Франсис Ходжсън Бърнет
Малкият лорд Фаунтлерой (6)

Шеста глава
Графът и неговият внук

Когато лорд Фаунтлерой се събуди на следващата сутрин (той така и не се бе събудил докато го пренасяха в леглото миналата вечер) първите звуци, които чу, бяха пращенето на огъня в камината и шепненето на нечии гласове.

— Гледай да не споменаваш нищо за това, Доусън — каза единият глас. — Той още не знае защо тя не е при него и има причина засега да не му казваме.

— Както заповяда Негово Превъзходителство, мадам — отвърна друг глас. — Но ако ми простите волността, между нас казано, като слуга на слугата, бих казала, че е доста жестоко да се отделя бедното малко същество от неговата собствена плът и кръв. Джеймс и Томас, мадам, двамата дето снощи са били в трапезарията, казват че никога преди не са виждали толкоз мило, интересно и учтиво дете с характер като на ангел. После пък, когато трябвало Джеймс да отнесе заспалото малко херувимче с розовото му личице и русите къдри дето се били пръснали по рамото му и господарят му казал „гледай да не го събудиш!“, си мисля, че и той не е останал сляп за красотата на детето.

Седрик се размърда, обърна се по гръб и отвори очи. В стаята имаше две жени. Всичко наоколо беше ярко и жизнерадостно, драпирано с кретон в ярки цветове. В камината гореше огън, а слънчевите лъчи се промъкваха през затулените от клонките на бръшляна прозорци. Двете жени се приближиха към него и той видя, че едната от тях е икономката госпожа Мелън, а другата е приятна на вид жена на средна възраст, която имаше най-добродушното и лъчезарно лице, което някога бе виждал.

— Добро утро, милорд — каза госпожа Мелън. — Спахте ли добре?

Негово Превъзходителство разтърка очички и се усмихна.

— Добро утро — каза той. — Не знаех, че съм тук.

— Донесохме ви тук горе след като заспахте — каза икономката. — Това е вашата спалня, а това е Доусън, която ще се грижи за вас.

Фаунтлерой седна в леглото и протегна ръка, за да се здрависа с Доусън със същото уважение, което бе демонстрирал и към графа.

— Как сте, госпожо? — попита той. — Много съм ви задължен за това, че ще се грижите за мен.

— Можете да я наричате Доусън, милорд — обясни икономката с усмивка. — Тя е свикнала да я наричат Доусън.

— Госпожица Доусън или госпожа Доусън? — поинтересува се Негово Превъзходителство.

— Просто Доусън, милорд — включи се в разговора самата Доусън. — Нито госпожица, нито госпожа, Бог да ви поживи за добрите думи! Вие станете и оставете на Доусън да ви облече. В детската стая ли ще закусите?

— Благодаря ви, но аз вече отдавна съм се научил да се обличам сам — отвърна й Фаунтлерой. — Миличка ме научи. Миличка е моята майка. Вкъщи Мери вършеше само другата работа — прането, готвенето и всичко останало. Освен това мога сам да се мия, даже доста добре. Ще ви помоля само после да погледнете ъгълчетата, ако това няма да ви затрудни.

Доусън и икономката си размениха погледи.

— Доусън ще направи всичко, което й кажете — каза госпожа Мелън.

— И още как, Господ да го поживи — изрече бързо Доусън със своя приятен, леко насмешлив глас. — Нека да се облече сам, щом така предпочита, а аз ще стоя отстрани, за да му помогна ако се наложи.

— Благодаря ви — каза лорд Фаунтлерой, — понякога ми е малко трудно да се оправя с копчетата и тогава наистина се налага да ми помогне някой.

Той си помисли, че Доусън е много приятна жена и още преди да приключат с миенето и обличането двамата вече бяха добри приятели и малкият бе узнал цял куп неща за нея. Мъжът на Доусън бил войник и го убили в истинска битка. Синът й бил моряк и в момента бил на далечен курс. Той бил виждал не само истински пирати и канибали, но и китайци и турци. Носел на майка си като подарък интересни миди и парчета корал, някои от които и сега били в сандъка на Доусън. Прислужницата беше готова тутакси да покаже своите съкровища на малкия си русокос приятел, стига само той да поиска. Всичко това беше много интересно. Седи разбра още, че Доусън цял живот се е грижила за деца и че идва от едно голямо имение в друга част на Англия, където била лична прислужница на малко красиво момиченце на име Гвинет Воун.

— Тя е нещо като роднина на Ваше Величество — каза Доусън. — Може би някога ще ви запознаят с нея.

— Мислиш ли? — попита Седрик. — Това би ми харесало. Никога досега не са ме запознавали с малки момичета, но ми харесва да ги гледам.

После двамата с Доусън отидоха в съседната стая, където го очакваше закуската. Стаята му се стори много голяма. До нея имаше друга стая, за която Доусън каза, че също е негова. Лорд Фаунтлерой се почувства отново съвсем мъничък и потиснат. Той сподели това с Доусън, докато сядаше на масата със сервирана красива на вид закуска.

— Аз съм толкова малко момче — каза печално Седи. — Твърде съм малък, за да живея в такъв голям замък, не мислиш ли?

— О, хайде де — каза Доусън. — Просто ще се чувствате малко странно в началото, но скоро ще ви мине. После ще ви хареса. Тук е толкова красиво.

— Разбира се, че е хубаво — съгласи се лорд Фаунтлерой с въздишка, — но щеше да ми харесва далеч повече, ако Миличка не ми липсваше толкова. Досега винаги закусвах с нея всяка сутрин, сипвах й захар и й наливах сметана в чая, после й подавах препечена филийка.

— Е, добре де — каза Доусън, — нали ще можете да я виждате всеки ден. А знаете ли колко ще имате да си разказвате. Още нищо не сте видели, Бог да ви поживи, нито кучетата, нито конюшните с всичките коне в тях. Сигурна съм, че между тях има един дето много ще ви хареса…

— Наистина ли? — прекъсна я Седи. — Аз много обичам конете. Много харесвах Джим. Той беше конят, който господин Хобс запрягаше във фургона си. Джим беше много хубав кон, докато не почнеше да се инати и да се дърпа.

— Е — каза Доусън, — вие почакайте само да видите какво ви чака в конюшните. И, божичко, ама вие още не сте погледнали в съседната стая!

— Какво има там? — попита Фаунтлерой.

— Чакайте първо да си изядете закуската и после ще видите.

Тези думи естествено събудиха любопитството на Седрик и той атакува стремително закуската си. Изглежда в съседната стая наистина имаше нещо, което си струваше да бъде погледнато — Доусън бе придобила такъв важен и загадъчен вид.

— Хапнах достатъчно — каза той след малко. — Мога ли сега да погледна?

Доусън кимна и го поведе към стаята, усмихвайки се още по-загадъчно и важно. Любопитството на Седи вече бе достигнало точката на кипене.

Когато прислужницата отвори вратата на стаята, той застана на прага с невярващи очи. Не можеше да каже нито думичка. Просто пъхна ръце в джобовете си и остана там за известно време, поруменял от възхищение. Подобна гледка наистина беше способна да удиви до безкрайност всяко обикновено момче.

Стаята беше не по-малка от другите, но му се стори по-хубава по някакъв особен начин. Мебелите в нея бяха все тъй масивни и древни, но драпериите, килимите и тапетите бяха по-светли. Имаше лавици, пълни с книги, а освен тях и много масички с купища играчки — прекрасни и невероятни, подобни на тези, които бе гледал със замечтан поглед по витрините в Ню Йорк.

— Прилича ми на момчешка стая — каза той накрая, след като си пое дълбоко дъх. — Чии са тези неща?

— Вървете да ги погледнете — каза Доусън. — Всичките са ваши!

— Мои! — извика Седрик. — Мои! Как така са мои? Кой ми ги е дал? — Той нададе тържествуващ вик и се втурна в стаята. — Дядо е бил! — каза Седи с очи, блеснали като две звездички. — Знам, че е бил дядо!

— Да, Негово Превъзходителство ги купи — каза Доусън, — и най-добре ще сторите, ако не се измъчвате цял ден с ненужни въпроси, а просто се наиграете на воля. Той е готов да ви даде всичко, което поискате.

Беше една незабравима сутрин. В стаята имаше толкова много неща, които си заслужаваха да бъдат разгледани внимателно и всяка непозната играчка беше тъй изумителна, че Седи едва намираше сили да погледне следващата. Беше му чудно как е възможно всичко това да е приготвено за него. Виждаше му се странно, че още преди да пристигне от Ню Йорк, в замъка специално са пристигнали хора чак от Лондон, за да подредят стаята му и да подберат книги и играчки, които биха му харесали.

— Познаваш ли някой друг — попита той Доусън, — който да има толкова добър дядо?

На лицето на прислужницата за миг се изписа несигурност. Тя нямаше много добро мнение за Негово Превъзходителство графа. Доусън бе пристигнала в замъка наскоро, но и малкото дни, прекарани тук, й бяха достатъчни, за да се наслуша на всевъзможни истории за странностите на стария благородник.

— Туй е най-проклетия, бесен, неблагодарен старец, на който съм имал лошия късмет да служа — бе казал длъгнестият лакей в стаята на прислугата. — Никой не го надминава по лошотия, никой.

Същият този лакей на име Томас бе повторил пред другите слуги някои от наставленията, които графът бе дал на господин Хавишъм във връзка с приготовленията за пристигането на младия господар.

— Искам да му се угажда всячески — бе казал графът на Доринкорт, — стаите му да са пълни с играчки. Трябва да има достатъчно лъскави занимавки, които да му помогнат да забрави по-бързо майка си. Ще го забавляваме, ще го занимаваме с други неща и всичко ще е наред. Такава е момчешката природа.

Но още след първата среща със своя внук старият граф трябваше да си признае, твърде неохотно при това, че комай неговото твърдение не отговаря особено на момчешката природа на Седрик. Графът на Доринкорт не спа добре същата нощ и прекара следващата сутрин в стаята си. По пладне обаче, след като обядва, той не издържа и изпрати да извикат лорд Фаунтлерой.

Седрик се отзова тутакси на повикването. Той се спусна тичешком по широкото стълбище. Графът чу забързаните стъпки на малките му крачета в коридора, после вратата се отвори и момчето влезе в стаята с блеснали очи и зачервени бузки.

— Чаках да ме извикате — каза то. — Бях готов от доста време. Толкова съм ви задължен за всички онези неща! Толкова съм ви задължен! Цяла сутрин си играх с тях.

— О! — каза графът, — и харесаха ли ти?

— Толкова ми харесаха… просто не мога да ви кажа колко! — каза Фаунтлерой с блеснало личице. — Имаше една игра с топка, точно като бейзболните топки, обаче се играе на една дъска с бели и черни колчета. Опитах се да науча Доусън как се играе, но тя нещо не можа да схване правилата, нали никога не е играла бейзбол, тъй като е дама. Май не можах да й обясня много добре. Но вие сигурно знаете как се играе, нали?

— Боя, се че не знам — отвърна му графът. — Някаква американска игра е, нали? Да не би да е нещо като крикет?

— Никога не съм виждал крикет — каза Фаунтлерой, — но господин Хобс ме води няколко пъти на бейзбол. Страхотна игра. Искате ли да ви донеса тази игра, за да я видите и вие? Може би ще ви бъде забавно и така ще забравите за крака си. Кракът боли ли ви тази сутрин?

— Повече, отколкото ми се иска — бе отговорът.

— Тогава може би няма да го забравите — каза момчето загрижено. — Сигурно няма да ви е приятно и да ви разкажа за играта. Мислите ли, че ще ви е забавно, или напротив, че ще ви е неприятно?

— Върви да я донесеш — каза графът.

За него това бе едно непознато забавление — да изпълнява ролята на компаньон на дете, което му предлага да го научи на някаква игра, но това определено му доставяше удоволствие. Когато Седрик се появи отново, стиснал играта в ръце, графът го посрещна с усмивка и с физиономия, която издаваше безспорен интерес.

— Може ли да сложа тази малка дъска ей тук, близо до креслото ви? — попита Седрик.

— Звънни на Томас — каза графът. — Той ще свърши това вместо теб.

— О, аз мога и сам — отвърна му Фаунтлерой. — Не е чак толкова тежка.

— Добре тогава — съгласи се дядо му.

Мержелеещата се върху устните усмивка се разшири, докато наблюдаваше приготовленията на малкото момче — в тях имаше такъв всепоглъщащ интерес. Малката дъска бе довлечена и наместена близо до креслото, после играта бе извадена от кутията и подредена внимателно.

— Веднъж като започнеш, става много интересно — обясни Фаунтлерой. — Като начало черните колчета могат да бъдат ваши, а белите мои. Те заместват хората. Когато обиколите веднъж полето, това е „хоумрън“ и се брои за една точка. Това тук са „аут“-овете. Това е първа база, това втора, това е третата, а тук „хоум“-базата.

И Седрик заобяснява разпалено правилата на играта. Той показа какво трябва да правят „питчър“-а, „кетчър“-а и „батър“-а в истинската игра и прибави към това едно драматично описание на „хотбол“-а така, както бе виждал да го правят по време на мача. Неговото жизнено, грациозно телце, енергичните му жестове и неподправеното му въодушевление бяха истински празник за окото.

Когато накрая Седрик приключи с обясненията и демонстрациите и играта започна, графът установи, че все още му е забавно. Неговият млад компаньон беше погълнат изцяло от играта. Звънкият му смях след всяко добро хвърляне, ентусиазмът, с който се радваше на всеки „хоумрън“, искрената радост, която изпитваше от собствения си късмет и дори от този на своя противник, всичко това придаваше на играта неописуемо очарование.

Ако само седмица по-рано някой кажеше на стария граф, че във въпросната утрин той ще забрави изцяло за подаграта и лошия си нрав и то само заради някаква си детска игра с бели и черни пръчици, забити в ярко оцветена дъска, а съперник ще е малко къдрокосо момченце, графът със сигурност щеше да накара този някой да съжалява за думите си. И все пак фактът си беше факт, графът на Доринкорт се усети едва след като вратата на стаята се отвори и Томас обяви пристигането на някакъв посетител.

Посетителят — възрастен джентълмен, облечен в черно, се оказа свещеник от енорията. Той впери изумен поглед в разиграващата се пред очите му сцена и отстъпи крачка назад от почуда. Едва не се сблъска с Томас.

Трябва да отбележим, че измежду задълженията на преподобния Мордонт, както беше името на свещеника, едва ли имаше по-неприятно задължение от това да посещава от време на време своя „благороден покровител“, господаря на замъка Доринкорт. Благородният покровител често превръщаше тези посещения в чисти караници, което си беше негово „благородно“ право. Той ненавиждаше църквите и благотворителността и избухваше неудържимо, щом някой негов наемател си позволеше лукса да обеднее, да се разболее и да изпита нужда от каквато и да било помощ. Подхванеше ли го някой лош пристъп на подаграта, графът просто заявяваше, че не желае да му се досажда с разкази за нечие нерадостно битие. Когато подаграта му дадеше мира за известно време, той все пак придобиваше по-човешки облик и дори отпускаше по някоя дребна сума, измъкната му с няколкочасова изтощителна борба. Не пропускаше обаче да сгълчи обитателите на енорията за тяхната некадърност и слабоумие. Любимото му забавление бе да прави саркастични, злобни и обидни забележки и така да изкуши преподобния Мордонт да го замери, въпреки християнската си сдържаност, с нещо по-тежко. През всичките години откак бе поел доринкортската енория, господин Мордонт не бе видял Негово Превъзходителство нито веднъж да направи по своя собствена воля и най-дребно благодеяние или пък да покаже по какъвто и да е повод, че мисли за някой друг, освен за самия себе си.

Онзи ден свещеникът се бе отбил, за да говори с графа по един особено належащ случай и докато вървеше по просторните коридори, в мислите му тежаха поне две нови сериозни причини да се притеснява от предстоящата среща. Той знаеше, че Негово Превъзходителство страда от силен пристъп на подагра, която бе изострила черния му хумор до такава степен, че слухове за това бяха достигнали чак до близкото селце. Една от младите прислужници в замъка се бе оплакала на сестра си, която държеше в селцето малък магазин за игли и конци. Там обикновено се бистреха най-свежите клюки. Онова, което госпожа Дибъл не знаеше за замъка и неговите обитатели, за фермите и техните собственици, за селото и неговото население, просто не си струваше да бъде споменавано. Естествено всички сведения за замъка идваха от сестра й Джейн Шортс, която обслужваше горните етажи и поддържаше доста тесни връзки с Томас.

— И тъй бил вече дни наред — подхвърли госпожа Дибъл през тезгяха. — А езикът му бил толкоз лют, както господин Томас лично обяснил на Джейн, че едва ли можело да се намери живо същество, облечено в ливрея, което да го понесе. Графът дори замерил господин Томас с поднос със сандвичи и ако другите неща не били що-годе наред и слугите не били такива свестни хора, кой знае до какво можело да се стигне в следващия час!

Всичко това беше разказано пред самия преподобен Мордонт, чиято любима черна овца беше именно графът на Доринкорт. От него бедните жени от енорията получаваха ако не друго, поне повод за куп интересни клюки.

Втората причина беше дори по-лоша и от първата, понеже беше нова и бе обсъждана от всички с такъв интерес.

Че кой не знаеше как се бе вбесил старият граф, когато научил за презокеанския брак на своя най-малък син? Кой не знаеше още колко жестоко се бе отнесъл към капитана неговият роден баща и как после младият, красив и добродушен мъж с лъчезарна усмивка бе умрял в странство беден и неоплакан? Кой не знаеше каква яростна омраза хранеше Негово Превъзходителство към онова бедно младо създание, вдовицата на сина му, как ненавиждаше дори мисълта за нейното дете и как бе намислил никога да не погледне момчето, докато двамата му по-големи сина не умряха, без да оставят наследник? И накрая имаше ли човек в селото, който да не е наясно, че графът очаква без следа от обич или радост пристигането на своя внук, наричан от него вулгарно, непохватно и устато американско изчадие, позор за благородното му име?

Високомерният избухлив старец дори не предполагаше, че някой би могъл да се осмели да гадае, още по-малко да говори за онова, което той изпитва. Но неговите прислужници го наблюдаваха, разчитаха гримасите му, пристъпите на злобен сарказъм и ги обсъждаха надълго и широко в стаята на слугите. И докато графът се чувстваше недостъпен за чуждото любопитство, Томас разясняваше охотно на Джейн, на готвача, на домакина, на прислужничките и на останалите лакеи, че според него „старецът е по-зъл от всякога, особено заради момчето на Капитана“. „И лично аз не бих винил малкия“ — добавяше Томас. „От дете, отгледано при подобни мизерни условия, като тези в Америка, не би могло да се очаква кой знае какво.“

Ето защо преподобният Мордонт вървеше силно разтревожен по алеята на замъка, мислейки си, че най-вероятно в този миг графът на Доринкорт вилнее разгневен из замъка и е готов да прати по дяволите първия човек, който му се мерне пред очите. А този човек сигурно щеше да се окаже самият отец Мордонт. Със свито сърце той пристъпи в библиотеката.

Миг след това стаята се огласи от радостен детски смях.

— Два „аут“-а — възкликна непознат за отеца звънък детски глас. — Видяхте ли, два „аут“-а!

Отец Мордонт видя креслото на графа и табуретката, върху която той бе положил болния си крак, до нея малката масичка с играта. Съвсем близо до самия граф, всъщност облегнато на здравото му коляно и на ръката му, беше малкото момче с блеснали от възбуда очи и лице.

— Два „аут“-а! — извика още веднъж непознатото хлапе. — Този път май не ви провървя? — Чак тогава двамата играчи осъзнаха, че в стаята има още някой.

Графът хвърли поглед назад със свъсени вежди — стар негов трик — но когато се обърна изцяло с лице към вратата, преподобният Мордонт установи, че старецът изглежда дори по-странно, отколкото му се бе сторило в началото. Може да се каже, че това не беше противният и заядлив граф, толкова омръзнал на всички.

— А — каза благородникът с познатия скрибуцащ тембър, но подаде ръка далеч по-учтиво от обикновено. — Добро утро, Мордонт. Имам си ново занимание, както виждате.

Той сложи другата си ръка на рамото на Седрик. Като че ли дълбоко в закоравялото му сърце леко звънна струна на гордост от това, което всъщност се бе оказал неговият наследник. Когато момчето пристъпи леко напред, в очите на графа проблесна нещо като искра на задоволство.

— Това е новият лорд Фаунтлерой — каза той. — Фаунтлерой, това е господин Мордонт, енорийският пастор.

Фаунтлерой погледна пременения в църковни одежди джентълмен и му подаде ръка.

— Много ми е драго да се запозная с вас, сър — каза той, припомняйки си думите, с които господин Хобс церемониално посрещаше всеки нов клиент. Седрик беше убеден, че подобно отношение би трябвало да мине за повече от учтиво, когато става въпрос за църковен служител.

Господин Мордонт задържа за миг ръката на детето, докато се вглеждаше в лицето му и върху устните му се появи неволна усмивка. Пасторът хареса Седи, досущ като всички останали, още от първия миг, когато го зърна. Но не красивите черти и стройната фигурка на детето го впечатлиха най-силно. Онова, което истински го спечели, беше вродената доброта, която детето излъчваше. Докато гледаше Седрик, пасторът съвсем забрави за графа. На света няма нищо по-силно от истински доброто сърце, а доброто сърце на Седи караше човек да забрави за тежката атмосфера на огромната сумрачна стая и я правеше някак по-светла.

— За мен е чест да се запозная с вас, лорд Фаунтлерой — каза преподобният Мордонт. — Чух, че дълго сте пътувал, за да пристигнете при нас. Толкова много хора бяха зарадвани да разберат, че се чувствате добре.

— Пътуването наистина беше дълго — отговори му Фаунтлерой, — но Миличка, моята майка, беше с мен и с нея не ми беше самотно. Разбира се, човек не може да се чувства самотен, когато майка му е с него, а корабът беше много красив.

— Вземете си стол, Мордонт — каза графът.

Господин Мордонт седна и погледна графа.

— Ваше Превъзходителство, мога само да ви поздравя най-искрено — каза топло той.

Но графът нямаше никакво намерение да показва истинските си чувства по въпроса.

— Той прилича на баща си — каза той сърдито. — Да се надяваме, че ще покаже повече здрав разум от него. Е, какво има тази сутрин, Мордонт? Кой е закъсал тоя път?

Засега всичко вървеше далеч по-добре, отколкото бе очаквал пасторът, но той все пак се поколеба за миг, преди да започне.

— Хигинс — отговори той. — Хигинс от фермата Едж. Никак не му върви. Миналата есен той самият беше зле, а сега и децата му се разболяха от скарлатина. Не бих казал, че е от най-добрите стопани, но и късметът му никакъв го няма. Сега здравата е закъсал. На първо място с рентата. Нюик му е казал, че ако няма пари да си плати, ще трябва да напусне фермата. Това ще бъде голям удар за него. Жена му е болна и вчера той дойде при мен и помоли да се видя с вас за известна отсрочка. Мисли, че ако му дадете малко време ще успее да навакса пропуснатото.

— Те всички си мислят така — каза графът с мрачно изражение.

Седрик направи крачка напред. До този момент той бе стоял между своя дядо и посетителя и бе напрягал слух, за да не пропусне нещо. Проблемът на Хигинс го бе заинтересувал на мига. Малкият вече се чудеше колко ли деца има фермерът и колко ли е лошо да си болен от скарлатина. Широко отворените му очи бяха вперени в господин Мордонт, докато той говореше за фермера.

— Хигинс е човек, който държи на думата си — каза пасторът, като се опитваше да придаде повече тежест на своята молба.

— Но не държи на сроковете, що се отнася до рентата — отвърна Негово Превъзходителство. — Той винаги закъснява, както научавам от Нюик.

— Но сега е в голяма беда — каза преподобният Мордонт. — Той много обича жена си и децата си, а ако му отнемат фермата те просто ще умрат от глад. Хигинс няма да може да им осигури препитание. Две от децата му са много слаби след треската и докторът им е предписал неща, за които Хигинс не може и да мечтае.

В този момент Седи се приближи още малко.

— Точно така беше и с Майкъл — каза той.

Графът се сепна леко.

— Бях забравил за теб! — каза той. — Забравих, че в стаята си имаме филантроп. Кой беше Майкъл?

И въодушевеното пламъче се появи отново в очите на стареца.

— Той е съпругът на Бриджит и също имаше треска — каза Фаунтлерой. — И не можеше да си плати наема и нямаше пари, за да си купи вино и останалите неща. И вие ми дадохте пари, за да му помогна.

Графът сбърчи вежди в странна физиономия, която обаче далеч не изглеждаше страховита. Той погледна господин Мордонт.

— Не знам що за земевладелец ще излезе от него — каза той. — Казах на Хавишъм да даде на момчето пари за всяка негова прищявка. Оказа се, че единствената прищявка на моя внук била да раздава пари на просяците.

— Но те не бяха просяци — заяви отривисто малкият лорд. — Майкъл беше чудесен зидар! Те всички работеха!

— О, значи не са били просяци — каза графът. — Всичките. Прекрасни зидари, ваксаджии и продавачки на ябълки.

Той се взря в момчето и за няколко секунди се възцари мълчание. Всъщност в съзнанието на графа се оформяше нова мисъл и макар и да не беше предизвикана от най-благородни подбуди, сама по себе си тя не бе лоша.

— Ела тук — каза той накрая.

Фаунтлерой се приближи толкова, колкото му позволяваше болният от подагра крак на дядо му.

— Ти какво би направил в този случай? — попита милорд.

Трябва да се отбележи, че в този миг господин Мордонт изпита някакво странно усещане. Тъй като беше образован и умен човек, бе прекарал много години в имението Доринкорт и познаваше отлично своите енориаши, той разбираше отлично, че тяхното бъдеще лежи в ръцете на това малко момче с широко отворени кафяви очи и ръце, пъхнати дълбоко в джобчетата. Хрумна му още, че сега невръстният наследник би могъл да се възползва от властта на своя дядо и ако сърцето му не е чисто и благородно, то тогава можеха да се очакват нови злини за обитателите на енорията.

— Как би постъпил ти на мое място? — настоя графът.

Фаунтлерой се приближи още мъничко и сложи ръка на коляното му, сякаш бе негов най-добър и верен приятел.

— Ако аз бях много богат — каза той, — а не просто едно малко момче, тогава щях да му позволя да остане и щях да му дам нещата, от които се нуждаят децата му. Но все пак аз съм още много малък.

После след кратка пауза лицето му светна.

— Но вие бихте могъл да направите всичко това, нали? — каза той.

— Хм! — промърмори милорд, вперил поглед в него. — Значи такова е твоето мнение?

Странно, графът не изглеждаше ядосан.

— Исках да кажа, че вие можете да дадете на всекиго каквото и да е — каза Седи. — А кой е Нюик?

— Той е моят посредник — отговори му графът. — Някои от моите наематели не изгарят от любов към него.

— Ще му напишете ли писмо още сега? — попита лорд Фаунтлерой. — Да ви донеса ли мастило и писалка? Мога да сваля играта от тази масичка.

Дори за миг не му бе хрумнало, че графът може да е позволил лично на Нюик да вилнее на воля само и само да му събере рентата.

Графът се вгледа в своя внук и се замисли за миг.

— Ти можеш ли да пишеш? — попита той.

— Да — отговори му Седрик, — но не много добре.

— Махни тези неща от масата — заповяда милорд, — и донеси писалка, мастило и лист хартия от моето писалище.

Любопитството на отец Мордонт нарастваше с всяка изминала секунда, Фаунтлерой изпълни поръката съвсем точно. Само след няколко мига писалката, мастилницата и листът хартия лежаха подредени на масичката.

— Ето — каза той въодушевено, — сега можете да му пишете.

— Ти ще му пишеш — каза графът.

— Аз! — възкликна Седи и челцето му поруменя. — Ще свърши ли работа, ако го напиша? Аз понякога правя грешки, щом няма речник, където да погледна, или някой да ме поправи.

— Аз ще ти помогна — отвърна му графът. — Хигинс едва ли ще се оплаче от правописа ти. Ти си филантропът в семейството, не аз. Потопи перото в мастилото.

Фаунтлерой взе писалката и потопи върха в шишенцето с мастило, после се намести удобно на масичката.

— Ами сега — попита той, — какво да напиша?

— Можеш да напишеш „Хигинс да бъде оставен засега на мира“ и отдолу да се подпишеш — „Фаунтлерой“ — каза графът.

Фаунтлерой потопи отново писалката в мастилото, подпря ръка и започна да пише. Процесът се получи доста бавен и изтощителен, но той вложи всичко от себе си. След време посланието все пак бе завършено и Седи го подаде на дядо си с усмивка, оцветена с леко безпокойство.

— Мислите ли, че ще свърши работа? — попита той.

Графът погледна написаното и ъгълчетата на устните му трепнаха леко.

— Да — отговори той. — Хигинс ще го намери напълно задоволително. — После го подаде на господин Мордонт.

На листа отец Мордонт прочете следното:

Скъпи г. Нюик,

ако убичате не притиснявайте г. хигинс за момента, благударя ви,

с оважение Фаунтлерой.

— Господин Хобс винаги подписваше писмата си така — каза Седрик. — Само дето не съм съвсем сигурен дали „притеснявайте“ се пише така.

— В речника е малко по-иначе — отговори графът.

— Точно от това се боях и аз — призна си Седи. — Трябваше да попитам. Видите ли, така е при по-дългите думи, трябва да се проверяват в речника. Така е най-сигурно. Ще го пренапиша.

И лорд Фаунтлерой написа писмото си още веднъж, като този път се консултира на няколко пъти със своя дядо.

— Правописът е странно нещо — каза Седрик. — Често е доста по-различен, отколкото може да се очаква. Мислех си, че „обичате“ се пише с „у“, „уважение“ с „о“. Понякога направо се отчайвам.

Когато господин Мордонт си тръгна, той отнесе със себе си не само писмото, но и още нещо много важно — надежда. Никога досега той не си бе тръгвал от замъка Доринкорт толкова обнадежден.

Седи изпрати свещеника до вратата и след това се върна при дядо си.

— Може ли сега да отида при Миличка? — попита той. — Мисля, че тя вече ме чака.

Графът замълча за миг.

— Преди това в конюшните има нещо за теб — каза той. — Дръпни звънеца.

— Моля ви — каза Фаунтлерой и леко се изчерви. — Много съм ви задължен, но предпочитам да ида до конюшните утре. Тя ме е чакала през цялото време.

— Добре тогава — отвърна му графът. — Ще заповядам да приготвят каретата.

После добави:

— Ставаше въпрос за едно пони.

Фаунтлерой пое дълбоко въздух.

— Пони! — възкликна той. — Чие е това пони?

— Твое — отговори графът.

— Мое? — извика малкият лорд. — Мое… като играчките горе?

— Да — каза дядо му. — Искаш ли да го видиш още сега? Да наредя ли да го изведат?

Бузките на Седи ставаха все по-червени и по-червени.

— Никога не съм мислил, че ще имам пони — каза той. — Никога. Колко ще се зарадва Миличка. Вие ми давате всичко, нали?

— Искаш ли да го видиш? — поинтересува се графът.

Фаунтлерой отново пое въздух.

— Искам да го видя — каза той. — Толкова много искам, че едва се сдържам. Но се боя, че сега няма време.

— Трябва ли да видиш майка си този следобед? — попита графът. — Не можеш ли да отложиш за утре?

— Защо? — каза Седи. — Тя си е мислила за мен цяла сутрин, а аз си мислих за нея!

— О — каза графът. — Така значи. Дръпни звънеца.

Той седеше смълчан, докато каретата се носеше под зеления свод на алеята. Затова пък Фаунтлерой не спираше да задава въпроси. Питаше за понито. Какво е на цвят? Колко е голямо? Какво обича най-много да яде? На колко е години? Колко рано сутринта може да стане, за да го види?

— Миличка толкова ще се зарадва! — продължаваше да повтаря той. — Толкова ще ви е задължена задето сте толкова добър с мен! Тя знае, че харесвам толкова много понитата, но аз никога не съм си мислил, че ще си имам мое пони. Имаше едно малко момче на Пето авеню, което си имаше пони и си го яздеше всяка сутрин, а ние ходехме до неговата къща, за да го видим.

Седи се облегна на меката седалка и се загледа в графа за няколко минути, без да каже нищо.

— Аз мисля, че вие сте най-добрият човек на света — надигна се той най-накрая. — Вие винаги правите само добри неща, нали? И винаги мислите за другите хора. Миличка казва, че това е най-голямата доброта, да не мислиш за себе си, а за другите хора. Вие сте точно такъв човек, нали?

Негово Превъзходителство беше тъй изумен от ореола на светец, който току-що му бяха лепнали, че просто не знаеше какво да каже. Беше му нужно време, за да осъзнае чутото. Да види всичките си егоистични и грозни подбуди, описани като нещо добро и човеколюбиво, при това с простичките думи на едно дете, това си беше наистина интересно усещане.

А Фаунтлерой не спираше да говори и да го гледа с възхитени очи.

— Вие правите толкова много хора щастливи — каза той. — Първо Майкъл и Бриджит и техните деца, и продавачката на ябълки, и Дик, и господин Хобс, и господин Хигинс и госпожа Хигинс и техните деца, и господин Мордонт, и Миличка, и аз, заради понито и заради всички останали неща. Знаете ли, аз ги преброих на всичките си пръсти и на ум и излезе, че сте бил добър към двайсет и седем души. А това са страшно много хора — двайсет и седем!

— И аз съм този, който е бил добър към тях? Нима? — каза графът.

— Ами да, така мисля — отвърна му Фаунтлерой. — Вие ги направихте щастливи всичките. Знаете ли — продължи той с леко колебание, — хората понякога грешат за графовете, когато не ги познават. И господин Хобс грешеше. Аз ще му пиша и ще му разкажа за всичко.

— И какво е мнението на господин Хобс за графовете? — попита Негово Превъзходителство.

— Видите ли, проблемът беше там, че той не познаваше нито един граф и беше чел за графовете само в книгите. Той си мислеше — само не се обиждайте — че графовете са тирани и каза, че не искал да му се мотаят пред очите. Но ако ви познаваше, сигурен съм, че щеше да си промени мнението. Трябва да му кажа за вас.

— Какво ще му кажеш?

— Ще му кажа — започна Седрик с лице грейнало от ентусиазъм, — че вие сте най-добрият човек, за когото някога съм чувал. Ще му кажа още, че вие винаги мислите за другите хора и как да ги направите щастливи и… и че когато порасна искам да стана точно като вас.

— Точно като мен! — повтори Негово Превъзходителство, загледан в мъничкото поруменяло личице. Едва забележима руменина плъзна плахо и по повехналите страни на графа. Най-неочаквано той извърна очи и се загледа през прозореца на каретата към огромните букови дървета, чиито огрени от слънцето червеникавокафяви листа бяха придобили златист оттенък.

— Точно като вас — каза Фаунтлерой и добави скромно, — ако мога. Може би не съм чак толкова добър като вас, но ще опитам.

Каретата се спусна надолу по просторната алея, по която сенчестите участъци се редуваха с окъпани от слънчева светлина петна, Фаунтлерой видя отново прекрасните местенца, покрити с папрат и полюшвания от топлия вятър синчец. Видя и сърните, изправени на грациозните си крака или полегнали във високата трева. Успя дори да зърне няколко плашливи кафяви заека. Седрик чу пърхането на яребиците и всичко му се стори по-красиво от преди. Цялото му сърце беше изпълнено с удоволствие и радост от красотата, която го заобикаляше. Но старият граф виждаше други неща, макар също да гледаше през прозореца. Той виждаше дългия си живот, през който никога не бе проявявал нито щедрост, нито доброта. Виждаше годините, през които един млад и силен, богат и влиятелен мъж бе пропилявал своята младост, своята сила, своето богатство и своето влияние, само за да задоволи прищевките си и за да убива времето си, ден по ден, година по година. И когато времето бе изтекло през пръстите му, младият човек се бе превърнал в старец, самотен и без истински приятели. Само богатството му си бе останало все така огромно. Графът виждаше хора, които го мразеха или се бояха от него, други, които го ласкаеха или му се подмазваха, но нито един, който да е загрижен за това дали графът на Доринкорт ще живее или ще умре, освен в случай че би могъл да спечели нещо от това. Милорд гледаше многобройните декари земя, които му принадлежаха, и си мислеше за нещо, което Фаунтлерой не знаеше — докъде всъщност се простираха те, какво състояние представляваха и колко хора бяха построили домовете си върху тях. Във всичките тези домове, били те скромни или заможни, нямаше да се намери и един човек, независимо от това колко завиждаше този човек на богатството, благородническото име и могъществото на графа, който да спомене стария благородник с добра дума и още по-малко да пожелае, като малкия лорд, да прилича на него.

Тези спомени далеч не радваха сега себичния, избухлив старец, който си бе прекарвал чудесно в собствена компания вече седемдесет години и който никога не се бе интересувал какво мисли светът за него, стига това да не пречеше на плановете му. В действителност подобни мисли навестяваха за пръв път съзнанието на графа на Доринкорт и единствената причина за това беше, че едно малко момче го сметна за много по-добър, отколкото бе всъщност, и дори пожела да стане един ден точно като него. Графът се питаше дали би могъл да послужи за пример на когото и да било.

Фаунтлерой си помисли, че болният крак сигурно отново измъчва дядо му, тъй като той бе присвил вежди, докато гледаше през прозореца. Затова, загрижен за него, Седи реши да не го безпокои и продължи да се забавлява с приказната гледка наоколо. Накрая каретата достигна оградата на парка, измина краткия път по зелените ливади и спря пред Корт Лодж. Седи скочи на земята още преди лакеят да успее да слезе от капрата, за да му отвори.

Сепването измъкна графа от потока на нерадостните му мисли.

— Какво? — попита той. — Пристигнахме ли вече?

— Да — каза Фаунтлерой. — Чакайте да ви подам бастуна. Просто се облегнете на мен след като слезете.

— Няма да слизам — отвърна Негово Превъзходителство сърдито.

— Няма… няма ли да се видите с Миличка? — възкликна Фаунтлерой с изумено личице.

— „Миличка“ ще ме извини — отвърна графът сухо. — Хайде, върви и й кажи, че дори новото пони не може да те удържи далеч от нея.

— Тя ще бъде много разочарована — каза Фаунтлерой. — Тя много ще иска да ви види.

— Боя се, че няма да е така — беше отговорът. — Лакеят ще те повика, когато се върнем, за да те вземем. Кажи на Джефри да тръгва, Томас.

Томас затвори вратичката на каретата, Фаунтлерой й хвърли един последен учуден поглед и изтича по алеята. Графът, точно като господин Хавишъм в Америка, не можа да не се възхити на пъргавите му крачета. Техният притежател явно нямаше излишно време за губене. Каретата се отдалечи бавно, но Негово Превъзходителство не се облегна веднага. Той продължаваше да гледа от прозорчето. През една просека между дърветата се виждаше широко отворената врата на къщата. Малката фигурка се стрелна натам и друга фигура, стройна и млада, облечена в черна рокля, се спусна насреща му. Двамата сякаш политнаха един към друг, Фаунтлерой скочи в прегръдката на майка си и покри красивото й лице с целувки.