Алфонс Доде
Тартарен в Алпите (13) (Нови подвизи на тарасконския герой)

XIII
Злополуката

През една тъмна, страшно тъмна нощ, без луна, без звезди, без небе, върху трептящата белота на безкрайна снежна стръмнина бавно се разтяга дълго въже, за което са се вързали една зад друга боязливи фигурки, предшествувани на сто метра от червеното петно на един фенер. Удари на ледосекачи звънтят по втвърдения сняг и единствено търкалящите се парчета лед нарушават безмълвието на фирна, който приглушава стъпките на кервана, а после от време на време се чува вик, спотаена жалба, строполено на леда тяло и веднага плътен глас, който се разнася откъм края на въжето:

— Хайде и внимавайте да не падате, Гонзаг!

Тъй като горкият Бомпар се беше решил да последва своя приятел Тартарен до самия връх Монблан. От два часа през нощта — а сега часовникът с будилника на председателя показваше четири — нещастният водач вървеше опипом, също като каторжник, прикован за веригата; той се влачеше, блъскаше се, олюляваше се, мъчеше се да сдържи безкрайните възклицания, които му идваха непрекъснато на устата по време на тая злополучна авантюра с дебнещите го от всички страни лавини, които при най-малкото сътресение, при най-лекото колебание на прозрачния въздух могат да предизвикат строполясване на снежни преспи или на лед. Да страда мълчаливо, какво мъчение за един тарасконец!

Но керванът внезапно спря да отдъхне; Тартарен попита какво се е случило, той дочу полугласно воден спор и оживени шушукания.

— Вашият приятел не желае да върви повече!… — каза шведът.

Редът в движението беше нарушен, човешката броеница се разтегна, зърната се доближиха и ето че се озоваха в края на огромна пропаст, която планинарите наричат „пукнатина“. Над преминатите досега пукнатини прехвърляха стълби, по които те изпълзяваха на колене; тук обаче пропастта беше много широка и противоположният й край се издигаше на височина осемдесет до сто фута. Трябваше да слязат на дъното на дупката, която се стесняваше, като издълбаят стъпала с ледосекачите, и след това да се изкачат от другата страна. Но Бомпар упорито отказваше да помръдне.

Наведен над пропастта, която тъмнееше бездънна, той гледаше как се движи в мъглата малкият фенер на водачите, които подготвяха пътя. Тартарен, също не особено спокоен, си даваше кураж, като увещаваше приятеля си:

— Хайде, Гонзаг, по-смело!

А след това, понижавайки глас, се позоваваше на честта, напомняше му Тараскон, знамето, Клуба на алпинистите.

— Хайде бе, клуба, нямам нищо общо с него — отговаряше Бомпар цинично.

Тогава Тартарен му обясни, че той ще му намества краката по стъпалата и че няма нищо по-лесно от това.

— За вас може да е лесно, но не и за мен…

— Ами нали вие сам казвахте, че имате навик да…

— Е, тъй де, навик… но какъв навик? Малко ли навици имам аз… Навик да пуша, да спя…

— И най-вече да лъжете… — прекъсна го председателят.

— Хайде бе… само да преувеличавам… — каза Бомпар, без да му мръдне окото.

Все пак пред заплахата да остане сам, след много колебания той най-сетне се реши и започна да се спуска бавно и внимателно по тази страшна мелничарска стълба… Още по-мъчно беше да се изкачи по другата права и гладка стена, по-висока от кулата на крал Рьоне в Тараскон. Долу мигащото огънче от фенера на водачите приличаше на летяща светулка. Но няма как, трябваше да се овладее, снегът под краката не беше устойчив, откъм широката бездна, която не се вижда, а по-скоро се отгатва, в подножието на ледената стена, облъхната от студа, веещ от подземните глъбини, се чуваше бълбукане на топящ се сняг и течаща вода.

— Хайде и внимавайте да не паднете, Гонзаг!

Тези думи, които Тартарен произнасяше с ласкав тон, почти умолително, добиваха страшен смисъл, тъй като катерачите, задържащи се сега с ръце и с крака един под друг, завързани с въжето, трябваше да извършват отмерени движения — падането или несръчността само на един от тях щеше да постави всички в опасно положение. И повече от опасно, дявол да го вземе! Достатъчно беше да чуе човек как подскачат и летят надолу ледените късове, как ехото повтаря шума от падането им в пропастите и непознатите дълбини, за да си представи каква чудовищна паст го дебне, готова да го сграбчи при най-малката грешна стъпка.

Но какво пак става? Ето че дългият швед, който е точно пред Тартарен, се спира и докосва с подкованите су токове каскета на П. К. А. Напразно водачите викат „Напред!“, а председателят: „Вървете, млади човече!“. Нищо не помръдва. Изправен с цял ръст, задържал се небрежно с крака, шведът се навежда и изгряващото слънце осветява рядката му брада, странното изражение на разширените му очи, когато той прави знак на Тартарен.

— Какво падане ще е, а, само да рече човек?

— Ех, представям си… всички ни ще повлечете!… Хайде, вървете!…

Шведът продължаваше да стои неподвижно.

— Чудесен случай да свърша с живота, да премина в небитието през недрата на земята, да се търкалям от пропаст в пропаст като това парче лед, което ей сега ще ритна с крак…

И той се наклони застрашително, за да проследи как подскача и звънти безкрай в нощта леденият къс.

— Нещастнико, внимавайте!… — извика Тартарен, пребледнял от ужас, и като се вкопчи отчаяно в мократа стена, поде отново пламенната си реч в прослава на живота:

— В живота има толкова хубави неща, дявол да го вземе… На вашата възраст, такъв красив младеж… нима не вярвате в любовта?

Не, шведът не вярваше в любовта. Идеалната любов била лъжа на поетите, а другата — потребност, каквато той никога не бил изпитвал.

— Е, да, да!… Вярно е, че поетите са малко нещо тарасконци, винаги преувеличават, но все пак женските, така наричат дамите при нас, си ги бива. После идват децата, мънички такива едни, хубавки, и приличат на вас…

— Зарежете ги децата, те са само източник на грижи! Откакто ме е родила, майка ми непрекъснато плаче.

— Слушайте, Ото, вие ме познавате, мили приятелю…

С цялата си доблестна и отзивчива душа Тартарен се мъчеше да оживи, да раздвижи от разстояние тази жертва на Шопенхауер и на Хартман, двама шутове, с които много би му се искало да се срещне насаме по някоя тясна пътека, дявол да го вземе, за да ги накара да заплатят за цялото зло, причинено от тях на младежта…

Представете си този философски спор край високата ледена стена, студена, синкавозелена, влажна, докосвана само от блед лъч, нанизаните във върволица човешки тела, както и зловещото клокочене, което се надигаше от зиналите бели дълбини, ругатните на водачите, заплахите им, че ще се развържат и ще зарежат пътниците. Най-сетне Тартарен, като видя, че никакви уговорки не могат да убедят този безумец, да разпръснат неговото желание да умре, той го посъветва да се хвърли от най-високата точка на Монблан…

— Оттам виж, струва си да умре човек! Красива смърт сред стихиите… Но тук, в такава изба, хайде бе, глупости!…

Той изрече всичко това така изразително и отривисто, толкова убедено, че шведът сви знамената. И ето че те се озоваха един зад друг на върха на страшната пукнатина.

Всички се развързаха, спряха се да отдъхнат, да пийнат по глътка и да хапнат. Разсъмна се. Студена и бледа утрин над грандиозен амфитеатър от върхове и копия, а над тях все още на хиляда и петстотин метра, се извисяваше Монблан. Водачите оживено махаха с ръце, съвещаваха се настрана, поклащаха глави. Сгушени и натежали под тъмните дрехи върху бялата земя, те приличаха на алпийски съсели, готови да заспят зимен сън. Бомпар и Тартарен, неспокойни и премръзнали, оставиха шведа да яде съвсем сам и се приближиха до тях точно когато главният водач каза сериозно:

— Пуши си лулата, спор няма.

— Кой си пуши лулата? — запита Тартарен.

— Монблан, господине, погледнете!

И човекът показа горе над върха, където се виеше тънък бял дим към Италия.

— И какво означава това, драги приятелю, Монблан да си пуши лулата?

— Това означава, господине, че на върха духа страшен вятър, извива се снежна буря, която не след дълго ще връхлети върху нас и, дявол да го вземе, това е много опасно!

— Да се връщаме! — каза позеленял Бомпар.

А Тартарен добави:

— Да, да, разбира се, без глупаво самолюбие!

Но тук се намеси шведът; той бил платил да го заведат до Монблан и нищо нямало да го възпре да отиде там. Щял да се качи сам, ако никой не го придружи.

— Страхливци! Страхливци! — обърна се той към водачите със същия задгробен глас, с който преди малко говореше за самоубийство.

— Ще видите дали сме страхливци… Завързвай се и на път — извика главният водач.

Този път Бомпар протестира енергично. До гуша му било дошло, искаше да го върнат.

— Виждате отлично, че този млад човек е луд — подкрепи го горещо Тартарен, като им показа шведа, тръгнал вече с големи крачки под кълбата сняг, които вятърът започваше да гони от всички страни.

Но нищо вече не можеше да спре планинарите, след като ги бяха обидили, че са страхливци. В съселите се беше пробудила храбростта и Тартарен не можа да убеди нито един водач да ги отведе двамата с Бомпар до Гран-Мюле. Всъщност не бяха кой знае колко далеч — три часа път плюс едно отклонение от двадесет минути, за да заобиколят голямата пукнатина, ако не им стигне смелост да я минат сами.

— Дявол да го вземе, така е, много беше страшно — каза Бомпар, без да се стеснява, и двете групи се разделиха.

И тарасконците се озоваха съвсем сами. Те напредваха предпазливо по снежната пустиня, завързани с едно въже, Тартарен напред, опипвайки сериозно с ледосекача си почвата, проникнат от чувството за поетата отговорност, което го подкрепяше.

— Смелост! Хладнокръвие!… Ще се измъкнем!… — викаше той непрекъснато на Бомпар.

Така по време на бой командирът заглушава в себе си страха, като размахва сабята си и вика на войниците: „Напред, вашта… всички куршуми не убиват!“.

И ето ги най-сетне на ръба на страшната пропаст. Оттук до крайната цел нямаше вече сериозни препятствия; но вятърът бушуваше, ослепяваше ги със снежни вихрушки. Невъзможно беше да вървят повече, защото имаше опасност да се заблудят.

— Да се спрем за миг — предложи Тартарен.

Скриха се на завет под огромен леден блок. Мушнаха се под него, постлаха непромокаемата наметка на председателя и изпиха по глътка ром от единствената манерка, която им беше останала, тъй като водачите им бяха отнесли всички провизии. По телата им се разля блажена топлинка, а ударите на ледосекача по височината ставаха все по-слаби и по-слаби и показваха, че експедицията напредва. Тези удари отекнаха в сърцето на П. К. А. като съжаление, че не се е изкачил до горе на Монблан.

— Кой ще го узнае — възрази му Бомпар безсрамно, — носачите взеха със себе си знамето, в Шамони ще си помислят, че вие сте го забили.

— Имате право, честта на Тараскон е спасена… — заключи Тартарен убедено.

Но стихиите бушуваха, надигна се ураган, заваля сняг на огромни парцали. Двамата приятели замлъкнаха, обзети от мрачни мисли — спомняха си костницата във витрината на стария пазач на хижата, печалните му разкази, преданието за онзи американски турист, когото намерили вкаменен от студ и глад, държащ в сгърчената си ръка бележник, където били записани всичките му мъки, до последното конвулсивно свиване на пръстите, когато моливът се изплъзнал и разкривил подписа му.

— Имате ли бележник, Гонзаг?

Гонзаг, който разбра без повече подробности за какво става дума, възкликна:

— Хайде бе, бележник… Ако мислите, че ще се оставя да умра като оня американец… Ставайте да вървим, да се измъкнем оттук.

— Невъзможно… Още при първата крачка вятърът ще ни отнесе като сламки и ще ни захвърли в някоя пропаст.

— Тогава да викаме, хижата не е далеч…

И Бомпар на колене, подал глава изпод ледения блок замуча като крава на пасище:

— На помощ, на помощ, тук!

— На оръжие! — изрева на свой ред Тартарен с най-плътния си бас, който отекна като гръм в пещера.

Бомпар стисна ръката му.

— Какво правите, ами леденият блок!…

Наистина цялата ледена грамада трептеше, само да дъхнеш и цяла огромна маса щеше да се стовари върху главите им. Те застинаха неподвижни в страхотното безмълвие, много скоро нарушено от далечно срутване, което се приближаваше, нарастваше, завладяваше хоризонта и от бездна на бездна най-сетне потъваше под земята.

— Горките хора — промърмори Тартарен, като си помисли за шведа и за водачите, без съмнение достигнати и отнесени от лавината.

А Бомпар поклати глава:

— Да не би ние да сме се наредили по-добре от тях.

И действително положението им беше страшно, те не смееха нито да мръднат в ледената пещера, нито да излязат навън в бурята.

И сякаш за да увеличи тревогата в сърцата им, от дъното на долината до тях достигна лай на куче, което виеше на смърт. Изведнъж Тартарен, с пълни със сълзи очи и с треперещи устни, улови ръцете на приятеля си и гледайки го с обич, каза:

— Простете ми, Гонзаг, да, да, простете ми. Аз бях толкова груб към вас, наричах ви Ментърджия…

— Хайде де! Голяма работа!…

— Аз по-малко от когото и да било имах право да го сторя, защото твърде много съм лъгал през живота си и в този върховен час имам нужда да излея сърцето си, да споделя с някого, да призная публично лъжите си.

— Лъжите си ли?…

— Слушайте, приятелю, аз изобщо никога не съм убивал лъвове.

— Това никак не ме учудва — заяви Бомпар спокойно, струва ли си човек да се измъчва за такава дреболия?… Нашето слънце е виновно за всичко. Ние се раждаме с лъжата… Е, ами аз… Кой знае дали някога съм казал поне една истина в живота си? Щом си отворя устата, и заговорва моят Юг. Не познавам нито един от хората, за които разказвам, никога не съм бил в страните, за които говоря. И всичко това се превръща в такава плетеница от измислици, че сам не мога да се оправя в нея.

— Това е то въображението, дявол да го вземе! — въздъхна Тартарен. — Ние сме лъжци поради въображението си.

— Но тези лъжи не са причинявали никому зло, докато такъв злобар, завистник като Косткалд…

— Да не говорим никога вече за този мерзавец — прекъсна го П. К. А., обзет от внезапен пристъп на бяс. — Дя-пол да го вземе, все пак обидно е…

Но той замлъкна, защото Бомпар махна уплашено с ръка.

— Ах, вярно, леденият блок…

И понижавайки тон, принуден да излее шепотом своя гняв, горкият Тартарен продължи да проклина тихо, като кривеше силно и смешно уста.

— Малко обидно е да умреш в разцвета на възрастта заради някакъв си злодей, който в този момент най-спокойно си пие кафето на Стъргалото.

Докато той сипеше проклятия, малко по малко просветна. Спря да вали сняг, вятърът също стихна, по сивото небе се появиха сини кътчета. Бързо, на път! Двамата се завързаха с въжето и когато Тартарен застана начело както преди, той се обърна с пръст на устата:

— Само че, Гонзаг, това, дето си го казахме, между нас да си остане.

— Има си хас!

И те поеха бодро напред, затъвайки до колене в прясно нападалия сняг, който бе погълнал в своята девствена пелена следите на кервана, така че Тартарен всеки пет минути поглеждаше компаса си. Но този тарасконски компас, свикнал с топлите климати, беше премръзнал в Швейцария. Стрелката играеше на четири посоки, трептеше, колебаеше се; и те вървяха напред, очаквайки да зъзнат черните скали на Гран-Мюле сред еднообразната безмълвна белота с върхове, копия и купчини, която ги заобикаляше, заслепяваше ги и ги плашеше, защото можеше да прикрива страшни пропасти под краката им.

— Хладнокръвие, Гонзаг, хладнокръвие!

— Точно то не ми достига — съкрушено отговори Бомпар и застена: — Ой, кракът ми!… Ой, коляното ми!… Загубени сме, никога няма да стигнем!…

Вървяха от два часа по стръмен заснежен склон, когато Бомпар изведнъж извика изплашено:

— Тартарейн, ама ние се изкачваме!

— Хай, дявол да го вземе, виждам, че се изкачваме — съгласи се П. К. А., чиято бодрост започваше да намалява.

— Според мен трябваше да слизаме!

— Да, ама какво мога да направя? Като стигнем догоре, може от другата страна да се спуснем…

И наистина започна едно спускане, не ти е работа, по снегове, по ледове, остри и отвесни, а в далечината на този блестящ и страховит бял простор, в бездънните дълбини на една скала беше кацнала хижа. Трябваше да достигнат преди нощта до това убежище, може би с непосилна мъка, сред опасности, но бяха загубили посоката на Гран-Мюле.

— Гледайте да ме държите, Гонзаг, разбрано!

— И вие мене, Тартарейн.

Те си разменяха тези съвети, без да се виждат, разделени от един гребен, зад който Тартарен беше изчезнал, така че единият от тях трябваше да се изкачва, а другият да слиза бавно и страхливо. Престанаха дори да си говорят, като съсредоточиха всичките си жизнени сили да не направят погрешна стъпка, да не се плъзнат. Изведнъж, на почти един метър от гребена, Бомпар чу страшния вик на своя спътник и в същото време почувства, че въжето се опъна силно и се разлюля безредно… Трябваше да устои, да се впие в леда, за да задържи приятеля си над пропастта. Но въжето сигурно беше старо, защото при това опъване внезапно се скъса.

— Ай да му се не види!

— Дявол да го вземе!

Тези два злокобни вика се разнесоха едновременно и разкъсаха мълчанието и самотата, после се възцари страшно спокойствие, мъртвешко спокойствие, вече ненарушаване от нищо в това обширно царство на девствени снегове.

Привечер един човек, смътно приличащ на Бомпар, изкалян призрак с изправени коси, цял подгизнал, пристигна в хижата Гран-Мюле, където го разтриха, затоплиха го и го сложиха да легне; на всички въпроси той отговаряше все едно и също, облян в сълзи, като вдигаше ръце към небето:

— Тартарен… загина… скъсано въже…

Най-сетне успяха да разберат какво голямо нещастие се беше случило.

Докато старият пазач се вайкаше и се готвеше да добави нова глава към своите разкази за нещастни случаи в планината и да попълни костницата си с останките от злополуката, шведът и водачите му, които вече бяха се върнали, тръгнаха да търсят злочестия Тартарен с въжета и стълби, с всички спасителни съоръжения. Уви, безполезно! Бомпар беше като ударен по главата и не можеше да даде никакво точно указание нито за драмата, нито за мястото, където беше станала тя. Намериха само на Дом дю Гуте парче въже, останало в една цепнатина на леда. Но това въже, странна работа, сякаш беше отрязано от двата края с острие. Вестниците на Шамбере поместиха снимка на въжето. Най-сетне след цяла седмица обиколки и грижливо претърсване, като се убедиха, че горкият председател не може да бъде намерен, че е изчезнал безследно, делегатите си тръгнаха обратно за Тараскон и отведоха със себе си Бомпар, чийто мозък беше засегнат; той явно не можеше да свикне със страшното нещастие.

— Не ми говорете за това — прекъсваше ги той, щом споменяха за злополуката. — Никога не ми напомняйте за това!

Без всяко съмнение Монблан беше взел още една жертва, и то каква жертва!