Алфонс Доде
Тартарен в Алпите (5) (Нови подвизи на тарасконския герой)

V
Откровения в тунела

— В сегашно време, господин Тартарен, Швейцария значи, не е нищо повече от едно просторно заведение, отворено от юни до септември, чисто и просто казино с панорами, където идват да се забавляват хора от всички краища на света, собственост на страшно богата Компания, гъбава с не знам колко милиона, която се управлява от Женева и Лондон. Представяте ли си какви пари се похарчиха, за да наемат, пригладят и нагиздят цялата тази земя с нейните езера, гори, планини и водопади, за да се поддържа такова огромно множество от служители и статисти и за да бъдат издигнати до най-високите върхове всичките тези чудесни хотели с газ, телеграфи и телефони!…

— Така си е — помисли си на глас Тартарен, като си припомни Риги.

— Как да не си е така!… Пък вие още нищо не сте видели. Пообиколете тук-там, никъде няма да намерите нито едно кътче без разни шашми и машинарии, също като кулисите в операта; водопади, осветени a giorno^[1], въртящи се врати пред ледниците, а за изкачванията — куп хидравлични двигатели и въжени железници. Естествено, Компанията не е забравила своите английски и американски клиенти, които обичат да покоряват пеш върховете, и е запазила опасния и див вид на някои от по-известните върхове — Юнгфрау, Монахът, Финстераархорн, макар всъщност рискът там да не е по-голям, отколкото навсякъде другаде.

— И все пак, драги приятелю, пропастите, ужасните пропасти… Ако паднеш там?

— Ще паднете в снега, господин Тартарен. И ни най-малко няма да ви заболи; долу на дъното винаги има портиер, ловец или друг някой, който ви помага да станете, изчетква ви, изтърсва ви и най-любезно ви пита: „Господинът има ли багаж?…“.

— Какви ми ги приказвате, Гонзаг?

Бомпар продължи още по-сериозно:

— Компанията харчи най-много за поддържането на тези пропасти.

За миг пълно мълчание в тунела, наоколо също всичко притихва. Край на разноцветните огньове, на ракетите, никакви лодки в езерото; затова пък луната се издига и осветява нов нагласен пейзаж, синкав и неясен, тук-таме потънал в непроницаем мрак…

Тартарен се чуди да вярва ли на думите на приятеля си. Но като размисля за всичките невероятни неща, видени през тези четири дни — слънцето на Риги, комедията с Вилхелм Тел, — започва да му се струва, че приказките на Бомпар са съвсем правдоподобни, още повече че всеки тарасконец, освен дето е самохвалко, винаги е и малко лапнимуха.

— Добре де, ами тогава, драги приятелю, как обяснявате тези ужасни катастрофи, например оная, в Сервен!…

— Оттогава са минали шестнадесет години, Компанията още не съществуваше, господин Тартарен.

— Да, ама миналата година стана злополука на Ветерхорн, двама водачи изчезнаха под снеговете със своите пътници!…

— Е, то трябва да се правят и такива работи, та да се радват алпинистите… Планина, дето никой не си е счупил главата, не може да привлече англичаните… От известно време Ветерхорн западаше. Щом стана това малко произшествие, доходите веднага се увеличиха.

— А двамата водачи?…

— Те са не по-зле от пътниците; само изчезнаха срещу заплащане в чужбина за шест месеца… Това е скъпа реклама, но Компанията е достатъчно богата, за да си го позволи.

— Слушайте, Гонзаг…

Тартарен стана и сложи ръка на рамото на бившия домакин:

— Нали не искате да ми се случи нещо лошо, а?… Добре тогава. Говорете ми откровено… вие знаете моите възможности като алпинист, те са посредствени.

— Съвсем посредствени, така си е.

— И как ви се струва, при това положение мога ли, без да е много опасно, да се опитам да се изкача на Юнгфрау?

— Ще ви отговоря, господин Тартарен… Слагам ръката си в огъня, доверете се на водача си и това е то!

— Ами ако ми се завие свят?

— Затворете очи.

— Ами ако се плъзна?

— Какво от това?… Всичко е като в театъра… Всичко е декори… Не рискувате нищо…

— Ах, ако сте с мен да ми го казвате, да ми го повтаряте… Хайде, драги приятелю, направете едно добро, елате с мен…

Дявол да го вземе, Бомпар не би пожелал нищо по-добро, но перуанците му били на главата до края на сезона; и тъй като приятелят му се изненада, че той е приел да върши работа на водач, на прислужник, той обясни:

— Какво да се прави, господин Тартарен?… Това влиза в задълженията ни… Компанията има право да ни използува, както й е удобно.

И той изброи на пръсти всичките най-разнообразни длъжности, които бе заемал през тези три години: водач в Оберланд, тръбач с рог в Алпите, стар ловец на диви кози, бивш войник на Шарл X, протестантски пастор в горските усои…

— Туй пък какво е? — запита Тартарен изненадано.

Бомпар му отговори с невъзмутимия си вид:

— Ха, ами такова. Ако пътувате из немска Швейцария, често виждате на шеметни височини пастор, който проповядва на открито, застанал на някоя скала или на някой дънер като на катедра. А край него в живописни пози няколко овчари, сиренари с калпаци в ръка, жени с носии и забрадки от този край; хубава гледка, обрасли с трева или току-що окосени пасища, водопади, спускащи се чак до пътя, стада със звучни хлопатари, които звънтят из цялата планина. И всичко това, хе-хе, е чист декор с фигуранти. Само че то е известно единствено на чиновниците от Компанията, на водачите, на пасторите, на хотелджиите и те го пазят в тайна, защото в техен интерес е да не дрънкат много, тъй като ще се лишат от клиентите си.

Алпинистът остана зашеметен, онемял — връхната точка на изненада при него. Дълбоко в душата си той все още се съмняваше донякъде в правдоподобността на Бомпаровите думи, но все пак се поободри, почувствува се по-спокоен при мисълта за алпинистките изкачвания и скоро разговорът им стана по-весел. Двамата приятели говореха за Тараскон, за шегите от по-младите им години.

— Като стана дума за разните номера — каза Тартарен внезапно, — та се сетих за една чудесна шега в „Риги-Кулм“… Представяте ли си една сутрин… — И той разказа за писмото, залепено на огледалото, като подчерта дамите: „Дяволски французино“. — Голяма мистификация, а?

— Кой знае… Може би — забеляза Бомпар, който сякаш прие по-сериозно от него това.

После запита Тартарен дали по време на пребиваването си в „Риги“ не е имал някаква разправия с някого, дали не е казал нещо излишно.

— Ами, да кажа нещо излишно! Може ли човек да си отвори устата с всичките тия англичани, немци, неми като риби, и на това му викат „добро държане“.

И все пак, като си помисли, той си спомни, че се е спречкал, и то здравата, с някакъв си казак, един Ми…

— Манилов — поправи го Бомпар.

— Познавате ли го?… Между нас казано, струва ми се, че този Манилов ми се ядоса заради една малка рускиня…

— Да, Соня — промълви загрижено Бомпар…

— И нея ли познавате? Ах, приятелю, същинска перла, малка сива гълъбица!

— Соня Василиева… Тя е убила посред улицата с револвер председателя на военнополевия съд генерал Фелянин, който осъдил брат й на доживотна каторга.

Соня убийца! Това мило русо дете… Тартатен не можеше да повярва. Но Бомпар уточни, разказа подробностите на тази история, доста добре известна впрочем. От две години Соня живеела в Цюрих, където отишъл и брат й Борис, болен от туберкулоза, избягал от Сибир; през цялото лято тя го водела на чист въздух в планината. Бомпар често ги срещал заедно с техни приятели — всички емигранти и заговорници. Василиеви били умни, енергични, все още притежаващи известно богатство, и стояли начело на нихилистката партия заедно с Болибин, който убил един полицейски началник, и Манилов, който миналата година взривил Зимния дворец.

— Брей! — каза Тартарен. — Чудесни съседи има човек в „Риги“!

Но да оставим това настрана. Бомпар вече бе стигнал до извода, че прословутото писмо е изпратено от тези млади хора; той познавал методите на нихилистите. Всяка сутрин царят намирал подобни предупреждения в тоалетната под кърпата си за лице…

— Добре де — каза пребледнял Тартарен, — защо са тези заплахи? Какво съм им направил?

Бомпар считаше, че са го взели за шпионин.

— Аз, шпионин!

— А че, да!

Във всички седалища на нихилистите — Цюрих, Лозана, Женева — Русия поддържала с големи суми множество тайни агенти, от известно време тя наела дори бившия началник на имперската френска полиция, заедно с десетина корсиканци, които следели и наблюдавали всички руски изгнаници и дори се преобличали по най-различни начини, за да ги заловят на местопрестъплението. Видът на алпиниста, очилата му, произношението му сигурно са накарали тези хора да го помислят за някой от агентите.

— Да го вземат дяволите! Сега си спомних — каза Тартарен, — по петите им непрекъснато вървеше някакъв италиански тенор… Разбира се, той е ченге… Както и да е, какво да правя сега?

— Преди всичко не им се навирайте в очите, щом са ви предупредили, че ще ви се случат лоши неща.

— Хайде бе, лоши неща… На първия, който се приближи, ще му пръсна главата с ледосекача.

И очите на тарасконеца проблясват в мрака на тунела. Но Бомпар съвсем не е така спокоен, той знае, че омразата на тези нихилисти е страшна, тя напада в гръб, дълбае и крои заговори. Дори да си смелчага като председателя, как ще се опазиш от хотелското легло, където спиш, от стола, на който сядаш, от парапета на корабната палуба, който изведнъж се счупва и облегналият се на него потъва в бездната. А освен това ястията, чашата, намазана с невидима отрова.

— Пазете се от кирша във вашата манерка, от гъстото мляко, което ви носи пастирът с дървени обувки. Те не се спират пред нищо, казвам ви го.

— Ами тогава? Свършено е с мен! — изломоти Тартарен.

После хвана ръката на своя другар.

— Посъветвайте ме, Гонзаг.

След едноминутно размишление Бомпар му предложи план. Да отпътува утре рано, да прекоси езерото, да мине през прохода Брюниг, да преспи вечерта в Интерлакен. На другия ден — Гринденвалд и Малката Шайдек. По̀ другиден — Юнгфрау! А после без забавяне назад към Тараскон.

— Утре заминавам, Гонзаг — каза героят мъжествено, с уплашен поглед, отправен към тайнствения потъващ в нощта хоризонт, към езерото, което сякаш таи в себе си, в своето ледено спокойствие и бледи отблясъци всички предателства на света…