Франсис Ходжсън Бърнет
Малкият лорд Фаунтлерой (9)

Девета глава
Бедните къщурки

През онези дни Негово Превъзходителство графът на Доринкорт се замисляше за неща, които никога преди не го бяха тревожили и всичките му мисли бяха свързани по един или друг начин с неговия внук. Гордостта беше най-силната страна на характера му и малкото момче я задоволяваше във всяко отношение. Чрез тази своя гордост графът намираше нов интерес към живота. Едно от новооткритите му удоволствия бе да показва своя наследник на света. Светът беше наясно с неговото разочарование от собствените му синове и затова малкият лорд Фаунтлерой, от когото никой не можеше да се разочарова, превръщаше предишното поражение в настоящ триумф. Графът искаше детето да оцени новопридобитата власт и блясъка на новото си положение в обществото и желаеше другите също да са наясно с това. Той правеше планове за бъдещето. Понякога, макар да го признаваше само пред себе си, му се искаше да бе изживял живота си по един по-добър начин, за да може да го разкрие пред това невинно дете без страх, че истината ще попари сърцето му. Какво ли би станало, ако неговият наследник научеше по някакъв начин, че дядо му доскоро е бил наричан „злият граф на Доринкорт“? Дори мисълта за това го караше да се чувства леко изнервен. Понякога мислите за малкия лорд караха графа да забравя до такава степен своята подагра, че личният му доктор просто не можеше да повярва. Може би графът се чувстваше така добре, защото времето вече не течеше мъчително бавно за него и болките не бяха единственото нещо, за което му оставаше да мисли.

В една чудесна утрин хората от селцето бяха учудени да видят Фаунтлерой да язди с нов придружител, а не с Уилкинс. Този нов придружител, яхнал разкошен сив жребец, беше не някой друг, а самият граф на Доринкорт. Всъщност идеята бе хрумнала не на графа, а на Седрик. През онази сутрин той тъкмо се канеше да яхне понито си, когато изведнъж спря и каза тъжно:

— Ще ми се да можехте да дойдете с мен. Когато отида на разходка с понито, се чувствам толкова самотен, защото ви оставям самичък в такъв голям замък. Ще ми се и вие да можехте да яздите.

Само няколко минути по-късно в конюшните настъпи невероятно оживление, тъй като бе наредено да се оседлае любимият жребец на графа — Селим. От този ден нататък оседлаваха Селим почти всеки ден и хората привикнаха да виждат едрия, грациозен сив жребец и неговия ездач — високия посивял старец с все още красиво, орлово лице, а до тях малкото кафяво пони, което гордо носеше лорд Фаунтлерой на гърба си. И по време на своите разходки по зелените ливади и красивите селски пътища, двамата ездачи станаха по-близки от всякога. Постепенно старецът научаваше все повече подробности за „Миличка“ и за нейния живот. Фаунтлерой разказваше за нея с огромно удоволствие. Общо взето говореше предимно той. Едва ли можеше да се намери по-жизнерадостен компаньон за езда. Графът често се умълчаваше и просто слушаше, загледан в грейналото детско личице. Понякога той казваше на младия си компаньон да подкара понито в галоп и след като момчето се стрелваше напред с радостен вик, възрастният благородник спираше, за да го погледа, а в очите му се четяха гордост и задоволство. Когато Фаунтлерой се върнеше отново при него след някое такова препускане, той чувстваше своя дядо като много добър, стар приятел.

Скоро графът научи, че съпругата на сина му не води безделнически живот. Оказа се, че всъщност бедняците я познават вече много добре. Паднеше ли като черен облак над някоя бедняшка къщица нещастие, болест или мъка, малката елегантна кола с червеникавокафявия кон често спираше пред нейната врата.

— Знаете ли — каза му веднъж Фаунтлерой, — те всички казват „Бог да ви поживи!“ щом я видят, а децата много й се радват. Някои от тях дори ходят в къщата й, за да ги научи да шият. Тя казва, че сега се чувствала толкова богата, че искала да помага на бедните.

На стария граф никак не му беше неприятно, че майката на неговия наследник има толкова красива външност и прилича толкова на благородна дама, сякаш е потомствена херцогиня. В известен смисъл го радваше и това, че тя е толкова популярна и обичана от бедните. И все пак, често го тормозеше ревност при мисълта, че младата жена е изпълнила до такъв предел сърцето на своя син. Старецът желаеше да е пръв и единствен притежател на цялата любов на своя внук.

Една сутрин двамата се изкачиха на някаква височинка над мочурището, което бяха прекосили. Графът посочи с върха на камшика прекрасния пейзаж, който се бе ширнал пред тях.

— Знаеш ли, че цялата тази земя ми принадлежи? — каза той на Фаунтлерой.

— Наистина ли? — попита момчето. — Колко е много за един-единствен човек и колко е хубава!

— А знаеш ли, че един ден ти ще бъдеш неин собственик, на тази тук и на още много?

— Аз?! — възкликна изумено Фаунтлерой. — Кога?

— След като аз умра — отговори дядо му.

— Тогава не я искам — каза Фаунтлерой, — искам вие да сте винаги до мен.

— Много мило от твоя страна — отбеляза графът с обичайния за него безстрастен тон. — И все пак, един ден всичко това ще бъде твое и ти ще бъдеш Графът на Доринкорт.

Малкият лорд Фаунтлерой поседя за малко смълчан на седлото си. Той огледа ширналите се мочурища, зелените поля на фермите, прекрасните горички, малките къщурки сред ливадите, красивото селце. Погледът му стигна чак отвъд високите дървета, където царствено се извисяваха сивкавите кули на замъка. После малкият въздъхна някак странно.

— За какво си мислиш? — попита го графът.

— Мисля си за това колко малък съм все още — отвърна му Фаунтлерой, — и за това какво ми каза Миличка.

— И какво ти каза тя? — поинтересува се графът.

— Тя ми каза, че може би не е никак лесно да си толкова богат. Каза ми, че когато имаш толкова много неща, лесно можеш да забравиш, че не всички са имали същия късмет, и че онзи, който е толкова богат трябва непрекъснато да внимава и да не забравя това. Аз й разказвах колко сте добър, а тя ми каза, че това е много хубаво, защото един граф има огромна власт и ако той се грижи само за собствените си удоволствия и никога не се замисля за хората, които живеят по неговите земи, те могат да изпаднат в сериозна беда. Тогава дори той няма да може да им помогне. И тъй като хората са толкова много, това означава, че му се налага много да мисли. Аз гледах всичките тези къщи и се чудех как ще успея да разбера как се чувстват всички хора, които живеят в тях, когато стана граф. Вие как успявате?

Въпросът доста затрудни Негово Превъзходителство, тъй като за него полезната информация за наемателите се изчерпваше с това кои от тях си плащат навреме рентата и кои не.

— Нюик се грижи за това вместо мен — каза графът, подръпна сивите си мустаци и погледна доста неуверено своя малък компаньон. — Време е да се прибираме — добави той, — а когато станеш граф, гледай да бъдеш още по-добър от мен!

Графът бе много мълчалив на връщане. Струваше му се почти невъзможно, че той, който никога не бе обичал истински когото и да било през целия си живот, сега се привързваше все повече към това дете. Отначало беше горд с красотата и храбростта на Седрик, но сега това негово чувство се бе превърнало в нещо повече от обикновена гордост. Понякога старецът се усмихваше на себе си със своята мрачна, суховата усмивка, щом си припомнеше колко обича да вижда своя внук до себе си, как обича да слуша гласа му и как тайничко си мечтае момчето наистина да го хареса и да си мисли само с добро за него. Аз съм просто един старец на преклонна възраст и нямам за какво друго да мисля, успокояваше се той. Сега обаче знаеше, че всъщност това далеч не е всичко. Но ако застанеше очи в очи с истината, трябваше да признае, че онова, което истински го привлича в малкия лорд, е това, което той самият никога не бе притежавал.

След едно посещение при майка си Седрик влезе в библиотеката с разтревожено и замислено личице. Той се настани на стола с високата облегалка, където бе седял и при първата среща със своя дядо. Загледа се в огъня на камината без отначало да промълви нито дума. Графът го наблюдаваше мълчаливо, чудейки се какво ли се е случило. Беше очевидно, че Седрик се е замислил за нещо.

Накрая момчето вдигна поглед и каза:

— Нюик знае ли всичко за хората?

— Такава му е работа — каза графът. — Да не би да е пропуснал нещо… от немарливост?

Колкото и странно да бе това, Негово Превъзходителство се забавляваше чудесно от интереса, който Седрик проявяваше към поземлените дела. Той лично винаги ги бе смятал за твърде скучни, но сега го радваше мисълта, че въпреки крехката си възраст, неговият наследник намира време и за по-сериозни неща от детските игри.

— Има едно място — каза Фаунтлерой, вперил в него широко отворените си, ужасени очи — Миличка го е виждала. То е в другия край на селото. Къщите там са твърде близко и едва се държат. Вътре едва се диша, а хората са толкова бедни и всичко е толкова ужасно! Децата често се разболяват от треска и те… те умират. Толкова е ужасно да се живее така, да бъдеш толкова беден и нещастен! По-лошо е дори от Майкъл и Бриджит! Дъждът капе направо през покрива! Миличка беше там, за да види една бедна жена. Тя не ми позволи да се приближа преди жената да се е преоблякла. Миличка плачеше след това, докато ми разказваше!

Сълзите се надигнаха и в неговите очи, но той ги прогони с усмивка.

— Аз й казах, че вие не знаете и че ще ви кажа — каза Седи. Той скочи от стола си и се облегна на креслото на графа. — Вие можете да оправите всичко, точно както помогнахте на Хигинс. Вие винаги помагате на всички. Казах й, че ще й помогнете и че Нюик сигурно е забравил да ви каже.

Графът погледна надолу към детската ръка, положена на коляното му. Нюик не бе забравил да му каже. Всъщност той дори му бе споменал веднъж за окаяното състояние на единия край на селцето, наречен „Графският двор“. Милорд знаеше всичко за полусринатите, мизерни къщурки, за съсипаната им канализация, за пропитите от влага стени, за счупените прозорци и течащите покриви, знаеше всичко за бедността, за треската и за мизерията. Господин Мордонт му бе обрисувал всичко с най-резките думи, за които бе успял да се сети, а графът, измъчван тогава от поредния пристъп на подаграта, му бе отвърнал, че колкото по-скоро умрат бедняците от Графския двор, толкова по-скоро ще се решат и проблемите им. И сега той гледаше ту малката ръка върху коляното си, ту честното, открито лице на детето и започваше да се чувства засрамен едновременно от себе си и от състоянието на Графския двор.

— Какво сега — каза той, — ти май искаш да ме направиш строител на образцови села?

Графът положи костеливата си ръка върху тази на детето и го погали нежно.

— Тези къщи трябва да бъдат съборени — каза разпалено Фаунтлерой. — Миличка казва така. Нека ние… нека ги съборим още утре. Хората така ще се зарадват като ви видят! Те ще знаят, че идвате, за да им помогнете! — И очите на малкия грейнаха като две звездички върху лицето му.

Графът стана от креслото си и сложи ръка на рамото на внука си.

— Хайде да излезем навън и да се поразходим по терасата — каза той с усмивка. — Там ще можем да обсъдим всичко.

И макар че повече не се усмихна, графът очевидно беше в добро настроение, а ръката му така и не слезе от рамото на детето.