Алфонс Доде
Тартарен в Алпите (11) (Нови подвизи на тарасконския герой)

XI
На път към Тараскон! Женевското езеро. Тартарен предлага да посетят затвора на Бонивар. Кратък диалог сред розите. Цялата компания под ключ. Злочестият Бонивар. Къде беше намерено едно въже, изработено в Авиньон

След покоряването на върха носът на Тартарен се обели, подпухна, кожата на бузите му се напука. Той остана около пет дни в стаята си в хотел „Белвю“. Пет дни с компреси и кремове, в които той залъгваше блудкавата досада и скуката, като играеше на квадратчета с делегатите или им диктуваше дълъг, подробен и обстоятелствен разказ на експедицията си, за да го прочетат на заседания в Алпийския клуб и да го отпечатат във „Форум“. После, когато общата отпадналост мина, когато по лицето на П. К. А. останаха само някоя и друга подутина, струпеи и напуквания, и то придоби отново хубавия тен на етруска ваза, делегацията и нейният председател се отправиха през Женева на път към Тараскон.

Няма да описваме епизодите на това пътуване, смущението, което предизвика южняшката компания в тесните вагони, в параходите, в трапезариите със своите песни, викове, с излиятелната си любвеобилност, със знамето си и със своите алпенщоци; защото след изкачването на П. К. А. на Юнгфрау те всички се бяха запасили с тези планински бастуни, на които в наивни рими са обгорени с огън имената на знаменити планински походи.

Монтрьо!

Тук, по предложение на ръководителя си, делегатите решиха да починат ден-два, за да посетят прословутите брегове на Леман и по-специално Шильонския замък и неговата легендарна тъмница, в която е чезнал великият патриот Бонивар, прославен от Байрон и Дьолакроа.

Между нас казано, Тартарен се интересуваше твърде малко от Бонивар — приключението с Вилхелм Тел твърде много го беше осветлило по швейцарските легенди; но минавайки през Интерлакен, беше научил, че Соня е заминала за Монтрьо с брат си, чието състояние все повече се влошавало, и това измислено поклонение на исторически места му служеше всъщност за предлог да види отново девойката и, кой знае, може би да я убеди да го последва в Тараскон.

Естествено неговите спътници бяха дълбоко убедени, че отиват да отдадат чест на един велик женевски гражданин, чийто живот им беше разказал П. К. А.; и дори не само това, ами със склонността си да театралничат, щом пристигнаха в Монтрьо, те се наканиха да се наредят в колона, да развеят знамето и с нестихващи викове „Да живее Бонивар“ да се отправят към Шильонския замък. Председателят се видя принуден да ги удържи.

— Да хапнем първо, а после ще видим…

Те се качиха в омнибуса на някакъв пансион „Мюлер“, който чакаше с още много други на понтонното пристанище.

— Я вижте полицаят как ни гледа! — каза Паскалон, като се качи последен със знамето, което по целия път му пречеше, защото все се чудеше как да го нагласи.

— Вярно… Какво иска от нас този полицай, та ни зяпа така?

— Познал ме е, дявол да го вземе — каза скромно добродушният Тартарен и се усмихна отдалеч на облечения в дълга синя мушама полицай от Во, който упорито продължи да гледа след омнибуса, движещ се между крайбрежните тополи.

Тази сутрин в Монтрцо имаше пазар. Край езерото бяха наредени открити павилиони, сергии с плодове и зеленчуци, евтини дантели и разни лъскави бижута: верижки, катарами, карфици, с които швейцарките разкрасяват носиите си и които сякаш са изваяни от сняг или нанизани от ледени бисери. Към тази олелия се прибавяше и блъсканицата на малкото пристанище, където гъмжеше цяла флотилия пъстроцветни увеселителни лодки, а от големи двумачтови кораби с широки платна товареха и разтоварваха вързопи и бурета, разнасяха се дрезгави свирки, дрънкаха параходни камбани, шумяха оживено кафенета, пивници, цветарките и вехтошарите, наредени по кея. Само да грейнеше слънчице, и човек би помислил, че се намира в средиземноморско пристанище между Мантон и Бордигера. Но слънце нямаше и тарасконците гледаха този красив край през гъста, влажна мъгла, която плуваше над синьото езеро, пълзеше по перилата, по каменистите улички, обвиваше няколкоетажните къщи и се сливаше с другите черни облаци, струпани в тъмната зеленина на планината и готови всеки миг да се разкъсат и да се излеят в проливен дъжд.

— Дявол да го вземе! Хич не съм по езерата! — каза Спиридион Екскурбаниес, като изтри стъклото, за да погледне в далечината ледниците и белите мъгли, които закриваха хоризонта.

— Аз също… — въздъхна Паскалон — тая мъгла, тая застояла вода… просто ми се плаче, като ги гледам.

Бравида също се оплакваше, защото се страхуваше за ишиаса си.

Тартарен ги смъмри строго. Лошо ли ще им бъде да разказват при завръщането си, че са видели тъмницата на Бонивар, сложили са имената си на историческите стени до подписите на Русо, Байрон, Виктор Юго, Жорж Санд, Йожен Сю. Изведнъж председателят спря да говори посред тирадата си, промени цвета си… Той беше видял една шапчица над руси къдрави коси… Без дори да спре омнибуса, който напредваше бавно поради стръмнината, той изхвръкна от него, като извика на изумените алпинисти:

— Ще се видим в хотела!… Соня, Соня!

Страхуваше се, че няма да я догони, защото тя бързаше, сянката на изящния й силует се плъзгаше по стените на къщите. Но тя се обърна, дочака го.

— Ах, вие ли сте…

И след като се ръкуваха, продължи пътя си. Той тръгна до нея задъхан, като й се извиняваше, че я е напуснал така внезапно… пристигането на приятелите му… необходимостта да се изкачи до върха, от което още имал следи по лицето… Тя го слушаше безмълвно, без да го поглежда и ускоряваше крачка, втренчила напрегнато очи пред себе си. Като я гледаше в профил, тя му се стори побледняла, чертите й бяха загубили кадифената детинска чистота и бяха придобили нещо сурово, решително, което дотогава се беше долавяло само в гласа й и показваше непреклонната й воля; но тя все така бе запазила младежката си прелест и златните си къдрави коси.

— А как е Борис? — запита Тартарен, малко смутен от това мълчание, от студенината, която го обгръщаше.

— Борис ли? — Тя потръпна. — Ах, да, вярно, вие не знаете. Е, добре, елате, елате.

Те тръгнаха по една уличка извън града, обградена с лозя, стигащи до езерото, с вили, с хубави градини, покрити с пясък, с тераси, обрасли с диви лозя, потънали в рози, петунии и мирти в саксии и сандъчета. От време на време им се мяркаше непознато лице, хора с бавна походка на болни, каквито често се срещат в Мантон и Мароко; само че там светлината залива всичко, поглъща всичко, докато тук, под схлупеното облачно небе, страданието става по-релефно, както цветята изглеждат по-свежи.

— Тук — каза Соня, като бутна решетъчната врата под бял каменен фронтон, където имаше написано нещо на руски със златни букви.

Отначало Тартарен не разбра къде се намира. Малка градина с грижливо подредени алеи, камениста, пълна с виещи се розови храсти сред зелени дървета, огромни букети жълти и бели рози, които изпълваха всичко с уханието и красивите си багри. Под тези гирлянди, сред този приказен цъфтеж бяха поставени отвесно или полегато каменни плочи с дати и имена, а между тях на една съвсем нова каменна плоча беше изсечено:

БОРИС ВАСИЛИЕВ 22 ГОДИНИ

Той лежеше тук от няколко дни; умрял веднага след пристигането им в Монтрьо; и в това гробище за чужденци беше намерил частица от родината си сред руси, поляци, шведи, погребани под цветята, болни от туберкулоза, изпратени от студените си отечества в тази северна Ница, тъй като южното слънце би било твърде силно за тях и преходът би бил много рязък.

Соня и Тартарен останаха за миг неподвижни, безмълвни пред тази нова бяла плоча върху все още прясно разровената черна земя; девойката вдъхваше с наведена глава аромата на буйно растящите рози и се мъчеше да удържи сълзите си, очите й бяха зачервени.

— Бедно дете — каза Тартарен развълнуван, като улови със силните си ръце пръстите на Соня. — И какво ще стане сега с вас?

Тя го изгледа с блестящите си сухи очи, в които вече не трептеше нито една сълза.

— След един час заминавам.

— Заминавате?

— Болибин е вече в Петербург. Манилов ме чака, за да преминем границата… Отивам право в пещта. Ще чуят за нас.

И съвсем тихо, като се усмихваше едва забележимо и потапяше сините си очи в очите на Тартарен, които избягваха погледа й, криеха се, тя добави:

— Който ме обича, ще ме последва!

Хайде де, лесно е да се каже да я последват! Тази разпаленост уплаши Тартарен! Пък и гробищният декор съвсем изстуди любовта му. Работата беше само да не покаже, че бяга като страхливец. И слагайки ръка на сърцето си с жест на истински Абенсераж, нашият герой започна:

— Вие ме познавате, Соня…

Но тя не пожела да узнае продължението, а само вдигна рамене и каза:

— Бъбривец!…

И изправена и горда, се отдалечи между розовите храсти, без да се обърне нито веднъж. „Бъбривец!…“ — нито дума повече, но изречено с такъв презрителен тон, че добродушният Тартарен се изчерви чак под брадата си и се огледа, за да се увери, че са били сами в градината и никой не е чул.

За щастие преживяванията не оставяха дълбоки следи в сърцето на нашия тарасконец. Пет минути по-късно той се изкачваше с радостна стъпка по стръмните улици на Монтрьо и търсеше пансиона „Мюлер“, където трябваше да го чакат за обяд неговите алпинисти, а от цялото му същество лъхаше истинско облекчение — радостта, че е приключил с тази опасна връзка. Докато крачеше, той поклащаше енергично глава, за да подчертае красноречивите обяснения, които Соня не бе пожелала да изслуша и които сега си изреждаше на ум: „Е, да“, разбира се, деспотизмът… Той не казваше „не“… но да минеш от думи на дела „дявол да го вземе“!… Пък и що за занятие е това да стреляш срещу деспоти. Ами ако всички потиснати народи вземат, че се обърнат към него, както арабите към Бомбонел, когато една пантера бродела край селото им, на туй наистина краят му се не виждаше! Така де!

Една наемна кола, идваща срещу него, внезапно прекъсна монолога му. Тартарен едва успя да отскочи на тротоара.

— Защо не внимаваш, животно такова!

Но изведнъж гневният му вик беше заменен с изумено възклицание.

— Кво е това! Боже милостиви! Невъзможно!…

Обзалагам се, че не можете да отгатнете кого видя той в старата кола. Делегацията в пълен състав: Бравида, Паскалон, Екскурбаниес, натъпкани на пейката в дъното, бледи, разрошени, подплашени, сякаш след битка, а срещу тях двама полицаи с мускетони в ръка. Всичките тези неподвижни и неми профили в тясната рамка на прозорчето приличаха на кошмарен сън; и прав, прикован, както неотдавна върху ледника с котките „Кенеди“, Тартарен гледаше как се отдалечава в галоп тази фантастична кола, зад която тичаха бясно рояк ученици, пуснати от училище, с чанти на гърба, когато изведнъж някой извика до самото му ухо:

— Ето го и четвъртия!

В същата минута го заловиха здраво, омотаха го, вързаха го и на свой ред го натикаха в една наемна кола с полицаи, единият от които се оказа офицер, въоръжен с огромна сабя, която държеше между краката си така, че дръжката й стърчеше до тавана.

Тартарен искаше да говори, да обясни. Очевидно имаше някакво недоразумение… Той каза името си, откъде е, позова се на своя консул, търговец на швейцарски мед, на име Ихнер, с когото се беше запознал на панаира в Бокер. Но пред упоритото мълчание на пазачите си отново си помисли, че това сигурно е някой от номерата от Бомпаровата феерия, затова се обърна лукаво към офицера:

— Нарочно го направихте, да се посмеем, а? Ей, шегаджия! Знам си аз, че е нарочно!

— Нито дума повече или ще ви запуша устата — каза офицерът, като го стрелна със страшни очи, сякаш ей сега щеше да го промуши със сабята си.

Тартарен се кротна, не мръдна повече и се загледа през вратичката в езерото, във високите влажни и зелени планини, в хотелите с най-различни покриви, в позлатените, набиващи се в очи отдалеч фирми, в склоновете, подобни на склоновете на Риги, където сновяха хора с кошници и панери, и пак както в Риги имаше смешна малка железница, опасна механична играчка, която се изкачваше чак до Глион, а сякаш за да се допълни сходството с Regina montium, изведнъж рукна проливен дъжд, започна една безспирна смяна на вода и мъгли между небето и Леман и между Леман и небето, между облаците и вълните.

Колата изтрополи по подвижен мост между малки павилиончета с кожени изделия, джобни ножчета, куки за обувки, гребенчета, мина през ниска врата и спря в двора на стар замък, обрасъл с трева, с кръгли кули с наблюдателници, тъмни, укрепени с греди и с решетки-шпионки. Къде беше той? Тартарен го разбра, като чу офицерът да спори с пазача на замъка, дебел човек с фес, който размахваше връзка ръждясали ключове.

— В единична килия, в единична килия… Няма вече място, другите заеха всичко… Освен да го сложа в тъмницата на Бонивар.

— Сложете го в тъмницата на Бонивар. Тъкмо като за него е… — заповяда капитанът и заповедта му беше изпълнена.

Шильонският замък, за който П. К. А. все говореше от два дни на своите скъпи алпинисти и в който по някаква ирония на съдбата се беше озовал внезапно задържан, без да знае защо, е един от най-посещаваните исторически паметници в цяла Швейцария. Някога той е бил лятна резиденция на савойските графове, после държавен затвор, склад на оръжия и боеприпаси, а днес вече е само обект на екскурзии, както „Риги-Кулм“ или Телсплате. Все пак бяха оставили в него един полицейски пост и „пандиз“ за пияниците и нехранимайковците от този край; но те се срещат рядко в този тих кантон Во, така че „пандизът“ винаги е свободен и пазачът слага в него дървата си за зимата. Пристигането на всичките тия затворници му развали страшно настроението, защото нямаше да може да води посетители в прочутата килия, а в този сезон падаха най-много пари.

Той показваше бесен от яд пътя на Тартарен, който го следваше, без да се осмели да му окаже и най-малката съпротива. Няколко разклатени стъпала, плесенясал коридор, в който миришеше на изба, дебела като стена врата с огромни панти и те се озоваха в широко сводесто подземие с пръстен под, с тежки римски стълбове със зазидани в тях железни халки, където някога приковавали държавните престъпници. През тесните бойници, от които се виждаше само малко късче небе, проникваше слаба трепкаща светлина и проблясваше езерото.

— Ето ви у вас — каза тъмничарят. — Но не ходете в дъното, защото там има подземни капани.

Тартарен отстъпи изплашен.

— Подземни капани! Боже милостиви!

— Какво да се прави, моето момче!… Заповядаха ми да ви сложа в тъмницата на Бонивар и аз ви сложих в тъмницата на Бонивар… А сега, ако имате парици, ще можете да си създадете някои удобства, например завивка и дюшек за нощта.

— Преди всичко нещо за ядене — каза Тартарен, тъй като за щастие не му бяха взели кесията.

Пазачът донесе пресен хляб, бира и наденица, които новият затворник на Шильонския замък разкъса хищно, защото беше седял на пости от предната вечер и беше разбит от умора и вълнение. Докато той ядеше на каменната пейка под светлината на малкото прозорче, тъмничарят го гледаше добродушно.

— Дявол да го вземе — каза той, — не знам какво сте направили, нито защо се отнасят към вас така строго…

— Е, да му се не види макар, аз също не зная — отговори Тартарен с пълна уста.

— Едно мога да ви кажа с увереност, че вие никак не ми изглеждате лош човек и сигурно няма да ви даде сърце да лишите един беден баща на семейство да припечели някоя пара, нали?… Така си е!… Горе ме чакат група хора, дошли да посетят тъмницата на Бонивар… Ако ми обещаете да стоите мирно, да не се опитвате да бягате…

Добродушният Тартарен се закле и пет минути след това в затвора му нахлуха неговите стари познати от „Риги-Кулм“ и Телсплате, оня кръгъл глупак Шванталер, ineptissimus Астие-Рею, член на Жокейклуб с племенницата си (Хм! Хм!…), всички пътници от маршрута „Кук“. Засрамен, примрял от страх да не го познаят, горкият Тартарен се криеше зад стълбовете, отстъпваше, свиваше се, докато групата туристи приближаваше, водена от пазача, който с жален глас каканижеше заучените фрази:

— Тук именно злочестият Бонивар…

Туристите вървяха бавно, задържани от вечните спорове между двамата учени, които пак се караха, готови да се хванат за гушата, като единият размахваше сгъваемия си стол, а другият пътната си чанта, така че на слабата светлина от прозорчетата сенките им се издължаваха и добиваха фантастични очертания по сводовете.

Принуден да отстъпи, Тартарен се озова съвсем близо до подземния капан, блатист и леден черен кладенец, който зееше в пода и дъхаше плесента на отминалите векове. Тартарен се спря изплашен, сви се в един ъгъл, нахлупи каскета над очите си; но влажната миризма на селитра от стените го раздразни — изведнъж страхотна кихавица стресна туристите и те откриха присъствието му.

— Ето го и Бонивар… — извика безочливата малка парижанка с шапка от времето на Директорията, същата, която господинът, член на Жокейклуб, представяше уж като своя племенница.

Тарасконецът не се остави да го объркат.

— Наистина много са уютни, да му се не види макар, тези подземни капани!… — каза той с най-естествения тон на света, сякаш също беше дошъл да посети за удоволствие тъмницата, и се смеси с другите туристи, които се разляха в усмивки, като познаха алпиниста от „Риги-Кулм“, веселяка, душата на прословутия бал.

— Я, господин валсирен, танцирен!…

Пред него застана онази безлична малка фея Шванталер, сякаш готова да го увлече в кадрил. Наистина точно сега му беше до танци! И понеже се чудеше как да се освободи от тая подвижна топчеста женичка, той й предложи ръката си и много галантно й показа своята тъмница, халката, където се занитва веригата на затворника, следите от стъпките му до същия стълб и като го слушаше колко непринудено разказва, добрата дама никога не би се усъмнила, че този, който я развежда, също е държавен престъпник, жертва на несправедливостта и злобата човешка. Страшно обаче беше излизането, когато злочестият Бонивар, отвеждайки я до вратата, каза с най-светската усмивка:

— Не, извинявайте, ехе… Аз трябва да остана още малко.

И като капак се поклони, а тъмничарят, който го дебнеше, затвори и заключи вратата за най-голямо изумление на всички.

Какъв позор! Нещастникът потъна в пот от вълнение, като чу възклицанията на туристите, които се отдалечаваха. За щастие това мъчение не се повтори през деня. Нямаше посетители поради лошото време. Силен вятър духаше под старите дъски, жалби се надигаха от капаните, сякаш там стенеха живи погребани, чуваше се плисъкът на езерото, шибано от дъжда, блъскащо стените до прозорчетата, откъдето хвърчаха капки чак до затворника. От време на време камбанката на кораб и шумоленето му по водата съпровождаха размишленията на горкия Тартарен, докато вечерта се спускаше сива и мрачна в килията, която сякаш стана по-просторна.

Как да си обясни това задържане, това арестуване в такова мрачно място? Може би Косткалд… някаква предизборна маневра в последния миг?… Или пък руската полиция, предупредена за непредпазливите му думи, за връзките му със Соня е поискала изгонването му от страната? Но тогава защо ще задържат приятелите му?… В какво биха могли да упрекнат тези нещастни туристи, чиято уплаха и отчаяние той си представяше, макар че те не бяха като него в тъмницата на Бонивар, под тези каменни сводове, където с приближаването на нощта започнаха да пълзят огромни плъхове, хлебарки, безшумни паяци с едва докосващи се отвратителни пипала.

Но ето какво значи чиста съвест! Въпреки плъховете, студа, паяците великият Тартарен потъна сред ужаса на държавния затвор, населен със сенки на мъченици, в здрав и шумен сън, с отворена уста и стиснати юмруци, както беше спал между небето и пропастите в хижата на Алпийския клуб. Струваше му се, че още не се е събудил сутринта, когато чу гласа на своя тъмничар.

— Ставайте, околийският префект е дошъл… Лично той е дошъл да ви разпита… — И той добави донякъде почтително: — Щом префектът си е нарушил спокойствието, сигурно сте голям злодей!

Какъв ти злодей! Но след една нощ във влажната и прашна тъмница, без да имаш време поне донякъде да си оправиш тоалета, наистина можеш да заприличаш на злодей. Когато влезе в старата конюшня на замъка, превърната в полицейски участък, където мускетоните бяха наредени на пирамида край боядисаните стени, и с един поглед се увери, че неговите алпинисти са там, между полицаите, когато застана пред околийския префект, едва тогава Тартарен осъзна колко зле изглежда пред този изискан магистрат в черни дрехи, с грижливо сресана коса, който го запита строго:

— Вие се казвате Манилов, нали? Руски поданик… Взривили сте в Петербург… после сте избягали и сте извършили убийство в Швейцария.

— Нищо подобно… Това е грешка, недоразумение.

— Мълчете или ще ви запуша устата — прекъсна го капитанът.

Безукорно облеченият префект продължи:

— Впрочем ей сега ще пресека всичките ви възражения… Познато ли ви е това въже?

Неговото въже, дявол да го вземе! Неговото телено въже, измайсторено в Авиньон. Той наведе глава за най-голяма изненада на приятелите си и каза:

— Да, познато ми е.

— С това въже е бил обесен един човек в кантона Унтервалд.

Тартарен се закле треперещ, че и през ум не му е минавало подобно нещо.

— Сега ще видим.

Тогава въведоха италианския тенор, полицая, когото нихилистите бяха обесили на един дъб в Брюниг, но дърварите по някакво чудо го бяха спасили.

Шпионинът погледна Тартарен и каза:

— Не е той.

После погледна делегатите и заяви:

— И тези не са хората… Станала е грешка.

Префектът се обърна разярен към Тартарен:

— Тогава какво търсите тук?

— Ами и аз това се питам, хайде де! — отговори председателят с достойнството на невинността.

След кратко обяснение алпинистите от Тараскон бяха освободени и се отдалечиха от Шильонския затвор, чиято потискаща и романтична меланхолия никой досега не бе почувствувал така добре като тях. Те се спряха в пансиона „Мюлер“, за да си вземат багажа и знамето и да платят обяда от предния ден, който не бяха имали време да изядат, а после се отправиха към Женева с влака. Валеше. Те четяха през замрежените от дъжда стъкла названията на аристократични курорти: Кларан, Веве, Лозана; червени къщички, градинки с редки храсти, от които капеше вода, се редуваха с островърхи покриви и тераси на хотели под влажната пелена.

Настанени в едно кътче на дълъг швейцарски вагон на две срещуположни пейки, алпинистите седяха с разстроени и мрачни лица. Бравида кисело се оплакваше от болките си и непрекъснато питаше Тартарен с жестока ирония:

— Е, кво, видяхте ли тъмницата на Бонивар, а, нали много искахте да я видите… Мисля, че добре я видяхте, а?

Ескурбаниес, за пръв път в живота си притихнал, гледаше жално езерото, което сякаш ги придружаваше, защото все им се мяркаше под прозорците.

— Колко много вода, боже мили. Нагледах й се и ми се струва, че вече никога през живота си няма да се къпя.

Здравата подплашен, Паскалон притискаше знамето между коленете си, криеше се зад тях и гледаше наляво и надясно като подгонен, подплашен заек… А Тартарен?… О, както винаги достоен и спокоен, той се наслаждаваше, четейки южняшките вестници, цял пакет вестници, изпратени в пансиона „Мюлер“; те всички до един бяха препечатали след „Форум“ разказа за неговото изкачване, същия, който той бе продиктувал, но разширен и украсен с несдържани хвалебствия. Изведнъж обаче нашият герой нададе вик, страшен вик, който се разнесе из целия вагон. Всички пътници наскачаха. Какво се е случило? Катастрофа? Нищо подобно, само една забележка във „Форум“, която Тартарен прочете на своите приятели:

— Слушайте какво пише: „Носят се слухове, че В. П. К. А. Косткалд, едва оздравял от жълтеницата, от която беше болен няколко дни, ще се изкачи на Монблан, ще се изкачи по-високо от Тартарен“. Ах, разбойникът му!… Иска да затъмни моята слава от Юнгфрау!… Е, почакай малко, ще ти избия под носа твоята планина!… Шамони е на няколко часа от Женева, ще се изкача на Монблан преди него. Идвате ли с мен, деца?

Бравида се възпротиви. Дявол да го вземе, стига авантюри!

— Наситихме се и се пренаситихме… — изръмжа Екскурбаниес ниско, с угаснал глас.

— А ти, Паскалон? — запита тихо Тартарен.

Ученикът изблея, без да смее да вдигне очи:

— Учи-чи-телю!…

Той също се отказваше от него.

— Добре — каза нашият герой тържествено и гневно. — Ще замина сам и цялата слава ще бъде моя. Хайде де! Дайте ми знамето…