Алфонс Доде
Тартарен в Алпите (1) (Нови подвизи на тарасконския герой)

I
Поява на непознат в „Риги-Кулм“. Кой е той?! Какво се каза около една маса, подредена за шестстотин души. Ориз и сини сливи. Импровизиран бал. Непознатият вписва името си в адресния регистър на хотела. П. К. А.

На 10 август 1880 година в приказния час на слънчевия залез в Алпите, хвален и прехвален от пътеводителите на Жоан и Бедекер, непрогледна жълта мъгла (още по-неприятна поради виелицата — сняг се сипеше на едри спираловидни парцали) обвиваше върха Риги (Regina montium^[1]) и огромния хотел, наистина необичайно кацнал сред тези пустинни висоти, хотел „Риги-Кулм“, остъклен като обсерватория и як като крепост, където за едно денонощие се стичат множество туристи, почитатели на слънцето.

Докато чакаха втория звънец за обяд, обитателите на този огромен и разкошен кервансарай скучаеха в стаите си или се въргаляха по диваните в читалните, под влажната топлина на запалените калорифери, и гледаха по липса на обещаните дивни зрелища как във въздуха кръжат бели пеперуди и как на площадката пред хотела светват големите фенери, чиито двойни стъклени стени поскърцваха на вятъра.

Да се изкачиш толкова високо, да дойдеш от четирите краища на света, за да видиш това… Ех, Бедекер!…

Внезапно нещо изплува от мъглата и се насочи към хотела, задрънчаха сякаш куп железарии, странни шумове, предизвикани от необикновени приспособления.

Отегчените туристи, прилепили нос до стъклата, и английските мис, забавно подстригани по момчешки, на разстояние двадесет крачки, през снега, сметнаха, че се е появила заблудена крава или някой калайджия със сечивата си.

Но на десет крачки фигурата промени вида си — показа се арбалет, преметнат през рамо, и средновековен шлем със спуснато забрало, явление много по-невероятно на тези височини, отколкото една крава или някой калайджия.

На площадката обаче стана ясно, че притежателят на арбалета е чисто и просто пълен, набит, тантурест човек, който се спря, за да си поеме дъх, изтърси снега от наколенниците си, жълти като каскета му, от плетената качулка, изпод която се подаваха само някой и друг кичур посивяла брада и огромни зелени очила, изпъкнали като стереоскоп. Ледосекачът, алпенщокът, раницата на гърба, навитото въже през рамо, железните „котки“ и куките на пояса, пристягащ английско яке с широки коланчета с копчета, допълваха снаряжението на този съвършен алпинист.

По усамотените върхове Монблан или Финстераархорн това облекло би изглеждало естествено, но в „Риги-Кулм“, на две крачки от железницата!…

Вярно е, че алпинистът идваше от противоположната страна на гарата, а състоянието на наколенниците му свидетелствуваше за дълъг път в сняг и кал.

За миг той погледна хотела и неговите пристройки удивен, че намира на две хиляди метра над морското равнище такова внушително здание с остъклени веранди, с колони, с огромни прозорци и широка площадка с фенери от двете страни, от които планинският връх приличаше на площада пред Операта в зимен здрач.

Но удивлението на новодошлия беше нищо в сравнение със смайването на обитателите на хотела и когато той влезе в огромното фоайе, от всички зали нахлуха любопитни: господа с щеки за билярд, други с разгърнати вестници, дами с книга или ръкоделие в ръка, а в дъното, през веригите на асансьора, през перилата на стълбата също занадничаха хора.

Алпинистът каза високо, много силно, с дълбок бас, с южняшка дълбочина, кънтящ като цимбал:

— Дяволска работа! Ама се е отворило едно временце!…

И тук той замлъкна и свали каскета и очилата си.

Задушаваше се.

Ослепителните светлини, горещината на газта и калориферите, пълна противоположност на студения мрак навън, както и цялата тази пищна обстановка, високите тавани, портиерите, нагиздени с адмиралски фуражки с надпис: „Regina montium“, белите връзки на метрдотелите и долитащите при най-леко докосване на звънеца цял батальон швейцарки в народни носии, всичко това го зашемети за секунда, но само за секунда.

Той почувствува, че го гледат, и начаса си възвърна самообладанието, като артист пред пълните ложи.

— Какво обича господинът?…

Питаше го, тоест процеди през зъби управителят, твърде изискан управител с раирано сако, с копринени бакенбарди, с физиономия на дамски шивач.

Без ни най-малко да се смущава, алпинистът поиска стая, „една удобна стаичка“, при това я поиска така свойски от величествения управител, сякаш той му беше стар училищен другар.

И едва не избухна, когато прислужницата, бернчанка, пристегната в обточено със сърма елече и с бухнати тюлени ръкави, притича със свещ в ръка и запита дали господинът желае да се изкачи с асансьора. Не би се възмутил повече, ако му бяха направили предложение да извърши престъпление.

— С асансьор… аз!… Аз!…

Възклицание и жест, от който всичките железарии по него задрънчаха.

Внезапно смекчен обаче, той каза приветливо на швейцарката:

— Аз съм по пешото ходене, хубаво маце…

И тръгна след нея, а широките му рамене заприщиха стълбището, и той разбутваше всички по пътя си, докато из целия хотел се чудеха и маеха: „Това пък какво е?“, шушукано и повтаряно на най-различни езици от четирите краища на света. После вторият звънец за обяд прозвъни и всички престанаха да се занимават с необикновената личност.

Трапезарията на „Риги-Кулм“ наистина е неповторимо зрелище.

Шестстотин прибора около огромна маса във вид на подкова, с поставени в дълги редици сред зеленина купички с ориз и сини сливи, в чиято тъмна или светла повърхност се отразяваха неподвижните пламъчета на полилеите и позлатата на писания таван.

Както във всички швейцарски столови, оризът и сините сливи разделяха сътрапезниците на два враждуващи лагера и само по отвратения или по лакомия поглед, отправен към купичките с десерта, веднага можеше да се определи кой накъде клони. Оризолюбците бяха посърнали и бледи, сливолюбците — пълнокръвни и пращящи от здраве.

Тази вечер сливолюбците бяха повече и при това все важни личности, европейски знаменитости, като например известния историк Астие-Рею от Френската академия, барон фон Шолц, бивш австро-унгарски дипломат, лорд Чипъндайл (?), член на Жокейклуб, с племенницата си (Хм! Хм!), прочутия професор доктор Шванталер от Бонския университет, един перуански генерал с осемте си дъщери.

Оризолюбците можеха да противопоставят срещу всички тях само такива светила като един белгийски сенатор и семейството му, госпожа Шванталер, съпругата на професора, и един италиански тенор, завръщащ се от Русия, който размахваше по покривката големите си като чинии копчета за риза.

Очевидно на тези две противоположни веяния се дължаха притеснението и изтегнатата атмосфера. Как иначе да се обясни мълчанието между тези шестстотин души, надути, намръщени, недоверчиви, сякаш изпълнени със самомнително презрение един към друг. Някой повърхностен наблюдател би могъл да го припише на глупавото англосаксонско високомерие, което сега дава тон на пътешествениците от всички страни.

Но не! Не е възможно същества, все още незагубили човешкия си облик, да се намразят така от пръв поглед, да вирят нос, да присвиват устни и да се гледат отвисоко само защото не са били запознати предварително. Явно тук се криеше нещо друго.

Аз вече ви казах — ориз и сини сливи. И така, ето ви обяснението за мрачното мълчание, натегнало в трапезарията на „Риги-Кулм“, където, ако се вземат пред вид числото и различната националност на сътрапезниците, би трябвало да бъде оживено и шумно, нещо като обяд в подножието на Вавилонската кула.

Когато алпинистът влезе малко смутен в тази трапезария с бляскави полилеи, изпълнена сякаш с обречени мълчаливци, той се изкашля шумно, без никой да му обърне внимание и понеже беше дошъл последен, седна в края на масата. Без доспехите си, той беше турист като всички други, но много по-приветлив, плешив, с изпъкнал корем, с остра и гъста брада, с величествен нос и с добродушни очи изпод гъсти свирепи вежди.

Ориз или сини сливи? Неизвестно.

Щом седна, той неспокойно се раздвижи, а после изведнъж скочи уплашен.

— Фуй!… Течение!… — каза той много високо и се отправи към един свободен стол, облегнат до масата.

Една прислужница от кантона Юра, с бяла престилка и сребърна верижка, го спря:

— Господине, заето е…

Но някаква девойка, от която се виждаха само русата коса и белоснежната шия, каза с чужд акцент, без да се обръща:

— Мястото е свободно… Брат ми е болен, няма да слезе!

— Болен ли?… — запита алпинистът сърдечно, почти разтревожен, като сядаше. — Болен? Надявам се, не тежко, а?

Това „а“ беше част от всичките му фрази заедно с някои други паразитни думи, като: „у, ами, тю, бре, хайде де, виж ти, ха, аха“, които още повече подчертаваха южняшкия му изговор, а това очевидно не се хареса на русокосата девойка, защото тя му отправи само един леден поглед с бездънно дълбоките си сини очи.

Съседът му отдясно също никак не го предразполагаше; той беше италианският тенор, здравеняк с ниско чело, с мазно лъскави очи, наперено вирнати мустаци, които сучеше яростно, откакто го бяха разделили от хубавата му съседка. Но славният алпинист беше свикнал да разговаря, докато яде, и смяташе, че това е полезно за здравето му.

— Виж ти! Какви красиви копчета — заговори той сам на себе си, като погледна крадешком копчетата за риза на италианеца. — Тези ноти, инкрустирани в ясписа, са наистина чудесни…

Металният му глас отекна в тишината, без да събуди ни най-малък отзвук.

— Господинът сигурно е певец. Е?

— Non capisco^[2] — изръмжа италианецът под мустак.

Новият сътрапезник се примири за миг и започна да яде безмълвно, но залъците засядаха в гърлото му. Най-сетне, когато седящият срещу него австро-унгарски дипломат се помъчи да достигне с треперещите си старчески ръце горчицата, той му я подаде вежливо с думите: „Заповядайте, господин барон“, както беше чул да го наричат.

За съжаление горкият господин фон Щолц, въпреки че правеше впечатление на ловък, умен и обигран в дипломатическите игри, отдавна беше загубил и думите, и мислите си и пътуваше сега из планината специално за да си ги възвърне. Той отвори безжизнените си очи, погледна непознатото лице и пак ги затвори, без дума да каже. Необходими му бяха поне десет бивши дипломати с неговите умствени способности, та да измислят заедно формулата на най-обикновена благодарност.

При този нов неуспех алпинистът направи свирепа гримаса и така грубо грабна бутилката, че сякаш щеше да прасне с нея смахнатата глава на стария дипломат. Нищо подобно! Той я беше взел чисто и просто, за да я предложи на съседката си, която не го чу, погълната от полугласния разговор, от нежното и оживено непознато чуруликане с двамата млади хора, седнали до нея. Тя се навеждаше, говореше разпалено. На светлината над мъничките й прозрачни розови уши блестяха къдрици… Каква ли беше: полякиня, рускиня, норвежка?… Сигурно е някъде от Север. И спомняйки си неволно една прекрасна песничка от своя роден край, южнякът преспокойно затананика:

О, графиньо нежна,

северна звезда,

сребърна сред скрежа,

златна в любовта.^[3]

Всички на масата се обърнаха; помислиха, че е полудял. Той се изчерви, кротна се, забил нос в чинията, и наруши мълчанието си само за да се откаже от купичката с десерт, която му поднесоха.

— Пак сини сливи!… За нищо на света!…

Това вече беше прекалено.

Затракаха столове. Академикът лорд Чипъндайл (?), професорът от Бон и няколко други важни личности от привържениците на сините сливи станаха и напуснаха трапезарията в знак на протест.

Почти веднага ги последваха оризолюбците, щом видяха, че той отблъсна и втората купичка също така енергично, както, първата.

Нито ориз, нито сини сливи!… Какво тогава?…

Всички се оттеглиха; и наистина имаше нещо вледеняващо в това безмълвно шествие — забити в земята носове, надменно подвити уста — спрямо клетника, който остана смазан от всеобщото презрение, сам в огромната ярко осветена трапезария, тъкмо когато се канеше да си надроби попара според обичая на своя роден край.

Приятели мои, да не презираме никого. Презрението е хватка на парвенютата, позьорите, уродливите и глупците, маска, зад която се таи нищожеството, са понякога и низостта, и която прикрива липсата на ум, собствено мнение и доброта. Всички гърбави се държат презрително; всички кривоноси, се мръщят и вирят нос при вида на правилните носове.

Простодушният алпинист знаеше това. Преминал четиридесетте, „златната среда“, когато човек намира и прибира вълшебния ключ, който отваря потайните дълбини на живота и показва еднообразния му и измамлив вървеж, той отлично знаеше цената си, важността на своята мисия и на известното име, което носеше, ето защо мнението на тези хора слабо го засягаше. Само да се назовеше, да им извикаше: „Това съм аз“, и всичките тия надменно подвити устни щяха да се разлеят в почтителни усмивки; но инкогнитото му го забавляваше.

Измъчваше се само защото не можеше да говори, да шуми, да си излива душата, да говори откровено, да стиска ръце, да се обляга свойски на нечие рамо, да нарича хората по имената им. Ето какво го притесняваше в „Риги-Кулм“.

О, особено пък, дето не можеше да говори!

„Езикът ми ще залинее“ — мислеше си горкият човек, като се мъкнеше из хотела и се чудеше с какво да се занимава.

Той влезе в кафенето, обширно и пусто като черква в делник, нарече келнера „драги приятелю“, поръча си „кафе, но без захар, кво пък!“. Келнерът не го запита: „Защо без захар?“, но алпинистът въпреки това побърза да обясни: „Този навик ми остана от Алжир, от времето, когато бях там на лов за хищници“.

Искаше му се да разкаже подвизите си, но келнерът вече беше изчезнал като призрак с меките си пантофи, за да полети към лорд Чипъндайл, който беше се тръшнал на един диван и викаше унило: „Шимпейнско, шимпейнско!“. Тапата гръмна като по поръчка, уж гуляйджийски, а след това се чуваше само как вятърът свисти на пристъпи в голямата камина и снегът трепка и шушне по стъклата.

Още по-мрачно беше в читалнята: всички с вестник в ръка, стотици наведени глави над дългите зелени маси под лампите. От време на време някоя прозявка, окашляне, шумолене на разгърнат вестник и витаещи над тишината над тази своего рода класна стая, прави и неподвижни, с гръб към печката, тържествени и еднакво плесенясали, двамата жреци на официалната история — Шванталер и Астие Рею, събрани по някаква странна прищявка на съдбата на върха Риги, след като цели тридесет години се плюеха и се изяждаха в разни обяснителни бележки, като се наричаха: „Шванталер, този кръгъл тъпак, vir ineptissimus^[4] Астие Рею“.

Можете да си представите как приеха те приветливия алпинист, който придърпа един стол, за да си побъбри и да клъвне малко знания край огъня. От двете кариатиди над него ненадейно го лъхна точно такова студено течение, от каквото най се боеше. Той стана, обходи залата не толкова за да замаже неудобството, колкото да се стопли, и отвори библиотечния шкаф. Вътре се търкаляха разбъркано няколко английски романа, дебели библии и оръфани томове на Швейцарския алпийски клуб. Той взе една книга, за да почете в леглото, но на вратата го спряха, трябваше да я върне, тъй като правилникът не позволяваше да се носят библиотечни книги по стаите.

Тогава продължи да обикаля из хотела и открехна вратата на билярдната зала, където италианският тенор играеше съвсем сам, като се пъчеше и размахваше маншетите си пред своята красива сътрапезница, седнала на един диван между двама младежи, на които четеше някакво писмо. Когато алпинистът влезе, тя прекъсна четенето, а единият от тях, високият, същински исполин, човекоподобен пес, с космати ръце, с дълги мазни и прави черни коси, преплитащи се със занемарената му брада, стана. Той направи две крачки към новодошлия, изгледа го, сякаш го предизвикваше, и то така свирепо, че добродушният алпинист, без да иска обяснения, благоразумно и достойно се врътна надясно.

— Ама наистина не са кой знае колко общителни тия северняци! — каза той високо и тръшна шумно вратата, за да покаже на този дивак, че не се страхува от него.

Оставаше салонът — последно убежище; той влезе. Дяволска работа!… Морилня, мили хора! Морилня като в манастира „Сен-Бернар“, където монасите излагат изровените изпод снега нещастници, замръзнали в най-различни пози, точно така изглеждаше салонът на „Риги-Кулм“.

Дамите седяха сковани и безмълвни на групи по наредените край стените дивани или пък в креслата. Разните мис, неподвижни под лампите на кръглите масички, коя с албум, коя със списание, коя с везба в ръка, сякаш студът така ги беше връхлетял; както и дъщерите на генерала, осемте малки перуанки, със златисто мургавите си подвижни личица и с ярките панделки по роклите си, пълна противоположност на измитите цветове, според английската мода; горките момиченца от топлите страни, които човек си представяше как правят весели муцунки и се катерят по върховете на кокосови палми, също като другите жертви будеха жалост, застинали в мълчание и мраз. А в дъното пред пианото — зловещият силует на стария дипломат; малките му ръце в ръкавици без пръсти, докоснали клавишите, хвърляха жълтеникави отблясъци по лицето му…

Силите и паметта му бяха изневерили и заплетен в една полка, собствено съчинение, която започваше винаги с едни и същи тактове, тъй като не му беше възможно да сътвори края, клетият фон Щолц беше заспал, свирейки, а заедно с него и всичките дами в „Риги“, които поклащаха в съня си романтичните си прически и дантелените бонета, надиплени като баница, толкова любими на англичанките и признак на добър тон у пътешествениците.

Появата на алпиниста не разбуди никого, а и сам той се строполи на един диван, покорен от леденото униние, но ето че изведнъж в преддверието гръмко и весело избликнаха звуци; трима „свирачи“ — на арфа, флейта и цигулка, жалки на вид, омотани в дълги рединготи, скитници-музиканти, които обикалят швейцарските хотели, току-що се бяха настанили с инструментите си в „Риги-Кулм“. Още при първите тактове нашият човек рипна като наелектризиран.

— А тъй, браво!… Насам музиката!

И хукна, разтвори широко всички врати, спусна се да угощава музикантите, да ги пои с шампанско и сам се опияни, но не от пиене, а от музиката, която му възвръщаше живота. Подражаваше свирнята на флейтата, на арфата, щракаше с пръсти над главата си, въртеше очи, правеше танцови стъпки пред удивените туристи, стекли се от всички страни при този шум. После внезапно под звуците на един валс от Щраус, който разгорещените музиканти засвириха бясно, по цигански, алпинистът, като зърна на вратата жената на професор Шванталер, дребна, закръглена виенчанка със закачливи очи, бляскащи младежки под сивите напудрени коси, хвърли се към нея, сграбчи я през кръста и я увлече във вихъра на валса, викайки на останалите:

— Е, хайде де, размърдайте се!…

Началният тласък беше даден, целият хотел се размрази, завъртя се, понесе се буйно. Танцуваха в преддверието, в салона, край дългата зелена маса в читалнята. Този опасен човек направо им запали главите, а сам спря да танцува, задъха се след няколко кръга; но поддържаше оживлението, подканваше музикантите, събираше на двойки танцьорите, в ръцете на професора от Бон се озова една стара англичанка, а при надутия Астие-Рею — най-буйната перуанка. Всяка съпротива беше излишна. Ужасният алпинист сякаш излъчваше някакви токове, от които всички скачаха от местата си, ставаше им леко на душата. И на ти сега, на ти сега! Нито презрение, нито омраза. Край на оризолюбците, край на сливолюбците, всички са танцьори. Скоро безумието се разпространи, обхвана всички етажи и от подножието на стълбището се виждаше чак до шестия етаж как по площадките се въртят като автоматични кукли пред шарманка швейцарските прислужници в надиплените си пъстри поли.

Ах, нека вятърът вие навън, нека разтърсва фенерите, нека скърцат телеграфните жици, нека навява снежни вихрушки на пустинния връх. Тук е топло, тук е хубаво и цяла нощ ще бъде така.

„Само че аз ще отида да си легна“ — каза си простодушният алпинист, човек благоразумен и идващ от край, където хората бързо пламват и бързо угасват. И като се подсмиваше в сивата си брада, той се промуши, прокрадна се, за да се измъкне от мама Шванталер, която след първия валс го търсеше, вкопчваше се в него и непрекъснато искаше да „танцирен… валсирен“.

Той взе ключа си, свещта; после се спря за минута на първия етаж, за да се порадва на своето дело, да погледа купчината истукани, които беше накарал да се веселят, да се отпуснат.

Задъхана след валса, една швейцарка се приближи до него и му подаде перо и хотелския регистър.

— Ако обича господинът да напише името си.

Той се поколеба за миг. Дали да запази, или да не запази своето инкогнито?

В края на краищата какво толкова. Дори вестта за неговото присъствие в „Риги“ да се разчуе, никой няма да знае за какво е дошъл той в Швейцария. Пък и забавно ще бъде на другия ден сутринта да види удивлението на всички тези „inglishemans“, когато научат… Защото това момиче няма да може да се сдържи… Каква изненада за целия хотел, как всички ще се смаят. „Как? Нима е той… Той!…“

Тези разсъждения преминаха през ума му бързи и трепетни като почукването на лъка — сигнал за започване на концерта. Той взе перото и вписа небрежно под Астие-Рею, Шванталер и другите знаменитости името, което щеше да затъмни всички — своето име; после се отправи към стаята си, без дори да се обърне, за да види какво впечатление е направил — беше сигурен в ефекта.

Бернчанката погледна и прочете:

ТАРТАРЕН ТАРАСКОНСКИ

И отдолу:

П. К. А.

Прочете го и никак не ахна. Нямаше представа какво означава П. К. А. Никога не беше чувала да се говори за „Дардарен“.

Ама че дивачка!