Франсис Ходжсън Бърнет
Малкият лорд Фаунтлерой (7)

Седма глава
В църквата

На следващата неделна утрин господин Мордонт завари църквата си препълнена. Той дори не можеше да си спомни дали бе виждал някога толкова хора на неделната служба. Очите му мярнаха няколко персони, които доста рядко удостояваха неговите проповеди с присъствието си. Имаше хора, дошли чак от Хейзелтън, който беше в съседната енория. Имаше загрубели, почернели от слънцето фермери и яки, червенобузести домакини, нагиздени с най-хубавите си бонета и с най-новите си шалове, плюс по около половин дузина хлапетии на всяко семейство. И съпругата на доктора беше там с нейните четири дъщери. Госпожа Кимзи и господин Кимзи, които държаха единствената аптека в радиус от десет мили, госпожа Дибъл, госпожица Смиф — селската шивачка, нейната приятелка шапкарката госпожица Пъркинс, младият помощник на доктора, чиракът на аптекаря, въобще всяко семейство в енорията беше представено в една или друга степен.

През цялата предишна седмица бяха разказвани куп невероятни истории за малкия лорд Фаунтлерой. В магазинчето на госпожа Дибъл се изсипа такава лавина от клиенти, въоръжени с малко пари и много клюки, че звънчето окачено на входната й врата едва издържа на напъна. В края на седмицата госпожа Дибъл беше абсолютно наясно с това как са мебелирани стаите на малкия лорд, колко и какви играчки са му купили, какво на цвят е понито, което го очаква в конюшнята, как се казва малкият коняр, който ще се грижи за понито и колко струва украсената със сребро сбруя на кучешкия впряг, приготвен за внука на графа. Тя бе получила и всевъзможни сведения от всички слуги, които бяха успели да мярнат детето по един или друг повод през вечерта на неговото пристигане. Госпожа Дибъл знаеше още, че всички прислужнички са абсолютно единодушни, че е грехота да се дели горкото малко същество от майка му. Сърцата им подскочили от уплаха, когато малкият влязъл в библиотеката при графа, по техните собствени думи — „без да знае как ще се отнесе той към него, защото Негово Превъзходителство може да стресне дори възрастен мъж, камо ли невръстно дете“.

— Вярвате или не, госпожице Дженифър — бе казала госпожа Дибъл, — както лично Томас каза, това дете не знаело що е страх. Влязло вътре с усмивка и заговорило с графа сякаш били стари приятели. Графът пък, пак според Томас, тъй се сащисал, че загубил ума и дума и само го гледал изпод вежди. И пак според господин Томас, госпожо Вейте, колкото и да е проклет, в душата си графът се зарадвал и дори се почувствал горд от малкия, щото по-красиво и по-възпитано дете трудно можело да се намери на света.

След това дойде ред на историята с Хигинс. Преподобният господин Мордонт я бе разказал на собствената си маса по време на вечеря. Прислужникът, който бил там, я чул и я предал в кухнята, а оттам тя плъзнала из селцето със скоростта на горски пожар.

Когато в пазарния ден Хигинс се появи в селото, всички се спуснаха към него с въпроси. Кръстосаният разпит не подмина и Нюик и за да се измъкне по-лесно, той показа на двама-трима души бележката, подписана „Фаунтлерой“.

И тъй, фермерските съпруги си намериха нова тема за следобедния чай и докато се усетят бяха разкрасили историята до неузнаваемост. В неделята те се стекоха вкупом в църквата, някои от тях дойдоха сами, други бяха докарани от съпрузите си, които комай също бяха поне мъничко любопитни какъв ли ще е този млад господар, който след време щеше да притежава земята, която те обработваха.

Ходенето на църква определено не беше сред любимите занимания на стария граф, но през тази първа неделя след пристигането на неговия наследник той реши все пак да се появи там. Прищя му се всички да го видят седнал на фамилната си пейка с Фаунтлерой до себе си.

През онази сутрин църковният двор беше пълен с хора, които се мотаеха насам-натам без цел. Около портите на двора и покрития вход се бяха оформили две групички, които спореха разгорещено дали младият господар ще се появи или не. И точно когато дискусията бе достигнала връхната си точка, една възрастна жена възкликна:

— Я виж ти! Това прекрасно младо същество трябва да е майката.

Всички, които я чуха, се обърнаха към стройната млада жена, облечена в черно, която се приближаваше по пътеката. Воалетката беше отметната от лицето й и всички успяха да видят колко открито и миловидно е то и как прекрасната й, светла, чуплива и нежна като на дете коса се подава изпод скромната черна шапчица.

Тя не мислеше за хората наоколо. Мислеше си за Седрик, за неговите посещения при нея, за радостта му от полученото като подарък пони, с което бе яздил предишния ден чак до Корт Лодж. Когато спря пред вратата, той седеше гордо изправен на седлото и имаше толкова щастлив вид. Но скоро младата жена забеляза, че е наблюдавана с интерес и че пристигането й е предизвикало нещо като сензация. Отначало една възрастна жена с червено наметало й се поклони леко, после друга последва примера й и добави „Бог да ви поживи, миледи!“, след което мъжете един подир друг си свалиха шапките, докато минаваше край тях. Отначало госпожа Ерол не можеше да разбере какво става, но после се сети, че всички са разбрали, че тя е майката на лорд Фаунтлерой. Това я накара да се изчерви и да се почувства доста неловко, но въпреки това смогна да се усмихне учтиво, да се поклони в отговор и да каже „Благодаря ви“ на старата госпожа. За човек, живял винаги в забързан, пренаселен американски град тази простичка реакция беше нещо невероятно, ново и неочаквано, както и малко стряскащо, поне в самото начало. Но като цяло американката се почувства трогната от топлината и чистосърдечието, с които я бяха посрещнали. Тя едва бе успяла да прекоси покрития вход и да влезе в църквата, когато се случи събитието на деня. Каретата от замъка, с нейните прекрасни коне и застаналите на стъпалата лакеи, изтрополи по пътеката и спря досами ливадата на църковния двор.

— Ето ги, идват! — зашушукаха си зяпачите един на друг.

Томас слезе пръв от капрата, отвори вратичката на каретата и едно малко момче с разкошна руса коса, облечено в черно кадифено костюмче, изскочи оттам.

Всички в двора впериха поглед в него с нескрито любопитство.

— Ами че това си е малкият капитан от плът и кръв! — възкликна един от зяпачите, който помнеше отлично бащата на Седрик.

Малкият лорд застана до каретата, огрян от слънцето, изчака Томас да помогне на графа да слезе от нея и още щом графът стъпи на земята, тутакси му предложи рамото си за опора, сякаш разполагаше с физиката на двуметров мъжага. Още в този миг за всички стана повече от ясно, че Седрик не изпитва и капчица страх от достолепния си дядо.

— Просто се облегнете на мен — чуха го всички да казва. — Колко са радостни всички да ви видят! И всички до един изглежда ви познават!

— Свали си шапката, Фаунтлерой — каза графът. — Те ти се покланят.

— На мен?! — възкликна Фаунтлерой, смъкна на мига шапчицата си, поклони се на тълпата и се взря в хората с широко отворени, изумени очи, сякаш поклонът бе отправен към всеки един от тях поотделно.

— Господ да поживи Ваше Превъзходителство! — каза същата възрастна жена, която бе благословила и майка му. — Дълъг живот и щастие!

— Благодаря ви, мадам — каза Фаунтлерой.

После всички влязоха в църквата и се отправиха под погледите на насядалите към тапицираната в червено и оградена с параван пейка на графа. След като Седрик се настани удобно, две неща привлякоха мигом вниманието му. Първо той зърна майка си, която тъкмо в този момент сядаше в отсрещния край на църквата, където можеше да я вижда чудесно. Тя също го видя и му се усмихна. Второто нещо бяха двете причудливи фигури, гравирани в каменната стена точно срещу края на пейката, коленичили една срещу друга от двете страни на колона, поддържаща два каменни требника. Ръцете им бяха събрани като за молитва, а дрехите им бяха много древни и странни. На една плоча до фигурите бе изписан текст, от който Седи успя да разчете само следните думи:

Тук почиват в мир

тленните останкий на

Грегъри Артър,

Първий Граф на Доринкорт,

редом с тези на неговата

благородна съпруга

Алисън Хилдегард

— Може ли да шепна? — поинтересува се Негово Невръстно Превъзходителство.

— Какво има? — попита дядо му.

— Кои са те?

— Едни от твоите предци — отговори му графът. — Живели са преди няколкостотин години.

— Може би… — започна Фаунтлерой, взирайки се с уважение в двете фигури, — може от тях да съм наследил правописа си.

Когато прозвуча музиката, Седи се изправи, погледна към майка си и й се усмихна. Той много обичаше музиката и двамата с майка му често пееха заедно. Затова малкият лорд се присъедини без колебание към хора на останалите и чистото му, звънливо гласче се извиси като песента на птичка. Седи почти се забрави, увлечен от удоволствието, което му доставяше пеенето. Графът също се отнесе малко, уединен в своя прикрит от паравана край на пейката. Той не сваляше поглед от момчето. Седрик държеше в ръце големия псалтир и пееше с все сила, с грейнало от щастие лице. И докато пееше, през цветния витраж на прозореца се плъзна един любопитен слънчев лъч, за да позлати накрая русата косица на детето. Майка му, която също не сваляше поглед от него, усети как една тръпка прободе сърцето й и в него се надигна спонтанна молитва. Тя се молеше това чисто, неподправено щастие на детската му душа да трае вечно, молеше се огромното състояние, което съдбата му бе отредила, да не успее да го промени за зло. През последните дни в ранимото й сърце се бяха събудили твърде много нови, макар и бледи засега страхове.

— О, Седи! — му бе казала тя предишната вечер, докато се сбогуваха. — Седи, миличък, ще ми се за твое добро да бях много умна и да можех да ти дам много мъдри съвети! Но ти просто бъди добър, скъпи мой, бъди смел, бъди винаги мил и откровен с хората. Така няма да навредиш никому чак до последния си ден и ще успееш да помогнеш на много хора. Заклевам този свят да бъде добър с моето малко момче. И ако сториш всичко това, Седи, ако го сториш, тогава светът ще стане поне мъничко по-добър, защото на този свят е живял поне един малко по-добър човек.

Когато се върна в замъка, Фаунтлерой повтори думите й пред дядо си.

— И докато тя казваше това, аз си мислех за вас — завърши той. — И казах на Миличка, че ако сега светът е по-добър, то е защото вие сте живял на него, и че ще опитам, стига да мога, да стана като вас.

— И какво ти отвърна тя тогава? — попита Негово Превъзходителство, леко разтревожен.

— Тя каза, че това е така и че аз винаги трябва да се мъча да приличам на добрите хора.

Може би за това си мислеше старият благородник в църквата. На няколко пъти той се взря над главите на хората към мястото, където бе седнала вдовицата на неговия син и всеки път съзираше върху лицето й отпечатъка на непрежалената любов. Очите й бяха като на детето, седнало до него. Но каквото и да си мислеше графът всъщност, добро или лошо, беше почти невъзможно да се прецени отстрани какво точно е то.

На излизане от църквата много от онези, които бяха присъствали на службата, сега ги очакваха, за да ги видят по-добре. Когато се приближиха до портата на двора, един мъж, хванал шапката си в ръка, направи крачка напред, но после се поколеба. Беше фермер на средна възраст, със загрубяло от вятъра и слънцето лице.

— Хигинс — каза графът.

Фаунтлерой се обърна бързо, за да го погледне.

— О! — възкликна той. — Това ли е господин Хигинс?

— Да — отвърна му сухо графът. — Предполагам, че е дошъл да види новия господар на земите си.

— Да, милорд — каза мъжът и грубото му лице се изчерви. — Господин Нюик ми каза, че младият господар е бил тъй великодушен да се застъпи за мен и си помислих, че е редно да му благодаря лично, стига да ми бъде разрешено.

Хигинс като че ли се сепна, когато видя колко малък е всъщност неговият щедър благодетел. Той стоеше и го гледаше точно така, както би го гледало някое от неговите нещастни деца, очевидно без да осъзнава ни най-малко своето влияние.

— Невероятно съм ви задължен, Ваше Превъзходителство — каза фермерът, — невероятно много. Аз…

— О — каза Фаунтлерой, — аз написах само едно писмо. Всъщност моят дядо направи всичко. Но вие сам знаете колко добър е той. Сега госпожа Хигинс по-добре ли се чувства?

Човекът изглеждаше леко слисан. Заявлението, че Негово Превъзходителство графът на Доринкорт е всъщност щедър и изпълнен с доброта човек, го свари малко неподготвен.

— Аз… ами, да, Ваше Превъзходителство — заекна той. — Госпожата е по-добре, откак има една беля по-малко на главата. Точно грижите я бяха свалили на легло.

— Радвам се да чуя това — каза Фаунтлерой. — Моят дядо така съчувства на болните ви от скарлатина деца. Аз също. Той също е имал деца. Аз съм дете на малкия му син.

Хигинс беше вече на ръба на паниката. Той реши, че ще е далеч по-здравословно да не поглежда за известно време графа. На всички беше известно, че бащината любов на графа на времето се изчерпваше с две срещи с децата му годишно. Когато пък някое от тях се разболееше, той без колебание се преместваше в Лондон, за да не му досаждат разните доктори и сестри. Това на свой ред обясняваше защо сега милорд се чувстваше леко изнервен от твърдението, че скарлатината на фермерските деца остро го вълнува.

— Видиш ли, Хигинс — включи се графът с добре отработена мрачна усмивка, — вие всички сте грешили за мен. Само лорд Фаунтлерой ме разбира. Затова когато се нуждаете от достоверна информация за мен, обръщайте се към него. Качвай се в каретата, Фаунтлерой.

Фаунтлерой скочи вътре и каретата потегли надолу по зелената ливада. Дълго време след това усмивката на графа не бе слязла от лицето му.