градове и в музеите на големите, организираща патриотични празненства, където всички се стичаха със знамето начело, хора от всички кантони; банкети, тостове, речи, викове „ура“, песни, сълзи, бликнали в очите, и всичко това за великия патриот, за когото всички знаеха, че никога не е съществувал.

Приказвате си какво ли не за Тараскон, а ето тук една тарасконада, и то такава, каквато там никога не е била измисляна!

Като си възвърна доброто настроение, Тартарен след една-две минути бърз ход достигна до главния път за Флуелен, край който се точеше дългата фасада на хотела на Телсплате със своите зелени капаци. Докато чакаха звънеца за вечеря, почиващите се разхождаха напред-назад по разровения път пред каменния фонтан сред върволица разпрегнати коли и локви, обагрени от медночервения залез.

Тартарен попита за своя човек. Казаха му, че си похапва.

— Я ме заведете при него!

Тези думи бяха изречени със заповеднически тон, затова въпреки уважението и неудобството, че ще обезпокои такава важна личност, една прислужница преведе през целия хотел алпиниста, чието преминаване предизвика леко смайване, до малка стая с изглед към двора, където изключителният водач ядеше отделно от другите.

— Господине — каза, влизайки, Тартарен с алпенщок на рамо, — моля да ме извините, че…

Но изведнъж спря изненадан, а водачът, висок, сух човек, с кърпа на врата, обгърнат от облак благоуханна пара, надигащ се от чинията с топла супа, изпусна лъжицата си.

— Я виж, господин Тартарен…

— Я гледай, Бомпар.

Пред него наистина седеше Бомпар, бившият домакин на клуба, приятен човек, но надарен с баснословно въображение, така че не можеше да изрече нито дума истина и в Тараскон му казваха Ментърджията. Да те нарекат Ментърджия в Тараскон, сами преценете какво означава това! Ето, значи, кой бил несравнимият водач, изкачил Алпите, Хималаите и Лунните планини!

— А, сега разбирам… — каза Тартарен, леко разочарован, но щастлив все пак, че вижда познато лице и чува милия, любим роден изговор.

— Е, хайде, господин Тартарен, нали ще хапнете с мен?

Тартарен прие веднага, предвкусвайки удоволствието да седне на отделна масичка с два прибора един срещу друг, без да участвува в свадите при десерта, да се чука, да говори, докато яде, и при това прекрасни неща, добре приготвени и пресни, тъй като съдържателите на хотелите гледат отлично господа водачите, тях ги обслужват отделно, поднасят им най-хубавите вина и най-вкусните гозби.

Да не ви разправям колко много „е та, та значи, ама нали, а че, разбира се“ се изляха тук!

— Та значи, драги приятелю, тази нощ вас съм чул там, на площадката?…

— А че, разбира се!… Показвах гледката на госпожиците… Ама нали е красиво слънцето, като изгрява над Алпите?

— Разкошно! — съгласи се Тартарен, отначало не особено убедено, просто за да не му противоречи, но много скоро и сам се разгорещи; беше просто главозамайващо да слуша човек как двамата тарасконци въодушевено възхваляват красотите, които предлага Риги. Просто да си речеш, че Жоан и Бедекер се надпреварват.

После, колкото по-добре си похапваха, толкова по-задушевен ставаше разговорът, заваляха изповеди, излияния, уверения, които предизвикваха сълзи на умиление в провансалските очи, блестящи и живи, но запазващи винаги, въпреки голямата чувствителност, искрица шеговитост и насмешка. Само по това си приличаха двамата; единият — толкова сух, спечен, обгорял, набразден с бръчките на професията си, другият — нисичък, набит, загладен и червендалест.

Какви премеждия бе преживял горкият Бомпар, откакто бе напуснал клуба; ненаситното въображение, което му пречеше да се задържи на едно място, го бе отвело под толкова чужди небосводи, бе му поднесло толкова превратности на съдбата! Той разказваше приключенията си, разказваше за безбройните възможности да забогатее, пропуснати ей така, от глупост, като например последното му изобретение за икономии във военния бюджет чрез намаляване броя на войнишките обувки…

— Знаете ли как щеше да стане?… Боже мой, от просто по-просто… Трябваше само да се подковат военните.

— Брех!… — ахна ужасено Тартарен.

Но Бомпар продължи съвсем спокойно, кротък и занесен както обикновено:

— Опасна идея, нали? Ама там е работата, че от министерството дори не ми отговориха… Ах, скъпи господин Тартарен, толкова беди ми минаха през главата, толкова си стягах колана, преди да постъпя на служба в Компанията…

— Компанията ли?

Бомпар тайнствено понижи глас:

— Шт, после, не тук… — После продължи високо: — Е, какво ново из Тараскон? Все още не сте ми разказали как попаднахте в нашите планини…

Дойде ред на Тартарен да си излее душата. Незлобливо, но с тихата тъга на залеза, с досадата, която завладява с годините великите хора на изкуството, големите красавици, всички покорители на народи и сърца, той разказа за измяната на своите съграждани, за заговора, скроен, за да му отнемат председателския пост, за своето желание да прояви героизъм, да забие тарасконското знаме най-високо, както никога до ден-днешен, да докаже най-сетне на тарасконските алпинисти, че винаги е бил достоен… винаги достоен… Вълнението го задушаваше, той замлъкна, но се овладя и продължи:

— Вие ме познавате, Гонзаг…

И никой не би могъл да предаде колко сърдечност, колко сближаваща нежност бе вложил той в трубадурското име на Бомпар. Сякаш бяха си стиснали ръце, бяха се разбрали…

— Познавате ме, я! Знаете дали се стреснах, когато трябваше да преследвам лъвове; ами по време на войната, когато заедно организирахме отбраната на клуба…

Бомпар поклати глава с мрачно изражение — и сега още виждаше онези дни.

— Да, да, приятелю мой, това, което лъвовете и топовете „Круп“ не можаха да постигнат, го постигнаха Алпите… Аз се страхувам.

— Не говорете така, Тартарен!

— Защо? — запита тихо героят. — Казвам го, защото…

И спокойно, без преувеличения, той си призна какво впечатление му е направила рисунката на Доре и как катастрофата в Сервен още му е пред очите. Каза си, че го е страх от подобни опасности и именно затова, като чул за изключителния водач, с когото нямало грешка, дошъл да го намери.

И с най-естествен тон той добави:

— Вие никога не сте били водач, нали, Гонзаг?

— Е, напротив, бил съм — отговори усмихнато Бомпар. — Само дето не съм направил всичко, което разказвам…

— Има си хас — кимна Тартарен.

Бомпар тихо предложи:

Да излезем за малко на пътя, там ще можем спокойно да поприказваме.

Нощта се спускаше, топъл, влажен ветрец гонеше разпокъсаните черни облаци по небето, където още гаснеше сивата пепел на залеза. Те вървяха рамо до рамо към Флуелен, безмълвни, като сенки, и се разминаваха с други сенки — изгладнелите туристи, които се прибираха в хотела; и така, чак до дългия тунел, който пресича пътя и на места се открива терасовидно към езерото.

— Да спрем тук — прогърмя гласът на Бомпар, който отекна под свода като пушечен изстрел.

Те седнаха на парапета и дълго се любуваха на прелестния изглед към езерото, на разбъркано спускащите се пред тях гъсти черни ели и букове; на високите планини зад тях със смътно очертани върхове; и още много-много планини, преливащи се като синкави облаци; а между тях едва забележим замрял в падините ледник, който изведнъж пламна с всички цветове на дъгата; жълти, червени, зелени. Осветяваха планината с бенгалски огньове.

Ракетите излитаха от Флуелен и се разпръскваха в многоцветни звезди, невидими корабчета святкаха с венецианските си фенерчета напред-назад по езерото, разнасяйки музика и смях на празнуващи хора.

Чудесен фееричен декор, за рамка на който служеха правилните студени гранитни стени на тунела.

— Що за забавна страна е тази Швейцария!… — възкликна Тартарен.

Бомпар се разсмя.

— Ами, Швейцария!… Ако искате да знаете, никаква Швейцария не съществува!

Бележки

[1] Прислужник (лат). — Б.пр.

[2] Прекрасно!… О, прекрасно! (нем.). — Б.пр.

[3] Да… прекрасно… (англ.). — Б.пр.

[4] „Хайде бе!“, „Я стига!“ са възклицания, често употребявани в Тараскон и са с твърде неясен смисъл. Казват ги дори дамите, като добавят: „Хайде бе! Да прощавате за израза!“. — Б.а.

[5] Исландска (нем.). — Б.пр.

[6] Датски летописец XII в. — Б.пр.

[7] Във „Вилкинасага“ е написано… (нем.). — Б.пр.

[8] … че исландският крал Некдинг… (нем.). — Б.пр.